Нора Робъртс
Стъкленият остров (13)

12

Нямаше нужда да се държи за нещо. Беше впримчена между тялото му и стената и все още висеше над пода. Но въпреки това се държеше. След подобен полет изобщо не беше сигурна, че няма да се понесе във въздуха като прашинка.

Бързи и яростни, помисли си, повече от доволна. И дяволски добре свършена работа. Фактът, че той беше „загорял“, само увеличи удоволствието.

Може да се каже, че тя се гордееше от свършеното.

Тъй като все още висеше във въздуха, започна да изучава мускулите на гърба му. В бързината не беше забелязала по-дребните детайли. А той наистина имаше забележителен гръб. Също и прекрасни гърди, които в момента бяха притиснати силно — като нагъната стоманена врата — към нейните.

Всъщност на стриктно физическо ниво тя никога не бе виждала по-красив екземпляр, още по-малко бе спала с такъв. Бонус точки, реши и когато най-сетне отвори очи, видя, че той я гледа.

— Добра работа, жребецо! Само ми кажи кога ще ме свалиш долу.

Той успя да я задържи на място и да си вдигне панталоните. Обърна се, като все така я носеше, отиде до леглото и се отпусна там с нея.

Тя изохка леко. Изключителният мъжки екземпляр тежеше доста.

— Съжалявам. — Той се претърколи, легна по гръб. — Без превземки — повтори.

— Да не би да ти приличам на глезла?

— Не, но има някои подробности… Не мислех… не помислих за безопасния секс.

— Ясно. Току-що сложих край на осеммесечни пости. Чиста съм. Предполагам, че същото се отнася и за теб.

— Аз съм имунизиран срещу всякакъв вид болести. Друго имах предвид.

— Използвам контрацептиви с продължително действие. Не се безпокой.

— Добре.

Тя погледна надолу към тялото си и към жалките останки от тениската си.

— Харесвах тази тениска.

— И без това беше съсипана. А и не те чух да се оплакваш.

— Тогава бях възбудена и късането на дрехи ми се стори секси. Просто казвам, че ми харесваше.

Но вече я няма, помисли си тя и свали каквото беше останало от нея.

— Ще трябва да ми дадеш нещо назаем, докато се облека. Не че всички не знаят какво направихме току-що, но не ми се ще да заслепявам Сойер или Бран с голотата си — пошегува се тя.

— Вземи каквото искаш. — Той се претърколи от леглото, за да свали ботушите си, погледна през рамо. Бързият поглед се превърна в продължително изучаване, докато тя лежеше гола, все още с джинси около глезените.

— Отслабнала си.

— Ще си върна килограмите.

— Да. Имаш силно, гъвкаво тяло. Дребничко, ефективно.

Очарована, тя запърха с мигли.

— Жените си умират да слушат колко са ефективни.

— Това е комплимент, когато става дума за война и воини. Аз го пожелах. Пожелах теб.

— И при мен беше така — с тази разлика, че ти не си дребничък. Само много мускулест.

— Пак ще те пожелая.

— Ще се радвам. Всъщност… — Тя седна, за да развърже кецовете си. — … защо не направим втори рунд, след като си починеш малко?

— Аз се лекувам и възстановявам бързо.

— Чудесно, тогава… — Веждите й се вдигнаха рязко, когато той се приготви да свали панталона си. — О, окей. Здравей отново! — Като се засмя, тя хвърли обувките си на пода. — Сигурно не страдаш много от това преимущество на безсмъртието си.

— Да видим дали ще успееш да се справиш с него.

— О, ще се справя! — увери го тя, когато той я яхна.

Тя се справи, после пак, докато отмиваха под душа следите от секса и битката. Тъй като не беше сигурна дали ще успее за четвърти път, грабна една от тениските на Дойл и избяга в стаята си.

Преоблече се, метна тениската му върху един стол, за да я върне по-късно, и се обърна към огледалото.

Според собствената й преценка, беше толкова отпочинала, колкото е възможно за жена, излязла от кома. Личеше си, че е изтощена. Всъщност си помисли, че може да се просне на леглото и да спи с часове — ако не беше толкова гладна.

Освен това всички трябваше да поговорят за битката преди следващите схватки.

Смъкна тениската и огледа рамото си. Дойл го беше намазал, също и крака й, с мехлема на Бран — и тя бе направила същото за дребните му рани. Тъй като рамото й изглеждаше по-добре, тя го натисна лекичко с пръст — не усети болка.

Само драскотина, помисли си. Небе, пълно със смърт, и само драскотина.

Врагът им беше слаб. Проверка на силите, точно както беше казал Дойл. Но тази проверка бе насочена основно към нея и това я измъчваше. Вече два пъти беше мишена. Възнамеряваше да получи някаква компенсация, преди да я очистят.

Сложи си колана — пистолета на едното бедро, ножа на другото — и слезе долу да потърси храна, питие и приятели.

Намери ги всички в кухнята, „нападна“ платото с току-що приготвени закуски, взе си пълнено яйце.

— Саша приготви белини! — Аника веднага наля едно на Райли, която издаде одобрителни звуци, докато дъвчеше крекер със салам и кашкавал отгоре. — Сексът добър ли беше?

— Да, благодаря. — Райли отправи към Дойл — който вече пийваше бира — прекалено широка усмивка.

— Ние със Сойер правихме добър секс, Бран и Саша — също. Хубаво е, че сега всички можем да правим добър секс. Мораи каза, че е добре за тялото, за ума и духа, особено когато си на мисия.

Бран се задави.

— Какво? Баба ми?

— Тя е много умна. Липсва ми. Научи ме да плета. Сега плета шалове за всички. Когато не сме заедно, те ще са като прегръдка.

Райли я прегърна с една ръка.

— Където и да отидеш, ще ти идвам на гости. Къде е Саша?

— Тя искаше да довърши нещо — каза Бран. — Няма да се бави. Имаш ли болки?

— Абсолютно никакви. Няколкото драскотини вече заздравяват. Но съм наясно, че щях здравата да загазя, ако не бяхте вие. Не само защото не бях в стопроцентова форма — бих казала, че се доближавах до деветдесетте — а защото тя ме беше нарочила. Дори и при сто процента нямаше да успея да се защитя.

— Тя не ни разбира, не разбира нашата задружност. — Бран завъртя ръка с бирата в нея, обхващайки цялата стая. — Ние не просто се бием заедно, не просто търсим заедно. Ние се защитаваме и предпазваме един друг, независимо колко е опасно.

— Така е. — Саша влезе при тях, понесла картина. — И ще продължаваме да го правим. Исках да довърша това, защото, както казахме, символите имат значение. Според мен е символ на нашата задружност. Какво е всеки от нас поотделно и какво сме заедно.

Тя отиде до масата, завъртя платното, подпря го срещу една ваза с цветя, откъснати тази сутрин от градината.

— Герб! — възкликна Сойер.

— Всъщност е цяло постижение, защото включва всички компоненти, не само хералдическите елементи върху щита… — Райли не довърши, забелязвайки озадачените изражения — и хладния поглед на Дойл.

— Гербът е чудесен. — Тя свали чашата си, приближи платното. — Невероятен герб!

— Това съм аз, русалката. — Аника вплете длан в ръката на Саша, стисна я лекичко, посочи нарисуваната жена с блеснала опашка и медни гривни на двете китки, кацнала на заливана от вълните скала сред морето. — А това е Сойер.

Мъжът имаше пистолет на всяко бедро, а компасът, който държеше в протегнатата си длан, сякаш сияеше на фона на трептящо небе.

— А това си ти, Райли!

— Да, виждам.

Саша беше нарисувала жена с обърнато към пълната луна лице, тяло на вълк.

— Казах ти, че искам да те нарисувам как се трансформираш — напомни й Саша. — Сякаш нещо ме караше отвътре.

— Уловила си ме точно. Всъщност никога не съм се виждала как се променям — обикновено съм леко заета — но в това, което си уловила, има радост. И теб добре те е нарисувала, Дойл. С този твой отнесен поглед, развятия шлифер и меча в ръката ти.

— Не е отнесен. Замислен е. Ето я и нея — посочи той, — с арбалет и четка за рисуване, и очи, пълни с видения.

— И ти. — Саша се обърна към Бран. — Магьосникът на стръмната скала, яхнал светкавица.

— Всеки от нас, изобразен поотделно в полетата — отбеляза Бран, — и тук, под нашлемника, шестимата заедно, застанали заедно, като един.

— С дракони за щитодържатели — обади се Дойл.

— Харесва ми резултатът. — Саша огледа работата си. — Исках нещо силно и мистично.

— Трите звезди и луната образуват нашлемника — забеляза Сойер. — Много подходящо, Саша. Какво пише? В мотото? На латински ли е?

— Пише: Да търсим звездите. Да служим на светлината. Да пазим световете.

Саша погледна облекчено Райли.

— Значи правилно съм го написала? Боях се, че ще сбъркам. А и отначало не можех да реша дали да е на келтски, латински или гръцки. Но нещо все ме теглеше към латинския, затова избрах него.

— Идеално е.

— И красиво — добави Аника. — Цветовете са силни, като нас. И има шест страни, защото сме шестима. Дори… — Когато тя не можа да намери думата, проследи с пръст ръба на щита.

— Бордюрът — подсказа й Сойер.

— Да, бордюрът. Състои се от три плитки, всяка с два преплетени кичура. Защото и ние сме така. Може ли да направиш рисунки — като скиците — за всички нас?

— Мисля, че мога да направя нещо друго — обади се Бран. — Оставете на мен. Това, пророчице моя, е великолепно и излъчва сила. Ще ми позволиш ли да го използвам?

— Разбира се.

— Ти събра напълно непознати хора за мисия, за семейство.

— Аз не…

— Твоите видения — прекъсна я той. — И твоят кураж. Сигурно така или иначе щяхме да се съберем, било ни е писано. Но без теб — не когато и където го направихме. А мисля, и както.

Той се обърна към нея и я целуна нежно.

— Възнамерявах да го направя, когато останем сами. Довечера, със свещи и вино под смълчана луна. Но сега си мисля — по-добре тук и пред всички.

Той бръкна в джоба си, извади малка бяла кутийка със символа на вечността, гравиран върху капачето.

— Бран!

— Мораи ми го даде, преди да си тръгне тази сутрин. Щях да ти направя такъв сам, но този е на баба й — изработен е от нейния дядо като израз на любов, вълшебство, вричане. Ще го вземеш ли, ще го носиш ли, този символ на вечността?

— Да! Разбира се, да! — Тя го хвана за ръката. — Обичам те!

Когато Бран отвори кутийката, тя ахна. Пръстенът отрази светлината и заля стаята с всички цветове на дъгата, преди блясъкът му да стане по-мек и постоянен.

— Красив е. Той е…

Великолепен, елегантен, с бял камък под формата на сърце, обрамчен от миниатюрни кръгли диаманти.

— Давам ти това сърце, защото ти си моето.

— Ще го нося, защото ти си моето. О, става ми. Става ми!

— Магия — каза той, притегли я към себе си, целуна я продължително.

— Добре, стига толкова. Дайте и ние да го видим. — Райли издърпа лявата ръка на Саша. — Какъв камък само! Красота! — обърна се тя към Бран.

— И сега как ще се конкурирам с това? — попита Сойер и побутна закачливо Бран по рамото.

— И аз искам пръстен от теб! Толкова съм щастлива! — Просълзена, Аника прегърна първо Бран, после Саша. — Имам много щастие!

— Отива ти.

Саша се усмихна на Дойл.

— И е прекрасно да го усещам на ръката си. — Тя отново се върна в обятията на Бран. — И аз имам много щастие! А това ме кара да се чувствам силна. — Тя се отдръпна леко. — Кара ме да се чувствам храбра. Кара ме да вярвам повече от всякога, че ще направим каквото е изписано в герба ни. Ще търсим звездите.

— И ще служим на светлината — допълни Бран.

— И ще пазим световете — добавиха останалите в един глас.

Райли отстъпи, вдигна питието си.

— За да направим тези три неща, трябва да се бием, да оцелеем и да унищожим Нереза. Не само нейните слуги и в каквото там се е превърнал проклетият Малмон.

— Съгласен съм с теб. И тъй като сега всички сме тук — подхвана Бран, — защо не седнем и не поговорим за последната битка?

— Ще го направим, но ми дайте пет минути. — Сойер издърпа едно чекмедже, за да вземе кухненската ножица. — Трябва да набера билки за тази марината. Когато реших да приготвя агнешко, не знаех, че ще празнуваме официален годеж. Тази вечер ще ви сготвя нещо специално, момчета и момичета.

Докато той излизаше, Райли отиде в хола. Вдигна крака върху масичката за кафе.

— Никога не отказвам угощение — каза тя, — особено когато вечерта е толкова специална.

Саша седна до нея.

— Специална, значи?

Схващайки намека, Райли се засмя.

— Да, вече всички правим секс. Трябва да го отпразнуваме. Но това, което имах предвид, е, че ти получи пръстен, ние имаме герб и страхотно мото. И най-важното — всички сме живи.

— Отървахме се само с драскотини — обади се Бран.

— Тварите й бяха бавни и слаби. Сойер каза… — Като направи пауза, Аника погледна към вратата. — Трябва ли да го изчакаме, за да го кажем — но той го знае, защото сам го каза. Те бяха бавни и слаби.

— Нямаше да го знам, ако това беше първата им атака. — Докато отпиваше, Саша сви крака под тялото си. — Този път бяха много, повече от когато и да било. Но без… предишната кръвожадност. Освен към Райли.

— Ние трябва… Ето го и него — каза Аника, когато Сойер влезе с кошница с билки.

— Продължавайте. Мога да слушам и готвя едновременно.

— Добре. Искам първо да кажа, че поне в началото не усетих, че са се фокусирали върху Райли. А когато го осъзнах… — Саша постави ръка върху протегнатия крак на Райли, погали го. — Вече беше късно.

— Те… или Нереза… бяха решили, че не съм във форма.

— Истина беше — обади се безмилостно Дойл.

Тя настръхна, после сви рамене.

— Донякъде. Бих искала да те видя как се справяш с няколкостотин птици мутанти от ада, всички решени да те изкълват и накълцат до смърт.

— Всъщност може да се каже, че го направи. — Докато говореше, Сойер продължи да дроби билки. — Останалите бяхме твърде далеч.

— Добре, разбрах. Благодаря ти, че ме спаси.

— Не търся благодарности. Ти не беше във форма и ти помогнах — повтори Дойл. — По-лошото е, че се бяхме разпръснали. Нереза също не е във форма, но тя приложи тактика. Раздели ни, или по-точно — отдалечи ни от Райли, с надеждата да елиминира противника, когото смяташе за най-уязвим.

— И за малко да се получи. — В стола си Бран се взря в бирата си. — Не бива да забравяме, че трябва да се пазим един друг.

— Направихме го. Не споря, че Нереза почти успя — продължи Сойер. — Но ние се пазехме един друг. И спечелихме. Тя разчиташе на шока и стъписването, нали? Проклетницата затъмни слънцето. И номерът й се получи — временно. Всеки от нас беше толкова зает да кълца гадините, че не си пазехме гърбовете. Но после го направихме.

— Видях те как излетя във въздуха — промърмори Аника. — Вятърът, той бе нещо живо. Уви се около теб и ти излетя.

— Така беше — призна Райли. — Сякаш… не че знам какво е, но… сякаш ме засмука торнадо.

— И ти полетя — повтори Аника — и се отдалечи още. Видях те да падаш и се изплаших. Но и много, много се ядосах.

— Добре че дотичахте. Всички. Това е нещо, което тя не може да извади от торбата си с тактики. Нашата задружност — един за всички, всички за един. Чувствам се по-добре.

— И тя ще се почувства по-добре — изтъкна Саша. — Каквото и да изпрати следващия път, няма да е бавно и слабо.

— Ще разгледаме позициите си. — Дойл кимна, когато Сойер извади нова бира от хладилника, разклати я. — Никой не бива да се отделя от останалите. Може да бяха бавни и слаби, но и ние не бяхме достатъчно силни. Не бяхме достатъчно силни.

— Ако й бях усетила тактиката само няколко секунди по-рано…

— Не се обвинявай, русокоске — успокои я Дойл. — Те ни обградиха.

Тъй като скицникът на Саша седеше на масата, той го вдигна, взе един от моливите й. Започна да рисува бързо.

Рисунката, според Райли, приличаше по-скоро на плевня, отколкото на къщата на Бран, но беше ясно, че е тя. Същото се отнасяше за линиите и драскулките, които представляваха градинските пътеки, храстите, дърветата, стената край скалите.

И доколкото можеше да прецени, той рисуваше всичко, съобразявайки го с мащаба.

— Започнахме тук. — Дойл използва инициалите на малките им имена и „СК“ за Сойер, за да отбележи позициите. — Аника се премести тук, Бран — тук. — Сега той използваше прекъснати линии, за да отбележи промяната в позициите за всеки от тях. И отново, когато ги разположи в положението, в което бяха, когато Райли бе полетяла във въздуха.

— Откъде знаеш как се е движел всеки, беше такава бъркотия? — попита Саша.

— Знам къде са хората ми.

Райли се надвеси над схемата.

— Впечатляващо. И ако приемем, че всичко е точно — а аз мисля, че е — добави тя, преди Дойл да й отговори рязко, — то показва колко лесно ни е разделила. Бран — вълшебникът — е в другия край, далеч от моята позиция, когато се строполих на земята. Каквото и да мисли за останалите от нас, тя уважава неговата сила. Сойер е по-близо, но е подмамен да се отдалечи. Това намалява шансовете да извади компаса и да ме измъкне оттам.

— Саша е с гръб към стената над морето.

— Но гледа другаде. Гледах другаде. Сигурно и това е било нарочно.

— Аз бях по-близо, но… — Аника погледна Дойл. — Вероятно е решила, че съм по-силна в морето, отколкото на сушата. Така ли е?

— Грешала е, но да.

— А ти си най-близо. Но не достатъчно. Рисунката ти помага да видим цялата картина. Можеш ли да нарисуваш какво е трябвало да направим? Позициите?

Дойл й се усмихна.

— Да. Проблемът е, че тези позиции трябва да са гъвкави. Да се реагира на момента. Може да поемеш удар или да се наложи да се преместиш, за да помогнеш на някой друг.

Докато Дойл скицираше, обясняваше стратегията на бойното поле, Райли стана, за да си вземе ново питие, загледа се в Сойер, който свършваше с втриването на билките и чесъна — и може би на горчицата — върху агнешките котлети.

— Мирише много хубаво.

— Още час-два. — Той пъхна парчето агнешко в огромен плик за печене, заля го със зехтин. — Това ще го направи още по-вкусно — обеща, докато обръщаше плика, за да може зехтинът да стигне навсякъде.

— Тя ни скрои номер — каза той на Райли, после го повтори пред другите: — Нереза ни скрои номер, което означава, че сме я подценили. Но си взехме поука.

— Тази схема ще ни е от полза. — Бран посочи скицата. — А също и тренировките, с които Дойл ще ни изморява.

— И които започват веднага.

— Веднага? — Райли едва не се задави с маслината, която бе пъхнала в устата си. — Аз съм пила.

— Да, ще си пила и ако ни нападнат в момента. Трябва да се научим да се бием като екип. Упражнявали сме го, но днес се изложихме. Така че — на работа.

— Колко време имаш, преди да продължиш да приготвяш вечерята? — обърна се Бран към Сойер.

— Един час.

— Тогава ще се видим след час. — Той стана, помогна на Саша да се изправи. — Искам да остана насаме с картината.

Те тренираха. Колкото и да й бе неприятно, Райли трябваше да признае, че Дойл е прав. Беше малко странно — хем мислеше и чувстваше, че битките със злите сили са се превърнали в нещо като рутина, хем трябваше да признае, че имат проблем, след като едва не загина.

Беше станала немарлива, и не само тя.

Когато той ги разпусна, тя се измъкна. Не за да се хване с книгите, а да си почине. Опъна се на дивана в библиотеката в кулата, с пукащия огън в камината, и се унесе в толкова нужния й сън.

Върна се освежена в кухнята, сред прекрасния аромат на печено месо и картофи.

— Тъкмо навреме — посрещна я Сойер. — Агнешкото е готово. Ще ядем в десет.

Като погледна над него, тя забеляза, че Аника вече е сложила масата. Измайсторила беше булка и младоженец от мелничките за сол и пипер, спуснала бе воал от бял лен за Саша, за Бран бе направила папийонка от черна панделка. Дори беше издигнала сватбена арка от цветя над тях.

— Сладко е — каза Райли.

— Нали? Мислех си за аквамарин.

— Моля?

— За пръстен. За Ани.

— О! Защото е като морето. Добра идея, Сойер.

— Дали не знаеш откъде мога да намеря такъв — камък, имам предвид? Само камък. Ще помоля Саша да ми нарисува модела, а Бран би могъл да… — Той размърда пръсти.

Сладко, помисли си тя отново.

— Ще се обадя тук-там.

 

 

Те имаха своята празнична вечеря, с украсената за случая маса и шампанско. Дойл може би предпочиташе бира, но реши, че някои моменти заслужават по-специална напитка.

Не говориха за битки, а за сватба, и като войник с вековен опит, той знаеше, че има моменти, когато трябва да оставиш битките настрана и да се отдадеш на любовта и живота.

Може би не би имал какво толкова да каже и за двете, но и без неговото участие разговорът никога не замираше.

— Ще се омъжиш ли за мен тук? — попита Бран. — Когато върнем всички звезди и животът ни отново ни принадлежи?

— Тук? Не може да има по-подходящо или красиво място! Мама…

— Ще я доведем, а семейството ми ще се изсипе до последния човек, повярвай ми.

— Мораи! — възкликна очаровано Аника. — Ще й покажа шаловете, които съм оплела. Но…

— Безпокоиш се, че няма да можеш да дойдеш, че ще се върнеш в морето — довърши Саша. — Бран?

— Ще ти направя басейн — обеща той. — Ако времето ти на сушата свърши, ще имаш басейн и ще си с нас на празненството.

— Ще направиш това за мен?

Бран се пресегна и хвана ръката й, целуна я по кокалчетата.

— Ти си ми сестра.

— И моя. Ти и Райли. Така че ще ми бъдете шаферки. Съгласни сте, нали?

— Опитай се да ни спреш! Нали, Ани?

— О, много ще се радваме да ти станем шаферки! Какво е това?

Докато Саша се смееше, Райли посегна за още картофи.

— Нещо като адютанти. Това е традиция с дълга история — но ще се въздържа от подробни обяснения.

Тя пренебрегна ръкопляскането, което обиколи масата.

— В наше време означава, че ще се постараем денят на Саша да бъде прекрасен. А после ще купонясваме.

— Това много ми харесва!

— И аз вече си имам кумове — Дойл и Сойер. Те са същото, което ще сте ти и Райли за Саша.

— Разчитай на нас, братко. Ще ти спретнем страхотно ергенско парти, нали, Дойл?

— А ще има ли стриптийзьорки? — попита Райли.

— Класата им е твърде висока за стриптийзьорки — възрази Саша.

— Не, не е. — Дойл се пресегна за още шампанско.

— И ние ще си спретнем парти, Саша — успокои я Райли.

— И ще се обадиш тук-там — предположи Дойл.

— Имам нужните връзки.

 

 

Бран изчака вечерята да свърши.

— Бих искал всички да се присъедините към мен отвън след час. За нещо като церемония. Вземете и оръжията си.

— Ако е още една тренировка след тази вечеря… — Райли простена, докато се оттласкваше от масата.

— Нещо друго е. След един час — повтори Бран — до каменната ограда.

Райли прекара почти целия час в обаждания по телефона, после прибра телефона в джоба си и отиде да събере оръжията. Тъй като Бран не беше уточнил кои, тя реши да ги помъкне всичките.

Когато Сойер влезе в дневната въоръжен до зъби, тя осъзна, че и той бе решил същото.

— Тъкмо се канех да те издиря, след като си събера оръжията.

— Е, няма нужда да ме издирваш. Ще ти помогна да ги пренесеш.

— Намерих човек за твоя аквамарин — каза тя, докато провесваше пушката с голям обхват на рамото си.

— Вече?

— Такива сме ние. Бран не каза нищо за муниции, но… — Тя пъхна допълнителен пълнител в джоба си.

— Чакай. Къде? Как?

— На въпроса „как“ — познавам човек, който познава момиче, чието семейство притежава бижутериен магазин в Дъблин. Изработват пръстени, освен че ги продават, и имат свободни камъни.

— В Дъблин.

— Да, в другия край на страната, но разстоянието едва ли ще затрудни шиптър като теб. Чичото на момичето, близко на моя познат, ще може да ти покаже няколко камъка след ден-два. Така че — преместваш ни там, виждаме камъните, връщаме се по същия начин.

— Да, аз… Не очаквах да е толкова скоро.

— Ти решаваш, каубой.

— Да, аз решавам. Съгласен. И благодаря!

— Хубаво. Хайде, вземай оръжията! Да видим какво ни готви Бран.

Готвенето се оказа съвсем наблизо, забеляза Райли — Бран беше вдигнал един котел във въздуха. Картината на Саша с герба се носеше над него.

— Започнал си шоуто без нас? — смъмри го Райли.

— Още нищо не сте видели. — Бран погледна към останалите, които прекосяваха моравата. — Говорехме за задружност. Показахме, че сме задружни. Саша ни даде символ на тази задружност. Сега ще направим следващата стъпка, ако всички сте съгласни.

— С теб сме — каза просто Сойер. — Всички.

Райли кимна.

— До един.

— Тогава тук правя кръга. — Като извади една атаме^[1] от колана си, Бран я насочи на север, юг, изток, запад. — На тази земя, в този час, ние пръскаме светлината си, увеличаваме силата си. Разпалваме огъня, раздвижваме въздуха.

Огънят под котела лумна. Появи се лек вятър и кръгът от светлина около шестимата затрептя.

— Срещу безчестен заговор да се изправим, злината да поправим. Да разцъфти земята, да потече водата! Мрака да надвият слънцето, луната, волята си да изпитаме в борбата.

От тревата в кръга започнаха да никнат цветя. Чиста синя вода бликна от въздуха и се изсипа в котела.

— Роднини сме по кръв и по сърце. Единни нека бъдем, дори и разделени. Този символ ний създаваме, съюза си да не предаваме.

Въздухът затрептя. Райли почувства пулсирането му в собствената си кръв, почувства как вълкът в нея се отваря за силата, за абсолютната красота, докато Бран държеше ръце върху котела. Когато отново ги обърна към небето, в тях проблеснаха две бели шишенца.

Онова, което се изля в тях, приличаше на течна светлина.

Надигнаха се пари, нещото, което мърдаше в котела, забръмча.

— Това ми беше предадено, от ръка на ръка, магия на магия, син на дъщеря, дъщеря на син. — Бран вдигна нагоре атамето, плъзна го в котела. — Арбалетът ти, скъпа моя.

Саша му го подаде. В очите й Райли видя не само любовта, абсолютната вяра, но и преклонение пред чудото.

Щом пусна арбалета в котела, Бран се обърна към Аника, която безмълвно протегна напред двете си ръце. Той свали гривните, добави ги.

С пълно доверие Райли му даде пистолетите си, дори ножа на бедрото си. Сойер направи същото, после извади компаса.

— Трябва да вземеш и него.

— Сигурен ли си? — попита го Бран.

— Да. Предадено, от ръка на ръка.

Бран го пусна в котела, обърна се към Дойл и взе арбалета му.

— Ще ми се довериш ли отново? Ще ми дадеш ли и меча си?

— Да, и на всички в този кръг, както не съм се доверявал на другиго от триста години.

Бран пусна меча в котела и той — макар да изглеждаше невъзможно — се побра в него.

— Борим се за светлина — нашата мощ срещу тъмната нощ. Свързани сме телом и духом, и ще е така и след намирането на третата звезда. В тази нощ и с този знак ние ставаме клан и от символа обединени, ще изпълним нашия план.

Парите над котела се раздвижиха и образуваха символа на герба.

— Искате ли да се случи това?

Вместо да отговори, Райли улови ръката на Сойер, после тази на Дойл. И шестимата се събраха около кръга.

— По волята на всички — да бъде!

Картината на герба засия ярко сред парите, превърна се в пламък и влезе в котела.

Изведнъж всичко утихна.

— Леле! — възкликна Сойер.

Райли въздъхна шумно.

— Голяма работа си, ирландецо!

— Правим каквото можем. — Бран извади меча на Дойл, подържа го на лунната светлина. Гербът беше издълбан в стоманата, точно под дръжката.

— Вече е наш — промърмори Аника. — На нашето семейство.

Бран извади гривните, нахлузи ги на китките й. Тя прокара пръсти по новите символи.

— Сега са още по-красиви.

— И по-мощни. — Бран подаде на Райли пистолетите. — Обединението е сила.

Сойер взе оръжията си, разгледа символа върху ръкохватките.

— Добре изглежда. — Взе и компаса си, сега носещ герба им. — Много добре.

Нека сега Нереза дойде, помисли си Райли и огледа небето. Нека дойде и премери сили с Клана на пазителите!