Нора Робъртс
Стъкленият остров (12)

11

Верен на навиците си, Дойл направи последна обиколка след полунощ. Ръмеше и дъждът замъгляваше намаляващата луна, превръщайки света в тъмна, тиха пелена. Заглушаваше плясъка на морето, чийто стабилен ритъм наподобяваше пулса на света.

Зад гърба на Дойл къщата се възправяше отвъд тънката завеса от дъжд с проблясващи тук-там светлини, които й вдъхваха живот.

Макар маршрутът около къщата да се беше превърнал в рутина, Дойл бе нащрек и готов да реагира. И когато зърна закачулената фигура, застанала сред надгробните камъни, мечът тутакси се озова в ръката му.

Не е Нереза, помисли си, докато приближаваше, безшумен като котка. Тя не е толкова крехка. За миг реши, че е Райли, и усети как в него се надига гняв при мисълта, че тя стои на дъжда, когато едва се държи на краката си.

Но фигурата се обърна. Първата му стряскаща мисъл беше: Мама!

Духът на майка му, изникнал от мъглата. За да го успокои? Да го измъчва? Понякога покоят и мъчението си приличаха.

Но призракът заговори и той осъзна, че е от плът и кръв.

— Движиш се като въздух — похвали го Бригид. — Ала мислите ти крещят.

— Взех те за Райли и нямаше да крещя само вътрешно. Ти също не бива да си тук, на дъжда и в тъмното.

Дъждът трополеше по качулката й, която образуваше тъмна, влажна рамка около силното й, все така красиво лице.

— Аз съм ирландка, дъждът не ме плаши. А и коя вещица се бои от тъмното? Милото момиче е отдало почит на мъртвите.

Дойл погледна надолу. Аника бе прибавила мидени черупки към камъчетата, донесла бе свежи цветя.

— Знам.

— Те продължават да живеят в теб, а също и в приятелите ти. В мен и в моите хора. Ти приличаш на чичо ми — брата на баща ми, Нед. Голям бунтар беше и умря в битка. Виждала съм негови снимки, когато е бил на твоята възраст.

— Аз съм на повече от триста години.

Бригид се засмя остро.

— В добра форма си, нали? От онова, което знам за Нед, той не е имал твоята дисциплина, макар да е вярвал в каузата си, дал е живота си за нея. Опитах да прозра дали и ти ще го направиш, но не мога. Нямам силата на Саша.

Виждайки изненадата му, тя се усмихна.

— Аз се занимавам повече с науката на магиите. Радвам се, че Бран е взел това от мен. Обичам също да лекувам. Картите ми посочват някои отговори, но Саша е най-мощният ясновидец, когото съм срещала в дългия си живот, и тепърва ще използва целия си потенциал. А ти, моето момче — знам само, че ти няма да използваш твоя докрай, ако не разрушиш границите, които сам си налагаш.

— Аз нямам такава сила.

Бригид размаха пръст в мъгливия въздух.

— Тъкмо за това говоря — ти сам си налагаш ограничения. Всеки от вас има каквото му е дадено, независимо дали го иска или не. Обичам един мъж повече от половин век. Това може да не е кой знае какво за някой на твоята внушителна възраст, но не е малко. Родила съм деца, познала съм радост и мъка, отчаяние и доволство, гордостта и разочарованията, които децата носят на майка си. Мога да ти кажа, застанала тук върху тази свещена земя — ти си дал на майка си всичко това и то е всичко, което една жена може да иска от сина си.

— Не бях единственият й син.

— Злото й го е отнело, твоя по-малък брат. Тя е отнесла мъката си в гроба. Но не и за теб, момче. Не и за теб. — Бригид вдигна брадичка към къщата, усмихна се. — Твоят вълк е неспокоен.

Той погледна натам, видя светлината, която идваше от стаята на Райли.

— Тя не е моят вълк.

Бригид само въздъхна.

— Човек, живял дълго като теб, не би трябвало да е толкова твърдоглав. Но мъжете са си такива — все едно дали са на двайсет или на двеста и двайсет. Желая ти лек път, Дойл, син на Клиъри, и бъди щастлив. Лека нощ!

— Лека нощ! — Той я гледаше как се отдалечава, изчака я да се прибере на безопасно място в къщата.

После продължи обиколката си. Преди да се прибере, видя, че стаята на Райли отново е тъмна, надяваше се най-сетне да е заспала.

 

 

Райли стана призори, решена да се върне към предишния си режим, да започне сериозни тренировки. Когато излезе навън, отправи предизвикателни погледи към приятелите си.

Може би първоначалното разтягане предизвика известна болка, но тя си каза, че мускулите й ще й благодарят. Може би страничните подскоци, клековете и другите упражнения малко натовариха сърцето й, а мускулите й започнаха да треперят, но тя стисна зъби и продължи.

След близо десетина лицеви опори обаче тези нейни треперещи мускули най-сетне се предадоха и тя се отпусна по лице върху влажната трева.

— Почини си — посъветва я Саша.

— Не съм бебе. — Като изпусна свистящ дъх, Райли отново зае позиция за лицева опора. При нестабилното движение надолу почувства как ръцете й поддават.

Изруга, когато Дойл пъхна ръка под суитчъра й, сграбчи колана й и започна да я вдига и спуска. Когато я пусна — не особено нежно — тя застана на четири крака, готова да ръмжи и хапе.

Сойер клекна до нея, докосна с пръст челото й между смръщените вежди.

— Да започвам ли с конското?

За един кратък миг й се прииска да го удари. После гневът й спадна също като бицепсите й.

— Не. Мина ми.

— Ти направи повече, отколкото имаш право в твоето състояние — посочи Саша. — Донякъде ме е яд, че не мога като теб.

— Е, и това е нещо.

— Пет километра бягане — обяви Дойл.

— Обикновено правим осем — възрази Райли.

— Днес ще са пет.

— Мога да направя осем.

— Не ми се слушат глупости. Ако се пресилиш, утре ще си в по-лоша форма. Пет, и ще те наблюдавам.

Тя започна да ругае, видя, че Сойер вдига вежда, реши, че не иска някой да й чете конско, като използва собствените й думи. Изправи се на крака.

— Какво ще кажете всички да бягате както обикновено. Аз ще използвам пътеката във фитнеса и няма да прекалявам. Иначе само ще ви забавя.

— Аз мога да остана с Райли — предложи Аника.

— Няма нужда. Ще бъда в къщата, във фитнеса. Пътека, пет километра. Обещавам. — Райли притисна длан към сърцето си.

— Става. Хайде, започваме! — нареди Дойл.

Не й се искаше да го признае, но знаеше, че той е прав — можеше да направи осем километра само ако подскача на един крак или пълзи. По-добре да остане на пет, с умерена крачка, и да опита повече следващия път.

Едва успя да направи пет — дори с музика, която да я разсейва.

От нея капеше пот, когато седна на една пейка и засмука вода от шишето. Разкърши тяло, доволна, че дишането й се успокоява.

И се загледа към стойката с тежестите.

Не беше обещавала да не ги вдига.

Взе два десеткилограмови дъмбела, започна серията.

— Смени ги с петкилограмови — каза Дойл от вратата.

— Мога да вдигам десет.

— И вместо да направиш мускули, ще ги разтегнеш.

От чист инат Райли изкара още една серия, преди да вземе петкилограмовите.

— Прав си. — Тя се приготви за кик-бек разгъване на трицепсите^[1]. — Нямам нужда от наблюдател.

— По-скоро от бавачка. Хайде, Гуин. Достатъчно умна си, за да знаеш, че ще се възстановиш по-бавно, ако прекаляваш.

— Няма да прекалявам, но трябва да тренирам. Досега никога не съм боледувала, не и сериозно. Няколко дни заради стомашно разстройство, настинка, такива неща. И махмурлук. Но бързо се оправям. Трябва да се оправя.

Без да каже нищо, той отиде до стойката, взе два двайсет и пет килограмови дъмбела. Започна с лекота да ги вдига.

— Фукльо.

Тя превключи на повдигане на раменете, мина на сгъвания за гърдите, флайсове^[2], беше й приятно да тренира с него.

Когато направи втора серия, той я спря.

— Достатъчно!

Тя би могла да възрази, за да не се даде лесно, но знаеше, че трета серия няма да й е по силите.

— Искам да вдигна щанга от лежанка. Само една серия. Признавам, че мускулите ме наболяват, но приятно. Знаеш какво имам предвид.

Той отиде до пейката.

— Една серия.

Райли остави дъмбелите, обърса лицето си с кърпа, прекоси салона и легна на пейката.

— Няма да кажа, че не ми трябва наблюдател, защото не съм идиот.

Той нагласи тежестите, кимна.

— Тук съм.

При тези думи в паметта й за миг изплува неясен спомен, после изчезна. Райли се съсредоточи, стисна здраво щангата.

— Добре, не беше лесно — промърмори тя, когато направи една серия. — Три серии. Няма да мога повече.

Третата серия беше колеблива, но тя изпита чувство на удовлетворение.

— Добре. Добре, това е. Достатъчно.

Едва когато седна, тя забеляза тежестите.

— Намалил си ги на четирийсет.

— Впечатлен съм, че успя да направиш толкова. Вдругиден може да опиташ четирийсет и пет. Разтегни се.

Тя реши, че четирийсет не беше толкова зле, предвид обстоятелствата. Освен това се чувстваше добре — удовлетворена и приятно уморена, а не изтощена.

— Връщам си формата.

— Според бабата на Бран вълкът в теб ускорява процеса.

— Вероятно. Както казах, никога не съм била толкова зле.

Райли се разтегна, Дойл също. Докато го правеше, тя забеляза, че всичко по него се гъне, издува и разтегля по правилния начин.

Трябваше да му го признае — приличаше на културист.

Ами ако наистина си падаше малко по нея? Тя също имаше похотливи — напълно нормални — мисли по отношение на него.

Дори успяха да направят фитнес тренировката, без да се джафкат. Логично беше да последва друга форма на здравословни упражнения — взаимни — и всичко щеше да е чудесно.

— Можем да правим секс.

Той беше застанал с лявата ръка на гърдите, пъхната под дясната за разтеглянето. Завъртя към нея само главата си.

— Моля?

— Не ми казвай, че не си си го помислял. — Тя отиде да вземе нова бутилка вода, огледа го, както се оглежда потенциален секс партньор.

Потен като нея, с леко накъдрена от влагата тъмна коса. Зелени очи, които я гледаха подозрително от мъжествено лице.

Ами тялото? Господи, че коя жена не би искала да си поиграе с него?

— Аз съм без партньор, ти също. Аз съм тук, ти също. — Докато говореше, тя го посочи с пръст, посочи себе си. — Вече сме се целували и не беше много зле.

— Не беше много зле.

— Добра съм в леглото. Просто за сведение. — Тя отпи от водата. — Или поне така са ми казвали. Обзалагам се, че и ти си доста добър. Нормален секс, Дойл, какъвто не съм правила от осем месеца и пет дни.

— Много си конкретна.

— Бях на разкопки в Бретан, попаднах на стар приятел, начесах си крастата. Рекордът ми за сух период е осем месеца и двайсет и три дни. Не ми се иска да поставям нов.

— Искаш да ти помогна да запазиш досегашния си рекорд?

Тя сви рамене. Не се обиждаше, че той продължава да се разтяга, да я наблюдава. Какъв е смисълът да си възрастен, ако не можеш да говориш открито за секс?

— Ако не съм разчела погрешно сигналите ти — съмнявам се, но е възможно — защо и ти да не си направиш удоволствието? Освен това знаеш, че всеки момент може да се окажем във вихъра на кървава битка. Не искам да си отида от този свят, без да съм правила секс, ако имам тази възможност. Затова казвам, че ти би могъл да начешеш моята краста, а аз твоята. Никакви превземки, никакви ангажименти.

Тя затвори бутилката.

— Помисли си. Ако не те устройва, няма проблем.

Беше стигнала на половината път до вратата, когато той я сграбчи за ръката, обърна я рязко към себе си.

— Хората отделят много време на мислите за секс.

— Защото са приятни и разнообразяват живота.

Той стисна тениската й в шепа, повдигна я на пръсти.

— Приказките и мислите за секс означават, че не го правиш.

— Тук съм съгласна с теб.

И двамата бяха развеселени и възбудени. Тя подскочи леко и обви крака около кръста му.

— Е? Ще продължаваме ли само да мислим и да говорим?

— Не.

Той впи устни в устата й, тази нейна всезнаеща уста, която не млъкваше. Райли имаше вкус на хладна вода и топла сол и звукът, който издаваше, не беше думи — слава богу! — а израз на непресторено удоволствие.

Тялото й — топло, стегнато, влажно — се притисна към него, когато той я сграбчи за бедрата, когато тя го сграбчи за косата.

Не е достатъчно, помисли си той. Не е достатъчно близко. Ще довършат това, ще започнат и довършат каквото бе таял в себе си от толкова време.

Обърна се с единствената мисъл да я отнесе в стаята си.

В този момент в салона влезе Саша.

— О… О, съжалявам! Аз… о, господи!

Преди треперещата Райли да успее да реагира, Дойл я пусна на земята.

— Закуската сигурно е готова. Трябва да хапнеш — каза на Райли и излезе.

 

 

— Райли. Господи, Райли, как можах да се появя точно сега!

— Е, поне не бяхме голи. — Тя махна с ръка. — Всичко е наред. Не биваше да започваме на обществено място, така да се каже. Знаеш ли, мисля да поседна за минутка.

Което и направи, направо на пода.

— Не знаех… искам да кажа, знаех. — Като говореше объркано, Саша отиде и седна до нея. — Но изобщо не си помислих, че… Просто дойдох да ви кажа, че ще ядем, и… трябваше да се досетя. Реших… мислех, че тренирате и сте загубили представа за времето.

Райли отпусна глава в ръцете си и се засмя.

— Така беше, тренирахме и загубихме представа за времето. И пак ще го направим. Няма начин да оставим това недовършено. Признавам, че съм едновременно „разклатена и разбъркана“^[3]. Определено ще го изпия това мартини.

— Моля?

— Популярна културна препратка. Не се безпокой. — Тя потупа Саша по рамото. — Определено имам нужда да хапна. Трябва да съм в отлична форма за следващите рундове.

Стана, подаде ръка на Саша.

— Какво има за закуска?

 

 

Я̀де като вълк. Заедно с приятелите си си взе довиждане с Бригид, след това се отдели за известно време в библиотеката преди оръжейната тренировка.

Дойл не се присъедини към нея, което не я изненада. Той знаеше не по-зле от нея, че с тази недовършена работа помежду им щяха да се търкалят голи на пода само десетина минути след като останат сами зад затворени врати.

Тя щеше да почака, той щеше да почака. И двамата щяха да почакат. Ако Дойл не дойде в стаята й тази вечер, тя ще отиде в неговата.

Толкова по въпроса.

Заради очакването бе малко напрегната и използва това да избере книги, да прелисти бележника си.

В него се озадачи от записките на Дойл. Очевидно няколкото века опит не бяха направили почерка му по-ясен и по-четлив.

Погледни в миналото, за да откриеш бъдещето.

Тя чака в мрака, студена и неподвижна.

Освобождава я кръв от кръвта. И ледът ще гори ярко като слънце.

Продължи да чете. Поне бе отбелязал книгите и страниците, за да може тя да свери текста.

Докато работеше, се намръщи над някои от преводите му, записа си въпроси и собствените си тълкувания.

При нужда се освежаваше с десетминутна дрямка, правеше си кафе, зарови се още по-дълбоко.

— Виж името, прочети името — промърмори, докато четеше. — Произнеси името. Какво име?

В този момент в стаята влетя Аника.

— Саша каза, че нещо идва. Побързай!

Райли скочи на крака, оставяйки въпроса без отговор.

Докато слезе по стълбите, докато изтича навън, другарите й вече се бяха въоръжили и чакаха.

— От морето. — Саша посочи с ръка. — Не е тя — тя не е готова — но изпраща много… Тъмен облак. Виждам тъмно гъмжило, което засенчва слънцето.

— Аз и Сойер поемаме кулите.

— Няма време. — Дойл огледа бледото синьо небе, плъзналите по него бели и сиви облаци. — Ще използваме тази тактика, когато тя ни нападне с пълна сила. Това е само проверка. — Той посочи с меча в ръцете си. — Там, от запад.

Те се носеха като фуниевиден вихър, усукаха облаците и те потъмняха. Самите те се превърнаха в облаци, черни и живи. Движеха се шеметно, като камшик и вълна, и превърнаха бледосиньото в мастиленочерно.

— Впечатляващо. — Сойер извади и двата си пистолета. — Но какъв е смисълът?

В този момент камшикът изплющя — свиреп тътен, който разтърси земята и закри слънцето.

— Ето го смисъла — промърмори Сойер, когато светът потъна в абсолютен мрак. — Не можем да се бием, ако не виждаме. Бран?

И тогава дойде оглушителното свистене на криле, ураганният вятър. Бран замахна към мрака, превърна черното в мътно зеленикавосиво.

— Ще свърши работа. — Райли стреля с дясната ръка, стиснала бойния си нож в лявата. В гарвани с червени очи, в дългозъби прилепи с огромни глави и деформирани тела.

Тя знаеше, че крилете им режат като бръсначи, щом срещнат плът.

Но куршумите, които Бран бе омагьосал, попадаха право в целта. Крилатата армия на Нереза изгаряше в пламъци, сипеше се дъжд от кървава пепел. Вляво от нея Аника мяташе светкавици от гривните си, премяташе се и отново стреляше. Стрелите на Саша летяха, безпогрешни и смъртоносни, а Бран покосяваше врага с копия от сини мълнии, излитащи от двете му ръце.

И през цялото време, дори през писъка на вятъра, тя чуваше как мечът на Дойл свисти и разсича, бруталната музика на бойното поле.

Дали не бяха по-бавни от преди, запита се Райли. Тварите наистина бяха много и без магиите на Бран те щяха да бъдат надвити, въпреки бойните си умения. Тя обаче едва не пропусна няколко мишени, защото се движеше по-тромаво от другарите си.

Сниши се и се претърколи, за да избегне поредната атака, презареди в движение, стреля от земята. Скочи на крака и размаха ножа си, когато една от гадините се спусна към нея. После вятърът я сграбчи, запрати я нагоре и назад. Тялото й, не докрай излекувано, пак я заболя.

Задъхана, стреля отново, успя да приклекне. Кръвта й замръзна, когато от рояка се откъсна по-малък рояк и се насочи право към нея.

Няма да ми стигнат патроните, помисли си, но направи каквото бе решила. Претърколи се, но вятърът я забави и тя запълзя. Докато риташе и режеше с ножа, усети как едно крило закачи глезена й, друго се вряза в рамото й.

Десетки падаха около нея, докато другарите й ги унищожаваха, но те все така прииждаха.

Райли стреля отново, прониза една гадина, преди тя да успее да нареже с крило и нокти лицето й. Три се окопитиха и се насочиха към нея с блеснали луди очи, докато тя се мъчеше да презареди.

Мечът на Дойл ги разсичаше, пронизваше и поваляше, докато той се бореше с бесния вихър. С една ръка посегна, улови я за врата на тениската и я повлече след себе си.

— Не ставай!

Райли не смяташе да го послуша. Използвайки тялото му като щит срещу вятъра, тя се изправи, презареди. Застанаха двамата, опрели гърбове, самата тя подивяла, докато куршумите й летяха във въздуха.

Аника се присъедини към тях, гривните й проблясваха, после Сойер, после Саша.

— Къде е Бран? — извика Райли.

— Каза да дойдем тук! Да останем тук! — провикна се в отговор Саша, изпрати стрела в тялото на една от гадините, после в друга. — Каза, че той ще…

За миг светлината ги ослепи. Огнената вълна̀ опърли въздуха. Поразените твари нямаха време дори да изпищят.

Над главите на шестимата небето отново стана синьо.

Разтърсена повече, отколкото й се искаше да признае, Райли се наведе и подпря ръце на бедрата си, докато си поемаше дъх.

— Ранена си. — Аника я прегърна.

— Не. Само няколко драскотини.

Знаеше, че е напразно, но запротестира, когато Дойл смъкна тениската от раменете й, огледа раната.

— Само са те закачили.

— Нали и аз това казах! — Тя отново навлече тениската си.

— Бяха те накачулили. — Саша свали арбалета, погледна назад към Бран, който ги приближаваше. — За малко да не дойда навреме.

— Повече количество, отколкото качество, това видях. — Сойер обърса опръсканата си с кръв буза. — Достатъчно да ни създаде работа, но иначе е слаба.

— Да. — Райли кимна. — И аз си помислих същото. После вятърът ме поде, замята ме във въздуха — сякаш ме удари торнадо. Нападнаха ме неколкостотин наведнъж. — Тя въздъхна с негодувание. — Нереза знае, че се възстановявам, и е решила, че съм слабото звено. Майната й!

— Бяхме твърде далеч, за да ти помогнем. — Аника погали Райли по ръката. — Ако Дойл не беше по-близо…

Осъзнавайки, че все още стиска пистолета в желязна хватка, Райли се насили да го прибере в кобура, погледна към Дойл.

— Да. Благодаря ти за помощта.

— Част от работата.

Очите му казваха нещо различно, помисли си тя, нещо не толкова хладно и равно. Задържа очите си върху неговите, докато Бран проверяваше рамото й.

Чу го да говори, но не разбра думите. Сякаш той и останалите бяха преминали в друг свят. Нейният препускаше, зареден с адреналин и желание.

Дойл я улови за лакътя.

— Хайде.

Тя прибра ножа в канията.

— Идвам.

Тръгна заедно с него към къщата. Очевидно не се движеше достатъчно бързо и накрая той я вдигна от земята. Тя нямаше нищо против, уви крака около кръста му и придърпа главата му надолу към своята.

— О! — Очарована, Аника обгърна тялото си с ръце. — Те ще правят много хубав секс.

Саша гледаше как Дойл носи Райли по стълбите към терасата.

— Не трябва ли да се погрижим за раните й, преди…

Бран я улови за ръката.

— Нищо няма да й стане. Хайде да се почистим, да пийнем по бира и да ги оставим да… се погрижат един за друг.

— Да се почистим. Добра идея. — Сойер хвана Аника за ръката.

— О, и ние ще правим секс!

Като се засмя, Бран уви ръце около Саша.

— Звучи страхотно — каза и я отнесе право в леглото.

Дойл не погледна към леглото. В мига щом ритна вратата на терасата, за да я затвори, той се завъртя рязко, притисна Райли към стената.

— Нали каза „без превземки“.

— Не се нуждаем от тях. — Тя отново впи устни в неговите, прибавяйки опипващо ухапване, докато се мъчеше да свали меча в калъфа му.

Искаше тялото му, аромата му, вкуса му, искаше да почувства всичко това и остави ножницата да падне шумно на пода, за да може да смъкне тениската му.

Неговите ръце вече се промъкнаха под нейната, дланите му обхванаха гърдите й. Големи, груби длани — точно каквото искаше тя.

Но много, много повече искаше той да проникне в нея. Искаше го изгарящ от страст и твърд. Неописуемата тръпка на живота, след като едва не умря.

Дойл също имаше синини и драскотини. И двамата миришеха на война — на кръв, пот и битка.

Нетърпелив, той не свали тениската й, а завря пръсти на местата, където беше скъсана, и я раздра — или по-голямата част от нея. Насилственото действие, звукът подпалиха кръвта й, не усети как посегна към колана му, докато той теглеше нейния.

От гърлото й се откъсна ръмжащ звук, стомахът й се стегна на топка.

Той смъкна джинсите й надолу по бедрата и после — о, боже, най-после! — проникна мощно в нея.

Пауза, удар на сърцето, въздишка. Докато поглъщаше шока, блаженството, очите й още веднъж срещнаха неговите.

Не ги свали, докато въздухът с мъка преминаваше през дробовете й, докато той жадно я обладаваше. Оргазмът я заля, освобождение, блажено освобождение, тя сграбчи гъстата му коса, остави го да я обладае отново, докато се притискаше плътно към него, за да го задоволи в отговор.

Когато отново получи оргазъм, като пламтящ удар с камшик, тя почувства как тялото му потрепери и се отпусна.