Нора Робъртс
Стъкленият остров (10)

9

Дори с водолазните костюми океанът ги накара да треперят, погълна и слънцето. Райли, също като Сойер, въоръжена с подводен пистолет, включи лампичката на маската си, за да разсее с лъча й мрака във водата.

Плуваха по двойки, Аника и Сойер водеха — тя направи няколко салта, преди да заплува напред. Саша и Бран ги следваха и Райли не можеше да се оплаче, защото Бран завъртя ръка във водата и прибави още светлина. Тя и Дойл покриваха фланговете.

Всички знаеха какво би могло да се появи в морето, ако Нереза имаше достатъчно сили. Акули и страховити риби мутанти, жадни за кръв. И Дойл, и Саша носеха харпуни.

Вижте я само, помисли си Райли, докато наблюдаваше как Саша пори водата. Помнеше колко нервна беше тя, новачката, по време на първото им гмуркане край бреговете на Корфу.

Учеше се бързо. Всички те трябваше да се преборят с личните си слабости, за да изпълнят тази мисия. Може би това бе част от цялото, размишляваше Райли, да превърнат слабостта в сила и да се научат да се доверяват един на друг, за да се превърнат в клан.

Видя как пасаж от скумрии — най-обикновени риби — пое встрани от тях, последва сребристата светлина на Бран към устието на пещера. Пред нея Аника изпълни грациозно завъртане, помаха и се плъзна вътре.

Сега се движеха поединично през теснините и отново по двойки, когато проходът се разшири. После се пръснаха да търсят… нещо, помисли си Райли. Някакво блещукане, искрене, чувство — всичко, което би могло да ги отведе до последната, Ледената звезда.

Достатъчно е студено за нея, мина й през ума. Свикнала на търпение от професията си, тя започна да оглежда подводната пещера сантиметър по сантиметър, като използваше очите си, пръстите си в ръкавици, правеше всичко, за да държи ума и инстинктите си нащрек.

Но кимна, когато Сойер потупа по китката си, зае отново флангова позиция с Дойл за връщането до лодката.

Когато се измъкна от водата, видя, че Бран е прегърнал Саша и я целува.

— О, господи, това беше прекрасно! Вече не ми е студено.

— Вълшебна целувка?

Бран се засмя на Райли, докато тя ръсеше студена вода по палубата.

— Нещо такова. — Той взе ръцете на Райли, стисна ги лекичко. И в тялото й нахлу топлина.

— Прекрасно е, дори без мляскането.

Той отиде при Аника.

— Обичам да се целувам! — каза му тя и докосна с устни неговите. — И да ми е топло.

Бран потупа Сойер и Дойл по рамото, за да стопли и тях.

— Няма нужда да треперим от студ. Видя ли нещо, скъпа?

— Не, съжалявам. Трудно ми е — много е различно от предишните места. Толкова е сенчесто и мрачно. Друг някой успя ли да усети нещо?

— На мен ми беше добре — каза й Аника. — Но нямаше пеене, както когато намерих Водната звезда.

— Готови ли сте за втори рунд? — попита Райли.

Саша се обърна с гръб към Бран, за да й помогне да смени бутилките си.

— Нали затова сме тук.

Второто гмуркане за деня също не донесе нищо. В дневника на Райли това означаваше две отметнати места на картата.

Рутината, каза си Райли, докато прибираха на сигурно място лодката под скалите край къщата. Част от търсенето, при това важна, беше рутината.

Те се върнаха в къщата по лесния начин — с помощта на Сойер. И тя се отдаде на рутината, като излапа останките от пицата и се затвори с книгите си.

Дъждът се завърна през нощта — проливен дъжд, придружен от трясъка на гръмотевици, които отекваха над морето. Бурята я разбуди — заради шума от прибоя и фученето на вятъра се съмняваше, че ще успее да заспи отново.

Навлече суитчър и памучен ватиран панталон. Искаше да види как бурята бушува над морето и скалите, затова се измъкна от стаята си и слезе тихо в дневната, която гледаше към океана.

Великолепно, помисли си, когато разтвори вратите. Светкавици проблясваха над разпенените вълни, вятърът пригласяше на разбеснялата се стихия. Прилича на зъл дух, реши тя, все пак бяха в Ирландия.

Дивото винаги караше кръвта й да закипи, а злобната буря, бушуваща над нощното море, и суровата скалиста суша сякаш я предизвикваха да излезе навън и да остави дъжда да се сипе по вдигнатото й към него лице.

После погледна надолу, забеляза някакво движение, видя фигура край стената до скалите и инстинктивно посегна към оръжието, което бе пропуснала да вземе.

Под светлината на една светкавица фигурата се превърна в Дойл и инстинктите й направиха рязък завой, превръщайки се в плътско желание.

Тъмен силует, скитащ в бурята, с развят шлифер и меч в ръката, сякаш се канеше да влезе в схватка със стихията. Великолепен е, помисли си тя отново, първичен и неустоимо секси.

Да, дивото винаги я привличаше.

Докато си го признаваше, Дойл се обърна, на небето проблесна светкавица и на огнената й светлина очите му срещнаха нейните. Той превърна мислите й в примка, която се затегна около врата й.

Гордостта и волята я накараха да остане още миг, да посрещне тези очи, да ги задържи дори когато отново се спусна мрак и превърна Дойл в сянка.

После влезе вътре, затвори вратите за бурята, за мъжа, и се върна в стаята си сама.

 

 

Рутина, напомни си Райли, когато на следващия ден преминаха през нея стъпка по стъпка.

Тичане на разсъмване през мократа гора, прескачане на няколко повалени от бурята клони. Потна тренировка във фитнеса, докато воднистата светлина на слънцето си пробиваше път през облаците.

Душ, закуска, две гмуркания, тренировка по стрелба.

Тя избра огъня в библиотеката и книгите, докато Бран работеше в едната кула, а Саша използваше дневната в другата, за да рисува. Сойер и Дойл заминаха да презаредят кислородните бутилки и да купят храна. Благодарение на чара си Аника успя да ги накара да я вземат със себе си, тъй като пътуване до селото означаваше пазаруване.

От време на време, докато работеше, Райли чуваше разни звуци и заключаваше, че Бран бележи напредък. Но след два часа започна да става неспокойна. Свеж въздух, реши тя. Имаше нужда от движение и да помисли. Винаги, когато се ровиш за информация, настъпва момент, в който трябва да спреш и да позволиш на мозъка си да си почине.

Тъй като денят напредваше — сега воднистата светлина бе по-силна заради късния следобед — тя реши да се разходи в гората. Разбира се, въоръжена, каза си, докато окачваше кобура с пистолета на бедрото си. Винаги нащрек, дори по време на една хубава разходка в гората.

Шансът да попадне на звездата й се струваше нищожен, но времето, отделено за размишления, никога не бе загубено. Тя нахлузи износено яке с качулка, дръпна ципа, слезе по главното стълбище и видя отвън и колата, и мотоциклета.

„Върнали са се, докато съм работила“, предположи Райли и тъй като задната врата на колата зееше отворена, а вътре се виждаха продукти, явно все още разтоварваха.

Може би имаха нужда от помощ. Тя тръгна към колата, когато Саша я извика.

— Хей! — Райли погледна към нея и й махна с ръка, приятелката й стоеше точно пред дърветата в началото на една пътека. — Май и на теб ти е хрумнала същата идея. Смятах да се поразходя, но…

— Хубаво. Има нещо — ела с мен.

— Нека първо им помогна да внесат покупките.

— Трябва да ти покажа нещо. Не съм сигурна… искам да го видиш.

— Какво? — Заинтригувана, Райли се отдалечи от колата.

— Трудно е да се обясни. Отклоних се от пътеката и едва не се загубих. Но видях знаци върху едно дърво. Издълбани в кората. Не знам какви са.

— Издълбани в кората? — При тези думи Райли ускори крачка. — Скоро ли?

— Не мисля. — Докато говореше, Саша погледна назад към гората. — Трябваше да направя снимка с телефона. Не се сетих, просто тръгнах, за да кажа на всички. Ела да ги видиш и ще направим снимки, за да ги покажем на останалите.

— Саша, не си взела дори ножа си.

— Не знам какво си мислех, но нали сега съм с теб. — Саша я хвана за ръката, затегли я. — Наистина искам да го видиш. Може да означава нещо.

— Добре. Да вървим.

Дойл излезе, видя, че Саша и Райли влизат в гората. Поклати глава, взе две торби с продукти.

— Благодаря за помощта — промърмори и влезе вътре.

 

 

Райли вдиша дълбоко въздуха под шарените сенки.

— Исках да си почина от книгите и да подишам малко чист въздух. Не си представях, че ще намерим нещо интересно. Ти усети ли някаква вибрация?

— Какво? Вибрация?

— Някакво особено чувство.

— Почувствах, че е старо — по-старо, отколкото е логично. Ако това ти звучи логично. — Саша вървеше бързо, направи й знак да я последва встрани от пътеката. — Аз просто… почувствах, че нещо ме тегли натам.

— Сигурно има причина. Какво е, букви или символи?

— И двете. Не съм виждала подобно нещо досега.

— Обиколих гората от край до край, две нощи тичам из нея, но не го видях. А би трябвало — добави Райли, докато заобикаляха къпинови гъсталаци и други храсти. — Имам добро нощно зрение. Което ме кара да мисля, че явно е трябвало да го откриеш ти. Но не си имала особено усещане, някакво видение, така че…

Тя обърна глава. Болката от силния удар експлодира в скулата й и я запрати във въздуха. Тя се блъсна в едно дърво, пред очите й изскочиха искри, почувства как нещо изпращя в дясната й ръка.

Извика, тъй като инстинктивното посягане към пистолета й причини жестока болка. Саша прескочи храста, поваления и обрасъл с мъх ствол на паднало дърво.

Очите й пламтяха.

За да се защити, Райли опита да се претърколи, да посегне към пистолета с другата ръка. Яростните ритници в ребрата й, в гърба й, в корема й отнеха целия дъх.

Саша се изсмя.

Кошмар, абсурден сън! Това не можеше да е истина! Въпреки ужасната болка и шока, Райли се бореше да извади ножа от калъфа с лявата си ръка.

Когато ботушът на Саша се стовари върху ръката й, нададе пронизителен писък. Зрението й се замъгли; започна да й се гади.

И тогава ръцете на приятелката й, тези нейни ръце на художник, се сключиха около врата й.

 

 

Дойл влезе в кухнята, където Аника весело прибираше продуктите, а Сойер душеше един тлъст домат.

— Още ли има? — Сойер остави домата настрана. — Аз ще отида.

— Ти ли ще приготвиш салсата?

— Както бе обявено.

— Действай тогава. — Дойл си взе изстудена бира от хладилника, отпи дълга глътка. — Аз ще внеса останалото.

— Дадено.

След още една голяма глътка бира Дойл остави бутилката и пое към изхода. Бира и чипс със салсата на Сойер щеше да е чудесен начин да забрави шопинг ентусиазма на Аника.

Все пак бяха успели да вземат всичко, от което щяха да се нуждаят в продължение на седмица. А следващия път нека някой друг да се оправя с русалката.

Той вдигна озадачено очи, когато видя Саша да припка надолу по стълбите.

— Не ви чух да се връщате. Рисувах от другата страна на къщата. Как…

— Била си горе?

— Да, преди малко бях в библиотеката, да видя дали Райли се нуждае от помощ, но…

— Исусе Христе! Извикай Бран и останалите! Райли е в опасност!

— Какво? Защо?

— Извикай ги! — Той изтегли меча от ножницата на гърба си, вече тичаше. — Тя е в гората!

Едва бе стигнал до началото й, когато чу Райли да пищи.

Не разсъждаваше, движеше се механично. Звуците бяха на агонизиращ човек и той можеше да е закъснял.

Долови смях — ужасен, тържествуващ — и хукна към него, излизайки от пътеката. Нямаше време да се промъква крадешком, а и инстинктите му говореха, че трябва да вдига повече шум. Звукът от бързото приближаване на някой можеше да спре онова, което правеха на Райли.

Видя Райли сгърчена на земята, кървяща, неподвижна, а Саша — или нещото, което бе взело нейната форма — застанала над нея с широка усмивка.

— Тя умира! — извика тържествуващо създанието с гласа на Саша, после между устните на Саша проблеснаха дълги зъби, от ръцете й изскочиха нокти. — Скоро всички ще умрете!

Въпреки че Дойл се втурна към него, то удари злобно Райли в главата. Когато мечът на Дойл изсвистя, разсече само въздуха, тъй като нещото се бе свило в себе си и бе побягнало през дърветата със свръхестествена скорост.

Дойл бързо клекна и притисна пръсти към ранената шия на Райли, за да провери пулса й. Усети го — съвсем слаб, но биеше.

Като се опитваше да превъзмогне страха, яростта, страданието, което се бе клел никога повече да не изпитва, прокара ръце по тялото й, за да види какви са нараняванията. Лицето й бе посивяло под синините, кръвта и ожулванията, но все пак бе пострадало най-леко.

Той чу тичане, викове, стисна дръжката на меча си, готов да защити Райли, ако към врага се присъединеше още някой.

Приятелите им се втурнаха през дърветата, въоръжени за битка. Но Дойл знаеше, че засега битката е приключила.

— Диша, но е била душена, ръката й е счупена, има и счупени ребра. Мисля, че десният й лакът е натрошен. И…

Потресена, Саша едва не се свлече на земята до Райли.

— Не, не, не, не!

— Нека да видя. — Бран клекна до нея.

— Трябва да я внесем вътре, да я лекуваме. — С мокри от сълзи очи Аника коленичи от другата страна на Райли, погали я по окървавената коса.

— По-добре да не я местим, докато не разберем… — Кокалчетата на Сойер бяха побелели върху дръжката на пистолета му. — Нали не бива да я местим, защото може да стане по-лошо?

— Сойер е прав. Трябва да внимаваме. — Спокоен като езеро, Бран постави длани върху главата на Райли. — Вратът и гръбнакът. Трябва да видим дали са пострадали.

— Аз ще го направя.

Бран погледна в очите на Саша, очи, замъглени от шока.

— Спокойно, любов моя. Бавно.

— Добре. — Като затвори очи, Саша си пое дъх, изпусна го, дишането й почти се стабилизира. Използва ръцете си, сърцето си, и с дланите на Бран върху раменете си, за да й помагат, се остави на усещанията си.

— О, боже, толкова много счупено, толкова много наранено!

— Вратът и гръбнакът, Саша — напомни й тихо Бран. — Започни оттам.

— Натъртени, разтърсени. Но не са счупени.

— Тогава можем да я внесем вътре. — Сълзите вече се стичаха по бузите на Аника. — Не бива да лежи на земята. Студена е. Тя е студена.

— Да, можем да я преместим. — Когато Бран понечи да я вдигне, Дойл го избута.

— Аз ще я взема. — Тя простена, когато подпъхна ръце под тялото й, клепачите й потрепнаха — той прие и двете й реакции за добър знак. За миг очите й се отвориха — ослепели от болката, от шока, и срещнаха неговите. — Държа те, вълчице моя.

Очите й се забелиха и отново се затвориха, докато той я изкарваше от гората.

— Право в нейната стая — нареди Бран. — Ще си взема медицинския комплект. Ани, кърпи и топла вода! Сойер, кана с хладка вода! Не студена, а хладка, и каната да е стъклена. Саша, махни от леглото й всичко, освен чаршафите.

Аника и Сойер се пръснаха да изпълнят нарежданията му, докато Саша тичаше по стълбите зад него. Макар и на Дойл да му се искаше да тича — и би могъл, понеже Райли не тежеше много, — той вървеше бавно, като внимаваше да не я друса.

Когато сви към стаята й, Саша вече бе махнала завивките и възглавниците.

— Мога да й помогна.

— Нека изчакаме Бран. — Дойл я положи на леглото, сякаш бе направена от тънко, крехко стъкло.

— Мога да помогна. Ако тя дойде в съзнание преди… не знам как успява да се държи.

— Корава е. Няма да се даде. — Много внимателно Дойл свали ципа на суитчъра й и без да обръща внимание на кръвта, махна кобура й, калъфа с ножа. — Нека изчакаме Бран.

Като се бореше със сълзите си, Саша седна отстрани на леглото, хвана здравата ръка на Райли.

— Как разбра?

— Видях я да отива към гората, когато прибирах продуктите. Видях я да влиза там с теб минути преди да изляза пак, а после ти слезе по стълбите.

— С мен? С мен?

— Стегни се! — нареди й той рязко. — Не можеш да й помогнеш, ако не се стегнеш.

— Прав си. Ще го направя. Но ако Бран не дойде до трийсет секунди, аз…

— Тук съм. — Той влезе с медицинския си комплект и кожената чанта. — Трябваше да взема още някои неща. Налей половин чаша от това — обърна се към Сойер, когато и той влезе. — Трябва да я накарам да го преглътне.

— Не така! Бран, не така. Нека първо се опитам да й помогна.

Той погледна към Саша.

— Ранена е тежко. Имай го предвид и бъди внимателна. Само колкото да облекчиш най-лошото, нали разбираш?

— Ще внимавам.

Тя постави ръка върху ожулената и подута буза на Райли, едва не изпъшка, когато почувства болката.

— Съвсем леко — повтори Бран.

Тя се опита, опита се да го направи нежно, само да облекчи болката, да мине едва-едва над сериозните вътрешни наранявания и натрошените кости.

Но обичта и способностите, които съвсем наскоро се бе научила да използва, взеха връх.

Постави длан върху смазаната ръка на Райли, почувства злобния удар с ботуш, агонизиращата болка, докато костите са се трошали. И видя ужасена как собственото й лице се надвесва над проснатото тяло на Райли. Собственото й лице, изпълнено с тържествуваща омраза.

Порази я болката, непоносимата болка.

Бран изруга, когато Саша се свлече на пода.

— Аз ще я вдигна, ще я вдигна! — Сойер се втурна към Саша, докато Аника влизаше забързано с кърпи под мишница и тенджера вода в ръцете.

— Ти можеш да я загрееш по-бързо от печката. Виждала съм те да го правиш.

— Разбира се. Просто не помислих. Остави я тук долу — каза Бран на Аника.

— Съжалявам. — Саша потърка лицето си с ръце. — Влязох много навътре. Нека опитам отново.

— Ще почакаш. Дойл, Сойер, искам да държите Райли да не мърда.

— Не! — Саша се олюля. — О, не…

— Ще действам бързо, но тя има нужда от това сега. Повдигни й главата, за да може да го изпие — нареди Бран на Дойл, — и я дръж да не мърда.

Саша коленичи до леглото, отново хвана здравата ръка на Райли.

— Само да й кажа, че сме тук. Мога да й кажа, че всички сме тук. Това ще й помогне.

— Добре. — Бран нави ръкавите си. — Аника. Осем капки от синьото шишенце. Две от червеното. Синьо, после червено.

Докато Сойер не пускаше краката на Райли, а Дойл беше на леглото зад нея и държеше главата й изправена, Бран я възседна, хвана моравата й челюст с една ръка.

Очите му, черни като оникс, станаха дълбоки, потъмняха. Райли се размърда, забори се. Зави.

— По дяволите! — възкликна Сойер, принуден да я притисне по-силно. — По дяволите!

— Накарай я да го изпие — промърмори Дойл и загуби контрол дотолкова, че доближи лицето си до косите на Райли. — Хайде, Гуин, бъди добро момиче и изпий проклетото лекарство.

Продължи да й говори с глас, изпълнен с болка.

Бран взе чашата от Аника, изля съдържанието безмилостно в гърлото на Райли.

Очите й рязко се отвориха, завъртяха се в главата й. Тялото й се изви, крайниците й потрепериха. После припадна, затресе се и остана да лежи бледа и неподвижна като смъртта.

Бран се изправи бавно и избърса потта от челото си.

— Сега можем да започнем.

 

 

Тя се будеше от непоносима болка, отново се унасяше. Бореше се с кошмари, търсеше покой.

От време на време го намираше, когато чуваше гласовете на приятелите си. Сойер… четеше ли й? Да, четеше й Тери Пратчет, от старите му романи, с жената ченге — която случайно бе ликан.

Също като нея.

Аника пееше — опера и песни на Адел. Свита на леглото до нея, припяваща нежно, ухаеща на пролетен дъжд.

 

 

Кошмарите отново се появяваха, болката я пронизваше. После с нея беше Саша, казваше й, че не е сама, и болката преминаваше — донякъде.

Бран прокарваше ръце по тялото й, понякога припяваше на ирландски или латински, понякога й приказваше, или на някой друг, който му отговаряше със същия ирландски акцент.

И Дойл, толкова често Дойл. Той й четеше Шекспир. Кой да предположи, че гласът му е толкова подходящ за Шекспир? А когато демоните я преследваха, демони с лицата на приятели, той я прегръщаше.

— Бори се с тях, вълчице моя! — казваше й, настояваше. — Знаеш как. Не им се давай!

И тя се бореше, отново се унасяше, а непоносимата болка полека-лека се превърна в търпима.

Дойл беше до нея, когато се появи жената, и притисна някакво шишенце към устните й.

— Не, не искам…

— Не е важно какво искаш, а от какво имаш нужда. Хайде, гълтай! Добро момиче!

Тя имаше червеникава коса и тъмнозелени очи — красота, която бе оцеляла въпреки десетилетията.

— Арианрод.

— Всъщност не. Но вероятно една от нейните дъщери. Каквато си и ти. Поспи още малко, а този прекрасен млад човек ще те наглежда.

— По-стар съм от теб, и то много.

Жената се засмя на коментара на Дойл, погали Райли по бузата.

— Заспивай — подкани я.

И Райли заспа.

Когато се събуди минути по-късно — или бяха часове, дни? — Дойл беше до нея, подпрян на възглавници, и четеше на глас „Много шум за нищо“ на светлината на лампа.

— Писах реферат за Беатриче като феминистка.

Дойл свали книгата, помести се, за да види лицето й. Очите му изглеждаха уморени.

— Типично за теб.

— Защо си в леглото с мен?

— По нареждане на докторите. На докторите магьосници. Изглеждаш ужасно, Гуин.

— Така се и чувствам. Какво се случи? Какво се случи, по дяволите? Аз не… — Когато опита да се надигне, Дойл я задържа с една ръка.

— Саша. Била е обладана. Ти трябва да…

— Не беше Саша. Тя ме преби, така че знам… Не. — Райли притвори очи, насили се да си спомни, в главата й се появиха отделни фрагменти. — Не, не беше Саша. Беше Малмон.

— Така смятаме и ние.

— Сигурна съм. Изглеждаше и звучеше като Саша, докато не ме нападна. Сякаш ме блъсна камион. — Тя предпазливо вдигна ръка към бузата си, докосна я. — Вече не ме боли. Не можех да извадя пистолета си. Не можех… ръката ми. — Тя повдигна лявата си ръка, взря се в превръзката. — Божичко!

— Почти е излекувана. Но казаха да не си движиш много пръстите — все още.

— Тя… той… то нарочно стъпи върху тях. Май тогава припаднах.

— В ръката има много кости. Умен ход е да припаднеш, когато всички са счупени или смазани.

Тя събра сили и зададе въпроса:

— Много ли съм зле?

— Не си мъртва, а щеше да бъдеш без Бран и Саша. А дори и тогава… Вътрешни наранявания — бъбреците, далакът, черният дроб — толкова сериозни, че за малко да те откараме в болница, но Бран имаше друго решение. Баба му.

— Тя прилича на Арианрод. Говорих с нея. Така мисля.

— Да, говорили сте, при това повече от веднъж, както ми казаха. Тя е лечителка. Бран се кълне в способностите й, а той не обича да преувеличава. Не съм сигурен дали ръката ти щеше да се възстанови напълно без нея.

— Тогава съм й благодарна. Колко дълго бях в безсъзнание? Един ден? Два? — попита тя, когато той само поклати глава.

— Ти отиде в гората преди пет дни.

— Пет?

Когато тя се надигна в леглото и стисна зъби заради рязката болка, той стана, наля нещо в една чаша.

— Изпий го.

— Не искам да спя повече. Пет дни?

— Добре.

— Къде отиваш? — попита тя с лека паника в гласа, когато той тръгна към вратата.

— Да доведа останалите.

— Недей! Почакай малко. Искам да стана.

— Аз пък искам да танцувам с голата Шарлийз Терон. Не можем да имаме всичко.

— Сериозно говоря. Колко е часът? Къде са всички?

— Беше ми по-спокойно, когато беше в безсъзнание — въпреки че говореше в съня си. Почти десет и половина вечерта е — и предполагам, че останалите са долу.

— Тогава искам да сляза при тях. Би ли ми помогнал? Просто ми подай ръка.

Той въздъхна, върна се, вдигна я като перце от леглото.

— Не казах да ме носиш до долу! — Това беше оскърбително. — Не искам да ме носят!

— Или слизам и ги довеждам, или те свалям долу. Избирай!

— Предпочитам да ме свалиш. Чакай — дай ми едно огледало.

Той отстъпи пред желанието й и се обърна към овалното огледало на стойка в ъгъла на стаята, за да може тя да се огледа.

Райли видя едър мъж, целият в черно, който я държи, сякаш тя тежи колкото едно кученце. А тя изглеждаше бледа, крехка — много слаба.

— Изглеждам ужасно. Ти беше прав.

— Няма смисъл да те лъжа. А вчера изглеждаше още по-зле. Той почти те бе удушил.

В огледалото очите им се срещнаха, неговите станаха безизразни.

— Не си спомням нищо. Защо е спрял?

— Сигурно ме е чул.

— Ти? Откъде знаеше, че трябва да дойдеш?

— Забелязах те как тръгна към гората с онова, което мислех, че е Саша — заобяснява той, докато я изнасяше от стаята. — А после видях Саша да слиза по стълбите в къщата. И събрах две и две. Но не бях достатъчно бърз и той те ритна в главата. Първите дни, когато ти идваше на себе си, всеки път виждаше двойно. До вчера следобед повръщаше дори супата, с която се опитваха да те хранят.

— Радвам се, че не си спомням. Мразя да драйфам. Ти ми четеше. Ти и Сойер, и…

— Бригид каза, че ако ти четем и говорим, ако сме достатъчно близо, за да ни усещаш, ще се излекуваш по-бързо. Сменяхме се, както когато Сойер бе ранен.

— Той бе измъчван и наръган с нож, бит и горен, но се възстанови по-бързо от мен.

— Защото той пострада от хора — така го обясниха Бран и Бригид. А теб те нападна създание на Нереза. В теб имаше отрова. Радвай се, че Бран спечели спора за болницата. Никога нямаше да се сетят за отровата.

— Длъжница съм ви. — Райли чу гласове и се стегна.

— Не беше Саша.

— Знам.

Дойл спря.

— Тя е съсипана. Трябва да го знаеш. Каквито и тревоги и страхове да изпитахме всички през последните дни, тя страдаше най-много.

— Саша не е виновна.

— Убеди я — каза простичко Дойл и я понесе към гласовете.