Нора Робъртс
Стъкленият остров (14)

13

Нереза не дойде тази нощ, нито през следващата. Не изпрати кръвожадни създания да ги нападнат, когато се гмуркаха в студените води на Атлантика.

Нищо не се спотайваше в гората, не кръжеше в небето.

Саша нямаше видения.

Райли използва това време за себе си. Упражняваше се в стрелба, тренираше, не пестеше усилия, за да си върне предишната форма. Прекара часове сред книги, компютри, записки.

И още повече часове с Дойл в леглото. Или на пода.

Отиде със Сойер в Дъблин, уж че ще купуват провизии, оставяйки след себе си една нацупена Аника. Докато бяха там, тя се снабди с нова тениска.

И докато бяха там, замъкна раздвоения Сойер в една кръчма да пийнат бира.

— Може би трябваше да купя готов пръстен.

— По този начин ще означава повече.

— Да, но… тогава всичко щеше да е свършило.

Райли се облегна на стола, за да се наслади на своята „Гинес“ — не можеше да си представи нещо по-хубаво от една качествена „Гинес“, отпивана на бавни глътки в слабо осветена ирландска кръчма.

А ако прибавиш към нея порция пържени картофки, току-що извадени от фритюрника и поръсени със сол и оцет? Блаженство!

— Да не те хвана шубето?

— Не. Не, просто… — Сойер отпи бърза глътка от своята халба. — Ще се сгодявам — с пръстен и всичко останало. Сериозен момент.

Щастлива, че може да пие за това, Райли вдигна халбата си.

— Наздраве за сериозния момент!

— Да. — Той се чукна с нея, огледа се наоколо, сякаш беше забравил къде са. — Струва ми се странно, че съм тук — с всички тези хора — и просто си седя и пия бира. И никой освен нас двамата не подозира какво се случва.

Като задъвка едно картофче, Райли също се огледа — бръмченето на разговорите, енергията и цветовете.

Приглушена светлина в ден, когато слънцето още не беше решило дали да се покаже; въздух, ухаещ на бира, пържени картофки и зеленчукова кремсупа.

Гласове — немски, японски, италиански. Американски, канадски, британски, ирландски акценти.

Тя винаги бе смятала, че един добър европейски бар е нещо като мини Европейски съюз.

— Липсват ми хората — осъзна тя, — а обикновено не е така. Но ми липсват шумът и оживлението. Лицата и гласовете на непознати. По-добре да не знаят какво става. Нищичко не могат да сторят по въпроса. Ех, хубаво е да седим тук като нормални хора и да пием нормална бира в нормална кръчма!

— Права си. За това се бием.

— Свят, където всеки може да пие бира в четири следобед във вторник.

— Или да се сгоди за русалка.

— Това може да се стори прекалено на хората в тази кръчма. Но да, пия за това. — Тя хвърли поглед към сервитьорката, младо момиче със свежо лице и тъмноморава коса. — Всичко е наред, благодаря.

— Когато свърша и този свят потъне в мрак, ще изпия кръвта ти.

Момичето имаше бърза усмивка, приятна извивка на гласа. А очите й бяха слепи и луди. Райли пъхна ръка под якето си, разкопча кобура.

— Недей — прошепна Сойер, без да откъсва очи от сервитьорката. — Тя е жертва.

— Ти си слаба. Не си въобразявай, че можеш да ме унищожиш. Ставам все по-силна!

Докато я гледаха, моравата коса порасна, стана сива, осеяна с черни нишки. Сините очи потъмняха, когато се насочиха към Райли.

— Може да те запазя и да станеш играчка на Малмон.

Макар да държеше едната си ръка на пистолета, Райли вдигна чашата си.

— Друг път! — каза и отпи.

Масата потрепери. Столовете затракаха. А останалите постоянни посетители продължаваха да пият, да си приказват, без да усещат нищо.

Сойер размаха пръст във въздуха.

— Хей, ако ще се правиш на сервитьорка — което ти отива — защо не ни донесеш малко бирени фъстъци с бирата и пържените картофки?

Кремавата ирландска кожа поруменя от ярост.

— Ще те разфасовам и ще нахраня кучетата си с теб!

— Да бе, да! Може ли бирени фъстъци?

— Задава се буря.

Сервитьорката премигна, отметна замаяно моравата си коса.

— Извинявайте, отнесох се. Желаете ли още нещо?

— Не, благодаря. — Райли отпи голяма глътка от бирата, изчака момичето да се отдалечи. — Страхотно шоу.

— Жалко за бирените фъстъци.

Райли се засмя и подаде юмрук да се чукнат.

— Имаш яки топки, Сойер! По-добре да си вдигаме задниците и да уведомим останалите. Нереза се е окопитила и ни дебне.

Сойер въздъхна, докато се измъкваха от сепарето.

— Сега трябва да им кажем, че сме били в Дъблин.

— Няма как да го премълчим — съгласи се Райли. — Остави аз да се оправям.

— С удоволствие.

Предвид ситуацията, Сойер нямаше нищо против Райли да „поеме огъня“. Когато се върнаха и се отбиха в кухнята, той просто пъхна ръце в джобовете си — при торбичките със скъпоценни камъни, които бе прибрал там — и не си отвори устата.

Саша работеше сама, оформяше тесто в багети.

— А, върнахте се.

— Да. Ухае прекрасно.

— Правя соса за лазанята и се пробвам да приготвя италиански хляб. Забавно е. Надявам се, че сте купили рикота и моцарела.

— О… По дяволите! — Сега Райли пъхна ръце в джобовете си. — Ами ние…

— Трябва ви помощ, за да внесете продуктите? Аника е горе с Бран. Не знам Дойл къде е. — Саша избра един нож и направи диагонални разрези в багетите. — Изчакайте само да ги покрия, за да втасат, и ще ви помогна.

— Всъщност не купихме продукти.

— Какво?… Защо? Къде бяхте?

— Аника е в кулата, нали? Сойер искаше да купи камъни за годежен пръстен, затова…

— Сойер! — Като остави кухненската кърпа за малко, Саша се втурна към него, прегърна го силно. — Това е толкова… Камъни? Не цял пръстен?

— Виж, надявах се да ми помогнеш с дизайна, а после Бран да…

— О! Страхотна идея! — Тя отново го прегърна. — Много ще я зарадваш! Нямам търпение да започна. Кажи ми какво си представяш.

— Всъщност това трябва да почака малко. Нали? — Той се обърна за помощ към Райли.

— Да. Докато бяхме в Дъблин, ние…

— Дъблин? — Саша зяпна и се отдели рязко от Сойер. — Ходили сте в Дъблин?

— Казано с две думи: имам връзки, затова със Сойер използвахме компаса да отидем там, взехме камъните и бяхме седнали да пийнем бира, когато…

— Чакай малко. Ходили сте чак в Дъблин — няма значение колко бързо сте отишли и сте се върнали — обобщи Саша, отхвърляйки главния аргумент на Райли — и не сте казали на никого къде отивате? А после сте седнали да пиете бира?

— И на теб щеше да ти хареса. А, купих си и тениска. Имах нужда от тениска. Не сме си търсили партньори за секс на Графтън стрийт^[1].

— Всеки, който напуска къщата, трябва да ни уведомява къде отива. Явно нещо се е случило, докато сте били там. Ще събера останалите и ще ни обясните всичко.

Докато Саша старателно покриваше багетите с кърпата, Сойер запристъпва от крак на крак.

— Не може ли да не казваме защо сме отишли? Поне не пред Аника?

Саша го изгледа хладно.

— Трябваше само да ни кажете — на мен, на Бран или на Дойл. Умеем да пазим тайна. Ще ги доведа.

Останала сама със Сойер, Райли въздъхна дълбоко.

— „Мама“ е много разочарована от нас.

— Чувствам се като идиот. Как успя да ме накара да се почувствам като идиот, без да повиши глас?

— Идва й отвътре. Ще отворя бутилка вино. Така и не довършихме халбите, а имам чувството, че ще се нуждаем от силно питие.

— И не купихме продукти. Как така забравихме да купим продукти?

— Бързахме да се върнем — напомни му Райли. Отвори бутилка червено, извади чаши. И се приготви за конското.

Аника слезе с танцова стъпка по задните стълби — нямаше и помен от цупенето й — а Дойл влезе отвън.

— Вино ли ще пием? С Бран работихме много. Виното е добре. — Аника обви ръце около Сойер, сгуши се в него. — Ти също.

Той я погали по косата и се усмихна унило на Райли над главата й.

— Покажи малко солидарност — обърна се Райли към Дойл, преди той да успее да отиде за бира. Наля шест чаши.

Преди той да вземе едната, се вгледа в лицето й.

— Какво става?

— Изчакай да се съберем всички. — Тя забеляза от изражението на Бран, докато влизаше със Саша, че вече е отчасти информиран.

— Добре, ето какво. — За да събере кураж, Райли взе чаша, отпи. — Двамата със Сойер се пренесохме в Дъблин.

— Какво е Дъблин? — попита Аника.

— Столицата на Ирландия. — Погледът на Дойл се втвърди. — В източната част на страната.

— Това не е ли далече за купуване на продукти? Град ли е? — продължи Аника, като се отдели от Сойер. — И не ме взехте с вас?

— Не, аз… Вижте, ние…

— Той е трябвало да отиде там, за да направи нещо за теб. Изненада за теб.

Това изобщо не успокои Аника, която се намръщи на Райли.

— Изненада за мен? Каква?

— Ани, изненада означава, че не бива да ти казваме. Отидох да му помогна…

— Все едно — прекъсна я Бран, а тонът му бе също толкова осъдителен, колкото и този на Саша. — Да пътувате на такова разстояние, независимо от причината, без да кажете на останалите, е сериозно нарушаване на правилата.

— Аз съм виновен… — поде Сойер, но Райли го прекъсна.

— Не, направихме го двамата. Само ще кажа, че ни хванахте натясно, и нека повече не се занимаваме с това. Сойер ако иска, да си посипва главата с пепел.

— Ей!

— Просто казвам, че повече те бива в извиненията. Можем да продължим да приказваме колко глупави и безотговорни или каквото там сме били. Или да ви кажем какво се случи, което е много по-важно.

— Никаква те няма в извиненията — промърмори Сойер.

— Казах ти.

— Нереза! Била е Нереза. — Саша пристъпи напред. — Сега го усещам.

— Появи се лично. Или по-точно в личността на сервитьорка в онази кръчма до Графтън стрийт.

— Отишли сте да пиете бира? — попита намръщено Дойл.

— О, сякаш ти нямаше да направиш същото! Свършихме си… работата и отидохме да пийнем в една кръчма, преди да се приберем. Тъкмо бях започнала да се наслаждавам на моята „Гинес“, когато се появи сервитьорката. Отначало беше собственото й лице и тяло, собственият й глас. Но думите й?…

Райли притвори очи за миг, за да си припомни.

— Каза: „Когато приключа и този свят потъне в мрак, ще ти изпия кръвта“. — Райли погледна към червеното вино в ръката си, направи пауза, отпи сякаш напук. — И ако си мислите, че не е голям шок да чуеш някаква хубава млада сервитьорка да казва това с ирландски акцент, много грешите.

— Наоколо имаше много хора — добави Сойер. — Не можехме да я нападнем. Тя беше просто едно момиче. Нереза я използваше, така че не можехме да я проснем по гръб.

— Или да я застреляме. Заяви ни, че сме слаби, а тя ставала все по-силна. За да го докаже, ни се показа. Момичето се промени — и ето я нейна милост, застанала в препълнената кръчма. Сега косата й не е напълно сива, има и черни нишки. Нереза изглежда по-стара, но не толкова, колкото когато я бях хванал над Капри.

— Оздравява — промърмори Саша. — Възвръща силата и способностите си.

Райли се престори, че се отегчава от приказките й.

— Лошата Уилоу. От сериала „Бъфи, убийцата на вампири“. Вижте, само това успях да измисля, предвид факта, че пред нас стоеше невинно момиче. Само това успяхме да измислим.

— Нереза каза, че може да запази Райли и да я даде за играчка на Малмон.

— Да бе!

— Не я подценявай — предупреди я Сойер. — По някаква причина тя продължава да те държи на мушка. Та когато Райли я ядоса, кръчмата се разтресе. Бутилки, чаши, всичко затрака. Никой не забеляза.

— Тогава и Сойер я подхвана, поиска да ни донесе бирени фъстъци. Тя съвсем побесня и взе да бръщолеви как щяла да ни одере кожата и да нахрани кучетата си с нас. Понеже не можехме да й влезем в тона, просто не й обръщахме внимание. Последното, което каза, бе: „Задава се буря“. След това сервитьорката дойде на себе си, изглеждаше замаяна и объркана.

— Не се е опитала да ви нарани. — Като поклати глава, Бран взе бутилката, подаде една чаша на Саша. — Били сте само двамата, в затворено пространство и на обществено място, и сигурно щяхте да се поколебаете да използвате сила, но тя не ви е нападнала.

— Понеже не е можела — заключи Саша. — Още не е достатъчно силна за това. Да се превръща в някой друг, да заплашва — да. Но не и да ни удари.

— Всъщност тя не е била там. Прав ли съм? — обърна се Дойл към Бран. — Било е само илюзията за нея.

— И аз така смятам, да.

— Но ако е била по-силна, щяхте да сте сами с нея. — Аника се премести по-близо до Саша, за да накаже Сойер. — Нямаше да знаем къде сте. Нямаше да знаем, ако бяхте ранени или пленени.

— Да, но не бяхме. — Сойер реши, че е жизненоважно да го изтъкне. — Съжалявам, лоша преценка, но не бяхме пленени или ранени. А и през повечето време всички сме сами — или само с част от екипа.

— Но не сами или с част от екипа в проклетия Дъблин! — избухна Дойл.

— Вече ви казах — лоша преценка. Сбъркахме, но сега разполагаме с информация. Можете да продължите да ни триете сол на главата или да използваме каквото ви донесохме.

— И теб не те бива в извиненията — изкоментира Райли.

— Явно. Вижте, онова, което отидох да свърша, наистина беше важно за мен. Избрах лош начин и съжалявам. Mea culpa^[2], съвсем искрено. Нямам какво повече да кажа.

— Хайде да поохладим страстите и да поговорим по-късно. — Саша отиде да разбърка соса. — А и все още нямаме продукти.

— Не сте купили проклетите продукти?!

— Нещо се разсеяхме! — озъби се Райли на Дойл. — Но сега ще отидем за проклетите продукти!

— Не, ще отидем ние с Аника.

— Да. — Аника хвана Дойл под ръка. — Ще отидем, за да ми мине, и после пак ще говорим.

Тя вдигна ръка с дланта нагоре към Сойер.

— Списъкът с продуктите, моля.

Той го извади от задния си джоб, подаде й го.

— По дяволите! — промърмори, когато тя излезе с плавна походка под ръка с Дойл.

— Ще й мине. На всички трябва да ви мине — подкани ги Райли. — Стореното — сторено. Ако ще продължавате да ни се карате, искам още вино.

Саша им хвърли поглед от печката.

— Изложили сте се на излишен риск.

— Не го чувствахме така — сви рамене Райли.

— Докато сте чакали злата богиня да ви донесе бирени фъстъци? — иронизира я Бран.

— Дори тогава. Беше явна заплаха, ирландецо. Дали ни е стреснала? Естествено. Но какво толкова можеше да ни направи? Нямаше да се бие сама. Знам, трябваше да ви кажем — освен на Аника, разбира се. Постъпихме глупаво, наистина глупаво. Просто дотолкова се бяхме вживели в тайната си мисия, че не помислихме за това.

— Късогледо, импулсивно. И разбираемо.

— Разбираемо… — Шокът остави Саша без думи. Тя се обърна рязко и зяпна изумено Бран.

— Влюбеният мъж често мисли със сърцето вместо с главата си — обясни той.

Сойер се опита да се усмихне победоносно на Саша, потупа сърцето си с ръка.

Тя изсумтя.

— Райли не е влюбен мъж и би трябвало да е по-разумна.

— Понякога човек върши глупости заради приятелите си.

— Не са точно глупости… добре де, млъквам — промърмори Райли. — Хайде, Саша, всичко е добре, когато свършва добре. Знам, че си умираш да видиш камъните, които Сойер купи за пръстена.

— Не мисля, че… По дяволите, разбира се, че искам да ги видя!

Възползвайки се от временното затишие, Сойер побърза да извади торбичките от джоба си.

— Ето големия камък.

Изтръска камъка в дланта си. Съвършено кръгъл, с красив син цвят, той засия в нея като малко езерце.

— Аквамарин. — Бран се усмихна и поглади рамото на Саша. — Според легендата някога русалките са ценели скъпоценните камъни.

— Синьо море. Името означава синьо море, така че подхожда — добави Райли.

— Прекрасен е, Сойер! Може ли? — Саша го взе, вдигна го на светлината. — О, вижте колко много оттенъци на синьото! Не би могъл да избереш нещо по-подходящо за Аника.

— Мислиш ли? Купих и тези по-малки камъни. — От втората торбичка той изсипа миниатюрни диаманти, розови сапфири, още аквамарини. — Реших, че ще измислиш нещо, и взех и тези. — От трета торбичка той извади две платинени халки. — После Бран може да съедини всичко.

— С удоволствие.

— И аз вече имам няколко идеи. — Саша огледа още веднъж камъка, върна го на Сойер. — Но да знаеш, че още не ми е минало.

— Все пак бележим напредък. — Той прибра в торбичките камъните и халките.

— Като си говорим за напредък, бих искала да добавя нещо. Когато кучката каза, че се задава буря, космите на врата ми се изправиха.

Сойер погледна Райли.

— И твоите ли?

— О, да. В това се крие нещо, нещо голямо. Не е просто бръщолевене. Според мен тя се изпусна заради накърненото си самолюбие, но не бяха празни приказки. Може би ще извикат нещо в теб.

— Не и в момента — отвърна Саша.

— Нещо, за което да помислим. Аз ще го правя, докато чета книгите си. Това ще е моето покаяние.

— Проучването не е покаяние. Виж, ако направиш салата…

— Аз ще я направя, тя да си гледа книгите. — Сойер направи опит да се усмихне самодоволно. — На нея там й е силата.

— Добър план. Ще съм в стаята си, ако имате нужда от мен. — Райли побърза да се измъкне, докато имаше тази възможност.

Не й харесваше, че Дойл и Аника още са бесни, но си помисли, че на Аника ще й мине бързо. А що се отнася до Дойл — за него имаше план.

Чу ги да се връщат, тъй като бе оставила вратите на балкона си отворени. Изчаквайки удобния момент, продължи да работи, да си води бележки. Дойл не се забави много.

Когато влезе, тя седеше на бюрото си. Не носеше друго освен тениската му.

Той затвори вратата с решителен жест.

— Това ли ти е дрешката за проучвания?

— Това. — Тя се завъртя в стола. Да, още е ядосан, но… заинтригуван. — Знаех си, че скоро ще си поискаш тениската. Затова реших да ми е подръка.

— Мислиш си, че можеш да ме умилостивиш със секс?

— Защо не. — Тя стана. — Колкото до тениската, виждам, че ти вече си облякъл друга.

Докато той стоеше, тя свали ножницата му, остави меча до леглото. Върна се и започна да сваля тениската му.

— Толкова ли си сигурна в прелестите си?

— Прелести? О, моля те! Имам си всичко необходимо. А то е достатъчно, особено за мъж, който вече се е разхождал по тялото ми.

Тя метна тениската настрана, побутна го леко към леглото.

— Сядай, хубавецо, и ми позволи да те съблека.

— Не ти ли мина през ума, че вместо мен можеше да влезе я Сойер, я Бран?

Ново побутване.

— Първо, аз бях облечена. Второ, ти си единственият, който влиза, без да чука. Сядай — повтори тя.

— Не съм дошъл тук за секс. — Но той седна отстрани на леглото.

— Животът е пълен с изненади. — Тя свали ботушите му, усмихна се, докато разкопчаваше колана му.

— Това, че ще правим секс, не означава, че ми е минало.

Тя го побутна да легне по гръб. Действайки бързо, смъкна джинсите му, изрита ги в другия край на стаята.

После се качи на леглото и го яхна.

— За какво, казваш, че ще си говорим после?

Дойл я хвана за косата — не особено нежно — за да я придърпа към себе си. Докато устните й срещаха неговите, я завъртя и я просна по гръб.

Тя очакваше просто да я обладае, да задоволи страстта си — и нямаше да има нищо против. Вместо това той премести хватката си от косата й към китките, изви ръцете й над главата.

Инстинктът я накара да опита да се освободи.

— Хей!

— Млъквай!

Той впи устни в нейните, кръвта й закипя. Бореше се — не в знак на протест, а защото искаше да го прегърне.

Би трябвало да каже „не“, да му нареди да спре веднага, или да приеме онова, което й предлагаше. Ядът още го владееше, а заедно с него и желанието да наранява. Тя си мислеше, че може да го води за носа — и може да се каже, че бе успяла — но тепърва й предстоеше да види резултата от действията си.

Първо, харесваше му да е безпомощна, затисната под него, с ръце, приковани от неговите. Тялото й потрепери и се замята, когато той притисна устни към гърдата й; когато използва зъбите си, за да й причини лека болка.

Тя би могла да обезоръжи с тези свои очи. Но й предстоеше да научи какво е изборът ти да се стопи в пламъка на желанието.

Той свали ръцете й, като все така стискаше китките й. Нахвърли се безжалостно на тялото й. Тя извика, когато усети езика му. Изви се и се загърчи, и отново извика, когато той не спря.

Но думата, която извика, не беше „не“.

Беше „да“.

Райли знаеше какво е да гориш. Знаеше какво е дива страст. Но това сега я пренасяше отвъд познатото. Той я хвърляше в една бездна, след която идваше друга. И пак, и пак, докато дробовете й пламнаха, а сърцето й заби до пръсване.

Когато Дойл освободи ръцете й, за да може да използва своите върху нея, да я притиска и гали, и да засища глада си, нейните успяваха само да стискат чаршафа и да оставят онова, което той събуждаше, да бушува в нея.

Всяко местенце, по което се движеха грубите му ръце, потреперваше, сякаш нервите й бяха разположени извън кожата.

Когато той я повдигна рязко, главата й се люшна назад. Тялото й се разтресе, всеки сантиметър от него, при мисълта, че ще има още. При копнежа за още.

— Не, не, ще гледаш! Отвори очи и гледай този, който те обладава, както си създадена да бъдеш обладавана! Погледни ме, дявол да те вземе, погледни този, който знае какво се крие в теб!

Тя отвори очи, погледна в неговите, толкова наситенозелени, че едва не я ослепиха. Но в тях видя желанието и знанието. За нея.

Тя обгърна бедрата му.

— Гледам те.

Възбуден до крайност, той проникна в нея. Обладаваше я, докато кръвта му кипеше, а сърцето му биеше до пръсване. Защото я видя такава, каквато е, позна я, тя него — също.

И се изплаши, че и двамата са прокълнати.

Беше я подчинил, помисли си тя, докато лежаха омекнали като восък. Тази единствена стъпка, която не би позволила на друг, бе позволила на него. Да обладае тялото й, ума й — всичко, което представляваше.

Веднъж направила тази стъпка, как щеше да се върне назад?

Как би могла да се върне назад?

Когато той се претърколи, за да легне по гръб до нея, тя инстинктивно поиска да се сгуши в него. Но потуши това желание, остана където си беше.

Не се увличай, предупреди се. Знаеше как да се оправя с фактите и да не се увлича.

— Ще взема да задържа тая тениска. Явно има ефект.

— Задръж я, щом искаш. Или каквото е останало от нея.

Озадачена, тя погледна надолу, забеляза разкъсаната фланелка в подножието на леглото.

— Ако продължаваме в тоя дух, скоро и двамата ще ходим голи.

Той се претърколи, взе шишето с вода от нощното й шкафче, изгълта половината. Накрая все пак се сети да й предложи останалото.

— Направил съм ти синки.

Тя огледа щетите. Синини по китките, още няколко тук-там.

— Не е кой знае какво.

Но той стана и донесе при леглото бурканчето й с балсам.

— Много ти бях ядосан — призна, докато я мажеше с него.

— Колкото и да ми се караш, не можеш да надминеш Саша по неодобрение. — Райли въздъхна шумно. — Реакцията й ме смаза. Наистина трябваше да кажем на някого какво ще правим, къде отиваме. Сойер искаше да вземе камъните за годежния пръстен за Ани и…

— И аз така си помислих, но смятах, че ще купите готов пръстен. Което не ви извинява.

— Направих си изводите, няма да се повтори. Подкопа желанието ни да сме единни, беше лекомислено. Дори с оправданието, че старите навици трудно се преодоляват… Съжалявам. Друго не мога да направя.

Тъй като тя все още се чувстваше леко замаяна, стана от леглото, навлече съдраната му тениска.

— Ще отида да… Чакай малко! Ти каза, че си се досетил защо сме отишли. Ами Ани?

— Може и тя да се е досетила, не е малоумна, но й отклоних вниманието в друга посока. Казах, че сигурно сте отишли да й купите нова рокля и чифт обеци. За подарък.

— Съобразителен си.

— Това я умилостиви, както и половинчасовото ни посещение в едно магазинче за дрънкулки, което едва изтърпях.

— Щях да съм ти длъжница, ако не беше сексът преди малко — според мен ти се изплатих докрай. Ще си взема душ, после ще сляза долу да продължа с умилостивяването, като свърша някоя и друга домакинска работа.

Когато той не показа желание да се присъедини към нея, тя отиде в банята, затвори вратата.

Затвори очи.

Той бе разтърсил всичко в нея, осъзна тя. И сега разтърсеното се бе върнало в порядък, който тя не проумяваше.

Ще го проумее, обеща си. Каквато и да е загадката, какъвто и да е проблемът, кодът, накрая ще го разгадае.

Свали тениската, осъзна, че мирише и на двамата. Смесица от двамата. Спойка.

И като я сгъна и остави настрана, се почувства глупаво, защото знаеше, че няма да я изхвърли.