Луиз Бегшоу
Игри на властта (19)

Деветнадесета глава

— Не разбирам как е възможно това — Мария Гонзалес бе изпълнена с ярост. — Не чуват ли какво им казваме?

Боб Милнър, новият й агент, се бе свил в ъгъла на офиса си. Мария бе толкова гневна, че се виждаше от космоса.

Стовари копието на „Върайъти“ на бюрото му.

— Още една статия за Джо Голдстийн и шибаната му бизнес гениалност. Никое от тези шоута няма да тръгне. Няма да участвам в скапания им проект с мечове и магии. Искам договорът да бъде развален! Вчера! — Унижението, което Джо й бе причинил, беше пълно. Беше се върнал при тъпата си женичка по възможно най-публичния начин. — Дори не ми се е извинил!

— Правни последици — плахо каза Милнър. — Ако Голдстийн признае, че е извършил прегрешение, като се е чукал с теб, можеш да заведеш дело. И двамата сте пълнолетни според закона. Съжалявам, Мария, зная, че е лудост, че може да се отърве безнаказано…

— Снощи вечерях в „Пер Се“ — просъска Мария. — И от няколко маси ми се смееха. Подхилкваха се…

— Мария… — Боб преглътна. — Миличко, сладурче. Не мога да те отърва от договора без грандиозен съдебен процес. Ще ти струва много пари. Ако съдията е настроен срещу теб, можеш да фалираш… Освен това няма да можеш да работиш, докато трае делото. А ако не си на екран дълго време…

— Мога да се предложа на друга телевизия. — Тя тръсна великолепните си черни коси. — Уорнър биха платили за мен, или Си Би Ес… Преди винаги са се молили на колене на агентите ми…

— Било е, преди да подпишеш. Мария, скъпа, никоя телевизия не желае да работи със звезда, която съди друга телевизия. Колкото и да си голяма. Ако им писне от теб, ще си намерят друго момиче.

Мария се отпусна на невероятно скъпия диван.

— Значи, искаш да кажеш, че трябва да работя с тях?

— Като твой агент, мога само да ти кажа кое ще ти помогне да останеш на върха… и ще ти донесе най-много пари. Ако изпълнението ти е блестящо, тогава… В края на годината си тръгваш, стоварваш вината върху Голдстийн и „Уорнър“ наистина ще се втурнат презглава да те купят.

Мария го фиксира с тъмните си очи.

— Ти не разбираш. Джо Голдстийн съсипа живота ми. Обичах го, исках само да ми даде шанс… — Понечи да захленчи, да заридае и напомни на Боб за неговия интимен партньор, когато е в особено лошо настроение. — Не издържа и месец с мен…

— Мария! Мария! Не виждаш ли, скъпа, че си сгрешила? Голдстийн не струва! Можеш да се омъжиш за милиардер! Или принц! Някой англичанин или… или испанец! — отчаяно каза той. — Имал е късмет, че изобщо си го погледнала! Сега можеш да си намериш истински мъж. Някой с пари и власт.

Мария Гонзалес отново се намръщи и закрачи към прозореца на офиса му. Агенцията се намираше над Седмо авеню и гледаше към „Таймс Скуеър“, с лице към огромните билбордове и електронни плакати, които бяха по всички небостъргачи. Какво беше „Таймс Скуеър“ всъщност, освен реклама? Мощна реклама. Центърът на света, благодарение на продажби. С това се занимаваше цяла Америка, това място представляваше умален модел на страната. Под неоновите надписи нямаше нищо.

Продаваше се мазнината, а не пържолата.

Тя закри лицето си с ръце.

— Какво има Топаз Роси, което аз нямам?

Боб реши да й каже истината. Може би щеше да накара най-новата си и най-непредсказуема клиентка да се вразуми. На този етап нямаше какво да губи.

— Тя го обича — рязко каза той. — А ти не.

Мария го изгледа втренчено.

— Моля?

— Е, сама си задай въпроса. Наистина ли го обичаше? Или просто го смяташе за подходящ партньор? Мария, наранена си, защото си красива жена, а нямаш мъж до себе си, на когото да разчиташ. Знаеш ли какъв е най-добрият начин да се справиш с това? Да бъдеш онази, която се смее, тогава никога няма да станеш за смях.

— Много дзен — промърмори тя. Но подсуши очите си.

— Само една сериозна, явна среща. Във връзка с новия сериал. Ще дойда с теб. Постарай се да изглеждаш зашеметяващо, когато пристигнеш. — Боб въодушевено заразмахва ръце. — Издокарай се. Усмихвай се. Махай на феновете, раздавай автографи. Преструвай се, че нищо не се е случило. Моят бивш… — въздъхна, когато си спомни, — беше блестящ в това. Така правят британците. Не си падат по терапия или емоции, така че когато двама британци искат да превъзмогнат някоя голяма кавга, просто се държат като че ли не я е имало. Никой не се извинява. Никой не говори за това. Остава някъде дълбоко в паметта и всички продължават напред.

Настъпи мълчание. След миг тя наклони глава, като малка птичка, и Боб изпъчи гърди, тържествувайки. „Да! Si! Трябва да стана психолог!“, помисли си той.

— Мария, има нещо, за което не си помислила. Докато беше с Джо, явно много сте разговаряли за кариерата ти; сега не желаеш да го виждаш. Предлагам обратния подход. Настоявай за чести срещи с него и другите директори. Винаги ще те придружавам. — Боб потръпна от задоволство при мисълта да работи с Голдстийн, който изглеждаше най-нашумелият телевизионен бос през тази година. — Все пак консултирането в договора ти е там, защото си приела по-малко пари.

— Много глупаво от моя страна.

— Не! Виж, вестниците са… те казват истината. Голдстийн наема толкова гениални режисьори и пълни НАТ с толкова бляскави звезди, че изведнъж да бъдеш в праймтайма, се превръща в бонус за теб. Да видим какъв блясък ще донесе на нашия сериал. — Боб говореше разпалено и виждаше, че Мария също е изправила гръб. — Искаш да се измъкнеш от този договор, а не можеш. Много съжалявам. Но и той не може да се измъкне. Вързани сте. Скъпа, престани да мислиш как те е изиграл и започни да мислиш как ти си го изиграла.

— Креватните игри с него ми донесоха само неприятности — промърмори Мария. Но не можеше да отрече. Бе започнала да загрява.

— Имаш сигурно място в праймтайма. Сега той издига платинена мрежа около теб. Скъпа, вече ще имаш елитно обкръжение. Разбираш ли?

Мария плесна с ръце.

— Напълно разбирам. Това ми харесва, Боб. Да уговорим тази среща.

— Джо Голдстийн не може да си позволи провал в най-ценната част от програмната си схема. Дори ако жена му те мрази в червата, през следващите три години ще трябва да си скъсва задника от работа, за да те направи най-голямата звезда на света.

Боб вдигна глава. Беше успял.

Мария Гонзалес най-сетне се усмихваше.

 

 

— Това е абсолютно най-новото в частните авиационни технологии.

Седяха с търговския представител на терасата, която опасваше разкошната къща на Конрад на океанското крайбрежие в Саутхамптън. Джоана бе облечена с изкусно изработен халат „Мисони“ върху оскъден бански в златисто и кафяво. Пред тях се откриваха безкрайни океански гледки. Прислужница с бяла престилка им сервираше кани чай с лед и домашна лимонада. Под тях се чуваше тихо бръмчене на косачки, докато усърдни градинари се грижеха за поддръжката на великолепните зелени площи на имението му.

Забеляза как Джоана се старае да не точи лиги, докато се преструва, че критично разглежда цветните брошури с най-новите модели частни самолети. Миналата седмица й бе позволил да започне с уволненията на част от персонала на „Американ Мегъзинс“; Люси Клайн бе първата освободена, след нея дръзкият хлапак от отдела по продажби, който бе започнал да се заяжда, а Джоана бе продължила да тегли чертата на всеки, у когото е доловила враждебност. От време на време той изпращаше послушните членове на борда да я укротяват; активите се нуждаеха от добра журналистика, за да привличат рекламодатели на добра цена, това бе ясно.

Бързо прочистваше каталога на „Музика“, група след група. Просто разпродаване на стока, нищо особено. По-важното бе, че други агресивни купувачи и инвестиционни банки му предлагаха сделки. „Майлс Индъстрис“ отново беше в бизнеса.

Приемаше покани за обяд, хвалеше се с успеха на малкия си заговор пред всеки, склонен да го изслуша. Джоана бе уредила поръчково интервю за „Икономик Монтли“, ключовото им списание за бизнес. Преди десетилетия Джо Голдстийн се бе състезавал с Топаз Роси, за да получи заглавието. Тя бе спечелила.

— Но аз не съм толкова лесен за надхитряване — уверено заяви Конрад Майлс. — Въобразявала си е, че може да си играе с мен и да се отърве безнаказано? Не. Никога.

— Значи, слуховете, че е било отмъщение, са верни?

Журналистът… как беше името му, по дяволите… Лео Рухани, някакъв индиец (Джоана казваше, че я е умолявал на колене за този шанс), много се стараеше да направи добро впечатление. Нов редактор може би? Ако Майлс харесаше материала му достатъчно.

— Напълно верни. Но, разбира се, няма да ме цитирате.

Рухани се усмихна и кимна.

— Да не ви цитирам! Разбирам ви, сър.

Конрад Майлс разпространяваше димни сигнали бързо, колкото може. „Играйте си с мен и ще бъдете унищожени.“ Топаз Роси и Роуина Кребс бяха като информатори за мафията, включени в програмата за защита на свидетели; накрая просто някой щеше да ги отстреля.

Беше вълнуващо. Винаги имаше някакъв мръсник — на Уолстрийт бе пълно с такива — който се измъква. Много гневни хора, ощетени с петдесет процента при разводите си, се противопоставяха на програмите за равен шанс и всички подобни трогателни глупости, които отнемаха забавната част от финансите. Състоянието на Конрад беше огромно, но напоследък акциите на „Майлс Индъстрис“ бяха в застой. По-важно от икономиката на закупуването бе, че той отново беше кралят. Силен играч, пред когото всички трябваше да треперят.

Сега акциите се раздвижваха, както и кръвта му. Щеше да накара Джоана да си заслужи халката. Трябваше да му доставя наслада почти всяка нощ и я следеше като ястреб за какъвто и да е признак на погнуса.

— Няма по-хубав частен самолет на света. Този е същият модел като на султана на Оман. Проектираме интериора по вкуса на клиента. Позволих си волността да подготвя предложение за вас…

Търговският представител се наведе напред и със самоуверен жест извади лист гланцирана хартия. Изображението показваше бледозлатист интериор, с инициалите Дж. М. Като монограм на облегалките. Имаше орехови шкафове с вградени огледала, а на мокета и пердетата на прозорците в тъмнозеления цвят на „Американ Мегъзинс“ блестяха още малки монограми.

— Божествено е — извика Джоана. Притисна се към съпруга си. — Но къде са инициалите на Конрад?

Майлс поклати глава. Беше ужасно. Но суетността на съпругата му нямаше граници.

— О, госпожо, това е по-малкият самолет, „Гълфстрийм В“. За вашите лични пътувания. За господин Майлс предлагаме по-големия модел. Предположихме, че семейството ви би искало да притежава два.

Конрад едва се сдържа да не избухне в смях. Сигурно се бе подмокрила. Изглеждаше опиянена. Харесваше му идеята съпругата му да има собствен самолет. Беше лудост. Символ на малка победа, като в доброто старо време през осемдесетте.

Все пак тя му бе поднесла главата на Топаз Роси на тепсия.

— Харесва ми — заяви той. — Но мисля, че Джоана заслужава нещо малко по-голямо.

Докато Джоана и търговският представител мълчаха, доволно затаили дъх, Майлс се облегна назад и се загледа в плувния басейн, проектиран така, че да изглежда сякаш се слива с океана. Държеше го загрят до температура на топла вана през целия сезон. Може би по-късно щеше да поплува. Роуина и Топаз не му бяха доставили удоволствието да надигнат глави от калта или да се опитат да отвърнат на удара. Но вече бяха жени, не момичета, и може би смелостта им се бе изпарила. Все едно. Това не беше негов проблем. Щеше да купи два еднакви частни самолета, би могло да се каже, с техните пари.

— Свържете се с офиса ми — каза той на представителя, кимна и махна с ръка, когато пристигна иконом да го придружи до изхода на имението.

Конрад погледна съпругата си и рязко извърна глава към спалнята им. За част от секундата долови реакция на отвращение, малка неволна тръпка през тялото й. След това, сякаш не се е случило, като облаче, преминало пред слънцето, Джоана се усмихна и скочи на крака.

— О, Конрад — замърка тя. — Слава богу, че го разкара, скъпи. Четеш мислите ми.

Но съпругът й милиардер вече вървеше към къщата с мрачно изражение. Можеше да положи големи усилия да го възбуди, но нищо нямаше да заличи онази гримаса.

Когато влезе в спалнята си, двеста квадратни метра крайокеански лукс, Конрад Майлс отново почувства как обръчите на самотата се затягат около старческото му сърце.

 

 

Питър Калоу и Майкъл Кребс стояха заедно на Венис Бийч и гледаха новата си сграда.

Беше четвъртият имот, който „Бийчуърк“ щеше да започне да обновява. Строителните работи на Малибу напредваха с невероятна скорост, а ремонтирането на готови сгради вървеше още по-бързо. Кребс имаше страхотен усет за разположение и дизайн, а по-младият Калоу виждаше нещата от техническа гледна точка.

Предлагаха ултрабърз безжичен интернет, телефонна централа, конферентни зали, портове за адаптери и зарядни устройства на всяко бюро; светли, слънчеви кухни с изглед към морето; модулни конфигурации; бели дъски, 3D принтери, проектори и всякакви играчки за офис.

— Какво друго могат да искат? — попита Кребс.

Калоу повдигна вежди.

— Какво ли? Мацки, витамин D, наколенки… — засмя се той. — Тези момчета прекарват по цял ден пред компютрите, човече. Те са елитът. Безкрайно претенциозни. Те са рок звезди.

— Именно — Майкъл размаха пръст срещу приятеля си, развълнуван. — Добра идея е да се отнасяме с тях като с рок звезди. Имам предвид буквално. Знаеш ли защо моето студио беше най-доброто и там се раждаха велики хитове? Само петдесет процента от всичко беше плъзгане на бутони, фейдъри и миксери. Другите петдесет бяха самите музиканти.

Питър престана да се усмихва.

— Добре. Обясни сериозно.

Майкъл повтори онова, което бе казал на строителния предприемач.

— Проектирах студиото така, че да осигуря на групите най-добрите условия, докато са там, за да записват. Фитнес. Басейни. Зелени площи. Дзен. Можеха да се взират в морето, колкото искат. Зареждахме страхотна храна, здравословна храна. Много офиси, давани под наем, имат кът за забавления, нали? Джаги и Космически нашественици. Но трябва да осигуряваме на програмистите и онова, от което наистина се нуждаят, на момента, за да работят по-добре.

— Разбирам накъде биеш — Калоу схвана настроението. — Ще ти изредя най-честите оплаквания. Ти ще предложиш начини да се справим с тях.

— Давай.

— Уморени очи, проблеми с гърба, обездвижване, неспокоен сън, лошо хранене, стрес.

Майкъл се замисли за секунда.

— Монитори с вградена технология за защита на очите, ергономични столове, бягащи пътечки, дивани за спане и душкабини, в случай че работят до късно. Стол легла в шумоизолиращи капсули. Безплатни здравословни закуски. Градини на покрива с шадравани, малки фонтани, захранвани със слънчева енергия, издаващи звук като шуртене.

Последва дълга пауза.

— А ако закупим сграда на място с по-студен климат?

— Още по-важно е да има градина на покрива, само половината от нея под стъклен купол за зимата. Можем да засадим тропически растения и цветя, та когато се качат на покрива, да си представят, че са на почивка на някое горещо място. Ще сложим шезлонги, дори няколко хамака.

— Господи! — Калоу беше възхитен. — Ако се бях захванал с това в самото начало, щях да забогатея много по-бързо.

— Тези неща ще решат ли проблемите?

— Ами… да. Повечето. Само инсталирането на монитори със защита ще бъде достатъчно да привлече технически фирми. А идеята за дивани и душкабини е страхотна. Когато младите IT специалисти гонят краен срок, често се налага да работят денонощно. Направо заспиват на пода.

— Тогава ето още нещо. Перално помещение в сутерена — каза Кребс. — Можем да заредим гардероб с унисекс пижами и халати, като в някои самолети, четки за зъби за еднократна употреба и минитубички паста. Ще могат да се преоблекат и да изперат дрехите, с които са дошли на работа. На следващата сутрин хвърлят пижамите в нашите кошове за пране, хигиенистката ги изпира и това е. Готови са за следващите замръкнали програмисти.

— Уау! — Калоу бе смаян. — Да действаме — каза той. Господи, Майкъл. Нямам търпение.

 

 

Кребс промени спецификациите на проекта и след седмици бяха готови да започнат осъществяването му.

— Сега ни е нужен маркетинг — каза той.

Седяха заедно в офиса му, в центъра на Ел Ей, и Майкъл изпитваше необяснимо безпокойство.

Лечението на Марти все още не бе приключило. Да, имаше признаци на подобрение, но лекарите не говореха за ремисия, все още не. Парите от обекта на Малибу започваха да потичат, бяха достатъчни за операциите. Но Майкъл не можеше да си намери място. Възможно бе да пресъхнат и утре всичко да свърши, нищо не бе изключено.

Детето му беше болно. Бяха нужни още.

Енергията, която бе имал като по-млад, дори като господар на вселената, луд по Роуина, разлюбил Деби, със света на рока в краката си, бе потискана от чувството, което изпитваше сега.

Компанията трябваше да потръгне.

— Нямаме нужда от маркетинг. Всичко е идеално — отвърна Калоу.

Кребс се намръщи.

— Питър, зная, че за теб това е игра на дребно. Но за мен е всичко.

— Тогава слушай. Довери се на моята преценка в това отношение. Маркетингът в света на технологиите е за смотаняци. Искаш да привлечем първите клиенти. Имаме страхотен продукт. Трябва само да се заговори за нас.

— Предполагам, че имаш план.

Калоу се облегна назад на стола си със спускаща се облегалка. Майкъл Кребс виждаше нещата в перспектива и той се чувстваше късметлия, че бе влязъл в партньорство с него. Грешката му беше да си въобрази, че прави услуга на по-възрастния мъж. Но Майкъл разбираше не само от музика; очевидно разбираше и хората. Затова „Бийчуърк“ бе толкова обещаваща. Никога през живота си не се бе чувствал по-сигурен в успеха на едно бизнес начинание.

Най-сетне беше негов ред да даде своя принос. Да предложи пари на Кребс, бе нищо за него. Сега наистина имаше какво да даде за общото начинание.

— Обадих се на няколко места. Привлякох програмисти, инженери от Гугъл, Линедин, Туитър, Фейсбук. И журналисти от технически издания. От един ден всичките са наематели на офиси в комплекса.

Кребс примигна.

— Вече си ги пуснал?

— Най-работливите програмисти в Калифорния, Майкъл. Никой не пише по-бързо от тези момчета. Донесоха лаптопите си, използваха нашите монитори. Оттогава телефонът ми прегрява.

— Значи им харесва?

— Всички са във възторг. Дори служителите на Гугъл, а те работят в палат.

— А блоговете… „Теккрънч“, „Уайърд“^[1]…?

Калоу се засмя.

— Спокойно. Машината е задействана. Въведох ембарго до тази сутрин.

Кребс се овладя.

— И?

Питър щракна няколко пъти по клавиатурата си и обърна монитора към приятеля си.

„Бляскаво начало за Бийчуърк“, гласеше голямото заглавие на екрана.

Имаше огромна снимка на един от офисите им, на която ясно се виждаше изгледът към океана и двама програмисти, седящи пред мониторите си с широки усмивки на задоволство.

„Временните офиси са рай за IT специалистите“, беше подзаглавието.

Кребс примигна два пъти, затаил дъх.

— Уау. Мамка му. И другите ли реагираха така?

— Не — Калоу поклати глава. — Още по-добре.

 

 

Първата сграда на „Бийчуърк“ бе изцяло наета за двадесет и четири часа; втората и третата също. Калоу увеличи потока, а Кребс разшири плановете им за цяла Калифорния, до всеки град и техническа общност. Бюрата се отдаваха под наем на прилична цена, за шест месеца, с по-висок наем при тримесечен договор.

— Повечето искат толкова. Три месеца. Трябва да разбираме пазара — каза Калоу. Вълнуваше се, както Кребс не го бе виждал, откакто като хлапе бе седнал зад мишпулта. — Повечето новооткрити фирми работят по системата скръм^[2], така я наричат. Три месеца общо, за да представят първата работна версия на продукта. — Опита се да се изрази с думи, които новият му партньор би разбрал. — Като… като грубо демо, приятел! Три месеца за демозаписи на парчета за албум.

Кребс се усмихна.

— Даваме им всичко, от което се нуждаят за три месеца. Бърза възвръщаемост, ниски тарифи.

— Да.

Кребс не можеше да повярва колко добре потръгват нещата. Към него потичаха толкова пари, че не беше за вярване. Щяха да стигнат за всичко, от което Марти се нуждае, и не само. Щеше да има достатъчно за всяко нещо, което му хрумне: жилища за всеки от тримата му по-големи синове, попечителски фондове за внуците му, какво ли не.

Не го беше обсъждал с Роуина. Все още не. Всъщност не знаеше как. Тя имаше достатъчно грижи покрай Топаз и собствените си битки. „Трябва да се съсредоточа върху имотите, да дам сигурност на всички ни.“

— Калифорния е запълнена за обозримото бъдеще; имаме списък на чакащи за година напред. — Беше нетърпелив. — Трябва да се пробваме и в Ню Йорк. „Силициевата улица“, както наричат района около Юниън Скуеър.

— В Манхатън няма плажове.

— Зная — каза Кребс. — Но можем да открием сграда на „Бийчуърк“ на Кони Айлънд. Там недвижимите имоти са адски евтини. И ще измислим ново име за имотите в централната част на града. Сестри на „Бийчуърк“.

— Програмистите ще започнат да изравят рокаджийските ти творения, приятел. И без това се мислят за рок звезди. Да сложим име, което ще продава. Нещо свързано със записите ти.

Кребс се замисли.

— Не. Да се придържаме към технологиите. Скръм ли каза? Какво ще кажеш да наречем градските си имоти „Хъмскръм“?

Калоу ококори очи.

— Гениално, мамка му. „Хъмскръм“! — Засмя се с глас. — Да купим сграда!

Безкрайно се забавляваха. И правеха всичко светкавично. Без банки, без забавяния. Калоу финансираше закупуването на имотите на номинална стойност; следяха хода на ремонтните работи, отдаваха ги под наем. Наемателите прииждаха само от разпространяване на новините от уста на уста. Имаше повече кандидати, отколкото можеха да настанят, във всяка сграда, всеки път. Двамата мъже постоянно летяха между калифорнийските имоти, връщаха се в Малибу всеки ден. Бяха тръгнали нагоре от нулата почти толкова бързо, сякаш всичко е било предвидено. На обектите цареше купонджийска атмосфера, строителните работници бяха мотивирани, весели, съвестни във всичко, което вършат. И Майкъл Кребс изпитваше известно чувство за вина, че втората му кариера му харесва още повече от първата.

Сега отново бяха на Венис Бийч, почти готови за откриването. Калоу бе повикал Майкъл да погледне външния облик на сградата.

— Кара ме да се чувствам страшно… не зная как да го кажа — каза Майкъл Кребс. Изпитваше безкрайно задоволство, разтърсващата радост, която го обземаше, когато чуе велика, здрава банда за първи път.

— Горд — тихо довърши Калоу. — Горд. Нали? Прекрасна е. Полезна е. Хлапаците ще създават ценни неща тук. Можеш да я докоснеш. Да я погледаш. Не бих могъл да кажа същото за никоя компания, която съм основал досега. Всичко беше в киберпространството.

— Ухажвани сме от Джорджи Елмън — каза Кребс след миг. — Тя е най-добрият агент на недвижими имоти в Малибу. Вчера се обади в офиса ми около дванадесет пъти. Показах й плана на етажите. Доведох я на обекта, като обеща да пази пълна тайна. Ако прочета някъде за това, никакви привилегии.

— И?

— Пич, едва не получи удар. Започна да хипервентилира. Попита дали може да наеме първите двадесет апартамента за свои клиенти. Казах й, че са ни нужни още три месеца за първия етап, но не я интересуваше. Можела да наеме всичките до седмица, с нанасяне на първи септември. Веднага след лятото. И може да осигури двумесечен депозит и месец предплата. Ние ще правим проверки за платежоспособност.

— Какъв дял иска?

— Нищо за първите двадесет апартамента, но получава изключително право. След това ще иска стандартния наем от клиента. Така че ще им трябват четири наема в джоба само за да се нанесат, а това няма да бъде проблем в Ел Ей. Смята, че цените ни са твърде ниски.

Калоу сви рамене.

— За първа година? Това е висок наем.

— Не достатъчно висок. Казва, че филмови продуценти и директори ще се избиват за място тук. Това е като целогодишен курорт.

— Не виждам причина да бъдем алчни. Всички ще натрупаме милиони. Ние с теб ще разработим следващия жилищен комплекс веднага щом приключи първият етап от този проект. Мисля за Сан Франциско, Паоло Алто. Ще продължим на север, ще стъпим и в Бруклин. След това може да помислим за международно разрастване. Лондон. Милано. Рим. Париж.

Зад тях океанските вълни се разбиваха в брега. Крайбрежната алея бе пълна с хора, наслаждаващи се на слънцето, живеещи за мига. Скейтбордове профучаваха през потока от туристи, които се разхождаха край водата. Група младежи, запалени по бодибилдинг, се смееха, докато висяха от успоредките на площадката с фитнес уреди на открито. Кребс дочу ритъм някъде в далечината, на пясъчната ивица. Звучеше рок. Когато се заслуша за момент, разпозна мелодията. „Атомик Мас“. Роуина бе уредила първия договор на тази група, а той бе продуцирал албума им. Повече от двадесет години по-късно някакво хлапе лежеше там с белия калифорнийски пясък под гърба си и музиката на Кребс отекваше в ушите му.

А неговото момче, неговият Марти, тогава дете, чието семейство той бе напуснал, беше в Ню Йорк с рак, който растеше в черния му дроб.

Финанси. Семейство. Не биваше да рухва пред лицето на болестта на Мартин. Трябваше да управлява и двете, да се грижи за всички.

Решението на проблемите му изведнъж го връхлетя право в лицето.

— Това са недвижими имоти. Главният офис трябва да бъде в Ню Йорк — каза той. Беше от Манхатън, все пак, рожба на големия град. Ел Ей беше за забавления, твърде много забавления. Но сега се случваше нещо ново. Нещо свежо. Време бе да се завърне у дома.