Луиз Бегшоу
Игри на властта (9)

Девета глава

Частният самолет кацна гладко на „Титърбъро“ и след минути Майкъл Кребс седеше на задната седалка на лимузина и се придвижваше към централната част на града. Беше скъпо дори да резервира място за чартърен полет, но Кребс не можеше да чака.

Мартин се нуждаеше от него.

Едно телефонно обаждане, едно нехайно съобщение: „Татко, можеш да дойдеш насам, ако искаш“, и минути след като бе оставено на гласовата му поща, Кребс вече бе на път за летище „Ван Найс“. Винаги имаше някакъв самолет, готов за заминаване, някаква услуга, която би могъл да направи. Удобството, което получаваше в замяна, беше лесно пренебрежим лукс, но не и бързината и леснотата.

Роуина щеше да се прибере скоро. Дотогава бе оставил децата с възпитателка. Джош и Рут бяха достатъчно големи, за да се справят сами. А и Мартин също бе негово дете.

Докато се возеше, потънал в тъмния кожен интериор, Кребс не забелязваше познатите маршрути и магистрали, които се изреждаха покрай него, някогашните любими места в Ню Йорк. Мислите му бяха изцяло заети с Мартин. Първородното му дете. При раждането му, когато медицинската сестра го повдигна във въздуха, докато майка му лежеше задъхана на леглото зад тях, погледът на Кребс остана прикован в него; толкова малко, толкова мокро, слузесто и сърдито, но сграбчило целия живот на баща си в своето миниатюрно юмруче. Спомни си как сърцето му се разтуптя от обич и ужас, когато сложиха в ръцете му онова крехко гърчещо се вързопче, сляпо търсещо нещо, което той никога нямаше да може да му даде. После се изредиха сцени от живота им. Смях в деня на обрязването. Малкият Марти на раменете на баща си в зоологическата градина. Избликът на гняв, когато изписаха Пийт от болницата, защото Марти искал камила, а не малко братче. Първият му мач по софтбол в училище. Неговият син, безнадеждно слабият скиор. Със страхотните оценки и нулев интерес към рокендрола. Болката, коя то Майкъл им бе причинил, когато най-сетне бе напуснал Деби. Кавги те, неловките посещения, семейната терапия, а след това бавното подобрение в отношенията им. С Марти се бяха сближили след колежа, когато синът му бе започнал да преследва академична кариера. На светлинни години от интересите на самия Кребс, но той го бе приел добре.

Всъщност беше облекчение за него. Децата бяха силни и независими. И когато пораснаха, той обичаше всичките еднакво, въпреки че малките, второто му семейство с Роуина, поглъщаха цялото му внимание и време; живееха с родителите си, канеха приятелчета за игра, ходеха на училище и прочие, беше нужна упорита работа и много усилия, но сякаш бе получил право на втори живот…

Живот.

Досега. Сега животът на Марти беше под заплаха. И Кребс имаше чувството, че светът му ще рухне. Беше лош момент, неподходящ момент. Роуина беше притисната. Марти тъкмо намираше мястото си в академичните среди. Мислеше за брак. Кребс не можеше да реши къде стои той в цялата тази история. Детството на Марти бе далечно, преди цяла вечност, но внезапно бе изплувало. И той не можеше да се обърне към Роуина за помощ. Чувството за вина, което изпитваше, никога нямаше да го напусне напълно. Тук беше съвсем сам. Това неизбежно оказваше натиск и върху нея, и върху него. Майкъл бе долетял при първородния си син и се надяваше да намери облекчение за напрежението, което го разяжда отвътре.

Щеше да се побърка от безпокойство, мислите му препускаха. На задната седалка на лимузината имаше сгънат брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Той го отвори и с невиждащи очи впери поглед в страниците, докато коли и улици се плъзгаха покрай него.

 

 

— Е, това е домът ми — каза Марти. — А това е Амелия.

— Много се радвам да се запознаем — каза тя и с усмивка подаде ръка на Кребс.

Младата жена бе тъмнокоса и хубава, с кафяво-зеленикави очи и леки лунички около носа. Държеше се уверено и лицето й излъчваше секси младежка свежест. Бузите й бяха леко зачервени, може би от стълбите. Той се запита докога Марти ще може да ги изкачва.

— Здравей. Радвам се най-сетне да те видя — каза Кребс. Успя да потисне емоцията в гласа си с усилие. След това се приближи и прегърна сина си не като мъжа, в който се бе превърнал, а като онова малко момче с ожулено коляно.

Марти беше болен. Мечокът у Кребс бе готов да се изправи срещу болестта, да защити малкото си. Беше отслабнал до неузнаваемост. Косата му вече бе наполовина опадала и кожата му имаше жълтеникав цвят. Дрехите сякаш висяха на тялото му. Изглеждаше на петдесет. Майкъл го задържа в прегръдката си, за да му даде опора, да го стопли.

— Откога си на химиотерапия?

— От три седмици тази серия.

— Момче. Време е да обръснеш това. — Кребс разроши остатъците от косата на сина си. — Да заприличаш на Коджак. И на своя старец.

— Засега я държа. — Марти леко поруменя. — Илюзия за нормалност.

Кребс се огледа наоколо. Апартаментът изглеждаше добре поддържан и той изпита прилив на благодарност към Амелия за това. Фактът, че не е нужно Марти да се тревожи за тази част, означаваше много. Тя се грижеше за ежедневните им нужди, вършеше домакинската работа, хранеше го. Но жилището беше тясно и претъпкано, а през малкия прозорец на всекидневната влизаше оскъдна светлина.

— Ще ви наема друго жилище — каза той. — Днес следобед.

— Татко! — Марти се усмихна. — Не прахосвай пари.

— Точно това ще направя. Ще прахосвам парите си. — Кребс мрачно се усмихна на сина си. — Това е единственото, което мога да направя. Нали разбираш?

— Искаш ли кафе, Майкъл? — попита Амелия.

— С огромно удоволствие. Благодаря.

Тя влезе в кухненския бокс. Беше на няколко крачки от мястото, където бе застанал, малка ниша в средата на стаята. Имаше душкабина, двойно легло зад параван и следваше всекидневната с малък телевизор, монтиран на стената. Класическо таванско студио.

— Слушай, Марти. Зная, че си мислиш, че нямаш нужда…

— Наистина нямам.

— Не съм съгласен. Може би не точно сега, но скоро ще имаш. Когато силите ти отслабнат и вече не можеш да изкачваш много стъпала. Освен това, Амелия, работиш ли?

— Завършвам дисертацията си в Колумбийския и понякога работя това–онова, за да помагам със сметките. Наемът е висок. — Тя сви рамене. — Дори тук.

— Каква работа?

— Регистрирана съм като правоспособна детегледачка и разхождам кучета за агенция. Плащат доста добре — добави Амелия. — Нямаш представа колко много богати нюйоркчани си купуват кучета, за да ги държат затворени по цял ден.

— Често излиза рано сутрин и късно вечер — потвърди Марти. — Но няма проблем. И без това не мога да спя много. Вече не се налага да спазвам графици.

— Слушайте какво, направете ми тази услуга — настоя Кребс. — Може би наистина нямате нужда, но така аз ще се почувствам по-добре. Ще ви наема апартамент на приземен етаж някъде наблизо, с необходимите удобства в сградата. Амелия, кажи ми по колко изкарваш на месец и ще ви изпращам двойно повече. Искам да можеш да работиш върху дисертацията си. Марти ще помага, така няма да мисли за лоши неща. Точно сега и двамата трябва да ограничите допълнителния стрес в живота си до минимум.

— Но, татко — Марти прехапа устни, — винаги съм искал да разчитам на своите доходи, а не на твоите.

— Добре. И винаги съм уважавал това. Имаш попечителски фонд… зная, че не си го докоснал.

— Той е за децата ми.

Кребс не възрази.

— Може. Парите са твои, не мои. Важното е, че това е временна ситуация. Ще вкарат рака в ремисия, ще го свият.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Тези лекари са най-добрите в света. Втори стадий? За тях е детска игра. — Той се усмихна на Марти, черен хумор, който не му беше смешен. — Но, хлапе, единственото, което ще ти помогне, е да се отпуснеш, да не се стресираш физически, да се храниш правилно и да не се тревожиш, че Амелия обикаля из града с някакъв немски дог. Освен това, независимо дали вие имате нужда, или не, аз имам. Трябва да чувствам, че мога да свърша нещо полезно тук. Майка ти наминава ли често?

Марти сви рамене.

— Идва и готви. Може би веднъж в седмицата, за да може Амелия да си почине.

— Това е чудесно.

— Нали не…

— Не ревнувам — каза Кребс. Разбира се, изпитваше известна ревност; бившата му съпруга нямаше други деца, момчетата бяха нейният свят. Тя можеше да посвети цялото си време на Марти, когато се нуждае от нея. А Кребс не можеше. Трябваше да мисли и за Роуина и децата. Сърцето му се сви и в него се надигна негодувание. Поне веднъж, не можеше ли това да бъде неин проблем… защо не можеше той просто да остане тук, с детето си, с момчето, което истински се нуждае от него.

 

 

Нещо не беше наред. Роуина усещаше.

Бяха минали три седмици, откакто се бе завърнала в Ел Ей. Децата се представяха блестящо в училище; Майкъл понасяше болката заради Марти добре. Изглеждаше по-съсредоточен върху работата си; казваше, че обмисля нови проекти и започва да крои планове. Все още не бил готов да ги сподели с нея. Но Роуина знаеше, че е някаква страхотна идея, съдейки по представянето му в леглото.

Може би някой психолог би казал, че това е начинът на Майкъл Кребс да поддържа силата си за живот пред лицето на смъртта. Кой знаеше, по дяволите? Вместо тъгата и депресията да се отразят зле на либидото на съпруга й, ставаше точно обратното. Майкъл я докосваше сякаш и двамата отново са на двадесет и една, сякаш, когато се слее с нея, може напълно да забрави за страховете си. Вече страхотният им сексуален живот бе станал сензационен. Той я повикваше в офиса си в другия край на града и без да каже дума, я мяташе върху бюрото по корем, повдигаше полата й и я чукаше; придърпваше я в морето, докато разхождаха кучетата в Малибу, смъкваше банския й и проникваше в нея под водата, карайки я да сдържа стоновете си, докато други нищо неподозиращи двойки се разхождаха по брега; имаше сутрешни сеанси, когато идваше да я погледа как плува в басейна, преди децата да станат, вечерни, когато влудяващо бавно разпалваше страстта й в собственото им легло, измъчвайки я с език и пръсти, докато започне да го умолява за проникване. Тази необуздана страст толкова възбуждаше Роуина, че едва издържаше. Тези дни непрекъснато мислеше за съпруга си, често се улавяше, че се взира в пространството, потънала във фантазии какво ще направи с нея тази вечер или какво тя би искала да направи с него.

Постоянното желание на Роуина за секс с Кребс само нарастваше. Нейният любим не правеше спокоен, скучен, порядъчен съпружески секс. Любеше я като четиридесетгодишния супер продуцент, с когото се бе запознала, когато тя бе неопитен младши директор на звукозаписна компания, като мъжа, който някога бе държал кариерата й в ръцете си; забраненият плод, най-доминиращия опасен мъжкар, когото бе срещала.

Някога неин идол, ментор, безнадеждна любов.

Сега сродна душа, съпруг.

Колко ли пъти бе плакала от радост — не можеше да повярва, че наистина са заедно? Че мечтата й се е сбъднала, че Майкъл Кребс се е събудил и е решил да сподели живота си с нея?

Но Майкъл прогонваше всякаква сантименталност, когато идваше при нея в леглото, и тя обожаваше това. Роуина никога не си бе падала по „правенето на любов“, кротка, спокойна, послушна, почтена любов. Такива момчета никак не й харесваха в колежа, а Майкъл Кребс, толкова далечен, толкова различен — американец, евреин, играч — беше като експлозия в нейния свят, под кожата й. Връзката им бе чиста еротика, на най-висше ниво. Харесваха се неизмеримо. Още от самото начало бе твърде силно за нея: увлечение, прераснало в любов. Накрая страстта й бе покорила сърцето му, проникнала в онова непристъпно, тайно, уязвимо кътче в центъра на душата му; мъжът, който вдъхваше такова страхопочитание, толкова властен, се нуждаеше от любов колкото нея.

Когато се появи романтиката и последва брак, Роуина се боеше, че страстта им ще угасне. Беше неизбежно, нали? Така пишеше навсякъде. Две години брак и тази обсебваща лудост изчезваше. И ако по някакво чудо времето не успееше, то децата със сигурност щяха да я убият. Нямаше съмнение. Все пак, тя бе преживяла и двете и въпреки някоя и друга кавга, въпреки изтощението, желанието й за него не отслабваше. Оставаха лудо влюбени и сексът никога не бе дежурен. Никога скучен. Онази глупост, че „остава само приятелство“, така и не се сбъдна. Бяха равни през повечето време, въпреки че тя никога нямаше да достигне неговото ниво на богатство и известност, все пак бе добра, адски добра, и притежаваше способността да чува великия рок и да взема вдъхновени решения дори ако само Кребс можеше да го създаде.

Любовта — тя се проявяваше по хиляди начини. Когато той готвеше вечер. Когато тя оставяше бележка, в която пише, че го обожава. Когато открадваха по някоя целувка, докато децата закусват, и биваха аплодирани с одобрителни викове, ако ги хванат. Но сексът, сексът беше различен. Кребс никога не го правеше като съпружеско задължение към Роуина, никога не й позволяваше да го приема за даденост. И тя се стараеше да измисля начини да го изненадва, да го предизвиква и дразни, да го кара да експлодира.

Честна дума, беше страхотен брак, дявол да го вземе.

Но нейният мъж довеждаше нивата до съвсем ново ниво. И на Роуина много й харесваше. Гадаеше по секса с Кребс като циганка по чаени листа: нещо голямо, нещо изключително значимо се случваше в неговия свят, в работата му, и този успех се проектираше по начини, носещи неизмерима наслада на тялото й.

Благодареше на бога за това и за него. Защото нещо друго не беше наред тук. Нещо не беше на мястото си.

 

 

— Господи, погледни това! — беше й казала Барбара Линкълн преди две седмици.

Стояха заедно в топлия здрач пред стадион „Прада“ в Милано и слушаха последния убийствен хит на „Касиус“, „Бой“. Саундът разтърсваше въздуха, разноцветни прожектори озаряваха небето, лазерни лъчи се преплитаха в мрежа. Всички места бяха разпродадени, но отвън все още се тълпяха хлапета, някои от тях молеха за билети, други седяха и пушеха джойнт, танцуваха и се радваха на концерта, който само слушаха.

— Тук сигурно има поне хиляда души!

— Най-малко две хиляди.

— Права си. Мамка му.

Барбара прибра пропуска под якето си, за всеки случай. Роуина остави своя да се вижда. Чувстваше се всемогъща. Кой можеше да си играе с нея?

— Да влезем — предложи тя. — Бекстейдж зоната е насам.

Изминаха няколкостотин метра покрай стадиона. Барбара беше с елегантен спортен панталон и страхотна бяла блуза, която контрастираше с гладката й кожа с цвят на еспресо, и някои от младежите зад загражденията подсвирнаха по неин адрес.

— Тези момчета са на около деветнадесет — пошегува се Роуина. — Мислят те за двадесет и пет годишна, както изглеждаш.

Барбара се усмихна самодоволно.

— Какво ти казах, скъпа? Черните не се сбръчкват.

Засмяха се с глас. Господи, толкова беше хубаво, помисли си Роуина. Когато нещата се получаваха. Когато беше тук с приятелката си. Когато стадионът бе пълен и фенове се бореха да влязат. Когато песента, която звучеше в момента, караше осемдесет хиляди ръце да се размахват във въздуха. Когато минаваше покрай охраната отново, с пропуск за пълен достъп, и веднага се отдръпваха като морски вълни и я поздравяваха, сякаш е кралица. Дори най-заплашителният член на екипа вече не представляваше проблем за Роуина. Ефектът беше като при осмоза; успехът на цялостния й план по някакъв начин се просмукваше до всички нива.

Нещата се бяха променили. И ледената красавица, костюмарката от Ел Ей, беше тази, която ги бе променила. Тези мъже виждаха разликата между концерти с наполовина продадени билети и претъпкани стадиони. Адреналинът се бе върнал. Цялата атмосфера беше различна. По-гореща. Усещането за отчаяние беше изчезнало и групите им — две групи, два екипа — вече не се държаха сприхаво.

— Добър вечер, госпожице Гордън — каза едър охранител.

Роуина вдигна поглед. Казваше се Айдрис Евънс, поне така пишеше на ламинирания му пропуск. Онзи, който се бе опитал да препречи пътя й във Франкфурт. Сега леко й се поклони, сякаш беше японската императрица.

— Здрасти, Айдрис. Наричай ме Роуина. — Никога не таеше злоба, особено към по-низши, наемни работници. — А това е приятелката ми, легендарната Барбара Линкълн, мениджър на „Атомик Мас“.

Очите му се отвориха широко.

— О! Еха! Радвам се да се запозная с вас.

— Трябва да стигна до сцената.

— Насам — веднага каза той и тръгнаха заедно през лабиринта от бетонни коридори, покрай белите листове с указателни надписи, залепени по стените, между завеси, преграждащи коридорите, сред обичайната бекстейдж суматоха, сега още по-голяма, защото имаше две хедлайн групи. Но Роуина познаваше реда: VIP гостите насам, друго заграждение за пропуски с по-ограничен достъп — за представители на местни звукозаписни компании, момичета, с които музикантите се канят да разпуснат след концерта, — и още по-назад зоната за бекстейдж срещи на звездите с победители от томболи, членове на фен клубове и всеки, който е успял да се сприятели с някое роуди в местна гостилница предишната вечер. Там бяха продуцентските офиси, кетъринг залите, гардеробната и съблекалните с още охранители. Това бе светилище, където не проникваше случаен човек и промоутърът можеше да парадира с гостоприемството си. Сандъци за транспортиране, подредени покрай стените, мъже и няколко жени, крачещи наоколо и опитващи се да изглеждат заети. За повечето от тях времето за шоу беше време за почивка; усилената работа бе приключила преди часове, сцената бе издигната, прожекторите включени, билетите проверени. Веднага щом прозвучеше последният тон, тези хора щяха да се засуетят като рояк черни мравки и бързо да приберат всичко, да го опаковат и натоварят в камиони за отпътуване към следващата държава за предварително изчислено време с точност, на която и Наполеон би завидял.

Това беше свят, който повечето фенове никога не виждаха. За който много от тях мечтаеха. А Роуина Кребс истински обожаваше.

Пулсът й се учести, когато излязоха от сивите коридори и продължиха към сцената. Всичко беше по-силно. Светлините — по-ярки. Те бяха тук. Погледна към високото около тридесет метра скеле, с рампи и стълби от двете страни.

— Къде са връзкарите? — извика тя.

Айдрис се усмихна. Ставаше дума за онези важни клечки, които получаваха привилегията да гледат целия концерт така, както го вижда групата. Трън в очите на всеки в музикалния бизнес. Техниците също ги мразеха, но присъствието им беше неизбежен факт. Някоя телевизионна звезда, друг музикант, братовчед, приятел от училище; дебелите връзки им осигуряваха правото да бъдат там и да пречат на всички.

— Ложата за натрапници е вляво от сцената.

— Ние отиваме вдясно.

Той кимна и без да каже нищо, извади два малки пакета и им ги подаде. Не беше нужно Роуина да пита; тапите за уши бяха стандартна защита на сцената. Освен ако човек не искаше след пет години да оглушее. Не беше добра перспектива за директор на звукозаписна компания.

Качиха се по рампата. Тук дори и да викат, нямаше как да се чуят. Едно роуди се опита да ги спре, видя Роуина и изчезна. Тя повдигна ръка към Айдрис и застана точно до малкия мишпулт на сцената; басистът, тръгнал към тази страна, за да помаха на феновете, я забеляза и повдигна палец за поздрав, като се усмихваше и мяташе дългата си коса като метъл звезда от осемдесетте.

„Бой“ свършваше. Роуина погледна през мрежата от червени и зелени лазерни лъчи към публиката. Беше повече от очакваното, точно това им бе нужно. Осемдесет хиляди хлапета, докъдето поглед стига, подскачаха, крещяха и тръскаха глави в такт с песента. Песен, която никога нямаше да влезе в класациите, ако тя не бе извършила спешна операция. Ремиксирано, с един добавен куплет, записани наново вокали и гост рапър, скучното парче изведнъж бе станало заразителен световен хит.

Съвместното турне се продаваше добре. В Европа нямаше проблем. „Касиус“ преливаха от щастие. Продажбите на албума им бяха на път да достигнат милиони и Роуина изпрати новия микс по имейл на всички фенове, които вече си го бяха купили, плюс бонус, концертно изпълнение на песента. Беше в комерсиален пънк рок стил. С малко спешна хирургия, доктор Кребс бе спасила лятото.

Барбара хвана ръката й и се усмихна. Нямаше смисъл да говорят. Роуина знаеше, че приятелката й се чувства по същия начин. В тъмнината, докато бандата свиреше, звуковата стена се издигаше, лазерите се въртяха и феновете крещяха…

Беше свещено. Беше вълшебно. Тя си беше у дома.

 

 

След шоуто отидоха в бекстейдж зоната да поздравят двете групи, да приемат горещите благодарности на мениджърите и да се координират с италианската звукозаписна компания. Паоло Гамети, президентът на „Музика Италия“, бе долетял от Рим; беше млад и елегантен, с добре скроен костюм, може би около тридесет и пет годишен и очевидно бе впечатлен.

— Признавам, че не очаквах това — каза той на Роуина, докато седяха на удобен диван зад сцената. — В Италия всичко е продадено. „Бой“ върви по всички радиа.

— Страхотно. Следващият ни тласък ще бъде за „Лумос“. Ремиксът на „Наука“ излиза в понеделник. Искам няколко пъти да се спомене за това по РАИ ТВ.

Той кимна.

— След концертите в Рим и тук, мисля, че можем да го уредим. Какъв е номерът този път? Още един куплет? Рапиране?

Роуина поклати глава.

— Майкъл я чу и предложи нова хармония. Просто вмъкнахме беквокали, вървящи по-ниско и по-високо от основния вокал. Сега напомня за филма „Перфектният ритъм“ или някакво акапелно парче на „Би Джийс“. Освен това насложихме вокалите на Джордж на единия куплет още веднъж, за да звучи като канон.

— Канон? — попита Паоло.

— Не зная как се нарича на италиански. Характерно е за английския фолклор, където гласовете встъпват един след друг през интервали и повторението на всеки ред от песента като ехо звучи в хармония със следващия. Барбара, да му демонстрираме с онази песничка „Лондон гори“.

— Веднага, мамка му — изсумтя Барбара със смях.

— Идеята е това да стане нова мания. Хлапетата ще се досетят, че е наслагване, и ще започнат да го правят и те. Седмица след като пуснем „Наука“ с новите хармонии, ще изпратим на феновете бонус запис в тази версия.

Барбара повдигна вежди.

— Дяволски хитро. Ти ли го измисли?

— Попитах Майкъл дали може да се получи и той каза да. До края на турнето продажбите трябва да стигнат два милиона. Придържам се към тази цел.

Паоло изпуфтя. Беше впечатлен.

— Как върви каталожният маркетинг? — попита Роуина.

— Досега сме успели да се прикачим към четири кампании. В Италия има отлив от големите пакети. Каталогът пи се продава на части, но се продава. Марка спагети, бира, „Ал Италия“ и кафемашина. Изненадвам се; честно казано, Роуина, не бях сигурен, че ще се получи.

— За това ми плащат — каза тя. — А пазарният дял?

— В Италия се стремим към топ три. Ако тези два сингъла се изстрелят до върха, както казваш, може би дори номер две през тримесечието. Само след „Юнивърсъл“.

— Роуина!

Беше Адам, барабанистът на „Лумос“, който се мотаеше до дивана като ученик, чакащ за среща с директорката. Роуина стана и топло стисна ръката му. Чакаше музикантите да идват при нея. Смяташе, че твърде много директори на звукозаписни компании се подмазват на звездите. Не смееха да им кажат, когато се издънват, и ги лъжеха. Рано или късно всяка звукозаписна компания приключваше с всяка група. Празните уверения във вечна любов и приятелство тя оставяше на Холивуд и мазните агенти там.

— Направихте добро шоу. Владеете публиката.

— Благодаря — развълнувано каза той.

— Как са другите от бандата? Преоблякоха ли се?

— Защо?

— Отвън имаше тълпа хлапета, които не са успели да си купят билети. Около две хиляди.

— Наистина ли? Супер. Искам да кажа, не за това, че не са успели да си купят билети, а за това, че са искали да влязат. Нали разбирате.

Запъваше се, изчервяваше се, опитваше се да не изглежда недодялан.

— Какво ще кажеш да поговориш с момчетата, да повикате няколко охранители, да вземете инструменти и да направите кратък импровизиран концерт? Най-много пет песни. Като подарък за чакането.

— Уау. Да! — Очите на Паоло светнаха. — Върхът! Направете го.

— Паоло, можеш да преведеш, че групата иска да направи подарък на феновете в Милано. Погрижи се да изсвирят сингъла.

— Всъщност… звучи страхотно, но Люк изпуши малко трева — каза Адам.

— Искате ли, или не? Решавайте, по дяволите. Вложих страшно много енергия в този запис. Искам и вие да дадете всичко от себе си. Помните ли какъв беше животът ви до преди две години? Когато не можехте да си уредите участие в „Кемдън Фолкън“^[1]?

— Да — каза той и прокара ръка през косите си.

— Е, ако искате да се върнете обратно там, прав ви път. Забрави две години, след два месеца. Помниш ли по колко билета продавахте?

— Добре. Ще ги убедя.

Роуина повика едно роуди.

— Кажи на Рик Уилсън да дойде. Веднага.

Барбара се облегна назад на кожения диван, гледайки приятелката си с възхищение.

— Трябваше да станеш мениджър.

— Станала съм. На компанията.

— Пропиляваш таланта си. Това беше хитър ход. Трябваше аз да се сетя.

Уилсън се появи. Беше се подстригал и изглеждаше сякаш е взел душ през последната седмица. Плахо погледна Барбара. Много по-голям мениджър да се появи на негово шоу, не беше точно повод за радост.

— Адам ми каза какво искаш да направят.

— Кажи на роудитата да започнат с подготовката, веднага — нареди Роуина. — Не искам феновете да се разотидат. Ще има време да се разчуе и да се съберат. Четири песни и един бис. Паоло, обади се в пресофиса. Уреди интервюта за местната телевизия, радио, национална преса. Докарай Хъфпоуст^[2] Италия. Докарай Бъзфийд. И видеографа на бандата; искаме да излезе в Ютюб. Направете и аудиозапис; може да го пуснем безплатно за феновете или като бонус, или да скрием файла като великденско яйце в сайта. Разбрано?

Рик понечи да възрази, но Роуина само повдигна вежди.

— Да, добре. Мисля, че схванах.

— Първо сложете стойките за микрофони, така ще разберат, че ще става нещо. — Тя се изправи. — Добър концерт, момчета. Аз тръгвам. Утре летя за дома.

— Няма ли да останеш за безплатния джем? — попита Рик Уилсън.

— Паоло ще ми изпрати файла. Ще ми благодарите утре, когато влезете във всички новини.

Изглеждаше разочарован.

— Да. Може би. А… знаеш ли, благодаря за съвета ти миналия път. Нещата вървят доста по-добре.

— Съвет? — усмихна се Роуина. — Може и така да се каже.

— Кучка — промърмори той под носа си, но далеч не я беше грижа.

— Идваш ли? — попита тя Барбара.

— Ще остана. Ще поговоря с Паоло — отвърна приятелката й, за очевидно смущение на Рик Уилсън.

— Грижи се много добре за Барбара — нареди Роуина. — Ще се чуем скоро. Лека нощ.

 

 

Завръщането на Роуина в Ел Ей беше триумфално. Специализираните издания бяха забелязали обрата. „Билборд“ й бяха посветили доста място, след като се бе разнесла новината за стратегията й. Първо беше съвместното турне, след това каталожният маркетинг. Когато бе извадила ремикси на трите големи провала на групите си и ги бе превърнала в хитове, всяка друга звукозаписна компания в града вече знаеше с какво се е захванала Роуина Кребс.

„Франкенщайн в Залата на славата“ гласеше едно заглавие в „Билборд“ над красива снимка на Роуина с „Лумос“ при връчването на наградата.

Знаем какво направи това лято — Роуина Кребс сама възкреси първите две четвърти от Музика от мъртвите, като увеличи значително продажбите на албумите и цената на акциите. Изглежда, 42-годишната легенда все още има хъс… и скоро няма да ходи никъде.

„Да, добре — помисли си Роуина. — За последното се лъжете. Нямам търпение да се измъкна от тук…“

И все пак. Въпреки че телефонът й не преставаше да звъни и други директори на звукозаписни компании я поздравяваха и се шегуваха с нея, нещо не беше наред. Роуина го усещаше. Наречете го женска интуиция или както желаете. Точно сега това трябваше да бъде триумфалната й лебедова песен. Страхотното настроение на Майкъл, дивият секс, прекрасното време и признанието от индустрията…

„Защо не мога да разбера?“, помисли си тя.

Завъртя се на стола си и взе решение. Имаше един човек, който ясно виждаше нещата. Едно момиче, което не разбираше нищо от музика, но познаваше корпоративния свят добре колкото нея.

Някогашната й съперница. Най-близката й приятелка. Топаз Роси.