Луиз Бегшоу
Игри на властта (6)

Шеста глава

— Здравей, Роуина. Джордж е тук.

— Пиер е на линия.

— Хайнрих — излая шефът на немския филиал.

— Паоло — каза италианският директор.

— Хелга — потвърди и младата жена, която представляваше компанията в Швеция и Норвегия.

Нямаше никого от Испания. Роуина винаги забелязваше това, когато пътуваше до Стария континент, за да събере европейските си представители. Липсваше й Фредерико, но испанските закони относно пиратството бяха толкова либерални, че звукозаписната им индустрия бе загинала завинаги. Не можеше да плаща на персонал някъде, където не се продават албуми. Френското представителство се грижеше за няколкото хиляди даунлоуда на испански смартфони. Там вече нямаше магазини за компактдискове.

— Чудесно. Благодаря на онези от вас, които останаха на работа до късно. — Беше странно да осъществява конферентна връзка за една от най-големите американски звукозаписни компании и да няма нито един „янки“ на телефона. Но напоследък тя се възприемаше като полуамериканка. Не можеше да е живяла тук толкова дълго, да е омъжена за американец и да е майка на още двама и да не се чувства поне донякъде на родна земя. Роуина определено бе известна с това, че уволнява служители, които се смеят на глупавата американска публика, въобразявайки си, че ще спечелят благоразположението на британската шефка. — Но както казват психотерапевтите, трябва да поговорим.

— Роуина, надявам се да не обвиняваш нас за фиаското с „Лумос“ — припряно заговори Джордж Търнър. Беше на тридесет и пет и ръководеше британския филиал, най-големия сателит на „Музика“ на изток от Ел Ей. „Лумос“ бяха британци и една от групите, чиито турнета досега вървяха катастрофално. — Мениджърите ни държаха настрана от албума. А са твърде големи, за да ги дразним.

— Не обвинявам никого. Може би някои хора от „Артисти и репертоар“. Нямаме групи в резерв. Вие трябва да ми намерите добри агенти. Това е работата ви, нали? Но относно тези три концерта, поехме риск, който беше оправдан предвид предишни продажби, и не зная точно защо имаме три поредни провала.

Последваха изсумтявания.

— Прекалена отстъпчивост към мениджърите.

Още изсумтявания. Всички се чувстваха засрамени.

— Ще започна с решаването на проблема днес. Компанията е в положение да нямаме никакви хитове, а са ни нужни, мамка му. Искам всички да прегледате каталога и да видите кои от най-ценните ни открития работят на ваша територия. Особено където контролираме разпространението.

Ставаше дума за правата за възпроизвеждане, за преотстъпването им. Напоследък групите не се отказваха лесно от това, но с онези от каталога нещата стояха другояче: легендарни групи от седемдесетте, поп звезди от осемдесетте, соул певци от шестдесетте. „Музика“ контролираше разпространението на много от тези песни.

— След това искам да се заемете с маркетинга. Лицензирайте. Прокарвайте най-големите ни хитове навсякъде, където можете, нека да звучат в реклами, филми, хитови телевизионни шоута. Не преотстъпвайте правата за нищо, почти нищо, и издавайте компилации с най-известни хитове, ремикси, не ме интересува какво. Спомнете си онова тъпо парче на Елвис.

— „По-малко приказки, повече действие“? — попита Пиер.

— Да. Precisement — отговори Роуина. — Песента е нашата стратегия. Обаждайте се на продуценти, записвайте дуети с починали певци, каквото е нужно. Искам да видя непрестанен поток от приходи и високи места в седмичните класации. Кавъри, кавърите също вършат работа. Ако имате велики банди, привличайте ги за изненадващи кавъри. Нещо като Съботното вечерно шоу. Представяте ли си „Металика“ да свирят Майкъл Джексън или Адел да изпълнява парче на „Ен Дабъл Ю Ей“? Не ме интересува къде и как ще го уредите. Просто действайте.

Последва миг мълчание.

— Роуина, не е толкова лесно — възрази Паоло.

— Напротив. Трябва да използваме каталога си така, че другите компании да ни завиждат. И както знаете, вие носите отговорността за това.

— Нужно е време за осъществяване на един запис — изтъкна Пиер.

— Две–три седмици. Ако имате добри продуценти и нахъсана група. Всичките ни суперзвезди са записали дебютните си албуми така, не помните ли? — Роуина вече набираше инерция. Господи, колко се дразнеше, когато хората й си намираха оправдания. — Трябва да канализирате част от това и самите вие да бъдете нахъсани точно сега, или нещата няма да се получат. Повярвайте ми, ще има уволнени. Налага се да свием разходите. Може дори да реша, че е необходимо сливане на региони.

Сега наистина привлече цялото им внимание.

— Целта е само да спечелим време. По много изобретателен и финансово ефективен начин. Искаме отново да заложим на най-добрите си продуценти, хора, които могат да работят бързо. Освен това трябва да предизвикаме медиен интерес към истински вдъхновяваща нова група. Но нека ви напомня какво имам предвид под „вдъхновяваща“. Трябва да има песни. Изключителни песни. Песни, в които човек се влюбва, без да вижда изпълнителя. Песни, които програмните екипи на радиата обожават. Схващате ли, мамка му? Искам по една хитова група от всеки регион до края на тримесечието, както и нещо от каталога, с което да изкараме лятото.

— Може и да се получи — отбеляза Хелга, експерт за северната бизнес ниша. На Роуина й харесваше, че няма пораженческо отношение.

— Може. Намери ми нови АББА или поне „Ей-Тийнс“, Хелга. Ясно?

Тя се засмя.

— Ще се постарая, шефе.

— А турнетата? — каза Джордж. — В Лондон направо се давим в кръв. Половината от вината за този кошмар се приписва на нас.

— Аз ще се погрижа за турнетата. „Музика“ прекратява губещите начинания — заяви Роуина. — Това означава, че ще дойда при вас, ще се срещна с групите и ще заиграе брадвата.

— Нима си способна на това? Те са хора с влияние. — Хайнрих осезаемо потръпна. Големи звезди означаваше хора със силно его, а мениджърите, които се грижеха за интересите им, обикновено бяха мръсници от класа. Поне от гледна точка на звукозаписната компания.

— Знаете ли на какво ме научи Майкъл, когато се събрахме за първи път? Човек е толкова популярен, колкото е последният му хит. Не повече. Звездите изгряват и залязват, но „Музика“ е вечна. — Роуина бе доволна, че не могат да видят съмнението, което се изписа на лицето й в слънчевата стая. Надяваше се това все още да е вярно. — Утре хващам самолета. Ще поема своята част от отговорността. Сега вие поемете вашата.

 

 

Децата бяха успели да хванат автобуса и пътуваха към училище, но не изглеждаха помъдрели. Топаз не бе казала нищо. Главно защото бе вцепенена от шока и не знаеше какво би трябвало да каже. Може би щеше да убеди Джо да се върне. По някое време днес. И нямаше да се наложи да казва нищо.

А може би не искаше той да се върне. Нямаше представа, просто не можеше да проумее какво става.

Не беше на себе си от тревожност, машинално се облече и намери сили да излезе и да потича, въпреки че мислите й се въртяха само около Джо. Чувстваше се, сякаш бяга през катран, но измина разстоянието до водохранилището на Сентръл парк за обичайното време и се върна обратно до дома си, задъхана и потна, с мисълта, че поне е направила нещо за себе си.

Дневната рутина й даде опора. След сутрешното тичане имаше кратко време да вземе душ и да изсуши косата си. Следваха дрехите, които бе приготвила от предишната вечер: топла плетена рокля на „Мисони“ и равни обувки, стилна версия на удобно облекло. Машинално се гримира с непретенциозната комбинация от овлажняващ фон дьо тен, лек руж на високите си скули и божурено розов гланц за устни, нанесен върху обикновено червено червило. Сложи спирала само на горните си клепачи, водоустойчива, каквато се налагаше да ползва. Висшите директори не можеха да си позволят размазан грим, а отхвърлените съпруги не биваше да допускат издайнически петна от сълзи.

Вече беше готова. Колата я чакаше отвън. Не бе имала време за закуска и умираше от глад. В хладилника имаше малка кутия със запаси за спешни случаи, която тя зареждаше всяка неделя: твърдо сварени яйца, сол и пипер, пакет орехи, кашу и стафиди, малко зелено грозде и половин тъмен шоколад с морска сол. Обикновено Рона ги опустошаваше до четвъртък, но днес Топаз благодари на бога, че все още бяха там.

Сърцето й бе разбито, но тялото й не се интересуваше от това. Винаги беше гладно. Тя бе италианка, а италианците не можеха да мислят на празен стомах.

Трябваше да пристигне в офиса си с план, който ще смае шефовете. Иначе не само Джоана Уотсън щеше да бъде уволнена. Това беше Манхатън — човек можеше да падне така бързо, както се е издигнал. Топаз не искаше да бъде следващото голямо име в „Американ Мегъзинс“, което ще опакова живота си в кашон.

В известен смисъл това бе благословия. Заплахата за кариерата й беше единственото, което можеше да отклони мислите й от Джо Голдстийн.

Поне засега.

 

 

— Е, Джо, чух, че имаш някои страхотни идеи — каза Мария Гонзалес. Беше с друга зашеметяваща рокля, този път памучна, в тъмносиньо, оригинален дизайн на Виктория Бекъм в някакъв стил, наподобяващ военна униформа.

Голдстийн се сдържаше да не зяпа.

Роклята бе смъртоносно оръжие. На хартия моделът би изглеждал консервативен — подгънати ръкави, прилепнала пола, квадратно деколте, подгъв, елегантно стигащ до под коляното. Но не беше на хартия, а на Мария Гонзалес. И сърцето му биеше все по-учестено.

Гърдите й бяха скромно покрити, но все пак стърчаха петнадесет сантиметра пред нея. Но този път ахилесовата му пета беше световноизвестният й задник, подчертан от тъмносинята опаковка. Позволи на Мария да поведе разговора. Това му спести необходимостта да говори. Беше му нужна секунда, за да овладее гласа си.

— Трябва да кажа, че с Оли много се вълнуваме — добави Мария.

— Така е — каза Оли Грийн, скъпоплатеният й агент. Беше известен е особено неискрените си усмивки и Голдстийн никак не му вярваше. — Мария ми каза, че сериозно сте решили да дадете шанс на нови идеи, и определено се интересуваме какво ще предложите, стига да ви устройва цената ни.

Ослепителната му усмивка засия срещу Джо. И ето я холивудската версия на „майната ти“. „Определено се интересуваме… стига да ви устройва цената ни.“ Превод: „Разкарай се, нещастник, тя е свободна и нямаме търпение да изчетем от тук“.

— Това е страхотно, защото мисля, че е просто удивително, когато всички попадаме заедно на една и съща страница — отбеляза Джо, имитирайки го.

Лицето на Грийн поруменя.

— Договорът ни с вас изтече.

— Но клиентката ви иска да сключи нов. Предлагам да й дадем три години пълна сигурност, известен творчески принос…

— Творчески контрол.

— Принос. Аз запазвам контрола. И ще й плащаме по същата тарифа плюс още пет процента годишно.

Очите на Грийн се ококориха.

— Шегувате се.

Мария сведе поглед към дългите си нокти, сякаш се водеше разговор за някой друг. Но тайно му хвърляше насърчаващи погледи изпод безкрайно дългите си мигли и го накара да сдържи усмивката си.

— Това е повече от индекса на инфлацията — изтъкна той равнодушно. — И е страшно изгодно за Мария.

 

 

Докато се усмихваше чаровно, Мария гледаше ту единия, ту другия. Агентът й, тази малка невестулка, й напомняше за Томазо, садистичния сводник, който пръв я бе измамил в Ню Мексико. В този офис нямаше нито оръжия, нито удари с юмрук или колан, но все пак за Оли Грийн Мария бе просто разменна монета.

Но беше странно. Тя започваше да мисли като Джо Голдстийн.

Днес трябваше да сложи точка на цялата тази глупост. „Не виждаш ли? Той иска да те прецака с парите. Да помогне на мрежата си.“ Джо беше просто поредният мъжкар, който, както всички други, оглеждаше задника й и точеше лиги. Може би беше малко по-интересен, защото поне се опитваше да потисне този инстинкт — все още не се бе опитал да я свали. И можеше да пуска шеги. Поне не я унижаваше…

„Опомни се, Мария! Не си поредната от онези тъпи женски, които са готови да вдигнат банкет само защото един мъж не се е изплюл в лицето им.“

Двамата все още разговаряха. Не с нея. За нея.

Мария се облегна на стола си.

Нов проблясък от миналото. Пътуването с автобус до летището, промъкването в автобуса на „Холидей Ин“. После още автобуси, влизане и излизане от крайгранични градчета. Тийнейджърите, онези „лупос“, които я ограбиха и щяха да я насилят, ако иззад ъгъла не бе дошла полицейска кола. Разбягаха се и Мария също побягна. Водата в бутилката й бе свършила и когато престана да тича и продължи да върви, видя бензиностанция с надписи само на английски. Америка. Беше успяла. Залитайки, тръгна към бензиностанцията с побелели от жажда устни. Там имаше вода! Сигурно имаше тоалетна и мивки. Но й се зави свят и припадна край шосето.

Когато се събуди, не знаеше къде се намира. Беше тъмно. Поклащаше се нагоре–надолу. Не можеше да говори, устните й бяха толкова пресъхнали. Някакъв мъж набута бутилка с вода в устата й и тя отпи, дълбоко, бързо, без дори да си поеме дъх. Непознатият рязко дръпна бутилката…

— Рог favor… — дрезгаво промълви Мария с умоляващ тон.

— По-добре това. Ще ти прилошее, ако се наливаш с вода. — Разбираше думите, донякъде. В училище сестра Фатима казваше, че Ingles е най-важният език. Бил нужен за всяка добра работа. За да стане камериерка, трябвало да го знае. — Опитай.

Мария отпи от нещо друго. Беше в пластмасова бутилка. Топло, изветряло газирано. Много сладко. Беше най-приятното нещо, което бе вкусвала. Изпи го всичкото.

— „Гейторейд“ — каза той с топъл, плътен глас с южняшки акцент, който Мария никога нямаше да забрави. Беше дебел и миришеше, имаше брада. До ден-днешен тя мразеше брадати мъже. В договорите й имаше клауза никога да не си партнира с актьори с брада. — Съдържа соли и разни други глупости. Електролити. Нуждаеш се от тях. Страшно си обезводнена, mamacita.

Месести пръсти отместиха залепналия от пот бретон от челото й.

— Избягала си през границата, а? Хубаво. Но си нелегална. Ако те хванат, ще те върнат обратно. Мога да ти помогна с това. — Мъжът й се усмихна похотливо. — Ако се държиш добре с мен. Нали ще бъдеш послушна, миличка?

Мария затвори очи.

Мислеше, че знае какво ще последва.

Но беше дете. Всъщност не знаеше. Никое дете не би могло да знае.

След първия път спомените й бяха смътни. Дребничкият мърляв доктор, който не я поглеждаше, докато даваше лекарства. Мизерният бордей; още изнасилвания. Избяга след седмица. Стигна до друг град. Прехранваше се от кофите за смет, докато някакъв мъж я намери. Ново изнасилване. Но Мария беше корава. Твърдо бе решила да оцелее. Бездомна и гладна, продължаваше да се придвижва, да краде храна, да учи езика, четейки от парчета от вестници и списания. Да се крие от полицията. Запомняше маршрутите на автобусите. Водеше номадски живот. Когато стана на тринадесет, бе стигнала на автостоп почти до Калифорния, но по пътя все още се подвизаваха много банди, крайгранични банди, които искаха да я хванат и продадат.

Една година самота, насилие и побои и Мария Гонзалес бе на път да полудее.

Тогава й хрумна най-добрата идея на света.

„Прав беше, Хефе“, понякога си мислеше Мария. Един мъж вместо много мъже. Един насилник вместо много насилници. Уличните банди, които действаха тук, бяха лоши колкото онези у дома. Търгуваха с жени и момичета като нея. Нейното положение беше добро в сравнение с онова на мексиканките, които ставаха жертви на трафик през границата. Когато бандите хващаха „пулос“, както ги наричаха, „пиленцата“, измъчваха мъжете за откуп, чукаха и продаваха жените. Пазарът процъфтяваше тук, в Америка.

Тя се нуждаеше от закрилник. Трябваше да се избави от този живот.

И Мария Гонзалес знаеше точно какво да направи.

Щеше да отиде при сводник. И знаеше кой е най-подходящият. Дребничкото лукаво копеле, което не пиеше. Томасо.

Томасо можеше да я измъкне. За пари…

„Беше много отдавна, Мария, преди цяла вечност. Сега си голяма звезда. Нещата са различни.“

Двамата мъже все още разговаряха. Тя положи усилие да се върне към онова, което се случваше в стаята. Сега беше по-зряла. По-добра. По-силна.

И както винаги, имаше план.

 

 

— Ето какво ще ти кажа, Джо Голдстийн. Когато си готов да водим сериозен разговор, обади се в офиса ми и ще видим дали ще можем да те вместим в графика. — Грийн рязко се изправи. — Хайде, Мария, тръгваме.

Той изгледа Джо с презрение.

— Почакай, скъпи — леко замърка Мария. — Не мисля, че моят приятел Джо иска да ме обиди.

Грийн се завъртя и също толкова бързо седна.

— Е, щом си толкова благосклонно настроена, бихме могли да го изслушаме — каза той, като че ли имаше избор.

Джо погледна право към Мария.

— Знаеш, че други канали ще ти платят повече. И ще ти дадат творчески контрол. Който ще прехвърлиш на Оли. А неговата агенция има и други клиенти, които иска да уреди. Сценаристи, продуценти, по-неизвестни звезди. Ще ти спретнат хубав парашут. И твоята звезда ще започне да пада.

— Но ще имам контрол — изтъкна Мария.

— За какво ти е? Какво разбираш ти от продуциране на шоу? — безцеремонно каза Джо. — Ти си актриса. Твоята версия за контрол ще съсипе всичко, до което се докосне. Повече реплики за звездата, никакви тромави сюжети, нищо, което те прави да изглеждаш зле… накратко — пълна скука. Ползата в краткосрочен план е вреда в дългосрочен.

— Като от поничките — кимна Мария. — Носят наслада за момент, а се лепват на задника за цял живот.

Голдстийн си помисли, че тя си прави „бъзик“, както би казала Топаз. За секунда образът на неговата съпруга, любима, най-добра приятелка мъчително проблесна в съзнанието му. Почти почувства физическа болка. Но се сети как пренебрежително, гневно и истерично му бе казала, че заради него не би си помръднала и малкия пръст. А младата сексапилна Мария беше тук и пърхаше с тези впечатляващи мигли срещу него. Изглеждаше готова да го издигне на пиедестал.

— Мария се нуждае от напътствия — каза той на Грийн, — не от гъделичкане на самочувствието. Важното за нея не е материалната изгода. Важното е да направи пробив, който ще накара публиката да я види по нов начин. Нужен ми е бюджет за това и ако изразходвам всеки цент от него за главозамайващ хонорар, Мария няма да извлече никаква полза, защото няма да мога да наема най-добрите сценаристи и продуценти и да ги накарам да поемат риск с момиче, чието лице вече сте продали на търговски марки и рекламни агенции. Разберете, мисля, че тя може да бъде нещо повече, без да губи почва под краката си. Мисля, че може да бъде и забавна, и секси, дори умна. И за разлика от вас, вярвам, че е достатъчно интелигентна, за да разбере, че няма смисъл да получава творчески контрол. Като казвам, че ще има принос, нямам предвид на хартия, по холивудски. — Той отмести поглед от Оли и срещна красивите й очи. — Мария, давам ти дума, че заедно ще изберем нещо страхотно. И ти ще бъдеш звездата в този проект през следващите три години.

— Няма да стане — веднага отсече Грийн. — Забрави.

— Стига — каза Мария. — Джо е прав. Няма смисъл да получавам контрол. И наистина искам кариера.

Лицето на Оли Грийн доби цвят на плесен.

— Джо Голдстийн седи от другата страна на масата, Мария! Аз успешно управлявам кариерата ти и сега трябва да тръгнеш с мен. Клиентите ми не се отнасят с мен по този начин.

— Сто процента си прав, Оли. — Тя се усмихна чаровно. — Никоя клиентка не бива да се отнася така с теб. Затова си уволнен.

Голдстийн почувства надигаща се вълна на задоволство, радостта да натрие носа на опонента. Не бе изживявал много такива мигове. Беше в еуфория.

Точно сега Мария беше най-любимият му човек на света.

— Благодаря ти, че дойде, Оли. Асистентката ми ще те придружи до вратата — спокойно каза той.

Грийн скочи на крака, видимо треперейки от гняв, и излетя от офиса като хала.

— Беше прекрасно. Ти си прекрасна — отбеляза Джо.

Мария се засмя.

— Мислех, че е против религията ти да ми направиш комплимент.

— Нищо подобно. По-умна си, отколкото хората смятат. — Той направи пауза. — И наистина не бива да подронваш авторитета на представителя си. Знаеш, че е прав. Всъщност аз съм врагът.

— Ще видим тази работа. Впрочем той беше онзи, който не зачиташе достойнството ми. Водихме тази дискусия насаме. Казах му какво искам — да работя с теб. И той ми се изсмя. Каза, че имаме и по-добри възможности. Не го послушах. — Сви рамене. — Какъв е смисълът от творчески контрол, когато собственият ми агент не ми го дава? Отдавна трябваше да го разкарам.

Откровеността на Мария беше обезоръжаваща, опасна почти колкото тези големи очи. Джо не можеше да се сдържа.

— Да те почерпя обяд? Където пожелаеш.

Ето. Беше го казал. Вече нямаше връщане назад.

Мария се усмихна.

— Какво ще кажеш за хотел? Някой добър наблизо?

Хотел? Той примигна, но предпочете да си даде вид, че не долавя подтекста.

— Добре.

— И искам да бъдеш искрен с мен. Като истински приятел. Дължиш ми го.

Имаше право.

— Дадено.