Луиз Бегшоу
Игри на властта (5)

Пета глава

— Господи, Майкъл. Не… не зная какво да кажа.

Роуина пристъпи напред и прегърна съпруга си. Опря глава на мускулестото му рамо и се вслуша в ритъма на сърцето му.

Седяха заедно на дивана в хола. Децата си бяха легнали, а те пиеха вода с кубчета лед след вечеря и гледаха светлините на Лос Анджелис, който се простираше срещу имението им високо на Холивудските хълмове.

Кребс целуна косата й. Не каза нищо. Сигурно бе ужасно мъчително за него, а Роуина не можеше да стори нищо, за да му помогне.

Беше се прибрал у дома както обикновено, но малко унил; тя се бе помотала с децата, както никога им бе приготвила вечеря — домашни спагети путанеска, проста рецепта, която бе научила от Топаз. После тийнейджърите се прибраха в стаите си и той се обърна към нея, докато зареждаше съдомиялната.

— Остави това. Джанет ще ги измие сутринта.

Роуина изненадано се изправи, настръхна. За разлика от нейната разпиляна натура, Майкъл Кребс фанатично държеше на реда и чистотата в дома си. Това бе част от вродения му стремеж към ред и контрол. Но оцеляваха главно благодарение на страхотната й домашна помощница.

— Случило ли се е нещо?

Той кимна.

— Ела да поседнем оттатък и ще ти разкажа.

Роуина кимна. Обзе я страх. А ако беше нещо лошо? Много лошо?

Първо й каза за обаждането на Барбара.

— Тя има добър усет, скъпа. Трябва да поемеш контрол над тази ситуация.

Роуина кимна, разтревожена, доволна, че Барбара се е обадила.

— Ще се справя. Благодаря.

— Почакай. Има и още нещо.

Роуина усети свиване в стомаха.

— Нали не си болен, Майкъл?

Той беше нейният свят, всичко за нея. За миг времето сякаш спря, въздухът застина.

— Не. Но Марти има рак. Рак на черния дроб.

Това бе мигът, който промени света им.

— Разговарях с Деби. Опитва се да бъде силна. Ще пътувам до там, за да го видя, но не точно сега. Тя казва, че му е нужно време, за да го приеме.

— Какво казва той?

Кребс въздъхна.

— Деби казва да не го правя. Не мога да не зачитам мнението й. Просто не мога. Тя беше главният попечител.

— Но той отдавна е пълнолетен.

— Моля те. — Тонът на съпруга й бе рязък. — Не се бъркай. Това не е твоя битка.

Роуина отвори уста и понечи да възрази, но размисли. Прав беше, разбира се. Ако Джош или Рут се разболееше, тя не би искала друга жена да се меси.

— Ще кажеш ли на децата?

— Не — решително отсече Кребс. — Никога не са били особено близки с Марти. Ако, изглежда… ако изгледите са за най-лошото, ще им кажем.

— Но ти ще пътуваш, за да го видиш…

— Ще им кажа нещо. Не всичко. Не колко е сериозно.

Роуина седеше там и се чувстваше безпомощна. Знаеше, че това не може да се сравни с начина, по който се чувства Майкъл. А не можеше да бъде част от онова, което преживява.

— Тогава какво искаш да направя?

Той потупа ръката й.

— Знаеш ли, цял ден мисля за това.

— Представям си.

— Няма да помогнем на Марти, ако аз рухна. Трябва да продължим живота си, да защитаваме децата си — тук наистина можеш да помогнеш — и да се държим нормално. Ще бъда до Марти винаги, когато се нуждае от мен. Но трябва и да работя, както и ти. Трябва да продължим. Искам да планираш пътуване до Европа, да наблюдаваш групите си на турне, да се опиташ да разбереш откъде идват проблемите, за които говори Барбара.

Беше разумно от гледна точка на бизнеса, Роуина знаеше.

— Но ако замина за Европа, как ти ще можеш да отидеш да видиш Марти?

— Постарай се да го уредиш скоро. Когато се върнеш, ще замина за Ню Йорк. Така ще му дам времето, от което се нуждае.

— Добре.

Той я целуна.

— Направи ми една голяма услуга. Ще ти казвам, ако има някакво важно развитие, но моля те, не ме разпитвай за Марти. Искам… всичко между нас да си бъде същото. Да мога да флиртувам с теб, да правим секс…

Тя леко се раздвижи, леко докосна брадичката му с език.

— Винаги можеш да го правиш.

— Ако чувствам, че животът ми с теб и децата е нормален, доколкото е възможно, имам по-добри шансове да запазя разсъдъка си. И да бъда по-полезен на сина си. Струва ли ти се разумно?

Роуина повдигна чашата си с вода.

— Скъпи, съвършено разумно е. Ако се нуждаеш от опора, можеш да разчиташ на мен.

— Съсредоточи се върху „Музика“.

Той прокара ръка по златистите й, копринено меки коси.

Роуина кимна.

— Това ще направя. Започвам утре. Сега остави тази вода и ела в леглото.

Роуина стана и остави кашмирения халат да се свлече от раменете й на пода на терасата.

Освободи краката си от джапанките със скъпоценни камъни, които Майкъл й бе купил по време на почивка на Капри. Роуина обожаваше да се разхожда по криволичещите улички на острова, да се изкачва до руините на вилата на император Август, стърчаща върху гола скала сред лимонови дръвчета, достъпна само за кози. Джапанките, безбожно скъпи, бяха единственият сувенир, който пазеше от онова време, а също и банският „Мисони“ в златисто и бежово, който сега бе прилепнал към стройното й тяло. Кожата й имаше съвсем лек загар; дори в Ел Ей Роуина Кребс не почерняваше много, ревностно защитавайки бледата си шотландска кожа с най-добрия слънцезащитен крем, който можеше да се купи с пари. Дерматологът й се удивляваше на лицето й. Тя не пушеше, не пиеше и само от време на време се нуждаеше от доза „Ботокс“ на челото за изглаждане.

Според докторката истинският ключ бе щастието. То много по-добре от каквито и да било инжекции я правеше да изглежда по-млада.

Но днес, в леко хладното утро на хълмовете, на това красиво лице имаше няколко бръчки. Цифрите я безпокояха. Винаги бе имало спадове. Но три от албумите, на които възлагаше най-големи надежди, залежаваха, а компанията бе задлъжняла с десетки милиони към спонсорите на турнетата. Обикновено имаше няколко лъча светлина и през най-ужасната година, но младите й попълнения в „Артисти и репертоар“ не попадаха на нищо, носещо приходи. Радиата не харесваха невръстните им открития. Интернет сензациите им не привличаха почитатели, рапърите не грабваха публиката. Преди две години нейните момчета и момичета бяха донесли на „Музика“ богата реколта и осем „Грами“-та; сега беше суша.

Роуина повдигна атлетичните си ръце над главата, леко потръпна от утринния полъх и се гмурна в топлия си басейн. Заплува напред и докато водата се плискаше по гърба й, дългите й крака енергично се движеха в кроул.

Температурата беше идеална, като топла вана. Харчеха цяло състояние за затопляне, но Роуина не я бе грижа. Това означаваше, че всеки път, когато й се приискаше да поплува, имаше тази възможност. Рано сутринта. Късно вечерта. Обичаше да изминава по три дължини преди закуска; беше страхотен начин за поддържане на форма, а басейнът бе проектиран така, че да създава илюзия за безкрайност, която я караше да се чувства, сякаш плува в небето, достигнала до края на света. Шотландката в нея, потомката на стар род със собствен замък в планинската част, помнеше твърде много лета, в които бе зъзнала от студ и тичала из залите между сивите каменни стени, чието отопление баща й казваше, че излиза твърде скъпо. Беше си обещала, че ще прегърне златистите небеса на Калифорния, и бе вярна на думата си: в повечето дни плуваше, четеше в градината, правеше походи през каньоните или се плискаше на плажа. Ескалаторът й и скамейката за вдигане на тежести се намираха във фитнес зала със стъклени стени точно под басейна, с изглед към града; Майкъл бе проектирал помещението с мисъл за максимална светлина.

Роуина плуваше гладко, бързо, дишаше дълбоко, в единение с водата. Беше отличен плувец и поддържаше състезателно темпо по време на цялата тренировка. Усилието избистряше ума й, помагаше й да забрави за напрежението в работата и всичко, което й се струпваше. Когато излезе от басейна, докато стоеше задъхана и топлата вода се стичаше по уморените й, стегнати бедра, вече се чувстваше по-спокойна и готова за работа.

Смени кашмирения халат с хавлиен за подсушаване и влезе в къщата. Децата вече бяха станали и бързаха да приключат със закуската; училищният автобус щеше да пристигне след няколко минути.

— Добро утро, мамо — изсумтя Джош с пълна с овесена каша уста.

Роуина му се усмихна. Старателно се грижеше децата да се хранят правилно, докато учат за изпити. Искаше да влязат в добри колежи.

С Топаз се бяха запознали в Оксфордския университет преди много години. Струваше й се, сякаш е било в друг живот. Най-добри приятелки, а по-късно настървени съперници, докато най-сетне отново се бяха сдобрили. Все още изпитваше срам, когато се сетеше, че бе развалила приятелството им заради мъж, който не заслужаваше нищо.

Но жестоката конкуренция в студентския живот я бе подготвила по някакъв начин за големия бизнес; дори за странностите на нейната работа. Искаше децата й също да натрупат полезен опит.

Майкъл не държеше толкова на следването. Самият той бе посещавал, но не и завършил Чикагския университет. Вече насърчаваше и двете деца да се захванат с бизнес, да основат радиостанция, да придадат конкретен смисъл на младия си живот.

Роуина не се тревожеше. Децата й щяха да успеят. Бяха амбициозни и се бунтуваха срещу мама и татко. И тя нямаше абсолютно нищо против.

— Тръгвайте — строго им нареди и продължи към спалнята си. Бе приготвила тоалета си предишната вечер: прилепнал черен панталон, сатенена тениска и шикозни равни черни обувки. В съчетание с любимото й яке „Прада“ и кожена гривна с шипове, това бе зрелият вариант на хардрок имиджа на Роуина Кребс — харесваше й този леко бунтарски вид, който й позволяваше да се чувства купонджийка на четиридесет и две, все още неотразима, за изненада на всички. Това бе и визията, която предпочиташе, когато й предстоеше битка. А днес определено беше такъв ден.

Взе душ, нанесе балсам върху дългите си коси и ги изсуши с високотехнологичен сешоар за фризьорски салон, който бе подкупила стилистката си да й продаде. Най-добрата инвестиция за годината. Привеждането на тази дълга грива в приличен вид за отрицателно време й спестяваше часове за продуктивна работа само в рамките на месец. Бързо сложи грим — слънцезащитен лосион с висок фактор, върху него ВВ крем, прозрачен гланц за устни, меднозлатисти сенки над зелените очи и лек бронзов блясък на скулите — и излезе от дома си след по-малко от двадесет минути.

Гаражът бе вграден в основите на къщата с лице към алеята и достатъчно място за неговата и нейната кола, белия „Лексъс СУВ“ на Майкъл и зеления спортен „Астън Мартин“ на Роуина. Обожаваше колата, малко елегантно возило в стил Джеймс Бонд; никакви лъскави „Ламборгини“-та или „Мазерати“-та в тяхната къща.

Навлезе сред трафика и след малко фучеше по „Сънсет Булевард“. По радиото на ореховото табло звучеше парче на „Анатоми“, други звезди на „Музика“. „Толкова високо“ беше големият им хит за последната година. Невъзможно бе Роуина да се откъсне от двадесетгодишната си история в музикалния бизнес. И не искаше. Но не искаше и да бъде история.

Майкъл й бе дал позволение — дори й бе заповядал — да постави кариерата си на първо и централно място точно сега.

„Мога да направя това“, помисли си тя.

Когато паркира на мястото за главен изпълнителен директор пред сградата на „Музика“, която се намираше насред Холивуд, в ума й вече имаше план за действие.

Барбара нямаше за какво да се безпокои.

Роуина щеше да вдигне малко адски шум.

 

 

Топаз запазваше самообладание, въпреки че беше трудно. Джо се държеше студено, но децата се нуждаеха от нея. Знаеше това. И все пак, не можеше да даде достатъчно.

Какво би направила идеалната съпруга? Може би трябваше да си остане у дома, да отмени всички работни ангажименти? Да заведе близнаците на семейна терапия?

Може би. За съжаление, тя нямаше време да се прави на домошарка. Списанията не спираха заради никого. Сроковете продължаваха да идват, да приближават неумолимо като трамваи. Докато едно месечно издание излезете по будките, три четвърти от следващото трябваше да бъде готово. Продаване на рекламно пространство, преговаряне за разположение, пазарене със супермодели, сприхави фотографи, егоцентрични политици… открадване на ексклузивни материали от други издатели, финансиране на вътрешно разследване, което вече е струвало на организацията милиони долари и цели дванадесет месеца — взривоопасна история за тайните служби, която правителството може никога да не разреши да бъде публикувана…

Цяла грамада списания и цяла грамада проблеми.

А нейните току-що бяха станали още по-трудни.

— Трябва да се справим с това — каза тя на Джо след злополучна вечеря. Децата бяха отказали да ядат спагетите, мърморейки, че са недоварени. Джо стоически бе излапал своите, въпреки че се налагаше да дъвче упорито. Искаше й се да заплаче; това бе единственият й опит да влезе в ролята на домакиня, а се оказа несполучлив.

Може би умът й беше другаде. По-точно, в „Американско момиче“. Сосът бе прегорял, а спагетите твърди, но в съзнанието на Топаз се зараждаше идея.

— Не изглеждат добре — колебливо каза тя на съпруга си. — Може би е най-добре да ги изхвърлим и да поръчаме китайско?

— Когато утре са на училище? Последното, от което се нуждаят мозъците им, е доза мононатриев глутамат. — Джо се намръщи. — Знаеш, че не одобрявам да поръчват от „Сиймлес“. Ще вечеряме като семейство. Домашно приготвена храна.

— Жалко подобие на храна — каза Топаз. Не беше смешно. Джо не се усмихна.

— Мамо, това е гадост — отбеляза Рона. Косите й бяха с краища, оцветени в тъмносиньо, а ноктите — лакирани в същия цвят. Топаз смътно си спомняше, че предишната седмица бяха розови. — Не мога да го ям.

— И аз — каза Дейвид. — Знаеш, че и сам мога да си приготвя нещо с оризови спагети, така че всичко е наред.

— Ще бъде наред, ако ядеш каквото има — изръмжа Джо. — Въглехидратите могат да ти помогнат да мислиш.

— Мисля доста добре, благодаря.

— Оценките ти говорят друго. Както и дисциплината. Как мислиш, че се почувствахме с мама, когато получихме ново предупредително писмо от училището? Не че ги упреквам.

Рона разбърка прегорелия сос с вилицата си.

— Това не става за ядене.

— Да си поръчаме пица — предложи Топаз, обезоръжена.

— Нищо няма да поръчаме. Яжте. Нито дума повече — Джо поклати глава. — Вие двамата сте толкова разглезени хлапета.

— И кой е виновен? — предизвикателно попита дъщеря му.

— Не говори така на баща си — сопна се Топаз. В съзнанието й изплува неприятен спомен как нейната майка бе подкрепяла баща й, когато той я обиждаше, хокаше и пренебрегваше в полза на братята й.

— Хей, скъпа, права е. Ние сме виновни. Когато не се налага да полагат усилия, защо да го правят? — изтъкна Джо. — Вие, деца, нямате хъс. Нямате никакви амбиции. Носите ни само разочарования.

Лицето на Дейвид помръкна.

— Как можеш да изричаш такива неща за собствените си деца?

— Не бъдете глупави. Татко ви обича, както и аз, и двамата го знаете — намеси се Топаз. — Постъпките ви носят разочарования, това искаше да каже.

— Сам мога да обясня какво имам предвид — каза Джо, бесен заради незачетения си авторитет. — С майка ви ще измислим разумно наказание за поведението ви през миналата седмица. Изяжте тези спагети и се качвайте горе. Никой от двама ни не желае да ви вижда повече тази вечер.

Топаз силно прехапа устни. И двете деца изглеждаха, сякаш им се плаче. Дори чу Рона да подсмърча, видя крехките й рамене да треперят. И двамата с мъка преглътнаха по няколко хапки от ужасната вечеря, която им бе сервирала. Искаше й се да потъне в земята от срам и безсилие, да каже, че няма проблем да поръчат пица, и дори да им направи сандвичи с фъстъчено масло. Да покаже и на двамата, че са обичани безкрайно. Но лицето на съпруга й беше маска на гняв и не се осмели да му се противопостави. Страхуваше се заради децата и заради тях двамата.

— Постарайте се утре да отидете навреме — извика Джо. След това се обърна към съпругата си. — Извинения. Защо все измисляш извинения, по дяволите? Право на избор? Нуждаят се само от малко дисциплина, за бога!

— Джо, те са тийнейджъри. Това не си ти. Нито пък аз.

— Разбирам. Осъзнах го много отдавна — каза Голдстийн с огорчение. Като младеж се бе борил и полагал усилия, за да си проправя път в живота. Разкарваше побойниците на игрището, печелеше точки пред момичетата и се стараеше да получава добри оценки. Но Дейвид и Рона не бяха такива. Живееха ден за ден с Фейсбук профилите си, късните партита и геймърските мании. Успехът им в училище беше задоволителен. Пропускаха часовете по физическо възпитание и всяко лято имаха за наваксване по някои предмети. Вече бе зачеркнал университетите „Айви“; балът им нямаше да стигне за тях. Толкова пари, толкова частни уроци, напразно.

— Ще ги отблъснеш.

— Сами се отдръпват. И Дейвид е прав, ние сме виновни. Ние допуснахме да станат такива. — Изгледа я намръщено. — Едва ли този път ще се съгласиш за истинско наказание.

— Какво например? Бой с колан?

— Дръж се сериозно — настоя той.

— Не са на пет години. Какво да им конфискуваме? — Топаз се опита да помисли, да се сети за нещо. — Можем да спрем интернета у дома, напълно. За седмица. Никакви айфони, никакъв Ютюб, ексбокс или каквото и да е.

Джо поклати глава.

— Трябва ми имейл.

— Вярно. — Топаз искаше да бъде изобретателна, да подкрепя Джо, но не да крещи на децата. Ужасно беше да бъдеш млад; беше и страхотно, и ужасно, без съмнение. А те стоварваха още проблеми върху онези крехки рамене на деца, които бяха отегчени, будни и отчуждени, и само още повече влошаваха положението. — Мога утре да повикам техници да прекарат нова мрежа, за която само ние да имаме паролата. Те няма да могат да се прикачат.

— Освен ако Дейвид не я хакне.

— Може би ще го направи. — Топаз изпита умиление при мисълта за находчивостта на сина си. Може би не беше традиционно напорист като нея и съпруга й, но бе достатъчно хитър и умен, когато се касае за нещо, което наистина желае. — Ще бъде забавно.

Когато го видя да събира вежди, Топаз съжали за последните си думи. Но в нея вече пламваше негодувание. Надигаше се порив да грабне каната с леденостудена вода и да я излее върху съвършено скроения му костюм. В работата й бе настъпила криза с епически размери. Нима бе нужно той да прави положението още по-трудно? Нима бе нужно да го прави точно сега?

— Няма да бъде забавно. А и няма да се справим с проблемите, като забраним „Уърлд ъв Уоркрафт“. Ето какво предлагам. Да кажем на децата, че са пред изключване от Академия „Пойнтър“. Не само заради писмата от дисциплинарната комисия. Ще им кажем, че ако оценките и присъствието им не се подобрят съществено, няма да плащаме за частно училище.

Топаз затаи дъх.

— Какво? Не. Не говориш сериозно.

— Напълно сериозно говоря. Ако не искат да учат, добре. Но няма да получат и пукнат петак от мен. На същата пряка има доста добро държавно училище. Напоследък се безпокоя, че може да се наложи да ги преместим там. Може би греша. Може би заслужават точно това.

— Аз съм учила в държавно училище и не беше хубаво.

— Но си влязла в „Оксфорд“.

— Да. Но оттогава се скъсвам от работа, за да дам по-добър старт на децата ни. За да не се налага да се мъчат като мен.

— А те не обръщат и най-малко внимание. Ще станат разглезени богаташки хлапета.

— За бога, Джо. — Беше ужасена. — Скоро ще държат изпити. Влизането им в колеж зависи от тази година. Човек не вкарва детето си в системата в такъв момент.

В лицето му нахлу кръв. Изведнъж осъзна, че тя не гледа на него като на партньор, приятел, като на своя властен и избухлив, но страшно секси съпруг. Гледаше на него като на проблем. И това никак не му харесваше.

— Сега не мога да мисля за тези глупости — разсеяно каза тя. — Да престанем, а?

— С какво да престанем? Говоря сериозно. Мислиш ме за суров и властен мъжкар.

— Такъв си.

— Какво?

— Точно сега се държиш като такъв.

Той издаде гърлен звук.

— Топаз, трябва да ме изслушаш.

— Не съм глуха. Чух те. Отговорът е не. Дано ти е достатъчно ясно.

Джо помълча няколко мига.

— Дай на децата ни възможност да се нуждаят от нещо, Топаз. Това им дай. Шанс да се потрудят, за да го заслужат. Както ние е трябвало да се трудим. Държим ги със златни окови. Не могат нито да ходят, нито да тичат.

— Много поетично. — Чувството за вина, изтощението, гневът си казваха думата. — Не е нужно да ми причиняваш това точно днес, Джо Голдстийн. Можем да обсъдим някакъв план, след като минат изпитите им.

— Все още не е късно да влязат в правия път. Трябва да ме подкрепиш.

— Не съм съгласна с теб и не те подкрепям. Моля те, просто ела да си легнем. — Топаз протегна ръце към него. — Не бива да се караме. Трябва да правим секс.

Последното бе изречено с голямо усилие на волята. Точно сега Джо никак не я привличаше. Беше арогантен и заядлив, крещеше, не беше мъжът, когото тя обичаше. Не беше мъжът, за когото се бе омъжила.

— Нямам желание за секс с теб — отсече Джо. — Трябва да се държиш различно, и двамата трябва да се държим различно, за да се случи. Самата ти го каза.

Топаз си пое дъх. Не бе очаквала това. Обикновено той я преследваше, обграждаше я с любов и накрая я похищаваше, колкото и да упорства и да се съпротивлява. За секунда се почувства стара, изхабена и нежелана.

— Джо, не сме правили секс от близо две седмици. Не ти ли хрумва понякога, че не си единственият в стаята? Че може би и другите хора имат потребности? Господи, аз произвеждам списания. Всеки ден чета за проблемите на разни лелки. Отпечатвам съвети при любовни терзания, а моят съпруг се отнася с мен като с прокажена.

Той въздъхна и заядливото му настроение сякаш се изпари.

— Добре. Ела в леглото. Ще правим секс.

— Не ми прави услуги. — Очите й се насълзиха, тялото й я излагаше, предаваше я. Обърна се, грабна чинии и чаши, отвори съдомиялната, търсеше си занимание само за да не стои при Джо. Не искаше той да види сълзите й. И не искаше секс от съжаление.

— Не. Права си. Женени сме. Трябва да правим любов.

Топаз не можа да се сдържи. Тялото й се разтърси от ридания.

— Престани да говориш така. За съпружески дълг и подобни глупости. Това не е дълг като плащането на данъци. Важна е романтиката и желанието между двама души. Които при нас липсват.

Джо застана зад нея. Сложи ръце на раменете й, погали ги.

— Не съм двегодишно хлапе. Не се нуждая от утеха или благотворително чукане. Повярвай ми, Джо, точно в момента не събуждаш у мен никакво желание — изръмжа Топаз. — Не те уважавам и дори не бих си помръднала и малкия пръст заради теб.

— Идеално — тежко въздъхна той. — Значи, се разбрахме. Отивам в хотел за няколко дни.

Шокът от това я обля като студена вълна и разсече пламъците на гнева й като ледено острие. Страх скова сърцето й. Струваше й се, че не може да диша.

Но гордостта й даде сили.

— Прави каквото искаш — каза тя. — Не ме интересува.

Остана неподвижна до мивката, очаквайки да отговори, да се извини, да каже, че това е глупаво, дори отново да я докосне. Да протегне ръце. Да потуши болката.

Но вместо това последва почти пълна тишина в стаята, нарушавана само от стъпките му и шумоленето на шлифера. Отварянето на вратата и тихото, възпитано затваряне отвън.

 

 

Конрад Майлс дръпна юздите на коня си и го насочи леко наляво. Беше хубав арабски жребец, един от най-добрите в конюшнята му. Треньорът го наричаше Леандър, но Майлс не се отнасяше с конете като с кучета. Нареждаше да бъдат приучвани да изпълняват команди и точно това правеха. Леандър бе от семето на трикратен победител на дербито в Кентъки и хълбоците му бяха чист мускул под наситено шоколадовата кожа; благороден кон, достоен да бъде язден от милиардер.

Майлс обичаше ездата. Мразеше мисълта за остаряване. Силата на коня му даваше чувството за младост, същата жизненост на тялото като тази на неговия ум. Ездата бе едно от физическите упражнения, които му доставяха удоволствие. Пъхтенето под тежести само за поддържане на изправена стойка, мъчителните йога разтягания — никое от тези неща не бе приятно занимание за него. Но нямаше значение — ако престане да полага усилия дори за месец, на седемдесет и осем човек бързо се предава на старостта. А клекне ли веднъж, няма изправяне.

Майлс би предпочел да умре от сърдечен удар, бързо и милостиво, вместо дълго да се мъчи на легло, като сянка на онова, което е бил, и да се страхува от болногледачки, които не може да уволни или контролира. Мислеше затова по-често, отколкото би трябвало. Единственият начин да го превъзмогва бе да продължава да живее нашироко.

— Сър! — Главната му асистентка стоеше до ограждението и му махаше. — Извинете, сър.

Понесе се в тръс към нея с великолепното животно, като я гледаше отвисоко. Физически, както и мислено.

— Да, Матилда.

— Извинете ме, господин Майлс, но е време да приключвате с ездата. Помолихте ме да ви повикам в два.

— Точно така.

Подаде юздите на един от конярите, а друг мълчаливо му подаде ръка, за да му помогне да слезе. Висок седемнадесет длани^[1], Леандър беше едро животно. Майлс не погледна назад към него. Не беше от ездачите, които глезят конете.

— Готова ли е стаята за срещата?

— Да, сър. Всичките ви съветници пристигнаха.

Слабото му сърце сега биеше равномерно. Ездата, сега и преговорите. Бизнесът поддържаше младостта му по-добре от физическите упражнения. Майлс летеше по света, за да управлява медийната си империя. И все още купуваше, строеше и превземаше. Това бе начинът да продължава да се чувства жив. Пенсиониране? Смъртна присъда.

Конрад Майлс щеше да умре на седлото, без значение в буквален или преносен смисъл.

— Тогава да вървим.

Очакваше го количка за голф с мълчалив шофьор. Конрад Майлс плащаше добре, но предпочиташе да не разговаря с персонала. Ненавиждаше бремето на фалшивите приятелства, запомнянето на имената на хора, за които не го е грижа. Вместо с лицемерна учтивост, той си осигуряваше спокойствие с раздаване на премии и солидни възнаграждения. И служителите му бяха доволни от това.

В главната му резиденция, на златистия бряг на Сан Диего, чакаха някои от най-влиятелните инвестиционни банкери и финансови анализатори в света, както и главните изпълнителни директори на множеството му филиали. Това, че се отзоваваха, когато ги повика, бе част от властта му. Беше на затънтено място, но бизнесът бе там, където той кажеше, че трябва да бъде.

За минути бе откаран с ферибот до предната тераса на къщата си, огромно бяло здание от лъскав варовик с високо преддверие с дебели колони в гръцки стил от двете страни. Иконом чакаше да му помогне да слезе от количката и да го придружи до една от по-малките приемни, френския му салон, обзаведен изцяло с парижки антики от периода бел епок. Стените бяха в небесносиньо, завесите — от златиста коприна; пътеката на пода съчетаваше аквамаринови и ментови тонове от Китай по времето на императорите, а диваните и фотьойлите бяха старателно издирени от различни френски шата и имения. Дори ореховата маса антика с петна от влага струваше над сто хиляди долара.

Сред това великолепие седяха неговите съюзници, подчинени и пълководци. Нетърпеливи да им възложи някаква задача. Нетърпеливи да я изпълнят, да бъдат в играта, да бъдат забелязани.

Дотук отегчаващо нормално.

Но Конрад Майлс бе забелязал нещо различно. Някой различен. Леко се усмихна. Обичаше изненадите.

Сред костюмите и вратовръзките се открояваше едно забележително присъствие. Облечена с елегантен тоалет на „Шанел“, с къса пола от бледорозов туид, там седеше Джоана Уотсън, канадското момиче, скромно свело глава при влизането му — като дебютантка при представянето си в кралския двор.

Каквато наистина беше, в известен смисъл.

Баща й бе на прага на неговия свят — света на мегабогаташите. Не че Конрад Майлс обръщаше голямо внимание на дребни риби като Там Уотсън. Но определено му допадаше идеята, че Джоана бе поискала да се срещне с него. И то не само от чисто финансов интерес.

Към имейла й бяха прикачени солидни финансови анализи на „Американ Мегъзинс“ и „Музика Рекърдс“. Бе приложила и откъси от статии за Роуина Кребс и Топаз Роси. Не бяха натрупали купища пари — бяха обикновени мултимилионерки, но го обзе ярост, когато узна за всичките им награди и почетни отличия. А Джоана Уотсън предлагаше на Конрад да превърне розовата им драма с щастлив край в шоу на ужаса.

Господин Майлс,

Преди години са наричали Топаз и Роуина преуспелите работещи момичета. Единствените, които са Ви победили в собствената Ви игра. Но тази игра на власт няма да свърши, докато Вие не престанете да я играете, нали? Ако купите и двете им компании, можете да си направите медийна дивизия. С радост бих Ви помагала в управлението на Американ Мегъзинс, защото Топаз Роси е злобен и ретрограден динозавър, който няма място в света на модата. Надявам се приложените финансови анализи да Ви се сторят интересни и с удоволствие бих се възползвала от възможност да изложа тази идея лично пред Вас и съветниците Ви.

Искрено Ваша,

Джоана Уотсън

Беше толкова наивно и толкова гениално. Но поради някаква причина той не можеше да й се присмее, защото бе абсолютно права. Бе забравил за онези две арогантни кучки и би се радвал да разчисти сметките си с тях. Освен това младата госпожица Уотсън се бе постарала да приложи интригуваща портретна снимка. Щеше да бъде забавно да се запознае с нея. Разчистването на старите сметки щеше да бъде още по-забавно. Всъщност Майлс изпита леко раздразнение, че бе забравил за Топаз и Роуина. Трябваше лично да се заеме с решаването на този проблем много отдавна.

Беше благодарен на наивната госпожица Уотсън, че му бе напомнила.

Да. Затова Джоана бе допусната в тази стая. Дали притежаваше онова, което бе нужно, за да остане?

Мъжете също бяха станали на крака, сякаш току-що бе влязъл президентът. Майлс ги покани с нехаен жест отново да седнат на старинните дивани и да продължат да отпиват от чашите от фин порцелан пред себе си.

— Добър ден, госпожице и господа — започна Майлс. Може да беше старец, но всички насочиха вниманието си към него. — Благодаря ви, че се отзовахте. Днес сме тук, за да обсъдим двете набелязани нови придобивки на „Майлс Индъстрис“.

Всички кимаха в очакване. Само Джоана Уотсън знаеше какви ще бъдат следващите му думи.

— „Американ Мегъзинс“ и „Музика Рекърдс“.