Луиз Бегшоу
Игри на властта (3)

Трета глава

— Барбара Линкълн е на телефона — съобщи асистентката на Кребс.

— Най-сетне.

Кребс погледна през прозореца на офиса си към Сънсет Стрийт. Билбордовете за новото телевизионно шоу се усмихваха срещу него, огромни лица, изгладени с фотошоп, искрящо бели зъби. Плакатите идваха и си отиваха, но Холивуд си оставаше същият. Наблизо бе клубът „Уиски а Гоу Гоу“, култово хевиметъл свърталище от миналото, все още обичан заради носталгичната си стойност, все още понякога огласяван от стари рок величия. Широки булеварди, бутикови хотели и холивудските хълмове, които се издигаха зад малкия му офис.

Музикалният бизнес се бе изместил на Запад по някое време през деветдесетте и Роуина и Майкъл Кребс се бяха преселили с него. Роуина нямаше нищо против. Краткият й годеж с филмовия продуцент Джон Меткалф бе гръмнал и отзвучал тук преди много време, но беше щастлива. За шотландка, превърнала се в нюйоркчанка, обещанието за безкрайно слънце бе примамливо. Идеята за плувен басейн през януари й се струваше вълнуваща. Освен това, щом музикалният бизнес бе тук сега, тук беше и новият живот. А Роуина Кребс обичаше приключенията. Като акула, устремена напред, тя чувстваше нужда от движение.

Майкъл също желаеше промяната. Синовете му от първия брак, с Деби, вече бяха в колеж. Хубаво бе да се откъсне от Ню Йорк, да започне нов живот, нова страница. С Роуина се бяха оженили в тесен кръг; на неутрална религиозна церемония с либерален равин, под сватбен балдахин на слънце. Роуина плачеше и сияеше от радост. Никой от семейството й не присъства; не биха одобрили и отдавна бе прекъснала връзка с тях. Приятелката й Барбара Линкълн, мениджър на „Атомик Мас“ — нейните суперзвезди, беше почетна шаферка; изглеждаха великолепно, докато вървяха заедно под балдахина, стройната блондинка и тъмнокожата амазонка, две от най-стилните, най-влиятелни жени в музиката, хихикащи като тийнейджърки.

Той обожаваше брака си с Роуина. За Кребс бе странно да бъде толкова влюбен. Сексуалната тръпка във връзката им беше най-силната, която бе изживявал. Още повече, тя беше гениална, амбициозна, напориста. Харесваше я… и я желаеше. Роуина също бе отчаяно влюбена в него. Когато скъса с него и се сгоди за друг, го обзе ярост. Тогава не можеше да си обясни това. Нали си казваше, че е било само секс, че ако съпругата му не узнае, няма да страда?

Но не беше. И изпепеляващата сила на любовта на Роуина към него го измъчваше денем и нощем. Беше пълна противоположност на безкрайните критики на Дебора, студенината й в леглото, пазарлъците за секс, сякаш го прави в замяна на някаква услуга. Първо бяха родители, на далечно второ място — любовници, а приятели… рядко.

Понякога, само понякога, Кребс признаваше, че влечението му към Роуина е малко по-силно, отколкото трябва. Може би бе влюбен в нея.

Но все още не беше готов да направи съдбоносната крачка. Как би могъл? Идеалният дом, спокойният брак, чувствата на синовете му. Може би брак без любов, но стабилен. А Роуина Гордън преминаваше като комета, оставяйки огнена диря, причиняваше бури. Създаваше си врагове. Не беше типичната съпруга на преуспял бизнесмен. Напомняше му за самия него. Затова изпитваше толкова непреодолими топли чувства към нея.

Тези чувства и експлозивните оргазми, които изживяваха заедно. Беше невъзможно да устои на дивата страст, с която това момиче отвръщаше на ласките му. Когато я видя с годеника й, един поглед разкри на Кребс, че в сравнение с връзката й с него това е жалко, това е нищо.

И отново започна да я желае. Досаждаше й. Състезаваше се за нея. Когато най-сетне сломи съпротивата й и му се отдаде до стената на стадион в Испания, в един от онези безкрайни пусти коридори, където рискуваха да ги разкрият, Роуина се разтапяше по-силно от всякога. Скоро заряза годеника и се върна в Ню Йорк.

След това дойде опитът на магната Конрад Майлс да превземе „Музика“, в отговор, на който тя приложи класическа „Пакман“^[1] защитна техника, изградена със съперницата й Топаз Роси, влиятелната издателка на списания. Роуина победи и стана първата жена — президент на световен звукозаписен лейбъл. Беше истински триумф.

Но имаше един проблем: тя отказваше да приеме Майкъл отново като свой любовник.

След толкова години Кребс все още си спомняше гласа й, когато бе заявил, че обича Деби и че това е всичко, което може да й даде.

— Тогава бъди с нея. Повече не желая такъв живот.

И беше непреклонна. Би могло да се каже, че бяха приятели. Отговаряше на обажданията му. Подписваше с неговите групи. Той продуцираше за „Музика“. На важни събития за индустрията я виждаше сама, прелестна, венчана за работата си.

Нищо не можеше да я разколебае. И когато старият Джош Оберстейн, нейният учител, председателят на борда на директорите на „Музика“, му каза, че един ден Роуина просто ще напусне града и никога вече няма да я види, Кребс най-сетне проумя.

В същия ден помоли Деби за развод.

Дотича до вратата на Роуина и й се врече. Кребс получи Роуина, а Роуина, любовта на живота му, получи него.

Майкъл Кребс не беше емоционален мъж. Емоциите бяха чужди за човек, който винаги се стреми към контрол. Но когато видя Роуина толкова щастлива, докато вървеше към него, следвана от Барбара, която носеше шлейфа на вечерната й рокля „Гучи“, а той чакаше под балдахина, нещо, което никога преди не бе правил, израз на задрямалата му вяра, не можеше да не се удиви на силата на емоциите, които го завладяха.

Живяха в нейното жилище няколко години, докато децата завършиха училище, и след това, когато в „Музика“ се заговори за преместване в Ел Ей, Кребс бе напълно готов. Създаде новото уникално студио на „Мирър“ в нова сграда на крайбрежието на Малибу. Беше магнит за музиканти, които можеха да сменят мрачния си климат е изобилното слънце, стриптийз баровете на Ел Ей и сърфинга в свободното време. Бизнесът се развиваше бързо и броят на „Грами“-тата за Кребс растеше. С Роуина преустроиха къщата, която бяха купили в Холивуд Хилс. Тя имаше идеално разположение, от което се разкриваше изглед към целия град с множеството му проблясващи светлини — игралната площадка на филмовия бизнес.

Беше изумително какво се бе случило с Майкъл Кребс в този втори, щастлив брак. Каква трансформация настъпваше, когато един самотник най-сетне срещне истинската любов.

Майкъл Кребс, страдащият от маниакална потребност от контрол, бе залят от любовта на Роуина, изцяло потопен в нея. Казваше на приятелите си, че тя е като топъл дъжд върху лицето му. Че крепостните стени на сърцето му изведнъж са се пропукали от силата на радостта, че най-сетне е намерил жена, която го обича заради самия него, харесва го такъв, какъвто е. Тя не реагираше на мъжествеността му, като го хока или критикува. Вместо това се възбуждаше. Известно време Кребс се съпротивляваше, но постепенно започна да се радва на живота. Напълно. Не само на кариерата или децата си. На всичко.

Участва в препострояването на къщата, следеше всичко в разкошния им дом, изграден върху малкия терен, да бъде идеално. Беше архитектурно чудо и той го обожаваше. Както и градината — зелен оазис, ограден с жив плет, пълзящи рози и бугенвилия, с лавандулови лехи и зелени площи. Роуина обичаше да си почива там на раиран шезлонг, внесен от Англия, скрита от любопитни очи. Когато се появиха децата, имаше място за катерушка, люлка, къщичка сред клоните, ябълково дърво и няколко тайни скривалища. Басейнът им на покрива, винаги затоплен, великолепно осветен, бе заобиколен от достатъчно широка тераса за плаж и купони. Кребс имаше библиотека, модерна фитнес зала и мини студио за прослушване на миксове, а Роуина обожаваше всекидневната им, домашното кино с удобни седалки и съраунд озвучаване и малката модерна кухня, в която никога не приготвяше нищо. Никакъв проблем, Кребс бе наел готвачка. Детската стая също беше забавна, обзаведена със стена за катерене и противоударна настилка на пода, книжки с картинки и бяла дъска за рисуване. Когато децата пораснаха, тя се превърна в луксозно тийнейджърско убежище, а Джошуа се премести в свое малко местенце на последния етаж с Х-бокс и компютър за игри.

Кариерите им вървяха нагоре. Кребс купуваше съвременни творби на изкуството, скулптури: когато бандите вече не бяха интересни, просто преставаше да ги записва. В днешно време бе късмет да открие поне един добър албум на година. Беше повече или по-малко изчерпан. Други продуценти наемаха студиото му. С Роуина правеха страхотен секс, пътуваха, когато тя имаше възможност, и се отдаваха на достатъчно забавления, за да разпускат. С напредването на възрастта все по-трудно вдигаше тежестите, плуваше с все по-голямо усилие, но физическата активност поддържаше тялото му силно и почти прогонваше скуката.

Ала не напълно. На церемонията за Залата на славата се бе чувствал доволен. Затворен човек, силен играч, Кребс обичаше овациите. Още по-приятно бе да види Роуина сред посветените. Гордееше се със своята съпруга, приятелка, протеже и всичко, което бе постигнала, задържайки се на върха по-дълго, отколкото всеки е мечтал.

Но след завръщането в Ел Ей всичко му се струваше досадно. Не искаше да признае истината. Мисълта за още една сутрин прослушване на мастър копия не беше по-примамлива от консерва печен боб. Господи. Явно остаряваше.

— Свържи я — каза Кребс.

Винаги бе приятно да поговори с Барбара Линкълн. Тя не приемаше хленчене и не предлагаше съчувствие.

— Майкъл. Как е половината от най-влиятелната двойка в музиката?

— Отегчен до смърт — призна той.

— Разбирам те. С Роуина разговаряхте ли вече за Европа?

— За какво да сме разговаряли?

Мълчание.

— Видя ли продажбите на билети за „Лумос“ и „Касиус“?

Двете най-нашумели групи на „Музика“.

— Не. Знаеш какъв съм, живея в студиото.

— Да, ясно. Е, никакво раздвижване.

Той се усмихна. Госпожица Линкълн никога не изричаше две думи, когато и една е достатъчна.

— Не увъртай, Барбара. Кажи ми какво те безпокои.

— Сериозно. Отзивите и за двата албума са ужасни, а продажбите на билети просто са замрели. Стадионите няма да бъдат и на четвърт пълни. И двете банди искат да уволнят мениджърите си. Но Роуина ще се черви пред спонсорите на турнето и ще получи студен душ.

Кребс завъртя очи.

— Хората й от отдел „Артисти и репертоар“ са некадърници.

— Ще бъде легендарен провал. Дори не зная дали Роуина има някаква вина. Вече никой не купува музика. Ние сме добре…

— Зная. — „Атомик Мас“ не бяха записали нищо от пет години, но все още разпродаваха цели стадиони за минути всяка година. — Страхотно е да си легенда, а?

— Разбира се. Но носталгичните турнета са хит. Новите „Ю Ту“ все още са си „Ю Ту“.

Кребс въздъхна.

— Адски депресиращо.

— Мисля, че Роуина се нуждае от подкрепа. Чувам слухове, че акционерите са недоволни. Е, добре, не слухове. Бесни са. Зная, че „Дойче Груп“ държи петнадесет процента, а британски пенсионен фонд — други пет. Ще бъде трудно на срещата на акционерите следващия месец.

Кребс кимна. Почувства разтърсващ прилив на адреналин.

— Това е скоро.

— Току-що разбрах.

— И реши да ми се обадиш?

— Ти виждаш нещата по-ясно от нея. Познаваш Роуина. Винаги е лоялна към музикантите си.

— Ти си добра жена, за британка. Ще кажа на Роуина да ти се обади.

— Добре.

Кребс затвори. Щом Барбара се бе обадила, значи нещата наистина вървяха зле. Роуина бе загазила.

— Можеш ли да ме свържеш с жена ми? — извика той на асистентката си Елън.

— Да, сър. Веднага. Само секунда, господин Кребс… господин Кребс ви търси по телефона.

— А?

— Господин Мартин Кребс — уточни Елън.

— Аха.

Кребс засия. Мартин, най-големият му син. Не разговаряха толкова често, колкото му се искаше — типични отношения между баща и син; също и типични отношения при развод, както предполагаше. Но след развода той беше добър неделен татко, интересуваше се от децата си, ходеше на всички родителски срещи и колежански екскурзии. Деби се бе омъжила повторно почти веднага — за свой приятел от детството, прекарано в студения Минеаполис. Нямаше добър начин човек да се разведе, Кребс не се заблуждаваше, но бяха запазили добрия тон. Сега тримата му по-големи синове бяха висшисти — или женени, или със сериозна връзка. Тайно се надяваше скоро да стане дядо.

Мартин бе постигнал най-голям успех от тримата; беше професор на щат в университета „Брандайс“, след като бе продал архитектурната си практика, която му бе донесла национални награди за екологични жилищни кооперации. Всичко това — преди да навърши четиридесет. Кребс много се гордееше с него.

— Ще се обадя на Роуина по-късно. Сега ще отговоря на това. Задръж всичко друго и затвори вратата ми, ако обичаш.

Елън се усмихна и го направи.

— Марти? — заговори Кребс. Скочи на крака и закрачи с телефона си из стаята. — Много се радвам да те чуя, момче.

— Аз също се радвам, татко — каза синът му.

— Кога ще дойдеш насам? Искам да се запозная с новата ти приятелка. Емили, нали?

— Амелия. Близо беше.

— Обещавам, че няма да я изплаша, ако я доведеш. Дори ще ви позволя да спите в една стая.

Марти се засмя на изтърканата шега, която Кребс подхвърляше, откакто синът му бе навършил двадесет години.

— Радвам се да го чуя. Но за съжаление, с Амелия няма да пътуваме никъде известно време. Ще трябва ти да дойдеш при нас.

Имаше нещо в тона на Мартин. Нещо мрачно.

Кребс отново седна, тежко. През него премина мъчителна тръпка на ужас.

— Не говори така, момче, караш ме да си мисля, че си болен — шеговито каза той.

— Наистина съм болен. Прибрах се в Ню Йорк; разрешиха ми да ползвам отпуск от университета. Страхотни са.

— Значи, си близо до майка си — глуповато отбеляза Кребс. Знаеше, че го казва само за да отложи с още минута онова, което синът му има да му каже.

— Да. Но всъщност наех жилище. Амелия ще поостане при мен. Ще може да довърши дисертацията си. Просто реших, че е по-добре да бъдем сами, по-добре за мен, за да се справя.

Кребс не намери смелост да попита. Очакването продължи да витае във въздуха.

— Освен това апартаментът е близо до „Слоун-Кетъринг“^[2] — добави най-големият му син. — Татко, имам рак на черния дроб.

 

 

Топаз гледаше жената, която седеше срещу нея, и тонът й бе леденостуден.

— Всъщност няма нищо за обсъждане.

— О, Топаз, толкова грешиш — напевно каза Джоана Уотсън. Наклони глава и косите й, подстригани на шикозна къса черта с подвити краища като на Луиз Брукс, се залюляха. Беше облечена с невероятно скъпа откотюр дневна рокля на Том Форд и носеше ред перли, огромни като мраморни късове, с блясък, който разкриваше, че са ръчно извадени от гмуркани някъде в южните морета. Гримът й също бе съвършен, а ноктите — алени и заострени като на орел.

Топаз започваше ужасно да я ненавижда. Ядосваше се, че я е назначила. Джоана имаше гореща репутация в Отава и списанието, което бе редактирала там — „Бляскаво“, култов хит за бижутерия — все още се продаваше. За разлика от „Американско момиче“.

„Трябваше да я проуча по-подробно“, мислено се упрекваше Топаз. „Ставам мързелива на стари години. Може би някой друг е бил двигателят на онзи растеж.“ Топаз просто бе посегнала и отмъкнала редакторката.

— Когато ме назначи, ти предлагаше творчески контрол.

— Да, и ти го дадох, с катастрофален резултат.

— Гордея се с материалите, които публикувахме. Не са минали дори шест месеца.

Топаз леко поклати глава.

— Да, зная, и обикновено давам възможност на редактора да оправи нещата. Но за жалост, спадът на продажбите при теб е твърде драстичен.

— Ще заведа дело.

— Заповядай — каза Топаз. — Да видим дали след това някой издател на списания ще те вземе на работа.

— Ти ме провали. Привлече ме от успешно издание за този тромав динозавър и дори не ми даде време да свикна…

— „Американско момиче“ беше най-търсеното женско списание. Все още е, дори след като ти го осакати — изръмжа Топаз. Как тази напудрена уличница смееше да обижда списанието й, колектива й? Стана от стола си. — Излез от офиса ми. Никакво замазване в пресата, че си напуснала по взаимно съгласие. Уволнена си.

— За какво?

— Несправяне с работата — безпощадно каза Топаз. — В договора има клауза, която ми позволява да те уволня поради каквато и да е причина в шестмесечен срок. Как можеш да говориш така за „Американско момиче“?

Джоана се изпъчи, тръсна глава като предизвикателна тийнейджърка и тъмните й, равно подрязани коси се развяха. Силно гримираните й очи се присвиха срещу Топаз Роси и я изгледаха с нескрито презрение.

— Твърде старомодно е, като теб. Живееш в миналото. Трябват ти по-слаби момичета и не използваш компютърни корекции колкото конкуренцията. Това се харчи в наши дни, не бузестите мацки, които не преставаш да лансираш. Просто ми трябваше време, за да достигна до новата, изтънчена публика.

Уотсън беше на двадесет и осем, с безупречна кожа. Гледаше Топаз с откровена ненавист.

— Познавам много хора, госпожо, влиятелни, богати хора. Произхождам от елита. Такъв трябва да бъде нашият пазар: амбициозен, лъскав. Ти не разбираш това, защото си просто новоизлюпена богаташка с готин задник.

Топаз искрено се засмя.

— Много смела реч, Джоана. Репетирала ли си я, за да се правиш на бунтарка? Страшно забавно. Произхождаш от елита? Зная. Назначих те въпреки това. Какво те кара да мислиш, че ме интересува кои са роднините ти?

Бащата на Уотсън беше управител на инвестиционна банка на север от границата; знаеше се, че е номиниран за канадски посланик в ООН. Уотсън-старши не беше милиардер, но около него се въртяха купища пари.

— Хората като мен купуват хора като теб — заплашително каза Джоана.

— Не, скъпа. Жените като мен не се продават.

Топаз стана на крака, отиде до бюрото си и позвъни на охраната. След секунди на прага й застанаха двама широкоплещести охранители и Брад, надничащ зад тях.

— Джоана Уотсън напуска сградата сега — каза тя.

— Мога да намеря изхода и сама. — Джоана тръсна коси. — Не си чула последната ми дума, Топаз.

— Може би, но затова притежавам слушалки — добави Топаз. — Заглушават всякакво хленчене и брътвежи на луди по пътя.

— Радвам се, че напускам тази тъпа компания. Никой не иска да работи за неудачница като теб.

— Не напускаш. Уволнена си. — Топаз се обърна към охраната. — Джоана Уотсън е уволнена от около две минути. Отървете ме от нея, ако обичате, господа.

— Госпожо, ще се наложи да ви помоля да си тръгнете — каза по-високият охранител.

— Ще се върна в офиса си, за да си събера нещата.

— Пропускът ти вече не е валиден, Джоана. Блокиран е. Както и имейлът ти и достъпът ти до компютрите ни. Асистентката ти, бившата ти асистентка, опакова всичките ти лични вещи. След час ще бъдат откарани от куриер до жилищната ти кооперация. Нали имате портиер?

Джоана остана с поглед, вперен в нея.

— Топаз Роси. Ти си ужасна кучка.

— Малко е късно за ласкателства — каза Топаз. — Тръгвай.

 

 

Когато се върна на бюрото си, Топаз видя съобщения от Джо, примигващи на телефона й. Позвъни му, включи се гласова поща. Изпита известно облекчение. Точно сега имаше твърде много грижи. Не остави съобщение. Съпругът й бе сърдит, Топаз знаеше това. А драмата с Джоана бе достатъчна за една сутрин.

— Госпожо Роси. Люси Клайн е тук.

Заместник-редакторката. Налагаше се тя да поеме броя този месец, докато Топаз реши какво да прави. Имаше около две седмици на разположение, за да издири някой невероятен талант за редактор на ключовото издание. Не можеше да си позволи повече грешки.

— Чудесно. Кажи й да влезе.

Щеше да се погрижи за Джо Голдстийн малко по-късно.

— Всъщност почакай само секунда. Първо трябва да се обадя на някого.

— Разбира се — бързо каза Брад и затвори стъклената й врата.

Топаз отново заобиколи бюрото и завъртя стола си с лице към прозореца. Наля си трета чаша кафе, взе телефона си и набра запаметен номер.

— Офисът на Роуина Кребс — каза нечий глас.

 

 

— Охо! — Светлината нахлуваше през прозореца и танцуваше около бюрото на Роуина. Тя вдигна слушалката от стойката и се настани на дивана със светла кожена тапицерия, облегната с гръб на възглавниците. — Виж ти кой се е сетил да се обади. Топаз Роси, кралицата на Ню Йорк.

— А звездата, приета в Залата на славата, Роуина Кребс? Ти не си ли кралица на света?

— Не. — Роуина направи гримаса. — Хубава статуетка, но тазгодишните ми албуми залежават като вмирисана риба на пазара в Ню Джърси.

— Гадна работа. Съжалявам.

— Как вървят нещата в пресата?

— По-добре, отколкото в музиката… малко.

— Хей, има и музика, която се харчи. Рап, тийн поп. Някои неща с нашия ърбан лейбъл вървят. — Роуина въздъхна тежко и изпъна дългите си стройни крака в прилепнали дънки и каубойски ботуши. — Но това е далеч от цифрите, с които напредвахме.

— Интернет пиратството?

— То вече е факт. Но това, с което се сблъскваме сега, е просто липса на добър материал. — Роуина дълбоко си пое дъх. — Трябват ми нови „Атомик Мас“. А нямам.

— Може би трябва да започнеш отново да ходиш по клубове — предложи Топаз. — Сама да слушаш групи. Винаги си била добра в това. В откриването на таланти.

Роуина рязко изправи гръб.

— По дяволите, може би наистина ще го направя. — Мисълта бе вълнуваща. Напоследък животът и бе станал твърде корпоративен. Носеше дънки и обици с висулки, но беше от костюмарите, нямаше съмнение. — Искам отново да видя някои добри банди. Липсва ми всичко това.

— Какво слушат децата ти?

— Ърбан. Там е цялата тръпка напоследък. Може би малко „Металика“, малко „Мюз“, „Блек Кийс“. Не си падат по поп глезотиите. Поне съм ги възпитала правилно.

— Моите са запалени геймъри. А Рона вече е във Фейсбук.

— Как е кръщелницата ми? И кога ще започнеш да я наричаш с истинското й име? Роуина. Кажи го силно и гордо. Роуина.

Топаз се засмя.

— И Рона става. Достатъчно лошо беше, че ги кръстих в църква. Позволявам на Джо да използва еврейското галено име.

— Имаш право. Липсваш ми. — Роуина не се бе виждала с най-добрата си приятелка от цяла вечност и изведнъж се почувства виновна. — Работата ни поглъща изцяло. Защо не дойдете всичките тук за уикенда? Децата ще се позабавляват заедно, ще ги заведем в „Юнивърсъл“, а ние четиримата ще се помотаем и ще извършим някоя и друга лудория.

— Бих се радвала, но току-що се наложи да уволня една редакторка. — Топаз се поколеба. — А и в момента с Джо имаме известни търкания. Не сме в много добър период.

— Вие с Джо? Няма начин. — Бяха най-близките съпрузи, които Роуина познаваше, освен самата нея и Майкъл. — Не е възможно. Кажи ми всичко.

— Имам среща, чакат ме пред вратата. Защо ти не долетиш в Ню Йорк?

— Може би — каза Роуина, разтревожена за приятелката си. — Ще ти се обадя по-късно, нали няма проблем?

— Добре.

Топаз затвори и въпреки радостта, че се бе чула с приятелка, Роуина почувства как в периферията на съзнанието й се събират тъмни облаци на тревожност.

Проблеми в рая. Сигурно.