Луиз Бегшоу
Игри на властта (20)

Двадесета глава

Няма нищо по-горещо на света от нюйоркското лято и Топаз Роси бе там в разгара му.

Слънцето напичаше между бетонните каньони на Манхатън, отразяваше се в стъклените стени на небостъргачите, блестеше от прозорците на жълтите таксита и пълзящия трафик.

Роуина Кребс стоеше точно до нея. Двете жени вървяха по улицата към новите си офиси. Топаз бе облечена с копринена рокля до коленете и тъмнозелено сако „Прада“, ушито в стил военна униформа, в прелестно съчетание с червените й коси и сините й очи. Стъпваше уверено с черни обувки „Диор“ с висок ток и носеше чанта на „Кейт Спейд“ — имитация на крокодилска кожа, и тъмни очила, които бе повдигнала на главата си.

Роуина, по-висока, руса, зеленоока, беше с дънки, прилепващи към стегнатия й задник, сандали с тънки каишки и висок ток и бледозлатиста сатенена риза, която подчертаваше наситения й калифорнийски загар. И двете бяха с лек грим; Топаз бе избрала палитра от розови и кехлибарени нюанси за клепачите си, а Роуина — естествено кафяв руж, сенки в същата гама, малко спирала и прозрачен гланц за устни. Куфарчето й бе изработено по поръчка; стоеше на рамото й като оръжие.

Мъжете, дори тийнейджърите, извръщаха глави след тях. Безспорно жени с кариера, и двете можеха да бъдат всякакви в този град: модели, сенатори, богати наследници, директори на големи компании. Изглеждаха зашеметяващо, но увереността бе това, което ги правеше толкова неустоимо секси. Тя не можеше да се купи. В нито един бутик.

Този град винаги бе забързан. И те напълно се вписваха в атмосферата му.

— Почти е време за шоу — каза Топаз. Хвърли поглед отвъд Таймс Скуеър към Седмо Авеню и новите им офиси, точно в сърцето на града. — Мислиш ли, че си готова?

Роуина се засмя с глас.

— Готова съм, откакто съм се родила. Нямам търпение да се случи онова, което ще се случи днес.

 

 

По-рано в този ден, докато слънцето изгряваше над града, Майкъл Кребс поклати глава с възхищение, докато Роуина нахлузваше дънките си.

Децата бяха на училище; новият град им харесваше, бяха доволни от преместването. Хубаво бе, че и децата на семейство Голдстийн бяха тук. Вече завързано приятелство.

Майкъл ходеше да види Марти и Амелия почти всяка вечер. Операцията била успешна, бе казала доктор Розентал. Майкъл стоеше в онкологичната клиника с една ръка на рамото на сина си и се опитваше да не гледа ходещите скелети и ужасените здрави на вид хора, които крачеха по коридорите. Трябваше да се тревожи само за един от тях; нямаше представа как оцелява Розентал.

Обясняваше му накратко какво показват рентгеновите снимки, но думите преминаваха покрай него. Погледът му бе прикован в малките сенки, които се виждаха на единия кадър, а на следващия бяха изчезнали.

— Следва да отрежем засегнатата част — най-сетне каза тя.

Кребс притисна рамото на Марти.

— Кога?

— Веднага щом се почувства по-добре; когато белите му кръвни клетки влязат в норма.

— Хайде, малкият. Трябва да ти вземем нещо за ядене.

Марти изсумтя.

— Татко, няма да понеса още кремсупа от броколи. Кълна се. Светлана ме тъпче с всички здравословни гадости, които човечеството познава.

— Забрави. Ще отидем в „Шейк Шек“. Най-добрите бургери и пържени картофи в града.

— Това исках да чуя — каза синът му.

Дори когато живееха в хотел, Кребс идваше да види Марти един–два пъти в седмицата. Роуина беше страхотна; нямаше нищо против да ходи, не го притесняваше. Това бе подкрепата, от която се нуждаеше. И докато отново се сближаваше с момчето си, Кребс чувстваше, че се връща към живота.

Спряха се на къща в Уест Вилидж, на улица „Уест Форт“, където Майкъл бе живял някога.

— Мислиш ли, че можем да си я позволим? — Роуина притисна ръката на съпруга си. — Наистина ли? Огромна с.

Кребс я целуна. Нямаше да има по-подходящ момент.

— Недвижимите имоти вървят повече от добре. Вече сме доста богати, дори и да не изкараш нито цент отсега нататък.

Роуина се усмихна.

— Не говориш много за това. Ще ми кажеш ли някаква цифра?

Той я притегли по-близо и прошепна в ухото й.

— Какво? Господи. Шегуваш се, нали?

— Не е шега, скъпа.

— Стига — Роуина потръпна от възбуда. — За бога, Майкъл, спечелил си толкова пари? Сериозно?

— Силна ръка — усмихна се той. Плъзна своята и обхвана задника й.

— Ти си легенда. Уау! — Тя поклати глава. — Е, тогава, значи, можем да си я позволим.

Роуина се засмя, поклащайки глава с облекчение.

— Нещо смешно?

— Само как се грижиш за мен. Такава късметлийка съм. Значи, спокойно мога да заложа всичко на „Вюзикъл“. Без страх, защото и да се проваля, няма страшно. Вече няма значение.

— Няма да се провалиш. — Кребс отново я целуна. — Ще ги разбиеш. Обичам те, Роуина. Знаеш го, нали?

Очите й се насълзиха.

— И аз те обичам.

Сключиха сделката за къщата, нанесоха се.

Роуина тръгна към центъра да се обади на няколко места, да направи доуточнения, да поработи спокойно, планирайки голямото официално оповестяване на новината. А тази сутрин, в началото на големия ден, се разтапяше в ръцете му, докато я докосваше, трескаво го притегляше към себе си, жадувайки да усеща проникването му, сякаш от това зависеше животът й.

Любиха се като тийнейджъри. Той навлезе в нея толкова възбуден, че не можаха да стигнат до леглото; бе свалил дрехите й в движение на стълбите веднага щом децата се бяха качили на училищния автобус. Хвана я за подмишниците, повдигна я с удивителна лекота и докато тихо стенеше при докосването му, проникна дълбоко в нея. Озоваха се с преплетени тела на площадката над стъпалата, задъхани изживяха страстта си върху мекия сив мокет.

Сега тя се обличаше. Готова за работа. За битката. За сблъсъка.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш днес? — попита Кребс.

— Сто процента — отвърна Роуина. Отново се плъзна в прегръдката на съпруга си и го целуна. — След това ще продължим напред. По-нататък бъдещето ще покаже.

 

 

Мария Гонзлес гледаше листа пред себе си и се опитваше да се съсредоточи. Беше редът на епизодите, със списък режисьори, избрани от Петра Лубовник, гениалния продуцент на „Лунния жребец“. Бяха заснели пилотния епизод и беше като осъществена мечта. Диалозите бяха остроумни, гениални. Мария истински се харесваше с туника и верига на кръста, възседнала кон.

— Джейсън Тъскани? Емили Лизард? Оливия Денман? — прочете имената на глас, всичките утвърдени режисьори, прочули се с големи сериали по „Шоутайм“ и Ейч Би О. — Наистина ли вярваш, че ще ги привлечем?

Седеше на маса в седалището на НАТ. Боб Милнър беше от лявата й страна, ухилен като пълничък Буда. От дясната бе новият й мениджър, Колийн Литман. Срещу нея седяха Петра, Джо Голдстийн и адвокат.

— Мария. Пилотният епизод ни изстреля до небесата — каза Голдстийн. Погледът му бе срещнал нейния невъзмутимо, и говореше ясно. — Героинята е прекрасна, забавна и смела и ти съвършено се въплъщаваш в нея.

— Всички настояват да работят с теб само след няколкоминутно представяне — каза Лубовник. — Чувам режисьори да казват, че искат да освободят този ум, който криеш тук.

— „Лунният жребец“ наистина ще ги шокира. Ти си откритие: Мавия, сарацинската жена воин, която побеждава съдбата. Честна дума, очакваме огромен интерес към сериала.

Голдстийн се наведе напред. Мария вдигна очи. За секунда гневът и отчаянието запулсираха в нея, но отслабиха хватката си и постепенно затихнаха. Той я гледаше сякаш между тях не се е случило нищо, но все пак с вълнение. Мария усети това. Но Голдстийн не виждаше в нея сексбомба или дори заплаха от съдебен процес. Виждаше талант.

— Резултатите от проучванията може да не са верни. Възможно е да не потръгне толкова добре, колкото се надяваме — каза той. — Трябва да го имам предвид. Но ако реалният брой зрители е близък до тези цифри, с Петра мислим за нещо повече от телевизионен сериал.

Мария забрави за Джо, забрави за сериозността и за надеждите си да стане негова съпруга. Този кораб вече бе отплавал и всъщност дори не я бе грижа. Беше се случило преди месеци, нали? Стара история.

— Кажи ми — настоя тя с писклив глас. — Искам да зная.

— Имах няколко срещи с най-добрите холивудски сценаристи. Всички мислят, че филм със заглавие „Кралица Мавия“ би се превърнал в касов хит. Може би дори франчайз. Ние притежаваме героинята и смятаме, че можеш да блеснеш и на големия екран, както на малкия.

Мария отвори уста и дъхът й секна като на риба. Сърцето й препускаше.

— Не… не зная какво да кажа — промълви тя.

Джо Голдстийн се усмихна с топлота.

— Е, с Боб можете да прочетете тази първа чернова и да кажете мнението си.

Подаде им две копия над масата. Боб Милнър нетърпеливо грабна едното и веднага започна да го прелиства. Мария протегна ръка за своето и бавно прокара пръсти по червената подвързия.

Най-сетне истинско признание. И Джо Голдстийн й бе дал това. Изведнъж проумя. Той не беше използвач, не беше мръсник. Бе останал верен, по свой начин. На Топаз Роси, но и на нея. Никакви лъжи, никакво потъпкване на чувствата й.

И в този миг повярва, че не всеки мъж иска от нея само едно. Светът, този свят, й се стори малко по-чист.

Мария се предаде.

— Готова съм да кажа какво мисля — каза тя. — Страхотно се работи с теб, Джо. Благодаря ти.

Последваха реакции на одобрение от всички в стаята. Милнър повдигна бузестото си лице, усмихнат като свещеник в края на брачна церемония.

— С теб също, Мария. Знаеш ли, когато приключим тук, трябва да те запозная с Джак Травис. Днес ще дойде за срещи. Джак е член на борда — виждали сте се веднъж, преди обявяването на подписването на договора.

Мария напрегна паметта си.

— Той е голям твой почитател. Може да си допаднете, да излезете на кафе, кой знае?

Усети как Милнър я побутна по крака и дискретно повдигна палец за насърчение.

— Малко по-млад е от мен, добър човек. Както и да е, ти решаваш.

Голдстийн погледна най-трудната си звезда и стисна палци. Господи, надяваше се да се получи. Мария щеше да стане толкова голяма, че Топаз щеше да вижда лицето й всеки път, когато включи телевизора или мине покрай мултиплекс кино. Всичко между тях беше наред, най-сетне, но бе нужно доста време. Сега, когато Джо излъскваше имиджа й на „уморено зайче от Плейбой“, Мария Гонзалес щеше да заблести по-ослепително от всякога.

В НАТ бордът беше на колене пред него. Джо бе спечелил повече от премиални акции, отколкото половината от тях за десет години. Възходът на телевизията беше забележителен. Сега можеше да прави и говори каквото поиска. Но се надяваше да направи услуга и на Мария, и на себе си и да извади най-ценния актив на компанията от списъка на проблемите си.

Боб надраска нещо върху лист от сценария и мълчаливо го показа на Мария. Джо би се обзаложил, че пише нещо от рода: „На четиридесет, ерген, добре изглеждащ, големи кинти“.

— Звучи чудесно, благодаря, Джо. Ще се радвам отново да се запозная с Джак. — Мария се усмихна чаровно на всички, признавайки миналото си със своя нов шеф. — Може би ще си допаднем. Безспорно имам нужда от сериозна връзка.

Всички около масата въздъхнаха.

— Тогава да се върнем на избора на режисьори за сериала — каза Джо. — Ще ви запознаем след това.

— Идеално — Мария отвърна на усмивката му със същата топлота. — Благодаря, Джо. Ти си добър приятел.

И осъзна, че наистина е такъв.

 

 

На обяд Голдстийн успя да се измъкне. Отскочи до дома си, където Топаз го чакаше. Каза й за Мария и изчака отговора й със затаен дъх.

— Това е страхотно. Гениална идея. Мария и Джак. Ще бъдат хитът на деня на страниците ни за клюки.

— Иска ми се да можех да приключа всякакви взаимоотношения с нея, но не мога.

Топаз ласкаво му се усмихна.

— Няма проблем. Зная, че ме обичаш, Джо. Сега го зная. Освен това — леко докосна малката синина на шията си, от любовно ухапване, умело прикрита с фон дьо тен, — не преставаш да ми го показваш.

Той се приближи към съпругата си, застана до нея и леко я целуна по устните.

— Не осъзнавах колко много те обичам, докато едва не те загубих — каза той. — Ти си всичко за мен, Топаз. Всичко.

— Не е зле, че вече си собственик на НАТ.

Отвърна на целувката му. Веднага усети възбудата на стройното му тяло, притиснато към нейното. Той плъзна ръце под роклята й, придвижи ги нагоре и обхвана стегнатите й гърди.

— Точно така — каза Джо. — Предложиха ми още акции, за да остана и следващата година. И авторски права като продуцент на всички сериали, които правя.

Съпругата му повдигна лъскавите си вежди.

— Авторски права?

— Правилно ме чу.

Знаеше, че не е нужно да й обяснява. Топаз разбра. Джо щеше да получава пари в бъдеще при всяко следващо излъчване на епизод от негов сериал. Щяха да му носят десетки милиони, а акциите струваха още повече.

— Телевизионен магнат — каза тя, прехапвайки устни. — Хей, щом получаваш това за една криза на средната възраст, може би трябва по-често да кръшкаш с актриси.

— Не е смешно.

Той повдигна гърдите й, заигра с тях, събуди желание.

— Беше доста смешно — Топаз се задъхваше, подмокряше се. — О, Джо, Джо, престани… Трябва да се връщам в офиса… Не отново… О…!

— Отново — решително каза Джо, усещайки я влажна и гореща, страстта, с която великолепното й атлетично тяло го приемаше, любовта й, успокоението, което му носеше. — Днес е голям ден за теб. И все пак намери време да се срещнем.

Наведе се, проникна в нея и обходи ухото и с език, като я караше да се мята, плътно обвита около него, да се извива в екстаз.

— Знаеш ли колко възбуждащо е това?

— Джо… О, боже мой… Джо… — умоляваше Топаз. И той се движеше с нея, изпълваше я, целуваше я. Двамата бяха абсолютно и безрезервно влюбени.

 

 

Топаз и Роуина стояха заедно до прозорец в офисите на новите си компании. Съзнателно се бяха установили в една и съща сграда.

— Трябва да направим това заедно — бе заявила Топаз и Роуина се бе съгласила.

Програмистите се бяха събрали отпред, журналистите, фотографите и маркетинг специалистите — зад ъгъла. Имаше отделни помещения за редакторска и търговска дейност, за музика и видео. Всички елементи бяха еднакво важни; някои не можеха да бъдат свързани.

— Мисля, че сме готови за започване — каза Топаз. Бе взела душ и изсушила косите си набързо, сложила нов грим. Но Джо Голдстийн не излизаше от ума й и ехото от насладата, която й бе дарил, все още отзвучаваше в тялото й.

„Съсредоточи се. Време е за шоу.“

— Трябва да бъде забавно — Роуина кимна. — Старт.

Последваха аплодисменти и журналистите, програмистите и координаторите се втурнаха обратно към бюрата си.

— Водещата статия е качена — заяви Люси Клайн на висок глас. Секунда по-късно: — Уау, погледнете. Вече набира скорост.

В нюзрума им на главния етаж телефоните зазвъняха.

 

 

— Господин Майлс!

Анна-Мария, старшата му асистентка, стоеше на прага на офиса на Конрад.

Обърна се към нея с празен поглед. Анна-Мария знаеше кога не бива да го прекъсва. Разговаряше за закупуването на „Икономик Монтли“ с двама инвеститори от Германия. Но тя просто стоеше там. Явно бе нещо важно.

— Да, Анна-Мария?

— Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам, сър, но има нещо извънредно в мрежата, което може би ще поискате да видите.

Премина през стаята и дискретно му подаде персонализирания му айпад, скривайки го от погледите на гостите му.

Лицето на Майлс помръкна. Той скочи на крака.

— Ще се наложи да си уговорим друга среща. Entschuldigen. Секретарката ми ще ви изпрати до изхода.

Германците изглеждаха навъсени, но станаха на крака. Имаше поклащане на глави и мърморене, но Майлс не го бе грижа. Той виждаше катастрофа, съвсем реална.

— Господин Майлс. Търсят ви по телефона от „Ню Йорк Таймс“. Желаете ли да разговаряте с тях?

Прозвуча сигналът на интеркома. Беше втората му асистентка.

— Сър, „Файненшъл Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ изчакват, а от „Бизнес“ искат да знаят дали ще разговаряте с тях.

Той отмести пръст от бутона.

— Не. Никакви журналисти, по дяволите. Изпрати съветниците ми тук, веднага. Без обяснения, разбрано?

— Да, съ…

Но вече бе затворил. Таблетът трепереше в старческите му ръце. Това бе засада. Не беше за вярване.

Топаз и Роуина се завръщаха.

„Лично, не бизнес — Майлс управлява публична компания като играчка.“

Заглавието беше с десетсантиметрови букви. Коментарът под него — с малко по-малки. Автор на материала бе Лео Рухани. Но не бе публикуван в „Икономик Монтли“. Беше водеща статия на новото уебсписание на Топаз Роси, „Американ Ред“. Големи снимки, сензационни новини, лайфстайл, клюки — бе вдъхнала нов живот на редакторския си формат, назначавайки най-добрите автори на статии, фоторедактори, пиар специалисти и агенти по продажби от предишния си екип. Имаше политика, бизнес, светски новини, мода и грим — и красива, атрактивна реклама.

Бе стартирала с нещо голямо във всяка област. Страхотни снимки във всеки раздел. Преди и след. Фотошоп срещу естественост. Грим срещу чиста кожа. Разделът за политика гръмваше със сензационна новина за обещаващ кандидат на Републиканската партия, който се оттегля от кампанията — „Ред“ първи се бяха добрали до информацията за белодробното му заболяване. На страниците за красота бе блогът на супермодела Роксана Феликс със съвети относно възрастта и как човек да се справя, когато лицето му е неговият актив. Разделът за спорт бе изпълнен с хумор — хокеист коментираше на живо първенства по фигурно пързаляне, мажоретки споделяха колко ужасно ниско е възнаграждението им. Но водещата статия бе експозето за Майлс. И Лео Рухани беше безпощаден.

Две седмици след като Топаз Роси напусна „Американ Мегъзинс“ — преди да бъде уволнена — я поканих на кафе. На следващия ден напуснах работата си в „Икономик Монтли“, като казах, че предпочитам да мина на свободна практика. Това интервю беше скалъпено от Джоана Майлс, след като старателно култивирах образ на раболепен служител пред нея. Но не бях подписал договор да напиша статията за „Икономик Монтли“. Всичко, което ще прочетете тук, е документирано на аудионосител. И по-нататък ще откриете аудиофайлове с най-ярките цитати.

Като журналист, вярвам, че наивната вендета на Майлс и съпругата му трябваше да бъде изобличена. И Топаз Роси се съгласи.

Щракнете тук за възпроизвеждане.

Пръстите на Конрад Майлс затрепериха. Докосна малкия бутон на екрана си и чу собствения си глас, несъмнено, да изпълва стаята.

— Но аз не съм толкова лесен за надхитряване. Въобразявала си е, че може да си играе с мен и да се отърве безнаказано? Не. Никога.

— Значи, слуховете, че е било отмъщение са верни?

— Напълно верни. Но, разбира се, няма да ме цитирате.

— Да не ви цитирам! Разбирам ви, сър.

Наведе глава и отново зачете.

Не съм се съгласявал да не цитирам господин Майлс, нито пък той ме е молил за това, преди да признае за вендетата си. Не съм използвал цитати от казаното след тази молба, само голяма част от думите му преди нея. Съпругата му, Джоана Майлс, до голяма степен беше още по-услужлива.

Друг бутон. Този път Майлс чу гласа на Джоана. И в гърдите му се надигнаха гняв и страх.

— Не зная как Топаз е могла да си помисли, че може да ме изпързаля. Тоест просто да ме уволни. Преди да изтече шестмесечният срок? Това е жена, която не може да задържи дори съпруга си. Както и да е, предположих, че Конрад ще прояви интерес към възможността, нали разбирате, заради онова, което са му причинили Топаз и приятелката й Роуина Кребс преди години. Тогава не е отвърнал на удара. И на двамата ни хареса идеята да го направи сега и да твърди, че е просто бизнес. Но нали знаеш, Лео, светът на бизнеса винаги знае истината…

— Безспорно — каза малкият мазник.

— И Роуина беше постигнала доста голям успех със скапаната си звукозаписна компания, но това е умиращ бизнес. Не изглеждаше твърде трудно да се уреди уволнението й, а след това Конрад просто щеше да разпродаде…

— Мислите ли, че това е допринесло за брака ви?

Съпругата му сниши гласа си с театрална заплашителност.

— Е, разбира се, не съм в категорията на Конрад, все още. Но знаеш ли какво казват хората, Лео. Двама хищници ловуват по-добре заедно — тя се засмя със звънлив, пронизителен смях. — Схващаш ли?

Рухани се присъедини към смеха й. Аудиофайлът свършваше тук.

Лицето на Майлс почервеня от срам и гняв. Сърцето му биеше силно, неудържимо. Почувства стягане в гърдите, задушаване. „Успокой се, успокой се. Не е сърдечен удар. Просто си стар човек.“ Никога не се бе чувствал по-стар. По-глупав. Пристъпи към дивана в ъгъла, до прозореца, легна по гръб. Вдиша и издиша тежко. Загледа се в лазурносиньото небе…

 

 

Роуина стоеше зад саунд инженера си и гледаше в монитора заедно с него.

— Е, добре. Сайтът ще бъде претоварен. Но сме готови. „Вюзикъл“ тръгва на живо по Теккрънч и Гугъл Плей след три, две, една…

Екранът светна. Теккрънч, най-големият сайт за технологии в света, излъчваше интервюто си. Но снимката на Роуина, която се смееше срещу фотоапарата, бе малка. Главното изображение бе началната страница на новото й приложение за видео стрийминг, „Вюзикъл“.

„Вюзикъл“ е Ем Ти Ви среща „Амазон“ — на вашия телефон. Дали това е следващият „Спотифай“?

Роуина стисна юмруци.

— Следващият Спотифай. Идеално. Сякаш аз съм го писала.

Започна да преглежда статията набързо.

— Еха. Не мога да преброя изтеглянията. Изстрелваме се нагоре в класациите. Господи! Ставаме номер едно на пазара за приложения — каза саунд инженерът. — Виж колко прегледи! Виж тези числа!

Роуина е една от малкото директори на звукозаписни компании, влезли в Залата на славата на рокендрола, и от малкото жени, задържали се на върха в едни жесток и умиращ бизнес. Наскоро уволнена от „Музика Рекърдс“, която оглавяваше двадесет години, Кребс сякаш се покри. Но отново вдига адреналина си, както и на милиони други хора. „Теккрънч“ получи правото на ексклузивно интервю с изпълнителната директорка на „Вюзикъл“, приложение за гледане на музикални видеоклипове, изключително удобно за потребителите и със сключени договори за лиценз с всички водещи лейбъли, освен с бившия й работодател.

— Надяваме се скоро да добавим и „Музика“ — казва Кребс. — Може би „Майлс Индъстрис“ ще бъдат готови да поговорим за бизнес.

„Вюзикъл“ съчетава онлайн търговия с видео стрийминг.

— Можете да си купите музикален албум, билети за концерт или тениска — казва Кребс. — Вземаме малък процент и даваме останалото на изпълнителя. Не вземаме такса и за информация и предоставяме потребителски канали. Има множество функции с „Пинтерест“.

„Теккрънч“ изпробва „Вюзикъл“. Богато е на съдържание, безплатно за потребителите, и според нас е върхът. Кребс го нарича „Ем Ти Ви за мобилен телефон“ и може би е права. Слайдшоу на функциите в дъното на страницата.

— Хората купуват. Хората теглят — каза младият мъж. — Леле. Виж броя поръчки. Толкова много неща. Господи! — Извърна глава от монитора и погледна Роуина. — Бих казал, че си стартирала нещо голямо. Огромно.

 

 

— Господин Майлс.

Анна-Мария повтори името му по-силно.

Конрад бе в кризисен режим. Личните му адвокати седяха до него в заседателната зала на борда. Адвокатите на компанията, плувнали в пот, бяха от другата страна на масата. Надпреварваха се да се кълнат, че им е безкрайно неприятно, че никак не им се иска да бъдат тук.

— Трябва да се оттеглите доброволно, сър. Да изчистите името си — почти умоляваше Морис Катц. — „Майлс Индъстрис“ е публична компания, а правилата на корпоративната етика са ясни…

— Казва се „Майлс Индъстрис“. Аз съм собственикът. Това е неизменен факт — изръмжа Конрад. Гласът му беше дрезгав. Джоана му се бе обадила около тридесет пъти. Глупавата кучка. Тя щеше да остане в апартамента. Добре. Да се разведе, да се отърве от нея, това щеше да бъде първата му стъпка. — По-добре е да кажа, че съм се пошегувал с репортера и че финансите са стабилни…

— „Американ Мегъзинс“ е в криза. Половината журналисти са напуснали, за да се включат в новото начинание на Топаз Роси. Другата половина сега напускат. Активите се обезценяват…

— Какво от това, мамка му. Същото става и с „Музика“. И двете компании са кухи. Утре мога да ги разпродам напълно. Те са нищо в сравнение с нашите активи.

— Цената на акциите пада, сър. Нашите акции. Акциите на „Майлс Индъстрис“. Пазарът очаква съдебни дела, разпадане на тръстове… Сър, вашият образ в мрежата, профилът ви… губи от всяка минута, в която оставате…

— Не ме интересува. Това ще отмине. Ти си просто хлапак. — Вече мразеше всички. — Компанията е моя. Малките прохождащи…

— Пазарът е полудял по „Вюзикъл“. Това вече е голяма победа. Едри капиталисти молят да финансират развитието. Това е най-обсъжданата тема във всички чатове. А трафикът на „Американ Ред“ е на път да го постави в категорията на Бъзфийд. Все още не е там, но е едва първият ден; тя владее магията — каза Ричард Джаксън, стратегическият му съветник. — Господин Майлс, двете компании ще станат по-големи от „Американ Мегъзинс“ и „Музика Рекърдс“. Но разликата е, че те вече не са просто директори, а собственици.

— Господин Майлс! — почти извика Анна-Мария, отчаяно.

— Колко ще спечелят? — полюбопитства Майлс.

— Стотици милиони е добро предположение, ако съдържанието остане силно. За „Вюзикъл“ това е гарантирано; тя притежава лицензи. За „Американ Ред“ Роси трябва да произвежда, но цифрите вече са достатъчно високи, за да й гарантират, че ще наеме най-добрите репортери. — Смутено добави: — Съжалявам.

— Достатъчно.

Гласът беше мъжки, плътен. Майлс вдигна поглед. Двама широкоплещести мъже с евтини костюми се бяха придвижили покрай асистентката му и показваха служебните си карти.

— Федерални агенти. Господин Майлс, налага се да дойдете с нас, ако обичате.

 

 

Залата беше сравнително малка, но препълнена. Пресконференцията бе обявена за три часа и до без пет вече нямаше място за нито една камера или приклекнал репортер повече. Мода, рок, техника, бизнес и обикновените новинарски канали, всички искаха да я отразят.

Мълниеносното разпространение на „Вюзикъл“ бе водеща новина в много вестници. Читателите на онлайн издания обожаваха „Американ Ред“. И традиционната преса отчаяно искаше да узнае нещо повече за ареста на Конрад Майлс.

Точно навреме вратите се отвориха и Роуина и Топаз влязоха заедно. Смееха се, като че ли току-що са споделили някаква шега отвън. Бяха красиви. Уверени. Успели. Съвършеният образ на жена с кариера. И сега всичко беше в собствените им ръце.

Камерите заработиха, защракаха фотоапарати. Прозвучаха реакции на задоволство от репортерите. Беше толкова ценен материал.

— Топаз, Роуина, защо давате тази пресконференция заедно? Планирано ли беше?

Роуина се наведе напред.

— Разбира се. Какво, нима мислите, че е съвпадение, че „Вюзикъл“ и „Американ Ред“ стартираха в един и същ ден?

Последва смях, засипване с въпроси.

— Топаз, Топаз! Вие ли накиснахте Конрад Майлс?

Тя сви рамене.

— Най-добрият ми репортер Лео му зададе няколко въпроса при включен запис и представи отговорите му. Старомоден похват. Това се нарича журналистика.

— Кога узнахте, че Конрад Майлс е арестуван?

— Когато прочетох за това на началната страница на „Американ Ред“ днес следобед — каза Роуина.

— И това ли режисирахте?

— Ние не сме Федералното правителство.

— Какво ще кажете за изявлението на „Майлс Индъстрис“, че тяхната компания не е само един човек и че това е нагласена сапунена опера?

Топаз и Роуина се спогледаха и отново се засмяха. След това Топаз се облегна назад на стола си и пред безброй щракащи фотоапарати сложи ръка на рамото на най-добрата си приятелка.

— Бъдете на линия следващата седмица — отвърна Роуина. — Това е само началото.