Луиз Бегшоу
Игри на властта (2)

Втора глава

Главният офис на „Американ Мегъзинс“ заемаше целия тридесети етаж. Намираше се на Шесто авеню, на юг от Нюз Корп, в лъскава сграда, проектирана през 90–те години на XX век от някакъв награждаван архитект. Половината прозорци бяха огледални, с триъгълни стъкла, и където и да застанеше човек на улицата, отразяващата се светлина хвърляше разноцветни отблясъци, движейки се със слънцето и погледа. Сградата стърчеше във въздуха като стъклен вулкан, винаги горящ, винаги искрящ. Като самата Топаз Роси.

Отиваше там рано при всяка възможност. Денят преминаваше далеч по-добре, когато е успяла да открадне малко време за размисъл сутринта.

А днес Топаз трябваше да поразмишлява.

Бяха пристигнали цифрите за реализацията на тиражите през миналия месец и не бяха никак добри. По-важното, „Американ“ губеха онова, от което зависеше всичко: парите на рекламодателите. Това бе тайната на успеха в нейния бизнес. Можеше да имаш най-бляскавите модни страници на света, най-впечатляващата архитектура и все пак да не постигнеш нищо. Читателите, както мъжете, долавяха отчаянието. Искаха списания, пълни с лъскави реклами, списания с мирис на успех, с все повече за четене, все повече за харесване.

— Добро утро, Карл.

— Добро утро, госпожо Роси.

Охранителят във фоайето тъкмо започваше смяната си и все още бе малко сънен, но гледката на Топаз Роси винаги го ободряваше.

— Пристигна ли някой?

— В директорските офиси не, госпожо.

— Добре. Значи само двамата с теб държим фронта.

Той се засмя.

— Да, госпожо.

Беше страхотна шефка. Имала списък на всички охранители в компанията си, веднъж му каза секретарят й. Както и на администраторите, на операторите от колцентъра. Запомняше имената им и отделяше време за личен контакт с всеки от тях.

„Американ Мегъзинс“ имаше стабилен екип. При Топаз нямаше никакво текучество. Малките не искаха да си тръгват, а големите не се осмеляваха.

Беше доволна, когато пристигнеше първа. Състезателна натура, супершик. Истинска, типична нюйоркчанка. А щом бе станала шеф, кой можеше да й съперничи?

— Приятен ден — каза Топаз. Плъзна пропуска си, премина през електрическите врати, които се отвориха, и се отправи наляво, към асансьорите за директорските офиси.

В офиса на Топаз имаше кафемашина и малък хладилник. Тя се посуети наоколо, приготви си чаша кафе. Богатият, наситен аромат изпълни стаята. Топаз бе заредена с ентусиазъм от тичането, от закуската. Дори от лошите цифри; обичаше да има проблем за решаване. Огромният прозорец зад извитото бюро бе с изглед към булеварда и централната част на града. Пълзящият трафик долу, в пиковия час, и телевизионните екрани на страничната стена на сградата отсреща изглеждаха, сякаш бяха в рамка. „Американ Мегъзинс“ бяха в медийния център и през половината време можеха да се видят снимачни екипи, заснемащи сцени на улицата. Местоположението много харесваше на Топаз: беше точно до метростанция и бързо можеше да се придвижи до всяко място в града. Никога не си бе падала по лимузините. Какво, да седи заклещена в задръстване на някое кръстовище и да губи време?

Компютърът й забръмча и цифрите от отчетите на компанията се заредиха на екрана. Топаз отпиваше кафе и вече не мислеше за изгледа зад себе си, докато изгряващото слънце обсипваше Манхатън със светлина. Не биваше да се разсейва. Цифрите бяха още по-лоши от онези за реализацията на тиражите. Бяха просто ужасни.

Какво ставаше, по дяволите?

Барабанейки с пръсти, тя зареди графики и ги съпостави. „Икономик Монтли“. „Лотос“. „Американско момиче“. „Нюзбрейк“. „Уютен дом“. „Рок Лайф“. „Травелиста“. Имаше възходи и падения: „Американско момиче“ стремглаво губеше читатели от четири месеца. Джоана Уотсън, новият главен редактор, която бяха привлекли от Канада, просто не вършеше никаква работа. Всеки брой беше трагедия. Топаз твърдо реши да я уволни. Днес. Досега се бе колебала само защото имаше свое правило да дава на всеки мениджър най-малко шест месеца; често отначало нещата тръгваха зле, но после се оправяха. Но Джоана не дръпваше напред и спадът на продажбите бе твърде голям, за да не предприеме нещо във връзка с ключовото им заглавие.

Топаз щеше да последва инстинкта си. Това беше най-трудната част от работата й — най-трудната за всеки директор. Все пак, трябваше да я свърши. Щеше да разговаря с госпожица Уотсън лице в лице, дължеше й го, а не да възложи съобщаването на лошата новина на шефа на отдел „Човешки ресурси“. Това бе подходът на страхливците.

Най-добре бе да го направи скоро, незабавно.

Изхвърли „Американско момиче“ и Джоана Уотсън от съзнанието си и продължи.

„Травелиста“ беше добре. Сюзън Луис бе поела управлението там. Поради някаква причина скромното издание за пътувания напредваше в играта. Печелеше нови читатели и рекламодателите се радваха на повече резервации. Разбира се, Топаз не бързаше да се вълнува твърде много. Все пак, Сюзън бе започнала с ниска летва.

„Уютен дом“, „Нюзбрейк“ и „Икономик Монтли“ бяха загадка. При тези заглавия не бе имало ключови промени, но продажбите им тревожно спадаха. Екипът бе същият, тогава какво можеше да обясни този едновременен срив?

„Има отговор“, каза си Топаз. „Просто все още не си го намерила.“

Вратата на външния офис се отвори.

— Брад?

— Да, госпожо Роси?

Секретарят й застана на прага, безупречно облечен, както винаги, с костюм на „Брукс Брадърс“. Брад беше млад и привлекателен и не се смущаваше от предразсъдъците за директорските асистенти. Топаз го хареса, когато се запозна с него при бизнес пътуване до Ел Ей, където той работеше като помощник–администратор в хотела, в който бе отседнала. Веднага го назначи. Манхатън беше драматична смяна на обстановката за Брад Уилкинс, на когото му бе писнало от скъпоплатени актьори и изнервени агенти. Прие работата на секундата.

— Гладна съм.

— Да, госпожо. Както винаги.

Тя се усмихна широко.

— Много тичам. Можеш ли да ми поръчаш купа солено кашу и орехи?

— Веднага.

— И да ми уговориш среща с Джоана Уотсън, веднага.

— Ще видя кога има прозорец между ангажиментите й.

— Не ме интересува какви ангажименти има. Кажи на секретарката й да отмени първия и да я изпрати тук. Веднага след това искам да се видя със заместничката й, Люси Клайн.

— Разбира се — каза Брад. — Да кажа ли на секретарката да повика кола за багажа й?

Топаз се усмихна. Брад не беше глупак. Нощем четеше за изпити по право и когато завършеше, бизнесът й щеше да го загуби заради адвокатска кариера. Ако трябваше да бъде откровена, тя се надяваше да не му провърви. Никога не бе имала по-добър секретар.

— Да. Както правилно се досещаш, ще я уволня. Между нас да си остане, разбира се. Веднага след като тръгне от офиса си, за да дойде при мен, нареди на хората от сигурността да сменят паролата на служебния й имейл, на компютъра и прочие и да блокират пропуска й.

— Да, госпожо. — Брад прикри гримаса. Топаз Роси не бе вчерашна. Вероятността уволнената редакторка да прибегне до саботаж бе нищожна, но все пак съществуваше. Затова Топаз щеше да се погрижи да не се случи. — Ще поръчам ядките ви.

Началничката му не слушаше. Погледът й бе прикован в екрана, опитваше се да открие модел, да засече нещо необичайно.

Срив. Под носа й.

 

 

Джо Голдстийн седна в края на масата и се опита да овладее гнева си. Вече бе оставил две съобщения на мобилния телефон на Топаз. Не бе отговорила на никое от тях. Защо тази жена никога не поглеждаше телефона си?

Дейвид и Рона отново бяха закъснели и мърмореха на него, че не ги е събудил навреме. Отново щеше да получи съобщение от доктор Рейнър, директора на Академия „Пойнтър“. Може би още едно писмо от дисциплинарната комисия. Близнаците му бяха на крачка от изключване от това училище, въпреки стотиците хиляди дарения, които бе внесъл във фонда им. Оказа се, че добрата дисциплина не може да се купи с пари. Главата му щеше да се пръсне от махмурлука, слабо повлиян от обезболяващи и кафе. Усещаше устата си като кошче за смет. Мамка му. Беше твърде стар за това, твърде стар да купонясва като тийнейджър, защото тайфа старчоци искали да се подмазва на няколко самовлюбени творчески гении и да превъзнася проектите им.

— Остана ли до края на купона, Джо? Кажи ми, че не си си тръгнал рано — настоя Харви Босток.

Голдстийн преглътна въздишка.

— Да, останах цялата вечер.

Огледа залата. Бордът на директорите на НАТ бе вперил погледи в него. Харви Босток, председателят, всевластният в компанията. Джак Травис, великият предприемач, на тридесет и осем вече милиардер и собственик на голям дял от мрежата. Ема Сандерсън, възпитаничка на Харвард и пиар гуру, включена в борда от пиар съображения след нашумял съдебен процес за полова дискриминация при предшественика му. Лично Голдстийн смяташе Ема за напълно безполезна. Докато Лайла, другата жена на масата, бе печена. На шестдесет и седем, тя носеше дебели очила и неизменна хладна усмивка. Джо я уважаваше. Лайла се бе утвърдила като суперагент през седемдесетте и все още имаше страхотен усет за хора и идеи. Лу Конрад и Стив Байърс бяха над петдесетте, и двамата привлечени от други мрежи, и бяха най-близо от борда на директорите до идеята как трябва да се получават нещата в едно телевизионно шоу. Но никой от двамата не бе одобрил или продуцирал шоу от десетилетия.

Джо Голдстийн имаше голяма заплата и възможности за печалба от акции, но тези възможности се бяха изпарили снощи. И това безпокоеше Харви — Мария Гонзалес беше най-доходоносната им звезда.

— Добре. Важно е да те видят като домакин. Да не забравят личната ти подкрепа към сериала — превзето каза Ема Сандерсън. — Всичко е пиар, Джо. Тези хора изискват уважение; трябва да се стараеш да им го показваш. Ако искаме да заложим на нова карта с Мария Гонзалес.

— Точно така — отбеляза Босток.

— Не. Това са пълни глупости — каза Джо.

— Моля? — попита Ема.

— Разбира се — отвърна Джо. Тя се намръщи и той видя как Лайла Евънс прикри усмивка. — Не сте ме назначили вечно да се съгласявам с вас. Назначихте ме, за да преобразя фалираща телевизия. Това правя през последните няколко години.

— Но тази година рейтингите спадат. В случай че не си забелязал — саркастично добави Джак. — В такъв случай, съжалявам, че ти съобщавам лоша новина.

— Рейтингите спадат, защото този борд не ме слуша. Отмъкнахте ме от Ен Би Си, но не ми давате инструменти, за да върша работата си. — Голдстийн притисна пулсиращите си слепоочия. — Защото се страхувате, всичките. Казах ви, че трябва да се развивате. Да прекратите изчерпаните предавания. Исках „Съмърсайд“ да свърши още с миналия сезон.

— От него се издържаме през последното тримесечие — изтъкна Лу Конрад.

— Разбира се. Защото нямаме нищо друго. Най-добрите творци в Ел Ей не ни донасят нова работа. Гледат на тази мрежа като на удавник, вкопчил се в сигурни хитове, които отдавна са станали безинтересни. Нашумелите продуценти не мислят, че бихме дали шанс на нещо ново. Защо да работим с НАТ, когато „Съмърсайд“ е заел най-гледаното време две вечери в седмицата, а в другите отрязъци сме сложили „Татко е извънземен“ и „Игри на късмета“? Има Ен Би Си, Ейч Би О и други канали, които получават оригиналните хитове. „Къща от карти“ отиде право при Нетфликс, за бога. Толкова ви е страх да не загубите онова, което имате, че никога няма да притежавате нещо ново. Когато едно шоу е вървяло пет години, това му стига. „Съмърсайд“ отдавна трябваше да свърши. Високият рейтинг замаскираше факта, че нямаме нови предавания. Нищо голямо. Нищо свежо.

Срещна скептични погледи.

— Както каза, няма нищо велико на хоризонта — отбеляза Лайла. — Ако се добереш до нещо горещо, можем да помислим за сваляне на сериала от праймтайма. Дотогава Мария Гонзалес трябва да бъде на разположение на тази мрежа.

Голдстийн се замисли за миг, само за миг. С Топаз бяха влиятелна двойка, но живееха за творческата енергия.

Съсредоточаваха се върху истории — нейните в печатни издания, неговите на екрана. И се простираха нашироко — огромното жилище, частни училища, къщата в Хамптънс, точно до плажа — цял акър океанско крайбрежие. Имаха най-доброто от всичко и като двойка, и по отношение на авоари, но не твърде много в банката. Той се нуждаеше от тази скапана работа.

— Не работя така. — Вдигна глава, погледна всички в залата. — Можете напълно да съсипете тази мрежа, ако искате, но няма да го сторите на мой гръб. Имам репутация. Няма да я заложа на картата на бездействието. — Всички затаиха дъх. — Дайте ми картбланш, или напускам. — Той се обърна към Джак, най-младия мъж в залата. — Много си активен в интернет. Нали знаеш как наричат НАТ?

Травис кимна с неохота.

— Би ли казал на колегите тук? Не е Национална американска телевизионна мрежа.

Травис прочисти гърлото си.

— Неспасяема американска тъпия.

Голдстийн не можеше да не се усмихне. Но беше единственият в залата.

— Искам да направя чистка и да имам неограничен бюджет. Искам да изляза и да привлека най-големите таланти. И да го направя изцяло по свой начин.

Настъпи тишина. Той разпери пръсти, отпусна се.

— Или сменете трети главен изпълнителен директор за четири години и ще видим как ще реагира Уолстрийт.

Голдстийн си пое дъх. Беше съвършено спокоен. Бе взел решението си. Никой нямаше да си играе с него. Никога.

В очите на Травис се изписа възхищение. Ема направи гримаса на недоволство, но другите не й обърнаха внимание; тя беше безгласна буква.

— Джо — каза Босток, — чуваме те. Искаш да направиш драстични промени в тази компания. Би било грешка да решим това, без да го обсъдим. Ще ни дадеш ли няколко минути?

— Добре. — Голдстийн погледна ролекса си. — Отсреща има „Старбъкс“. Ще отида да пийна айскафе. Вие си поговорете. Ще се върна след двадесет минути.

 

 

Кафенето беше идеално. Имаше безплатен безжичен интернет, сутрешната навалица бе оредяла и никой тук не го познаваше. Голдстийн често се отбиваше да провери имейлите на телефона си, да хапне пълнозърнесто кексче или просто да поседи и да помисли.

Позвъни на съпругата си. По дяволите. Залогът тук бе по-висок, отколкото Джо бе готов да признае. Разбира се, ако НАТ се опитаха да го изиграят, щеше да напусне, но не виждаше как семейството му ще може да поддържа високия си стандарт на живот без неговата заплата. Освен това бе подписал клауза за лоялност, така че нямаше място в друга телевизия, което да го очаква. Може би това означаваше да уволнят домашните помощници и да продадат къщата до плажа, която Топаз обожаваше, въпреки че почти не я бяха ползвали. Всъщност не беше във финансовите им възможности и Джо бе поел риск. Бе струпал всичките си чипове в средата на масата. Топаз го бе насърчила — място, където да прекарат старините си.

— Ще живеем тук от пролетта до есента. — Бе посочила с жест пясъка пред тях. — Цял акър от плажната ивица, Джо, кога ще получиш това?

Някак се бе съгласил. Както съпругата си, и той намираше океана за много успокояващ.

— През зимата ще бъде страховито. А и няма ли да ни липсва градът?

— Ще си запазим апартамент с две спални на някое хубаво място, за ходене на театър и прочие. И ще прекарваме зимите във Флорида като всички стари нюйоркчани. — Тя го целуна по бузата. — Ще бъдем прелетни птици. Какво ще кажеш? Харесва ли ти пейзажът?

Той се усмихна при тази мисъл. Да, много му харесваше. Купиха къщата.

Е, ако разглезените му деца бъдат изключени от Академия „Пойнтър“, имаше и страхотни държавни училища. И Топаз щеше да подкрепи решението му… нали?

Голдстийн се надяваше. Напоследък бе затрупана с работа, както и той. Не беше хубаво, но такава бе реалността.

— Офисът на Топаз Роси.

— Мога ли да разговарям с нея, ако обичате?

— Здравейте, господин Голдстийн.

— Какво става там, Брад?

— Нищо особено. Да й предам ли да ви се обади? В момента има среща.

— Става дума за нещо важно. Можеш ли да прекъснеш срещата?

Последва пауза.

— Сър, свързано ли е със здравето или нещо подобно?

Голдстийн изпита необичаен гняв към Брад. Не бе свикнал нарежданията му да бъдат поставяни под съмнение. Не и от секретари. Не и от секретаря на съпругата му.

— Много съжалявам, не мога. Има среща, която не мога да прекъсна. Ще й предам съобщението веднага щом…

Кокалчетата на Джо побеляха, докато стискаше телефона.

— Каква е тази шибана среща?

— Не мога да ви кажа, господин Голдстийн, моите извинения. Делова среща. Сама ще ви каже, ако…

— Разбира се, че е делова среща. Тя е директор на компанията — каза той и затвори.

Кафето изстиваше в ръката му. Джо вдъхна от аромата, докато се опитваше да се успокои. Нищо не го вбесяваше така, както неуважението. Да се налага да си записва час, за да се срещне със собствената си съпруга.

Телефонът му завибрира. Но не беше Топаз.

Господин Голдстийн… сър. Или мога да ви наричам Джо? Снощи беше тооолкова забавно. Исках само да ви благодаря.

Голдстийн въздъхна. Откъде тази актриса се бе добрала до номера на мобилния му телефон? Сигурно продуцентите й го бяха дали. Това го подразни. Мария Гонзалес беше голяма звезда, но за Джо тя бе просто един от многото таланти и я смяташе за надценявана. Беше станала толкова известна благодарение на изваяния си задник, очи с форма на бадеми и големи естествени гърди. Беше извлечена максимална полза от естествените й дадености, но „Съмърсайд“ не беше велика драма и той не би искал НАТ да тъпче на едно място.

С неохота отговори на съобщението.

Здравей, Мария! Наричай ме Джо, ако обичаш. Радвам се, че си прекарала приятно. Беше страхотно, че се видяхме.

Беше разкарване, възможно най-учтиво. Разбира се, това бе всичко. Заигра с пълнозърнестото кексче и изяде половината, защото беше отегчен. Още пет минути и щеше да се върне, за да чуе съдбата си. Тяхната съдба.

„Не биваше да допускам да се стигне дотук“, помисли си той.

Беше сърдит на целия свят, но главно на себе си. Как бе възможно да е донесъл толкова много приходи и все още да зависи от онези нещастници?

Ако НАТ приемеха условията му, ако получеше истински контрол над мрежата, щеше да направи нещо във връзка с финансите на семейството. Да се погрижи за сигурността. Едната от домашните помощници можеше да си тръгне. С Топаз щяха да започнат отново да си готвят сами. Вече никакви скъпи курорти и шестцифрени суми на благотворителни търгове. Щяха да пестят, да изплатят лятната къща. Може би щяха да се пренесат и в по-малък апартамент — месечните такси в тази сграда биха погасили ипотеката на родителите му осем пъти, и то само за поддръжката. Той притежаваше произведения на изкуството, можеха да ги продадат. Да си потърсят градска къща, може би малка — най-сетне близнаците щяха да завършат училище, поне така се надяваше, и да отидат в колеж. В къща нямаше да се налага да плащат хиляди на месец за своя дял от разходите за портиери и поддръжка на покрива.

Телефонът му завибрира.

Никога не се бяхме срещали истински, нали? Снощи пролича, че това е било грешка. Сигурно има много неща, за които можем да си говорим.

Голдстийн се поколеба. Не искаше отново да наема Мария Гонзалес. В никакъв случай. Искаше мрежата да се развива. Но тя наистина беше безумно голяма звезда. Представи си паниката на хората в сградата отсреща, ако можеха да видят тези съобщения, да видят, че тя го моли за среща. Всичко, което бяха искали от онова тъпо парти снощи.

Директорите на мрежата ще се радват да поговорят с теб, отговори той.

Не искам тях, искам теб. Няма нищо нередно, нали? Писна ми от костюмари.

Голдстийн се усмихна. Поласкан.

Точно сега съм с костюм, пошегува се той в отговор. Беше неочаквано забавно.

Не костюми като твоя. Онзи изглеждаше добре. Да си костюмар, е въпрос на манталитет. Ти не си такъв.

Телефонът му отново завибрира. Органайзерът. Изключи го и стана, готов да се запъти към отсрещната страна на улицата за съвещанието. От онова, което щеше да бъде казано там, зависеше как ще отговори на Мария.

На екрана светна ново текстово съобщение.

Е, Джо, ще можем ли да се срещнем?

„Нищо — помисли си Джо, — ще почакаш. И ще ти хареса.“ В края на краищата Мария бе просто поредната звезда.

Той изключи телефона, прибра го обратно в джоба си и се върна в офис сградата.

 

 

— Надявам се да сме стигнали до решение — каза Голдстийн.

— Да. — Босток заговори от името на борда. — Компромисно.

Сърцето му се сви, но не допусна лицето му да трепне.

— Не правя компромиси.

— Казах ви — силно изтъкна Ема.

— Тишина, моля — намеси се Джак. — Изслушай ни, Джо.

— Много добре — каза Голдстийн. Погледна Харви.

— Добре, Джо. Имаш картбланш. Изчисти схемата. Изхарчи отново целия бюджет. Но това е поемане на риск с цената на всичко, на което разчитат акционерите ни. Не можем да допуснем тази компания да фалира пред очите ни. Всеки тук има репутация.

„Но не добра“, помисли си Джо.

— Слушам — каза той.

— Ето каква сделка предлагаме. Развивай всичко, което искаш, изхвърли всичко, което искаш. Но предложи на този борд една изпитана и доказана ярка звезда, с която можем да привлечем рекламодатели. Струва ли ти се честно?

— Един изпитан боен кон, докато търся свежа кръв? — усмихна се Голдстийн. — Разумно. Мога да се съглася с това.

— И тази, която бордът иска, е Мария Гонзалес.

— Стабилна е — силно заговори Ема. — Получава повече внимание в пресата от всеки друг на планетата.

— Можеш ли да убедиш Мария за нещо ново? — попита Джак. — Не ни интересува какво мислиш за актьорските й способности. Искаме рейтинги.

„Които не зависят само от звезди“, помисли си Джо, но кимна. Беше малка цена, която се налагаше да плати.

— Да. Мога да убедя Мария Гонзалес.

Можеше ли? Съобщенията в кафенето бяха едно. Да привлече Мария, беше съвсем друго. Договорът й бе изтекъл и имаше страхотен агент. Той щеше да иска големи пари.

— Върни се при нас в близкия един месец с нов двегодишен договор за Мария — каза Босток. — После можеш да изхвърлиш всичко друго в схемата и да управляваш по свой начин. Ще подпишем споразумението веднага щом уредиш договора й.

В такъв случай договорът на Мария щеше да бъде уреден светкавично. Голдстийн мислено си преповтори думите, които бяха разменили. Тя искаше да работи с него, а той искаше нещата да потръгнат.

Лесна работа.

— Това е честно — каза Джо. — Ще се видим след седмица.

— Казах месец.

— Няма да ми бъде нужен цял месец. Ще подпише до идната седмица. А сега ме извинете, господа, имам важни срещи.

Стана и излезе от стаята. Чуваше развълнуваното бърборене на борда зад гърба си. Отново включи телефона: текстови съобщения от Мария и гласова поща от Топаз.

И двете можеха да почакат. Особено съпругата му.

Голдстийн беше зает човек.