Луиз Бегшоу
Игри на властта (15)

Петнадесета глава

— Мисля, че си много смела — Ким протегна ръка и леко потупа Топаз по коляното. — Да можеш да се справиш с всичко това толкова публично и същевременно да вършиш работата си както трябва.

Топаз отвърна на усмивката й. Водещата проявяваше искрено съчувствие и си личеше. Това беше добра телевизия, вече се бе убедила.

— Жените всеки ден се опитват да балансират между личния си живот и работата, дори когато всичко е наред. Дори когато единственият проблем е, че дъщеря ви тийнейджърка казва, че ви мрази, защото не й позволявате да сложи черен лак на ноктите си.

Публиката силно се засмя. Прозвучаха аплодисменти.

— Трябва да престанем да се правим на супержени и да си въобразяваме, че по някакъв начин сме се провалили, ако в живота ни се случи нещо лошо. — Топаз вдигна глава и погледна право към публиката в отговор на одобрителните им усмивки. — Голяма част от натиска, на който сме подложени днес, идва от опити да запазваме достойнството си. Е, преглътнах това, че съпругът ми ме напусна. Всъщност никога не съм искала такава реклама. Не мога да намеря добро училище за децата си, може би е най-добре да останат там, където са. Трябва да можем да кажем: „Гадно е, разстроена съм“. А после да продължим с онова, с което сме били заети преди.

Последва нова серия аплодисменти, този път и подсвирквания.

— Може да си докоснала някаква струна — отбеляза Ким. — Но трябва да те попитам, Топаз, не мислиш ли, че вашата индустрия допринася с нещо за това? Всички онези съвършени снимки в женските списания? Никоя от дъщерите ни не може да бъде достатъчно красива, достатъчно слаба…

Публиката отново изръкопляска. Топаз видя жените да накланят глави встрани срещу нея, вече по-враждебно настроени, докато очакваха отговора й.

— Знаеш ли, Ким, сто процента си права. Тук мисля, че „Американско момиче“ ще промени историята. Лично аз поемам отговорност. И голям риск. — Погледна право в камерата. — За първи път имаме модел на корицата, чиято снимка не е обработена с Фотошоп. Всъщност и снимките към статиите ни не са изгладени.

Публиката полудя. Надаваха викове, ръкопляскаха, потропваха с крака по пода.

— Благодаря — каза Топаз. — Много благодаря.

— Почакай — каза Ким. — Това е голяма новина. Да видим дали съм разбрала правилно. Нали не говорим само за един експеримент с естествени снимки? Това е цялото списание?

— Да.

— Значи е специален брой? А следващия месец? Предполагам, че ще се върнете към нормалното.

— Не. Отсега нататък „Американско момиче“ няма да коригира недостатъци. Ако моделът има пъпка, гримьорите използват коректор. Това правят и нашите тийнейджърки. Дори на красивите момичета им излизат пъпки. А ако сте на двадесет и пет? Може да имате някоя бръчица около очите. Дори на челото. Жените остаряват, момичетата имат акне, червенокосите лунички… и всички сме красиви.

Аплодисментите за Топаз сега бяха толкова бурни, че на Ким й бяха нужни няколко секунди, за да успокои публиката.

— Еха! Наистина разтърсващо. Може ли това да се превърне в нова тенденция в медийната индустрия?

— Не обичам да уча другите какво да правят. Но това е нашият избор. И дори рекламодателите ни ще видят, че поставяме знак, когато снимките им са обработени с компютърна програма. Потребителите трябва да знаят.

— Топаз Роси, много благодаря. Това специално издание на „Американско момиче“ ще бъде по сергиите в понеделник. Нямам търпение да си купя броя. Само така, Топаз!

Бурните аплодисменти продължиха и след като прожекторите угаснаха и един от техниците дотича да откачи микрофона на Топаз, за да може да се оттегли по време на рекламната пауза.

— Беше неотразима — прошепна Ким. — Можеш да бъдеш сигурна, че това ще влезе в новинарските емисии утре.

— Благодаря за възможността — каза Топаз. Докато слизаше от сцената, виковете и подсвиркванията на публиката отекваха в ушите й.

— Беше сензационно — тихо каза Маргарет Ленг, вицепрезидент на пиар отдела на „Американ Мегъзинс“, която придружаваше Топаз при всяко интервю. — Най-доброто досега. Нямам представа как успяваш да кажеш нещо различно на всяко място, където сме били!

— Искам посланието да стигне до всички. Искам да използват това интервю. В един и същ бизнес сме. — Топаз изведнъж почувства вълна на изтощение. — Готова ли е колата? В офиса ще се чувствам като на почивка след днешния ден.

— Шофьорът те чака. Ще дойда с теб. — Маргарет пристъпи напред, кимна и се усмихна на всички. Изглеждаше в добро настроение и това повдигна духа на Топаз въпреки умората. Маргарет щеше да получи похвали или укори според последиците от този малък пиар трик; самата Топаз беше безкрайно доволна от блестящото си представяне. — Насам. Какво имаш предвид, как така сме в един и същ бизнес? Те не продават списания. Вярно, че понякога темата им е стил и…

— Не. Става дума за творчески бизнес. Целта на всички ни е да поддържаме интерес. Затова трябва да дам на всеки от тези приятели малко уникално съдържание, нещо, до което друго шоу или блог не се е добрал. „Американ Мегъзинс“ никога няма да интервюират звезда без шанс за нещо ексклузивно. Ако всеки получи своя уникална насока, ще я използва. Иначе предаването няма да бъде запомнено с нищо. Само да се появя в него? О, супер. Ето го и него. Здравей, Харолд. Изглеждаш като огромен шведски ангел на милосърдието.

Харолд се засмя с глас.

— А ти изглеждаш като двадесет и пет годишен модел. Значи сме наравно.

Маргарет започна да бърбори за демографските статистики за зрителите на последните три телевизионни предавания, в които бяха участвали. Топаз опря тила си на бледожълтата кожена облегалка и затвори очи.

„Не заспивай“.

Насочи мисълта си към следващата част от работата. Към движението около сергиите за списания. Абонираните читатели щяха да получат броя утре; в понеделник първите доставки щяха да бъдат по рафтовете. Топаз бе направила цялата необходима подготовка. Сега нещата бяха извън нейния контрол. Младите американки щяха да решат.

А истерията около всичко това? „Американско момиче“ беше просто едно списание. През следващите два месеца този цирк щеше да се повтаря отново и отново. Различни заглавия. Различни пазари. Едно и също предизвикателство.

— Защо спряхме? — сънено попита тя.

— Попаднахме в задръстване, госпожо Роси — каза Харолд. — Когато излезем, остават само две преки до офиса.

— Добре. Откарай Маргарет. Аз ще сляза и ще повървя пеша. Ще стигна по-бързо.

Топаз грабна чантата си, отвори страничната врата и се промъкна между непомръдващите коли, без да обръща внимание на клаксоните, сви към тротоара и се отдалечи с решителен израз на лицето.

Маргарет Ленг затвори задната врата зад нея.

— Ау! Винаги ли бърза толкова?

— Нямате представа, госпожо — каза шофьорът с усмивка.

 

 

Джо Голдстийн лежеше по гръб на леглото. Мария упорито се трудеше с уста. Смучеше, ближеше, прокарваше устни нагоре–надолу по члена му като вакуумна помпа. Онзи съвършен задник ясно се виждаше в края на извивката на гръбнака й, изваян като два великолепни златистокафяви хълма. В порно стил, тя използваше ръката си, раздвижваше меката кожица, докато го засмукваше.

Беше фантазията на всеки мъж. Но Голдстийн едва поддържаше ерекцията си.

— Ммм — замърка Мария, докато си поемаше дъх. — Джо, скъпи, толкова си загорял…

Може би. Но не за нея.

Джо отчаяно извърна глава, стисна очи. По-добре бе така, да не я вижда. Много отдавна, преди да срещне Топаз, бе чукал всичко, което се движи. Понякога младият Джо Голдстийн се озоваваше в леглото с момиче, чиито съблазнителни форми са били измама. Оказваше се с плосък задник, подпухнали бедра или гърди, които изглеждаха страхотно в пристягащ сутиен в нощен клуб, а висяха до пъпа, когато вървеше из хотелската стая. Но джентълменската му тактичност не позволяваше да зареже възбудена женска и Джо бе овладял изкуството да затваря очи и да фантазира за момиче, чисто съвършено тяло изглежда точно като това на Мария.

А сега, когато в действителност бе с Мария, заобленият й стегнат задник, изваяните й гърди и прелестните й засмукващи устни го отблъскваха.

Опита се да се съсредоточи върху усещането за тази примамлива, ненаситна мекота, която се плъзгаше нагоре–надолу по символа на мъжествеността му и отчаяно искаше той да свърши. Усети леко втвърдяване и чу Мария да издава стон на наслада. Беше умела колкото всяка проститутка. Но с това темпо щяха да останат така до сутринта. Езикът й бе неуморен, но усещането бе почти мъчително. С Топаз никога не се бе сблъсквал с това. Тя стенеше само когато е искрена; не разиграваше театър…

Когато Джо искаше „свирка“, само се плъзваше зад Топаз, прокарваше ръце по гърба й и страстно обхващаше задника й. И когато дишането й се учестеше от възбуда, рязко я завърташе, слагаше ръце на раменете й и я караше да коленичи, точно пред него. Без приказки. Без нищо. Вече бе влажна и гореща; разкопчаваше ципа му, придърпваше панталона му надолу и започваше да смуче възбудения до болка член там, където са. В спалнята, на пътеката в хола, заключени в банята на някакво скучно вечерно парти у приятели… Топаз му духаше навсякъде. Господи, колко беше добра, и той с удоволствие я задоволяваше в замяна с пръсти, с език и дори с дланта на ръката си, когато бяха на място, където е невъзможно да се чукат…

— Господи — извика Джо и се замята върху леглото. — О, господи…

Тя ближеше, смучеше, поглъщаше го. Отново почувства как устните и езикът й го обхващат, лъскат и целуват. Нямаше спор, Мария бе страхотна в леглото.

„За някой друг“.

— Беше чудесно, скъпа.

Джо се плъзна към края на леглото, леко се надигна и отдалечи члена си от нея. Силните му ръце с лекота я повдигнаха, тежестта й бе нищо за него. Притегли я към себе си и с усилие на волята я целуна по устните.

— Знаех си! Знаех си, че ще свършиш — мъркаше Мария. — Зная как да ти доставя наслада, скъпи…

— Просто си зашеметяваща. Мечта за всеки мъж. — Отново я целуна по челото и преметна крака през ръба на леглото с облекчението на затворник, който най-сетне ще прекрачи портала към свободата. — Трябва да тръгвам.

— Какво, вече?

— Зная. Иска ми се да можех да остана още — излъга Голдстийн. — Но в офиса подготвяме нова мащабна стратегия за придобиване на собственост и трябва да напиша допълнение към договора. Ще ми отнеме цял ден.

Мария нацупи устни.

— Е, добре, предполагам, че трябва да се примиря с това, щом имам връзка с вечно зает изпълнителен директор. Дано скоро нещата там се успокоят, скъпи. Искам да те заведа в Бевърли Хилс, да те запозная с леля си и братовчед си…

Само при мисълта за нещо подобно Голдстийн почувства гадене. За щастие вече се бе отдалечил на половината път до банята за гости и Мария не видя гримасата му.

— Ще поговорим за това друг път.

Без да чуе отговора й, той влезе в мраморното мокро помещение, развъртя крановете и шуртенето на водата заглуши гласа й. Грабна сапун, старателно се изми. Искаше да бъде чист.

Защото за първи път в зрелия си живот Джо Голдстийн се чувстваше омърсен след секс.

Това нямаше да завърши добре. Вече го бе проумял. Мария не беше от лесно прощаващите. Но вече не го бе грижа. Беше я чукал. По-лошо, беше се издънил.

Отново се сапуниса, изплакна се и взе кърпа. Остави водата да шурти, за да не й хрумне да влезе, за да му прави компания. Дрехите му бяха в шкафа, където ги бе оставил вечерта, планирайки това бягство още при влизането си. Бързо се облече. Едва когато бе готов за тръгване, нави ръкавите си и спря душа.

— Джо… — прозвуча гласът на Мария откъм спалнята. Голдстийн излезе от банята, напълно облечен, обут, със сако и вратовръзка.

— Мария, наистина трябва да тръгвам. Но обещавам, че ще се обадя.

— Обичам те, скъпи — извика тя.

— Приятен ден. Ще се чуем по-късно.

Джо излезе, затръшна вратата на апартамента след себе си и изтича до асансьорите. Натисна бутона. Докато чакаше, трябваше да напряга волята си, за да не поглежда назад към входната врата на Мария, сякаш тя щеше да изскочи полугола, загърната с хавлия, да го преследва, докато излезе от сградата.

„Не полудявай. Това не е «Фатално привличане». Мария е зряла жена. Може да има всеки мъж, когото пожелае.“

„Освен мен.“

Когато асансьорът пристигна, той стъпи вътре с чувство на облекчение, примесено с паника. Пътят пред него бе ясен. Трябваше да скъса с Мария. Нито ден, нито една нощ повече от тази пълна лудост. Да бъде с нея, не бе поведение на алфа-мъжкар — беше най-недостойният ход на света. Не искаше да има връзка с тази жена. Дори вече не я желаеше. Беше се съгласил на това от страх. Страх да се изправи срещу онова, което бе причинил на Топаз.

„Отчуждение. Раздяла. Не изневяра.“

Това бе самозаблуда, разбира се, чиста самозаблуда, но Джо се вкопчваше в нея, за да спаси самочувствието си. Добавяха се и амбициите на Мария, настояванията на борда, чувството за вина, в чийто капан го поставяше тя и пристигането на Роуина, които го бяха подтикнали към публична самозащита, заради нещо, което дори не бе желал.

Звънеше на съпругата си. Отново и отново. Искаше да се извини, да обясни. Като че ли беше възможно. „Трябва ми само месец. Мога ли да получа временно разрешително за изневяра? Кълна се, че никога повече няма да правя така.“

Когато най-сетне бе успял да поговори с нея, нямаше нищо подобно. Беше жестоко. Би предпочел десет рунда на ринга срещу Майк Тайсън вместо болката, която Топаз го бе накарала да изпита.

И по-скоро би изтръгнал ноктите си с ръждиви клещи, отколкото отново да разиграе онзи пиар цирк пред медиите с Мария.

Що се отнасяше до разговора с децата… Голдстийн не можеше дори да мисли за това. Нямаше средство за справяне с тази болка. Те бяха толкова далеч от него, емоционално, физически. Дейвид говореше като от дъното на дълбок кладенец. Рона сякаш преглъщаше сълзи, разговаряше с него по принуда. Казаха, че са на гости у семейство Кребс. Помолиха го да не се появява по телевизията. Казаха, че го обичат, и много го заболя.

Голдстийн затвори с обляно в сълзи лице. Беше му нужен час, за да се овладее. И да се опита да измисли начин да се измъкне от този проклет вълчи капан.

Не беше толкова лесно. Бе сключил сделка. Да отдаде на Мария един месец от живота си. А след по-малко от седмица щеше да се отметне.

Асансьорът се раздруса и спря в подземния гараж. Неговият лексъс бе паркиран на едно от местата за гости. Благодарен, той се качи, включи на скорост и потегли към улицата. Отвън чакаха фотографи. Остана с поглед вперен право напред, без да ги погледне, без да им даде каквото и да било. Ако снимката беше достатъчно скучна, можеше и да не я използват. Най-сетне успя да пропълзи през малката група мъже. По това време сутринта бе по-добре да тръгне по „Десето Авеню“, отколкото по уестсайдската магистрала. Не, че имаше значение. Всеки път бе добър, стига да го отвеждаше далеч от медиите и от бившата му приятелка.

След минути отново паркира, този път под сградата на НАТ, на онова хубаво, леснодостъпно директорско място.

Запита се докога ще бъде негово.

„Не. Мамка му. Добър съм в работата си. Страхотен. Аз не бих уволнил вицепрезидентка, ако е имала връзка с председателя на борда. Не биваше да чукам Мария, беше глупаво, но е лично.“

Обнадежден от тази мисъл, Голдстийн слезе от колата и се отправи към асансьора за директорските офиси. Беше този златен сутрешен час, шест, дълго преди и най-ранобудните служители да пристигнат на работа. Беше сам. Така мислеше най-добре.

Отиде до кафемашината и я настрои за силно кафе. Топаз бе по всички телевизионни канали, всички радиостанции. Напомняше му, че е загубил. Напомняше му за онова, което бе проявил глупостта да изложи на риск. Господи, беше толкова красива, толкова смела, толкова силна! Точно това, което би могло да се очаква от жената, по която бе хлътнал толкова дълбоко преди повече от двадесет години. Имаше криза в работата си, с която се справяше, и използваше Мария, за да продава новото си списание. Невероятен кураж. Джо беше възхитен. Надяваше се да има възможност да й го каже.

Кафемашината засъска. От нея излизаше приятен аромат. Наля си голяма, димяща чаша и я отнесе в офиса си. Скъсването с Мария бе нещо, което трябваше да направи за себе си. Не искаше да бъде с нея и това бе краят. Имаше тактични, деликатни начини да й го каже. Щеше да се опита да прояви уважение. Но нямаше да остане с нея по принуда нито час повече.

Пиеше кафето си и гледаше през прозореца как слънцето изгрява над небостъргачите на Манхатън, струпани около централната част. Движението бавно започваше да става натоварено. Закусвалните отваряха. Банкери и младши адвокати потегляха за работа, показвайки какви мъжкари са, щом могат да излязат в този ранен час. Джо се наслаждаваше. Разбираше това чувство: амбициите и властта, звъна на пари, ритъма на града. По-вълнуващо от секс. Освен когато е с Топаз.

Това бе проблемът. Съпругата му. Докога щяха да бъдат разделени? Беше свалила венчалната си халка, бе видял по телевизията. А по телефона му бе казала, че вече ще разговаря с нея само чрез адвоката си. Изпращането на всичките му вещи във фоайето на офис сградата бе затвърдило страховете му.

Можеше да се раздели с любовницата си, но това не беше гаранция, че Топаз ще го приеме отново. Онзи огнен италиански темперамент бе закипял. И ако сега Топаз тъгуваше, в което Джо бе убеден, когато допълзеше обратно при нея да моли за прошка, тази тъга щеше да се преобрази в унищожителен гняв.

Терапия за двойки. Безкрайни кавги. Топаз щеше да хвърля това в лицето му, докато и двамата паднат мъртви. Тялото на Мария щеше да застава помежду им дълго, след като той се е отказал от него и от мимолетните наслади, които му носи. Докога щеше да се чука с призрак? Топаз никога вече нямаше да му има доверие. И накрая, поради човешката си природа, Джо щеше да се умори да иска прошка и отново щяха да започнат да се карат.

Можеше да се върне в апартамента тази вечер, ако Топаз го пусне там. Но дали можеше да се прибере у дома?

Кафето изстиваше. Той го допи и включи компютъра си. Проблемът с любовта беше, че всичко в нея зависеше и от друго човешко същество. Дали затова мъжете се съпротивляваха? Човек не можеше да контролира променливите. А той мразеше да не може да упражнява контрол.

От друга страна, работата? Кариерата му принадлежеше на самия него.

И беше време да започне да мисли за бизнеса.

 

 

— Топаз! Слава богу, че се върна.

Люси Клайн дотича, чаткайки с ниските си токчета в мига, когато Топаз влезе през вратата.

— Какъв е проблемът сега?

— Няма проблем. Точно обратното. Освен ако не броиш хартиената планина от съобщения, която расте върху бюрото ти. — Люси се усмихна. — Асистентката ти прави всичко възможно, но просто не може да смогне. Помолих стажантите да отговарят на обажданията ти. Като в контролна кула е. Сортират и отсяват.

Топаз прикова поглед в по-младата жена.

— Нещо не схващам.

— Мария Гонзалес е забравена. Ти си голямата звезда днес. Този офис никога не е виждал нещо подобно.

— Имаш предвид поща от фенове? — бавно попита Топаз.

— Точно това. Страшно са те харесали. Обаждат се хора от къде ли не. Абитуриентки, мамчета от Средния запад, професори в колежи. Имаше дори едно обаждане от Станфорд. Идеята е заразителна. Прочете ли отзивите в Туитър?

— Туитър? Не. Оставям тези неща на децата.

— Тогава сериозно трябва да поговориш със своите. Някой е публикувал благодарствено писмо, което е с над хиляда ретуитвания. Днес си привлякла повече от четвърт милион последователи.

— Сякаш говориш на чужд език.

— Така ли? — Люси събра вежди. — Искаш ли аз да се опитам да ти обясня?

— Не. Шегувам се. Не влизам често в Туитър, но мисля, че помня паролата си. Ще поствам нещо. Междувременно, нека някой да прегледа списъка с неприети кандидати за стаж и да позвъни на първите осем. Всяко от тези съобщения трябва да получи личен отговор от „Американско момиче“. А никой от щатните служители няма време. Забавно е, но утре рано сутринта всички започвате работа върху следващия брой. Ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Осем стажанти. Разбрано?

Люси се поколеба, но реши, че Топаз говори сериозно.

— Ще накарам някого да им се обади още сега.

— Да поговорим с колцентъра. Обажданията от фенове трябва да бъдат пренасочвани. Днес очакваме да получим сведенията от павилионите за вестници. Не искам разпространителите да не могат да се свържат. Моята асистентка, твоята трябва да се занимават само с това. Разбра ли?

Люси кимна и Топаз омекна. Виждаше, че младата жена се опитва да се учи, да си води бележки. Може би това бе най-вълнуващото преживяване в професионалния й живот. И Топаз не я упрекваше; честно казано, макар и да се преструваше на хладнокръвна, самата тя също доста се вълнуваше.

Беше нещо голямо. Беше като хит. Хитът на хитовете. Всъщност сякаш отново беше на двадесет и две години.

— Погрижи се и агентите по продажби да бъдат на телефоните. И се обади на компютърния отдел. Искам пълно обновление на сайта ни. Малки хапки от всичко, което ще представим. Отдолу бутон за купуване. И бутони за споделяне в социалните мрежи.

— Да. Добре. Веднага.

— Започни със стажантите. Ще бъда в офиса си.

Топаз тръгна към малката стая в ъгъла и мина покрай бюрото на асистентката си.

— Чу ли нещо от този разговор?

— Да, госпожо Роси. Всичко.

— Донеси ми списък с двадесетте ни най-големи разпространители. Аз ще се заема с тях. Нека някой даде следващите десет имена на този, който отговаря за продажбите, десет на заместника и така нататък. Следиш ли мисълта ми?

— Да, госпожо — каза Мириам.

— С кого е първият ми телефонен разговор? — попита Топаз.

— Лайънъл Джонсън от „Хъдсън Нюз“. Готова ли сте за него?

— Да действаме. — Топаз влезе в офиса, седна на бюрото си и преплете пръсти. — И ми донеси чаша кафе! — извика тя през отворената врата. — Преди да заспя на клавиатурата си!

Натисна първия бутон за свързване и се усмихна, когато чу включването.

— Лайънъл. Как е любимият ми клиент?

— Топаз, отделям ти време само защото зная, че ме обичаш толкова, че ще ми уредиш още тридесет процента копия до вторник сутринта. Тук загиваме. Хлапетата се надпреварват да видят и изкупят цялата ни наличност. Почти са изчерпани.

— Лайънъл, лошо момче — каза Топаз. — Знаеш, че това е под ембарго.

— Никакво ембарго. Продават се като спасителни лодки на „Титаник“. Трябват ми още бройки.

— Мога да ти изпратя. Ти си първият разпространител, с когото разговарям. Подозирам, че и някои от другите може да искат същото — каза Топаз, докато адреналинът бушуваше в тялото й. Може би всъщност не се нуждаеше от онова кафе. — Трябва да ми останат копия и за тях. А „Юнайтед“?

— Майната им на „Юнайтед“! Мислиш ли, че ме интересува какво искат те?

— Докато те привлекат да отговаряш за техните щандове и ти напомня за този разговор.

Лайънъл се засмя.

— Поздравления, Топаз. Това е един от най-добрите ти ходове.

Тя засия.

— Кой си ти и какво си направил с онзи Лайънъл, когото познавам? Той никога не прави комплименти.

— Момент на слабост — промърмори старият й приятел. — Не свиквай с това. Значи, тридесет процента? Разбрахме ли се?

— Петнадесет, и то само защото флиртуваш с мен. Иначе щяха да бъдат десет.

— Ти си скъперница, Топаз. Знаеш това, нали?

— Лайнъл, ако и останалите, на които трябва да се обадя, са като теб, ще се наложи да пуснем още копия за печат днес. И ще ти ги изпратим веднага щом можем. Главните ни разпространители ще бъдат с предимство. Обещавам.

— Ще приема жалките ти петнадесет процента, но само защото се налага.

— Това обикновено е страхотна причина. Сега освободи телефона. И други хора чакат.

— Много си любезна — отбеляза той и затвори.

Влезе младо момиче с прилепнала пола и очи, изпълнени с възхищение, и сложи пред Топаз чаша димящо кафе и старателно напечатан списък.

Топаз тихо благодари и отпи от ароматната напитка с дъх на канела. Вкусът беше божествен, най-доброто, което някога бе пила. През тялото й преминаха тръпки на вълнение. Набра следващия номер от списъка.

— Матилда! Топаз е. Някакъв интерес към новия ни брой?

— Загиваме. Трябва да ми уредиш още копия от това списание. Не мога да отговоря на търсенето…

— Само секунда, Тили — каза Топаз. Остави обаждането на изчакване и набра вътрешен номер. — Производствен отдел? Топаз Роси е. Упълномощавам ви да увеличите тиража на настоящия брой на „Американско момиче“ с петдесет процента. В зависимост от отзивите през следващите два часа, може да се наложи да го удвоя.

— Петдесет? Това е много. Мога да го направя, вече имаме достатъчно заредена хартия, но ще трябва да купим още, ако искате да удвоите тиража. Можете ли да ми изпратите писмено пълномощно?

— Ще го получиш през следващите пет минути. Междувременно, започнете да печатате. Тези бебчета трябва да бъдат доставени утре сутринта.

— Разбрано, госпожо Роси. Пресите работят.

Топаз отново превключи на изчакващия разговор.

— Тили, колко голям е интересът ти?

— Сериозно, Топаз, трябва да удвоим заявката. Колко бързо можем да ги получим?

— Майтапиш ли се с мен? — Топаз потупа по екрана пред себе си. — Почакай секунда. Заявките на „Нордърн Нюз ейджънтс“ за „Американско момиче“ бяха нищожни през последните шест месеца.

— Да, но сега трябва да се върнем към предишните количества. Всички говорят за това списание. Сякаш си прикрепила двадесетдоларова банкнота към корицата!

— Значи, твърдиш, че не бива да те наказвам заради това, че си била толкова лош клиент?

— Не бъди такава, Топаз. Клиентът винаги е прав. Освен това отлично знаеш, че изданието беше пълна боза, преди ти да го поемеш.

— Меко казано — засмя се Топаз. — Ще видя какво мога да направя.

 

 

До края на деня Топаз разговаря с двадесет разпространители и всичките молеха за още копия. Тиражът бе удвоен. Остави младшите директори да се справят с по-малките вериги и тръгна по коридора към офисите на отдела по продажби. И там телефоните се скъсваха да звънят. Рекламодатели, които се бяха възползвали от офертите и отстъпките за този брой, се обаждаха да изкажат благодарност; още много звъняха, за да влязат в играта със следващия брой, готови да платят пълната цена, молещи за рекламен плакат в средата. Агентите по продажби набързо подготвяха схеми, пресмятаха колко реклами ще могат да вместят в един–единствен брой.

— Никакво надуване на цени — каза Топаз. — Таксувайте ги по стандартната тарифа. И кой превари, той завари. Не искам следващият ни брой да стане по-дебел от септемврийското издание на „Вог“.

Тя изчака, но никой не се засмя. Броят на „Вог“ през септември 2014-та бе счупил всички рекорди с близо петстотинте си страници само за реклами.

— Да сложим ограничение. Приемайте до четиристотин страници. След това рекламодателите могат да дават заявки за ноемврийския брой.

— Който спи, губи — шеговито отбеляза Брад Уитли, началникът на отдела. Виждаше как премията му в края на годината нараства с всяка минута.

Топаз се огледа наоколо.

— Шест и половина е. Тръгвам си. Свиквам общо съвещание утре сутринта точно в десет и тридесет. В главната конферентна зала. Всички служители. Ако някой има среща в същия час, да я отмени. Ще се видим тогава.

Всички извадиха смартфоните си и зачаткаха с пръсти по тях. Когато Топаз стана и излезе, един млад мъж заръкопляска. Скоро всички в залата се присъединиха и аплодисментите зазвучаха и в коридорите, във фотографския отдел, в редакцията, докато целият екип на списанието вече ръкопляскаше.

Топаз застана до вратата, повдигна едната си ръка и помаха на служителите, чиито работни места току-що бе спасила.

— Страхотна работа свършихте всички — каза тя. — До утре.

 

 

Апартаментът й беше готов. Джейсън го бе преобразил точно според указанията й. Всички стари, мъчителни следи от Джо напълно бяха изчезнали. Имаше нови картини, тапети, възглавнички, разпръснати навсякъде. Бе пренаредил мебелите, изнесъл някои, опаковал други и сложил две нови стъклени масички. Нейните снимки бяха находчиво групирани, сякаш Джо никога не е присъствал сред тях. Нюансите на оранжево, жълто и червено, които Топаз бе поискала, бяха из цялото пространство, на възглавнички, пътеки, покривки и дори ръчно изработени стъклени кани. Стар портрет на Джо, сега може би откаран на склад, бе хитро заменен с огромен плакат — Топаз Роси на корицата на списание „Форбс“. Леко се засмя, когато го видя; това момче наистина беше магьосник.

Разбира се, все още болеше. Топаз не можеше да заличи любовта на живота си с няколко пласта боя. Но колкото по-малко неща й напомняха за Джо, толкова по-рядко щеше да усеща остриетата на болката, които пронизваха сърцето й, когато образът му изплува в съзнанието й дори за миг.

И това бе нещо.

„Не допускай да развали настроението ти точно сега. Не и днес. Беше страхотен ден. Топаз Роси, работещо момиче, отново в играта.“

Взе телефона, за да се обади на децата. Дейвид й бе казал, че разговорът с Джо е минал спокойно, и Топаз бе предпочела да не настоява за повече подробности. Рона споделяше колко много й харесва басейнът. Вечерта щели да ходят на купон с децата на семейство Кребс, предпремиерна прожекция на инди филм.

— Никакъв алкохол, не забравяйте. Все още сте под двадесет и една. Никакви цигари. Димът убива. Толкова много катран. И определено никаква трева. От марихуаната се става параноик, не ме интересува какво говорят онези калифорнийски хипита…

— Стига, мамо. Престани да ни излагаш. Тук марихуаната е практически легална. Легална е в Колорадо…

— Да, да. Не се намираш в Колорадо, млада госпожице.

— А ти какво си правила, когато си била на нашата възраст? — полюбопитства Дейвид.

— Когато бях на вашата възраст, нощем работех в квартално заведение, за да спестявам пари за следването си в „Оксфорд“, защото родителите ми не искаха да отида там, а и нямаха пари. Мога да ви уверя — тържествувайки заключи Топаз, — че не съм прахосвала джобните си за трева.

Последва миг мълчание.

— Е, мамо, нали затова си работила толкова много? За да ни осигуриш привилегии, каквито ти никога не си имала.

Дейвид и Рона се засмяха.

— Много остроумно — отбеляза Топаз. — Говоря сериозно.

— Добре, мамо, добре.

Тя въздъхна. Бяха тийнейджъри; бунтарската нагласа бе почти задължителна.

— Ако ще пушите, поне използвайте електронни цигари. Катранът е това, което убива.

Затвориха и Топаз се почувства малко по-добре.

А сега какво? Започваха часовете, които би трябвало да споделя с Джо. Бе имала страхотен ден на работа, компанията й бе спасена, личната й репутация бе скочила до небето… Утре щяха да пристигнат данните за продажбите и да покажат, че едно фалиращо списание е излетяло нагоре като ракета и е оставило след себе си бляскава пиар диря, която не може да се купи с пари. Само амбициозният, гениалният, напористият Джо Голдстийн би могъл да разбере почти сексуалната тръпка, която й носеше това.

Но Джо не беше там и Топаз никога вече нямаше да сподели нищо с него.

Въпреки волята си, въпреки силните думи, мъката започна да я обсебва, прониквайки с големите си сиви пипала в ума й като смразяваща мъгла, изсмуквайки радостта от всичко. В очите й напираха сълзи.

„Не. Не. Не бива да се предавам.“

Имаше още някой, който можеше да я разбере.

Топаз отиде до хладилника, отвори бутилка охладено „Шабли“ и внимателно си наля малка чаша. Излезе с него на терасата. Беше топла вечер и уханието на пълзящите й рози изпълваше въздуха. Седна на шезлонг с мека тапицерия, отпи голяма успокояваща глътка вино и позвъни на мобилния телефон на Роуина.

— Роуина? Топаз е. Имаш ли пет минути?

— За теб имам цял ден.

— Чух се с децата. Отново много ти благодаря. Извинявай, че не ти се обаждам често; в офиса беше лудница. Подготвяхме новия брой за печат.

— Е, и? Проработи ли стратегията ти?

— О, господи, Роуина, проработи адски добре. Удвояваме тиража. Веригите искат още и още. Продаваме места за реклама за няколко броя напред. И шумът около нас е толкова голям, че вече надскочихме пазарните си цели за следващия месец, а срокът ни за заявки все още не е започнал. Лично аз бих нарекла това страхотен триумф. — Топаз въздъхна. — Не бива да ти досаждам с малките си хвалби, но не мога да се обадя на Джо. А и признавам, че без децата тук просто имах нужда да поговоря с някого, който би проявил разбиране.

— Несъмнено. Поздравления. Огромен успех. Имаше нужда от това точно сега.

— Да, нуждаех се от нещо, няма спор. Утре ще дам на екипа насоки за следващия брой, а после ще продължа напред и ще приложа същата стратегия за следващото ни закъсало издание. — Топаз отпи още една отпускаща глътка вино. Беше добре охладено и превъзходно. — Прощавай, че се разприказвах първо за себе си. Бях твърде въодушевена. Как вървят нещата в „Музика“?

Последва дълга въздишка по телефона.

— О, Топаз, обичам те, но по-добре да не се беше обаждала.

Отпускащото усещане моментално се изпари. Топаз рязко се надигна на шезлонга.

— Роуина! Какво има? Какво се е случило? Защо да не ти се обаждам?

— Защото — заговори Роуина, — мисля, че ще ти разваля вечерта.

 

 

„Петнистото прасе“ изглеждаше идеалното място за среща. Джо Голдстийн го бе избрал много внимателно. Гостилницата в стил английски пъб предлагаше най-добрата храна в Уест Вилидж, ако не и в целия град, но това бе дребна подробност. По-важното бе, че често го посещаваха звезди и заведението знаеше как да ги пази от натрапници. С Мария щяха да бъдат настанени в уединено сепаре, в дъното на горния етаж. Освен това беше малко и претъпкано, което означаваше по-малка възможност тя да направи голяма сцена.

Предвид всичко, Голдстийн би предпочел да има колкото е възможно по-малко писъци, крясъци и счупени съдове, но бе напълно подготвен за това. Ако Мария избереше да се държи детински, нейна работа.

Стигна там рано. Официално не приемаха резервации, но винаги имаше списък, в който човек можеше да влезе, ако познава подходящите хора. Той даде стотачки бакшиш, с което предизвика повдигане на вежди, широка усмивка от гардеробиерката и изключително внимателно обслужване.

Джо наистина бе прегладнял. Докато чакаше, поръча канапе с пилешки дробчета и купа микс от мариновани зеленчуци. Беше невероятно вкусно. Днес, изхождайки от факта, че Мария не знаеше, че ще бъде зарязана, а акциите му все още бяха високи в мрежата, Голдстийн бе прекратил пет популярни сериала, подновил един и провел отлични срещи с трима от продуцентите на шоупрограми, на които най-много се възхищаваше — хора, които щяха да създадат нещо различно, нещо наистина новаторско. Телевизия, която децата ще гледат отново. Телевизия, за която ще може да се говори. Не вярваше, че медията е мъртва. Вижте „Игра на тронове“, вижте „Дневно шоу“, вижте „Къща от карти.“ Не беше въпрос на телевизия. Винаги най-важното бе да разкажеш добра история.

Дълги години НАТ се бе носила по течението. Стига толкова.

Джо бе изпълнен с толкова вълнение заради работата, колкото с мъка заради брака си. Тези две неща поглъщаха вниманието му — през целия ден почти не се бе сетил за Мария.

Но сега трябваше да й отдели време.

Тя се изкачи по тесните стъпала и дори на това място няколко клиенти извърнаха глави да я погледнат. Бе избрала класическа дневна рокля, алено жарсе, без шевове, със скромни три четвърти ръкави. Подгъвът бе точно над коленете й, а деколтето бе високо, овално и не разкриваше дори и малка част от цепката между гърдите й.

Това по никакъв начин не правеше външността й по-малко секси. Платът безмилостно прилепваше към формите й, но Мария нямаше нужда от никаква милост. Внушителните й гърди се набиваха на очи. От тънката й талия надолу фигурата й се разширяваше в онзи безупречно изваян задник, който я бе превърнал в звезда. Дори не се нуждаеше от висок ток, за да изглежда повдигнат, но все пак носеше такъв, великолепни сандали „Маноло Бланик“ с тънки каишки. Гарвановочерните й коси падаха върху раменете, разпуснати и лъскави. Беше с лек за нея грим, но според Голдстийн изглеждаше убийствено. Мария бе твърде млада, за да се нуждае от силна спирала или за да се налага да слага руж на естествено румените си бузи.

Все пак Джо не го бе грижа как е облечена, вече не.

Закрачи през помещението към масата им и той стана да я поздрави, целуна я по бузата.

Сервитьорът придърпа стола й назад и Мария грациозно седна. Усмихна се на Джо в очакване.

— Е, скъпи, как мина денят ти?

— Малко скучно — излъга той. — Ще поръчаме ли?

— Кое е добро тук? О, все едно, ще ям пържола и някаква салата. — Мария дори не погледна менюто. Запърха с мигли срещу сервитьора. — Мислите ли, че готвачът ще може да приготви това за мен?

— Да, госпожо, разбира се. А за вас, господин Голдстийн?

— Риба с пържени картофи по британски. Панировката ви с бира е изумителна. И газирана минерална вода.

— За мен също газирана — Мария подаде менюто си обратно и погледна Голдстийн. — Разговаря ли вече с децата си, скъпи?

— Да. Вчера се чухме. Успях да се свържа и с Топаз.

— Най-сетне! — каза Мария. — Тя се държи толкова детински тези дни.

Голдстийн преглътна. Нямаше да стане по-лесно, колкото и да го отлагаше с празни приказки.

— Мария, зная, че ще ти бъде трудно да го чуеш. Но разговорите със семейството ми ме накараха да видя нещата в перспектива. Ти си прекрасна жена, много умна и много секси. Но съм влюбен в Топаз и искам да се върна при нея.

„Мамка му. Направих го.“

За секунда Мария Гонзалес остана на мястото си, застинала.

След това занарежда като латерна.

— Джо, това се случва непрекъснато с хора, които за първи път разговарят с децата си след раздяла. Залитат напред–назад. Но нещата, които са те накарали да си тръгнеш, все още са реалност…

— Може би е така. Но аз не залитам напред–назад. Помислих внимателно. Харесвам те, Мария, но не те обичам. И никога няма да те обикна.

Сега изражението й стана хладно.

— Не е минало почти никакво време, откакто сключихме споразумението. Заради шума в медиите ли е? Публичността? Аз нямам нищо общо.

Напротив, помисли си Джо, но защо да започва битка? Нямаше значение.

— Не е заради пресата. Не ми беше приятно, но не това е причината. Не мога да бъда с жена, която не обичам, колкото и да е неустоима.

— Джо. Обсъдихме това. Помолих те да ми дадеш месец. Ти сключи сделка с мен…

— Да. И съжалявам, Мария. Беше проява на слабост и глупост от моя страна. Не биваше да ти обещавам нищо. Сега се налага да наруша обещанието си.

— Защо? Какво значение имат още няколко седмици? Дори не ми даваш шанс да те направя щастлив.

— Наясно съм. Но това няма да промени решението ми.

— А фактът, че го обяви публично? Че ще ме направиш за смях? Нима не означава нищо за теб?

— Нямам нищо против да казваш, че ти си ме зарязала.

— А ще го потвърдиш ли? — Тъмните очи на Мария гневно се присвиха. — Защото ти си първият, когото ще попитат.

Ох. Това беше ужасно. Но не можеше да й даде нищо. Никаква сламка, за която да се хване.

Поклати глава.

— Най-доброто, което мога да направя, е да отговоря „Без коментар“. Ще помоля съпругата си да ме приеме обратно. Няма повече да я унижавам. Няма да се съглася на измислица, която прави така, че да изглежда, че се връщам при нея само защото съм ти омръзнал. Няма безболезнен начин да го кажа, така че се опитвам да бъда откровен с теб, както трябваше да постъпя още в самото начало. Слагам край на връзката ни, за да се опитам да се сдобря със съпругата си. Аз няма да кажа нито дума, но не мога да се закълна, че и Топаз ще си мълчи. Не мога да говоря от нейно име. Никога не съм го правил.

— Заповядайте… — каза сервитьорът, който се приближи с енергична походка и сложи скромна порция салата пред Мария. — Това е превъзходното ни телешко филе, местно производство специално за нас, сушено минимум тридесет…

— Хей, приятел — каза Голдстийн, — извинявай, но би ли ни оставил насаме, ако обичаш?

Прекъснат тъкмо когато бе набрал инерция, сервитьорът се поколеба за секунда, но приветливо кимна.

— Да, сър. Разбира се.

Мълчаливо сервира останалата храна. Голдстийн му подаде още стотачка и с дискретно движение с ръка, наподобяващо писане, поиска сметката.

— Веднага, сър — каза сервитьорът и бързо се оттегли.

— Значи няма дори да ме подкрепиш? — процеди Мария през зъби. — Не ти вярвам. Лъгал си ме. Само си ме използвал. Заради расата ли е, Джо? Значи съм била твоята латино курва?

— Не! — Голдстийн внезапно бе изтръгнат от апатията си. — Как можеш да си помислиш такова нещо? Обичам съпругата си. Няма нищо общо с теб. Расата? Топаз е италианка.

— Колко обичаше жена си тази сутрин, докато смучех чепа ти?

„Невероятно много“, помисли си Джо, но не го изрече.

— Не биваше да правя любов с теб днес. Имах нужда от малко време да помисля как да ти го кажа.

— И част от мисловния ти процес беше да получиш една последна свирка?

— Мария. Моля те. Не говори толкова силно. Хапни нещо. Ако направиш сцена, утре ще влезе във всички вестници.

— Може би трябва. Може би трябва да се кача на тази маса и да се разкрещя, да кажа на всички тези добри хора какво си ми причинил. Да им кажа, че твърдиш, че обичаш жена си, а преди осем часа чепът ти беше в устата ми. Можем да ги накараме да гласуват колко добър съпруг си според тях!

— Имаш повече достойнство.

— А ти не — просъска тя. — Постарай се да не пропуснеш тази част, когато се обадиш на Топаз, за да я молиш на колене да те приеме обратно. Заради пари ли е? Някой адвокат ти е казал какво ще загубиш при развод? Защото аз мога да го компенсирам. Имам повече пари от двама ви взети заедно.

Гневът на Голдстийн вече напираше. Усещаше как постепенно, неумолимо ледът в сърцето му се стопява и заклокочва като лава във вулкан, който всеки момент ще изригне.

— Не съм курва. И ти не си такава. Мария, аз съм напълно зрял човек. Поемам пълна отговорност за това фиаско. Поставих те в неудобно положение. Ти ме сваляше, но те насърчавах. Желаех те. Беше прелестна и ме развеселяваше. Беше точно това, от което се нуждаех, и колкото и да ме е срам да призная, протегнах ръка и го взех. Всичко е изцяло по моя вина.

— И това е моментът, в който трябва да те аплодирам? — попита тя с огорчение. — Впрочем какво те кара да мислиш, че Топаз ще те приеме отново? Може би няма да иска да те докосне. И когато те изрита на улицата, не дотичвай обратно при мен. Ще останеш сам. Това заслужаваш.

— Права си. Нямам представа дали тя ще ме приеме. Мога само да я помоля. — Джо въздъхна. — Но дори и да не стане, макар и да си прелестна, за нас няма бъдеще, Мария. Моля те, чуй ме. Няма никаква полза да го обсъждаме.

Той разряза рибата и изяде няколко хапки с пържени картофи, отпи малка глътка минерална вода. Гърлото му бе пресъхнало от говорене. Мария набоде парче от пържолата, сякаш беше сърцето на Джо, и задъвка с настървение. След няколко мига отново заговори.

— Може би по-скоро трябва да се тревожиш за работата си, а не за брака си. Подписа договор със звезда, нали? А аз сключих сделка. Срина пазарната ми цена. Заслужаваш да те съдя. Както и НАТ.

Въпреки че Джо бе очаквал това, беше неприятно да го чуе.

— Знаеш, че не е вярно.

— Така ли, по дяволите! — Мария побутна стола си назад и драматично стана. — Приятна вечеря, копеле! Прибирам се у дома да се обадя на адвоката си. Ще се свърже с теб утре сутринта. Спи спокойно, Джо.

— Лека нощ, Мария — каза Голдстийн.

Когато тя закрачи гневно към изхода, всички мъже се загледаха в онзи неустоим задник. След миг сервитьорът гузно се материализира със сметката.

— Заповядайте, сър. Да отсервирам ли това?

— Благодаря — Голдстийн пъхна черната си карта „Амекс“, — аз все още не съм приключил. А, можете да добавите към сметката ми и чаша шампанско.

Сервитьорът се усмихна широко.

— Да, сър. Веднага.

Джо се облегна назад на вишневочервената кожа на дивана. Лавата изстиваше, втвърдяваше се. Чувстваше се сякаш е възвърнал свободата си.

Господи, какво облекчение.

Някой сложи пред него висока чаша с пенливо шампанско и той отпи глътка.

Топаз можеше и да не го приеме. Мария бе много богата жена с отлични адвокати и възнамеряваше да вгорчи живота му. Можеше да го съди заради договора си и името му да бъде очернено във всяко специализирано издание и на двете крайбрежия. По това време утре можеше да бъде разведен, уволнен и без пукната пара.

Току-що бе поел този огромен риск.

Но Джо Голдстийн не го бе грижа.

За пръв и последен път в живота си бе допуснал да бъде манипулиран от жена. Всъщност за първи път от двадесет години бе допуснал да бъде манипулиран от когото и да било.

Шампанското бе превъзходно. Беше си купил правото да поиска прошка от Топаз. Можеше да го направи още сега.

Без да обръща внимание на погледите на другите клиенти в ресторанта, той извади мобилния си телефон и набра номера й.

Позвъни веднъж, още веднъж и на третия път се включи гласова поща. Това означаваше, че тя е прекъснала. Сърцето му подскочи. Беше там.

— … оставете съобщение.

— Топаз. Джо е. Исках да ти кажа, че току-що скъсах с Мария. Не я обичам. И никога не съм я обичал. Винаги съм обичал теб. И все още е така. Беше огромна грешка… не грешка, а нещо ужасно глупаво, което сторих. Моля те, прости ми. Поне поговори с мен. Никога няма да бъда щастлив с друга жена, освен с теб.

Затвори и довърши вечерята си. Сервитьорът отново дойде, Джо се подписа за бакшиш и излезе от заведението. На улицата го чакаха фотографи.

„Слуховете се разнасят бързо.“

Не го интересуваше. Беше слънчева привечер. Той протегна ръка и махна на преминаващо такси. Докато колата се отдалечаваше от щракащите светкавици зад него, чувстваше лекота, беше по-доволен от всякога. Знаеше, че тази нощ ще спи по-добре, отколкото от седмици.

Телефонът му звънна. Беше Топаз.

С треперещи от вълнение пръсти Джо вдигна.

— Скъпа? Чу ли съобщението ми?

— Да. Чух го. Ела си у дома.

Радостта запрепуска в него, надигна се в тялото му като приливна вълна.

— Да си дойда у дома? Сериозно?

— Ще спиш на долния етаж, в стаята за гости.

— Да, госпожо.

— Не казвам, че ще те приема отново, Джо. Ти разруши връзката ни.

Очите му преливаха от сълзи. Стисна клепачи, за да ги спре.

— Зная. Обичам те. Зная. Толкова съжалявам. Ще положа усилия. Ще направя всичко, което поискаш. Само ми позволи да бъда с теб.

— Добре. — Гласът й издаваше, че тя също плаче. — Само ела тук.

 

 

Къщата му изглеждаше различно. Джо разбра; бе възхитен от нея. Беше проявила такава сила. Всичките му вещи бяха изнесени. Изглеждаше като залез над Малибу. Не се осмели да подхвърли шега, нито да се приближи и да я прегърне.

Топаз стоеше в далечния край на хола, смутена. Той тръгна към нея.

— Благодаря ти, че ми позволяваш да остана.

— Нямаш никакви дрехи тук — каза тя. — Ако искаш, отскочи да си вземеш.

Голдстийн поклати глава.

— Не искам да мърдам от тук. Когато си легнеш, просто ще сваля тези и ще ги изпера.

— Добре.

— Мога ли да седна?

Топаз кимна. Наля си чаша вода с лед, наля и на него.

— Значи, е станало тази вечер? Как го прие тя?

— Ще ме съди, рано сутринта ще ми се обадят. Заради договора, който подписа. Не повиших хонорара й.

— Има ли шансове?

— Може би. Ще се боря с нея. И с НАТ, ако се опитат да ме уволнят.

— По-добре се огледай наоколо — мрачно каза Топаз. — Не мисля, че ще можем да си позволим разходите за това жилище още дълго.

Джо примигна.

— А? Видях какво си направила с „Американско момиче“. Пиар изявите ти. Продажбите. Хората говорят за тези неща. Това е истински триумф, Топаз. Бордът ще ти даде толкова време, колкото поискаш.

— Не се знае. Случиха се някои неща. „Музика“ са уволнили Роуина.

— Какво?

— Да. И открихме защо. Агресивен играч иска да купи компанията на безценица. Цената на акциите трябва да падне. Способен главен изпълнителен директор е нежелан. Подкупил е борда и са я изритали.

— Това е лудост. Роуина няма да се примири. Ще го съди.

— Не може да осъди този човек. Твърде голям е. Никой не желае да поеме делото. Почти със сигурност е набелязал и „Американ Мегъзинс“. Тази вечер се опитах да се свържа със своя борд. Би трябвало да празнуваме, нали? А никой от тях не желае да разговаря с мен.

— Може би не са били в офисите си.

— Асистентката на Янис каза, цитирам дословно: „Той не желае да разговаря с вас, госпожо Роси, преди утрешното извънредно заседание на борда“.

— Аз…

Джо замълча. Не можеше да каже на съпругата си, че всичко е наред. Това навеждаше на мисълта за уволнение. Безспорно.

— Защо един и същ агресивен купувач да се прицелва и в двете ви?

Топаз повдигна чашата си с вода.

— Искаш ли да направиш информирано предположение? Помисли. Върни се назад в годините. Доста назад.

— Мили боже — каза Голдстийн. — Шегуваш се.

— Няма нищо смешно около Конрад Майлс.

Той въздъхна.

— Господи. Но ще те назначат някъде другаде.

— Съмнявам се. Успех на един брой от списание срещу скапаните резултати от последните няколко години… Ще изглежда като след дъжд качулка. Твърде малко и твърде късно.

— Но „Американско момиче“ е емблемата ви.

— Да. Но инвеститорите ще кажат: „Хубав номер с женското издание, но как ще се справи с Икономик Монтли“.

Голдстийн поклати глава.

— Как го узна със сигурност? За Майлс?

— По два начина. Тук започва истинската лудост. Готов ли си?

Джо мрачно се усмихна.

— Не може да стане по-зле.

— Не бъди толкова сигурен. Първо, Роуина е изкопчила информация от някакъв счетоводител от борда си, като блъфирала, че има среща, и той изпял всичко. Майлс е предложил по петдесет милиона долара в джоба на всеки член на борда.

— Ау.

— После и аз започнах да разпитвам, не борда, а няколко разследващи журналисти, които познавам. Хора, на които имам доверие в „Поуст“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Занимават се с богатите, със светските хроники. Оказа се, че Конрад Майлс мисли за втори брак. Имало е вечери тет-а-тет в най-луксозните ресторанти и е бил видян, което е особено важно. Той не ходи там с любовниците си.

— И коя е късметлийката?

— Джоана Уотсън.

Голдстийн остана с празен поглед.

— Джоана Уотсън. Бившата главна редакторка на „Американско момиче“. Меркантилна бездарница. Онази, която уволних преди около два месеца.

— Леле! — Той се замисли за миг, след това избухна в смях. — Господи!

— Няма причина човек като него да иска звукозаписна компания. Това е ужасен бизнес. Както и печатните медии. И двете сме динозаври. Конрад Майлс иска само да съсече два женски дракона, които са го надвили. Може би Джоана е предложила „Американ Мегъзинс“ и той е решил, че ще бъде забавно да унищожи и двете ни.

Голдстийн кимна.

— Доста вероятно. О, скъпа, наистина е ужасно. — Бавно отпи глътка вода. — Какво ще правиш?

Топаз сви рамене.

— Сега ли? Ще си легна. Струва ми се, че беше най-дългият ден в живота ми, и съм напълно скапана. Дори за италианка — усмихна се тя — това са твърде много емоции. А и никога не съм си падала по влакчетата в лунапарковете.

— Добре — каза Голдстийн. — Добре. Зная, че не мога да те целуна…

— Не. Не можеш.

— Обичам те. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Топаз сви рамене и тръгна към спалнята.

— Не — внезапно каза Голдстийн. — Не! Топаз, не си лягай, не сега. Става дума за кариерата ти, не за мен. Да започнем да отвръщаме на удара.

— Да се борим срещу Конрад Майлс? Роуина не знае дали можем да го победим.

— Ти можеш. Тя не може, точно сега. Но ти можеш.

Топаз втренчи поглед в съпруга си.

— И това означава да не спя?

— Поне още два часа, може би три.

— Говориш сериозно.

— Да, сериозно. Защото тази вечер е единственият шанс, който имаш.