Луиз Бегшоу
Игри на властта (14)

Четиринадесета глава

РОУИНА СЛИЗА ОТ СЦЕНАТА

Голямата новина от звукозаписната индустрия днес е, че Роуина Кребс напуска „Музика Рекърдс“. Наскоро приета в Залата на славата и част от най-влиятелната в миналото двойка, заедно със съпруга си, легендарния продуцент Майкъл Кребс, тя беше отстранена от музикалната къща по начин, който вътрешни източници от индустрията описват като „жесток“ и „унизителен“. Изпълнителната директорка е трябвало да получи текстово съобщение от Орландо Стоунбридж, председател на борда, което не е стигнало до нея, защото е пътувала в самолет на връщане от необявено „лично посещение“ в Ню Йорк.

Е, погледни откъм светлата страна, Роуина, отсега нататък ще имаш далеч повече лично време. Хора от индустрията побързаха да изтъкнат, че Кребс безсрамно си е приписвала всички заслуги за последния успешен сезон на множеството си групи и международни филиали и е подлагала подчинените си на тормоз заради проблеми, които, както се изрази един несъжаляващ служител, били „изцяло по нейна вина“. „Понякога Роуина беше безмилостна“, казва човек, добре познаващ материята. „Повече, отколкото може да се очаква от една влиятелна жена. Беше суетна и заядлива. Повечето хора в Музика ще бъдат доволни от това развитие“. Роуина и Майкъл Кребс бяха на върха на славата… през 1993-та.

Това беше. Поне на снимката изглеждаше добре: в цял ръст, с тоалета си за Залата на славата, със статуетката в ръка, махайки на публиката като носителка на Оскар. Махаше за довиждане.

— Остави това — каза Кребс. — Изхвърли го. Още по-добре.

— Няма шанс. — Роуина сгъна броя на „Върайъти“ и го остави. — Следя всички публикации. „Билборд“, „Хитс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Ел Ей Таймс“. Не само това. Ще направя колаж от тях. Ще го сложа в рамка.

Той се усмихна широко.

— И ще го закачиш на стената в офиса си?

— Именно, скъпи. За да си го гледам, когато погна онези безсрамници.

— Хей. — Кребс се приближи към съпругата си, сложи силните си ръце на раменете й и й разтри гърба. — Сигурна ли си, че искаш това? Ще получим щедро обезщетение.

— Ще оспорят обезщетението. — Тя поклати глава. — Да кажем, че са ми теглили брадвата за добра кауза. Мислят си, че могат да задържат цената на акциите.

Кребс сви рамене.

— Хубаво. Ще ги съдим.

— Разбира се. Но делото ще се проточи две години.

— Можем да чакаме. Не бива да се отървават безнаказано, след като ти отнеха компанията. По-важното, скъпа, е, че нямаме нужда от скапаните им пари. Ще можеш да плуваш колкото искаш всеки ден.

— Вече плувам всеки ден.

— Да, като ставаш в шест сутринта. — Целуна я по главата. — Нали самата ти ми каза, че искаш да се оттеглиш. Така че кого го е грижа?

Роуина целуна ръката на съпруга си и проблясък на желание премина през нея само при близостта му.

— Зная, че знаеш отговора на този въпрос. Да се оттеглиш, е едно. Да бъдеш уволнен, е друго.

Кребс се усмихна.

— Да. Но все пак реших да изложа тази възможност.

— Но, скъпи, наистина имаме нужда от парите. Ти нае онзи страхотен апартамент за Марти. Плащаш сметките там, плащаш и на болногледачката…

— Струва толкова, колкото струва — отсече той.

— Напълно съм съгласна. — Роуина направи гримаса. — Като че ли аз не бих ги давала. Харчим колкото трябва за всяко от децата ти. Но това е добър аргумент да приема сумата.

Кребс кимна, отново се отпусна. Марти беше болна тема помежду им; той не можеше, просто не можеше да разговаря с Роуина за това.

Преди да тръгне от Ню Йорк, бе дал обещание на най-големия си син.

— Търся нещо близо до болницата. Приземен етаж. Градина. — Бе дал на Джеси Невинс, агента на недвижими имоти, списък с изискванията си. — Наем за шест месеца, плащам цялата сума предварително. Искам днес да мога да дам ключовете на сина си.

— Предполагам, че няма нужда да ви искам препоръки?

Той завъртя очи.

— Парите ми са достатъчна препоръка. Иначе клиентите ви могат да направят справка в Уикипедия. Или в Айтюнс.

Тя се усмихна.

— Да, господине. Ще ви се обадя след час със списък на подходящи жилища.

Спря се на първото, до което тя го заведе на оглед: напълно обзаведен апартамент с две спални и малък кабинет, долният етаж на стара монолитна сграда, закътана на седемдесета улица, близо до реката. Беше във викториански стил, с етажерки, очакващи книгите на Марти, и чудесен заден двор, където синът му можеше да посяда, малка зелена площ с шезлонги и водоскок, монтиран на стената.

— Няма басейн — каза Джеси. — Но можете да му извадите членска карта за „Екуинокс“, малко по-надолу по улицата. Има страхотна кухня. Синът ви готви ли?

— Когато е по-силен.

Кребс се огледа, доволен от мястото. Беше старомодно, академично, точно каквото Марти би искал. Имаше очукани антики, изтъркан афгански килим и решетка с месингови орнаменти. Предлагаше пространство навън през лятото, топлина и уют през зимата. Имаше и втора спалня, ако някога той им гостува.

— Приятелката му готви. Но ще наема помощница, квалифицирана болногледачка, и ще й плащам цяло състояние, за да поеме и готвенето, и чистенето. Така Марти и Амелия няма да се тревожат за нищо. Освен за оздравяването му.

Жената го погледна.

— Ще ми се да бях имала баща като вас, когато бях болна.

Кребс примигна.

— Имали сте рак?

— На гърдата. Преди двадесет и пет години. — Стисна ръката му. — При всеки е различно, но в наши дни правят чудеса. Не преставам да се удивлявам.

Леко се смути, когато очите му се насълзиха при тази проява на съчувствие от непознат човек.

— Благодаря ви. — Преглътна и се огледа наоколо. — Нали се дава обзаведено?

— Да. Собственичката иска веднага да го отдаде. В Англия е за кратко. Всъщност — в Оксфордския университет. Тя също е професор.

— Трябваше да се досетя. Почти идеално за детето ми. Колко иска за етажа?

— Четири хиляди и петстотин на месец. Скъпо е, но можем да се спазарим…

— Никакви пазарлъци.

Джеси зяпна.

— Хей, можем да смъкнем от цената. Повечето хора не искат да ползват чужди мебели, нали разбирате?

— Клиентката ви иска жилището да се наеме, а Марти е свястно еврейско момче, което няма да я разиграва. Аз искам ключовете на всяка цена след час. Ще преведа цялата сума и ще подпиша договора. Това е най-важната част от сделката за мен, бързината.

Тя му подаде ръка.

— Приятно е да се прави бизнес с вас, господин Кребс.

Марти и Амелия се настаниха същия следобед; никога нямаше да забрави израза на удивление и радост на бледото, измъчено лице на сина си.

— Можете да запалите камината. На дърва е и коминът е почистен — смутено каза Майкъл.

— Наистина ли е наше? — попита Амелия. — За колко време, Майкъл? Това място е страхотно.

— Шест месеца. Ще платя и оставащите задължения за старата ви квартира.

— Татко, би трябвало да откажа, но… — Марти се усмихваше и сърцето на Майкъл заигра, когато видя това, — но не мога. Твърде специално е.

— Ще бъдеш на две преки от медицинския център. И още нещо. Ангажирах медицинска сестра с препоръки. Ще се грижи за дозите от лекарствата и витамините ти и ще готви, което ще бъде улеснение за Амелия. Ще поеме и други домакински задължения.

— Медицинска сестра? Да работи и като чистачка?

— Намерих жена, която се е препитавала с почистване на жилища, преди да се дипломира. — Кребс се усмихна. — Повярвай ми, плащам невероятно добре за всяка неприятна дейност. Трябва да имаш сигурност в дома си. Има дори диплома за диетолог. Може да ви пазарува и да купува всички антиканцерогенни глупости, които трябва да ядеш. — При тревожния поглед на Амелия той добави: — Уредил съм домакинска кредитна карта за нея. Казва се Светлана Аяшинка и ще бъде тук в пет следобед. Дано ви устройва. Поемам всички разходи, Марти. От вас двамата се иска само да се съсредоточите върху живота си.

„Иска ми се той да бъде дълъг и щастлив“, помисли си Майкъл, но не го изрече. За нищо на света нямаше да рискува да заплаче пред сина си.

— Татко. Ти си върхът. На мама страшно ще й хареса тук.

Ето го — онова натрапчиво гласче на ревността, на вечните угризения.

— Покани и братята си. Поддържайте близки отношения.

— Ще ги поканя. Нямам търпение да се похваля.

Кребс погледна часовника си.

— Марти, ако всичко при вас вече е наред, тръгвам обратно за летището. Трябва да свърша няколко неща в Ел Ей.

— Имаш деца там — изтъкна Марти.

— Другите ми деца.

— Татко. Няма проблем. — Синът му го прегърна и Кребс долови усилието, което отслабналите му мускули полагаха, за да го задържи в прегръдката си. — Обичам те. Истински. Добре съм. Върви си у дома.

Споменът за тази сцена го крепеше по време на дългото пътуване до дома и докато се опитваше да се върне към нормалния си живот с Роуина и децата. Не бе споделил нищо със съпругата си; не можеше. Но тя знаеше, че има нужда от пари. Права бе за това.

Върна се обратно в настоящето. Гневът на Роуина бе достатъчно силен, за да захрани електрическата мрежа на Лос Анджелис.

— Аз напускам, добре. Но вие да ме уволните? Ще ви съсипя. Всеки един от вас, проклетници. Ще си върна „Музика“. Тогава ще мога да се оттегля. — Роуина въздъхна. — Най-много ме е яд, че тези негодници провалиха плановете ми за оттегляне. Сега трябва да се върна на ринга, независимо дали ми харесва, или не.

— Истината е, че ти харесва.

— Кой го казва? Те ми се присмиват, подиграват ми се.

— Разбира се. Чакалите мразят самотата. Ти си шефка, която действа с твърда ръка, затова си толкова добра. Затова се задържа на върха двадесет години. Хората не могат да се примирят с това. Да те видят да падаш, е огромно щастие за тях.

— Супер. Дано са доволни — очите й се присвиха, — отивам да поплувам.

— Така те искам — отбеляза Кребс. Напълно я разбираше.

Когато Роуина грабна златисто бежовия си бански „Мисони“, онзи, който толкова обичаше, и се отправи към басейна им на покрива, Майкъл Кребс почувства силна възбуда. Не се канеше да плува за удоволствие. Щеше да измине бързо петдесет дължини, стройните й крака щяха да порят водата, сякаш всяко движение е ритник, предназначен за невидими врагове. След това щеше да се облече, да се гримира и да тръгне за работа.

В него се надигна нещо мощно, което не бе усещал от години. Адреналин. Рязко си пое дъх, замаян от насладата, която изживяваше. Беше по-ценно от това, че Роуина ще възстанови компанията си. Беше нещо истинско, жестока борба за оцеляване.

Нехайно пристъпи към своя гардероб и сложи тренировъчен екип: време бе да потренира. Фитнес залата бе в сутерена. Напомняше за средновековна стая за мъчения, с уреди за разтягане, тежести колкото скали, щанги и гири. Като ритуал правеше двеста коремни преси преди сутрешното си кафе; всеки ден вдигаше по сто килограма от лежанка. Тялото му бе олицетворение на контрол и Кребс винаги държеше нещата под контрол. Гръдният му кош, бицепсите му бяха огромни; бедрата — твърди като мрамор. Това бе страхотно. Можеше да заклещи крехката си съпруга с една ръка, с безпомощно притиснати китки, докато стене от желание, а другата му ръка да я възбужда до полуда и да я кара да се гърчи под него. Желанието, което виждаше в очите на Роуина, несекващата й страст за него, го зареждаха с енергия. Беше движещата му сила. Искаше му се да я чука всеки ден, понякога по-често, дори сега. Това бе животът му, младостта му, всичко. Сексът с нея, дори кавгите с нея носеха заряд в неговия свят. За мъж, който има всичко, тя бе нов свят за покоряване, всеки ден. Кребс я обичаше. Беше обсебен от нея. Връзката им бе изминала завършен кръг. Едва навършила двадесет години, тя се бе влюбила в него, отчаяно, всеотдайно. Сега той се нуждаеше от нея както от въздух и слънчева светлина, обичаше я повече и от двете.

Легна на скамейката си и започна с четиридесеткилограмови тежести. Няколко мига мускулите му отчаяно протестираха, след това започнаха да загряват, да произвеждат адреналин. Съсредоточи се върху физическата си форма. Бодибилдингът проясняваше ума му, помагаше му да види света като на карта.

Тревожеше се не само за Роуина. Самият той имаше четири албума на конвейера със звезди на „Музика“ и два за „Юнивърсъл“. Не очакваше нищо, освен първите авансови плащания. Шумът покрай Роуина означаваше, че сега те ще бъдат отменени; костюмарите винаги смятаха, че всеки продуцент е заменим, защото не разбираха света на музиката, онова, което продаваха. За повечето от тях то бе само сапунени балони.

Вдигни. Спусни. Раменете му крещяха от напрежение. Обожаваше това. Напъните. Потта по слепоочията си.

Това бяха общо осем милиона, без хонорарите за авторски права. А когато тези групи го изоставеха, щяха да ги последват и други. Щеше да бъде принуден да приема „интересни“ проекти, инди банди, залязващи звезди, които искат завръщане. Дори тогава, без реклама, нямаше да стигне далеч.

Бяха подсигурени, той и Роуина. Имаха заделени пари за колеж, както и за училище, но оставаха пътуванията, курортите, ските в Кицбюел, нейното второ жилище в Лондон и малката селска къща в Котсуълдс. Имаха домашни помощници, шофьори, частни учители, данъци. Разбира се, нищо нямаше да им липсва, но нямаше да могат да живеят както преди. Към това се добавяше и новата квартира на Марти. Болногледачката струваше скъпо, както наемът и сметките. Не че би възразил дори за цент от тези пари. Всъщност сумите в банковите му извлечения му носеха успокоение — беше доволен да знае, че прави нещо, че помага.

Но все пак струваше пари. И трябваше да може да поддържа тези цифри и да му остават. На този етап щеше да разчита на спестяванията си.

За първи път в живота си той и Роуина губеха позиции.

Кребс изсумтя. Отново повдигна тежестите. Вече усещаше парене, отчаяно искаше да спре. Но направи още две бройки. Отвъд бариерата на болката човек постигаше израстване. Винаги. Само отвъд болката.

Хвърли тежестите. Изправи се, протегна се и пристъпи към щангата си. Щом Роуина беше уволнена, той също беше. Ако тя търсеше отмъщение, и той трябваше да се залови с новите си планове.

Звучеше страхотно. Звучеше забавно.

Замисли се за студиото си, просторните помещения на скалите над Малибу, с допълнителните постройки, беседки и градина, стъпалата, изсечени в скалите до плажа, за да могат китаристи и пианисти да топват крака в океана и да черпят вдъхновение. Беше най-доброто малко студио в света, произведение на изкуството. Негово творение. Негова рожба.

Задържа тежестта над главата си с изпънати ръце, почувства как бицепсите му се изпълниха с кръв.

Веднага щом приключи тук, щеше да го унищожи.

На лицето му проблесна усмивка, за първи път от месеци.

Ето това щеше да бъде забавно.

 

 

— Значи… тук киснете? — попита Дейвид.

— Да. През повечето време.

Джошуа сви рамене. Беше ясно, че се гордее със стаята за игри, обзаведена с меки безформени кресла, с квадрати от сив и кафяв мокет на пода. Големи тонколони, огромен телевизор, свързан с Х-бокс и кабел; възглавници навсякъде и дори малък хладилник. Имаше и бюро с компютър за игри. Всичко беше страхотно.

— И на покрива. Имаме басейн на покрива — каза Рут, леко поруменяла. Гледаше Рона с известно страхопочитание. На седемнадесет и от Ню Йорк. Рут бе едва в седми клас, наскоро получила първия си спортен сутиен. — Аз обичам и да чета в градината. Мама и татко са я проектирали чудесно. О! Съжалявам.

Руменината й се засили.

Дейвид погледна близначката си и двамата размениха леки усмивки.

— Няма нищо, Рут. Не си длъжна да се извиняваш, защото твоите родители са разумни хора.

— И нашите са разумни — застъпи се Рона.

— Майка ни, да.

— Може би има две страни. Може би… може би татко изживява нервна криза или нещо подобно. Не знаем — каза Рона.

Джошуа затътри крака, сведе поглед към пода.

— Не знаем. Права си. — Дейвид Голдстийн реши да разведри атмосферата. Не искаше да засрамва младите си домакини. Освен това беше хубаво да има и други хора, за които да се тревожи точно сега. Сигурно се чувстваха толкова неловко, колкото той и Рона. — Както и да е, радвам се, че сме тук. Имах нужда да се откъсна от онази драма.

— Слънцето навън е супер — каза Рона. — Обичам да плувам. Стаите ви са огромни.

— Мама ни каза, че вие имате страхотен апартамент — отбеляза Джошуа Кребс.

— Готин е, но дори най-хубавите жилища в Манхатън са тесни в сравнение с Ел Ей. Това тук е като палат. Какви игри имате?

— „Скайрим“ — отвърна Джош. — „Уърлд ъв Уоркрафт“…

— Слава богу — каза Дейвид.

— Аз харесвам „Майнкрафт“ — сподели Рут. — Главно на моя компютър. Ти играеш ли?

По-голямото момиче поклати глава.

— И аз вече не много често. Обичам да чета и да плувам. Джош много тренира, имаме хубава фитнес зала…

— Ще бъде върхът — решително каза Дейвид. — Да поработя върху тена си, да постегна бицепси, да се запозная с някое и друго горещо маце… познаваш ли такива, пич?

— А… аз…

— Шегувам се, приятел. Освен ако се мотаеш с какички в училище. Падам си по по-зрели мадами.

Момчетата се засмяха.

— Искаш ли да ти покажа басейна? — предложи Рут на Рона.

— Разбира се. Ще се радвам.

Беше искрена. Може би наистина просто имаха нужда да се откъснат от цялата драма. Тя обичаше родителите си, толкова се тревожеше за тях, а нямаше никаква полза да стои и да гледа как майка й се бори сама. Това момиче беше сладурана. И макар и да бяха по-малки, децата на семейство Кребс бяха забавни. Приятно бе да прекара известно време с хора, които нямат никакви грижи.

— Добре, хубаво. След мен, хора — каза Рут. — Хей, Рона, в края на Трета улица има голям мол. Дълго кисна там през повечето уикенди. Обичаш ли да обикаляш по магазините?

— Хей, пич, караш ли сърф? Ходя в един клуб в Санта Моника в неделите, ако искаш да дойдеш — каза Джош на Дейвид.

— Аз сърфирам само в мрежата. Това е. Пристрастен съм — отвърна Дейвид.

Джош Кребс видимо изпъчи гърди.

— Мога да ти дам няколко урока, ако искаш да научиш най-основното.

Дейвид се усмихна. Сърфинг на слънце, защо не, по дяволите? Отново срещна погледа на Рона. Беше очевидно, че и тя изпитва същото. Облекчение. Не можеха да решат проблемите между баща си и майка си; можеха да помогнат само на себе си. Засега и това бе нещо. И той щеше да се възползва от възможността да престане да мисли.

— Да. Супер. Ще се радвам да покарам сърф, защо не.

Джошуа кимна. Това беше страхотно. За него бе облекчение, че близнаците Голдстийн не се оказаха гадняри, не се държаха надменно, защото бяха по-големи и от Ню Йорк. А докато се мотаят с тях, двамата с Рут щяха да имат какво друго да правят, освен да се терзаят заради баща си и Мартин. През повечето време и майка им бе тревожна и стресирана, дори Рут бе доловила това. Той не искаше да мисли за всички глупости, които се случват.

Може би четиримата щяха да станат отбор. Да се развличат взаимно от цялата болка на възрастните около тях. Достатъчно трудно му бе да се справя със своя социален живот в училище, и без да се натоварва с проблемите на родителите си.

Да, може би това щеше да се отрази добре на всички.

 

 

Роуина се задъхваше във водата. Протегна изящната си ръка, намери с пръсти ръба на басейна. Хвана се за парапета, измъкна се. Дишаше тежко, от нея се стичаше вода. Бързо се подсуши и почти побягна навътре в къщата. Двадесет минути по-късно бе в колата си, на път към офиса на Майкъл. Беше нужно голямо усилие, за да не завие машинално в обратната посока, към „Музика“.

— Добро утро, госпожо Кребс. — Беше Елън, асистентката му. — Господин Кребс каза да ви очаквам. Подготвили сме офис за вас, точно срещу неговия. Всичко вече е готово.

— Много благодаря — каза Роуина. — Много мило от ваша страна. Би ли ми донесла каничка чай? С малко захар?

— Разбира се, госпожо. Веднага.

— Спасяваш живота ми. Наричай ме Роуина, ако обичаш.

— Добре, Роуина. Ще ти донеса чай.

— Впечатлена съм, че има, в интерес на истината — каза Роуина. — Доста необичайно за Ел Ей.

— Не се изненадвай. Господин Кребс се обади по-рано. Той мисли за всичко.

Роуина почувства прилив на умиление. Майкъл наистина се сещаше за всичко. Господи, беше удивително колко силно е влюбена в него, все още. За секунда с мъка се сети за Топаз. Но приятелката й трябваше да се справя сама, поне засега. Тя бе твърде заета.

Влезе в офиса. Беше далеч от просторните й помещения в „Музика“. Прозорците с изглед към Сънсет Булевард бяха средно големи, нямаше стъклени стени, разкриващи великолепни гледки. Но Майкъл се бе възползвал от възможността да я накара да се чувства като у дома си. Платинените й дискове, плакати от турнета, всичко лично, което бе красило предишното й работно пространство, вече бе тук, окачено по стените. Всъщност този офис бе наполовина по-малък и затова сувенирите и снимките заемаха целите стени от пода до тавана. Това придаваше на стаята странен, уникален вид. Роуина не можа да сдържи усмивката си, когато видя, че Майкъл е постлал дори любимата й турска пътека пред новото й бюро. Имаше съвсем нов супер лаптоп „Епъл“, последна дума на техниката, невероятни тонколони и телефонна система, достойна за офисите на ООН. Освен всичко това си бе направил труда да напълни кристални вази с великолепни ароматни букети от бели рози и лавандула, фрезии и ириси и дори силно ухаещи зюмбюли. Изглеждаше сякаш се е потрудил някой от най-добрите декоратори.

Сега тя трябваше свърши толкова добра работа, че всичките му усилия да са си стрували.

Седна на ергономичния стол зад извитото си бюро и вдигна телефона. Първият човек, на когото щеше да се обади, бе Лилиан Карпентър, която й бе асистентка през последните пет години.

— Лилиан. Роуина е. Как си?

— Роуина? Роуина! О, господи. Не… Добре съм. Не очаквах да се обадиш.

— Разбира се, че ще се обадя. Ти си първа в списъка ми. Ще останеш ли там?

— Роуина, искрено съжалявам, но не мога да говоря.

— Какво искаш да кажеш?

— Запазвам работата си. Всъщност ще ме повишат. Но не и ако разговарям с теб. Това е строго забранено. Моля те, разбери ме! Казват, че си вършила лоши неща.

— Какво, по дяволите? Какви лоши неща? Това са глупости, Лилиан, и ти го знаеш.

Тонът на бившата й асистентка стана хладен, дистанциран.

— Не зная нищо. Казах ти, не мога да разговарям с теб. Не е честно да ме задържаш на телефона.

Роуина трепереше от гняв. Потърка слепоочията си.

— Не мога да повярвам. Отнасях се добре с теб. Колко ти предложиха?

— Ти така и не ме повиши. Новият шеф ще го направи. И възнамерявам да окажа пълно съдействие при вътрешното разследване. Дочуване, Роуина. Моля те, не създавай неприятности и на двете ни, като се обаждаш отново.

Роуина бавно сложи слушалката обратно на поставката. Лилиан бе взела решение. Добре. Навярно ставаше дума за доста пари. Преглътна наранените си чувства; това беше Ел Ей, където лоялността се продаваше по-евтино от кафе лате на промоция. „Мисли, по дяволите, мисли.“

В „Музика“ ставаше нещо. Нещо голямо. Много по-голямо от уволнение на един изпълнителен директор. Когато започваха да повишават и подкупват асистентите, това означаваше, че корпоративното ръководство иска да се разкрият някои неща за нея, верни или не.

— Ето чая ти, Роуина. — Елън влезе с пъргава походка и остави малък поднос на бюрото. Имаше красив порцеланов чайник и старинна сребърна захарница с лъжичка, но бяха сложени до голяма, леко очукана чаша с изглед от Блекпул. — Майкъл каза, че това наистина ще те накара да се почувстваш като у дома си. Каза, че никога не пиеш от малки изящни чашки.

— Напълно прав е. — Роуина се засмя с глас. — Съпруг на годината. Как може да съм такава късметлийка?

— Да му кажа ли това?

— Не, за бога. Нека го накараме да мисли, че все още трябва да полага усилия. Мъже като Майкъл Кребс не могат да живеят без предизвикателство.

— Имаш право.

Елън се оттегли и затвори вратата след себе си.

Роуина наля чай в очуканата чаша, разбърка няколко захарчета и отпи голяма, затопляща глътка. След това отвори чекмеджето на бюрото си и намери куп жълти листчета. Грабна химикалка и написа първите неща, които й дойдоха наум.

Уволнена. След страхотни резултати. Без предупреждение.

В самолет. Не са искали да узная.

Тактика на изпепелената земя? Забавят плащането, заплашват асистентката ми, подкупват я.

От неизвестен източник до специализираните списания достига унищожителна информация за личните ми качества. Следваща стъпка — вътрешно разследване. Лилиан иска да бъде полезна.

Причини за очерняне на бивш служител?

Не желаят да ми изплатят дължимото по договор.

Поразмишлява върху това няколко минути.

Не. Лошо е за бизнеса. Само адвокатските хонорари ще струват повече от сумата по договора. Назначаването на нов директор става по-трудно, защото адвокатът му няма да вярва, че компанията спазва обещанията си в случай на уволнение.

Добре. Не са пари. Нещо друго. Предишното управление трябва да бъде дискредитирано. В чии очи? Кой има полза? Каква е играта тук?

Още чай. Това бе полезно. Роуина винаги се бе удивлявала как старомодният метод — писане на ръка върху лист хартия — кара човек да помисли трезво. Сякаш някакъв невидим учител оценяваше съчинението й в училище. Компютрите не можеха да й помогнат. Това стимулираше мозъка.

Само бордът има тази власт. Значи, те имат нещо общо. Това означава превземане. Някой не иска да има проблеми с акционерите, които трябва да са доволни от резултатите ни през последното тримесечие. Нормално компанията би се ужасявала да ме загуби. Но този приятел, който и да е, иска да държи хората в страх. Дълбок страх. Страх, че могат да загубят инвестициите си, страх, че компанията ще фалира. Това означава да стоварят вината върху мен. Така акционерите ще бъдат безкрайно доволни, че някой иска да купи скапаната им компания. Неетично е, разбира се. Но както казват в „Спайнъл Тап“, „Парите говорят, интригите вървят“.

Значи, някой е подмамил борда на „Музика“ с висока оферта. Някой с адски много пари. Не компания. Никоя компания не би поела такъв правен риск.

Роуина допи чая си и си наля още една чаша. Беше поела по следата. Шерлок Кребс.

Търсим голям корпоративен играч с пари за трошене, желание да се пробва в музикалния бизнес и репутация на мръсник. Който и да стои в дъното на това, явно иска да ме заличи от лицето на Земята. Иска да ме използва като пример за назидание и в същото време да се сдобие със звукозаписна компания на безценица.

Още глътка чай. Роуина взе химикалката си и отново наведе глава напред. Бе писала толкова дълго, че ръката й почти се бе схванала.

Кой се вписва в този профил, по дяволите?

Изведнъж рязко изправи гръб на стола си.

— Господи — каза тя на глас. — Това е само Конрад Майлс.

Кръвта нахлу в главата й, зави й се свят. Сърцето й биеше неудържимо. Отново се облегна назад, благодарна, че е седнала. Най-сетне приливът затихна. „Не бива да постъпвам глупаво — помисли си Роуина. — Струва ми се добро предположение. Но просто не мога да се влюбя в теорията си. Трябва да я проверя.“

Не искаше да натоварва Майкъл на този етап, а Топаз определено не бе на разположение.

„Сама си, скъпа.“

Отново вдигна телефона и набра друг номер. Рик Кравиц, бивш банкер и член на борда на директорите на „Музика Рекърдс“. Адски скучен тип. Бе натрупал първия си милион като счетоводител. Рик беше от онези вдъхващи достолепие сериозни типове в корпоративния живот, някой, от които всяка компания би искала да има в борда си само като чифт сигурни ръце. Беше алчен, но прозрачен.

— Офисът на господин Кравиц. За кого да предам?

— Здравейте, обажда се Розалина от офиса на Орландо Стоунбридж — каза Роуина, представяйки се за асистентката на председателя на борда. — Можете ли да свържете господин Кравиц с господин Бърман?

— Разбира се. Почакайте само минута, ако обичате.

Последва пауза от другата страна на линията. След това зазвуча неговият глас.

— Питър! Радвам се да те чуя. Как вървят нещата? Разписаха ли чека ти вече?

— Не мисля, че накрая Конрад Майлс ще ви разпише този чек — решително заговори Роуина. Полагаше усилие гласът й да не затрепери. — Рик, всъщност би трябвало да настояваш за плащане в брой. Вчера обядвах с Конрад. Знае, че мога да му предложа по-добра сделка. Иска компанията лесно и безпроблемно, без съдебни дела. Затова ето какво предлагам, заради старото ни приятелство. Давам на теб и останалите нещастници, които ми забихте нож в гърба, двадесет и четири часа да подадете оставка, правите писмено изявление, което напълно ме реабилитира, и аз няма да отида при федералните с аудиозапис на последното ви заседание, който стои в компютъра ми и само чака да бъде пуснат в Ютюб.

— Роуина, не разбирам.

— Съдейки по онова, което ми каза Конрад, смятам, че напълно разбираш. Както казах, направих на онзи приятел по-добра оферта. И взех записа за допълнително подсигуряване. Много глупаво от твоя страна да си въобразяваш, че не зная какво става.

— Твоето уволнение няма нищо общо с офертата на Конрад Майлс. Всякакво твърдение за противното би било лъжа. — Треперенето в гласа му издаваше, че е притиснат до стената. Рик Кравиц не бе свикнал да му се противопоставят. — И все още вярвам, че можем да предложим на „Майлс Индъстрис“ по-добра сделка. Почакай, докато поговоря с него, Роуина. Ще се вразуми. Истината е, че не те харесва особено.

Ето. Бе получила потвърждение. Оказа се толкова просто.

— Добре, да видим. Обзалагам се, че ще предложи на мен повече пари, отколкото ще даде на всеки от вас.

— Моля те. Ти беше страхотен директор на звукозаписна компания, Роуина, в дните, когато вашата индустрия наистина означаваше нещо. Но онези дни отдавна са минало. Ти ни показа пътя, сега всеки залага на каталозите, не на нова музика. Конрад Майлс не иска изпълнителен директор. Иска закупуването да мине гладко. Не вярвам да ти предложи сума, близка до петдесет милиона.

„Петдесет милиона.“

— Е — усмихна се Роуина, — определено пазарната цена се е вдигнала доста нагоре от тридесет сребърника, а, Рик?

— Няма нищо смешно. Аз съм евреин.

— Както и съпругът ми и мислех, че е доста смешно. Но не това е важното. Важното е, че вие ще изглеждате жалки на масата на борда. Конрад Майлс може да не ме харесва, но мисля, че вас ще ви намрази.

— Нима? — попита Рик с превзета нотка в гласа. — И защо така, Роуина? Продължавай, светни ме, защото е ясно, че блъфираш. Обзалагам се, че Конрад не ти е предложил нищо.

— Близо си, но не уцели точно в десетката. Не само не ми е предложил нищо, а дори не съм разговаряла с него. Нямах представа кой ви е подкупил, копелета, за да съсипете тази компания, да вербувате асистентката ми, да ме уволните и да наговорите лъжи пред пресата. Но помислих критично. И след това реших да стрелям напосоки. В празното пространство — твоя мозък. Честна дума, трябваше аз да ти предложа сделка, Рик. Пропя като канарче.

— Господи — промърмори Рик Кравиц. — Мили боже!

— Ти ми каза, че е Конрад. Ти ми каза, че е платил на всеки от вас по петдесет милиона, за да подмамите акционерите да ви продадат дяловете си на безценица, като ме уволните точно когато съм най-полезна на тази компания. Някога беше честен човек, Рик. Тъп кучи син, но поне честен. А сега си като всеки друг мошеник от борд на директори, готов да продаде честта си на онзи, който предложи най-висока цена. Толкова ли ти е нужна още една къща на плажа в Хамптънс?

— И ти не си светица — каза Кравиц и гласът му издаде безсилие.

— Може би. Но не съм и крадла.

Роуина му затвори. Не искаше да чува нито дума повече. Цялото напрежение бе изчезнало. Без да се спре, тя грабна телефона и набра трети номер.

— Дан Цукман — каза гласът.

— Дан? Колко големи са топките ти?

Той се засмя.

— Това трябва да е меденият глас на Роуина Кребс. За жалост, няма кой друг да ме разпитва за топките ми в десет сутринта.

— Виновна. Впрочем, нали не са увиснали?

— Ах ти, лошо момиче. По-големи са от всякога. Попитай жена ми. Плащам й, за да го потвърждава, с диамантена гривна за тенис за всяка годишнина.

Сега бе ред на Роуина да се засмее.

— Това е супер, защото ще ми трябва страхотен адвокат със стоманени топки.

— Бива те да говориш мръсотии на един правист — отбеляза Дан. — Кого ще съдя? Президентът на Съединените щати?

— Почти толкова лош и пет пъти по-добре въоръжен. Какво ще кажеш за Конрад Майлс?

Последва дълга пауза. Когато приятелят й отново заговори, шеговитата нотка бе изчезнала от гласа му.

— Роуина, от двадесет години съм твой адвокат и ако наистина искаше да съдиш Президента, щях да работя за теб с хъс. Щом си решила да съдиш Конрад Майлс, мога да се заема и с това. Но ще загубиш. Тогава и аз ще загубя цялата си клиентела. Така действа той. Не проявява никаква милост. Зная, че са те уволнили от „Музика“, което е абсолютно ужасно. Но дори и да притежаваше всяка акция и всички мастъри на всички групи, записвали в твоята компания, нямаше да разполагаш и с един процент от капитала на „Майлс Индъстрис“.

— Значи, не можем да се борим с него? — Сърцето на Роуина се сви. Дан никога не би й дал лош съвет. — Така ли?

— Можем да поговорим с него и да му предложим споразумение. Като твой адвокат, това е най-доброто, което бих те посъветвал да направиш.

— Но фактите тук…

— Слушай какво ти казвам. Фактите са несъществени. Конрад Майлс е машина. Спести на себе си и Майкъл години мъчителна болка. Ще похарчиш всеки цент, който имаш, и ще продължиш да губиш. Накрая двамата ще живеете от социални помощи във Вали.

— Вече го победих веднъж — каза Роуина. — Тогава спасих „Музика“.

— Да. Невероятно, но факт. В случай че не си забелязала, Конрад Майлс набра такава инерция, че оттогава не е загубил нито една сделка.

— Мислиш, че затова ме е погнал сега? Недовършена работа.

— Терапевтът ми ме съветва никога да не задавам въпрос, когато зная отговора.

Роуина не каза нищо. За първи път след уволнението си се чувстваше в капан. Изгубена. Нямаше представа какво ще стане по-нататък.

— Ако искаш да наминеш да се видим, можем да си уговорим среща по всяко време. Може би има нещо, което мога да използвам в предложение за споразумение…

— Не. Прав си. За него е лично. Не иска споразумение с мен; иска да ме накаже. Аз съм единствената жена, която го е победила.

— Е, имаше и друга, ако държиш на подробностите. Не участва ли и приятелката ти Топаз?

Студеният обръч, сковал сърцето на Роуина, леко се затегна.

— Да — потвърди тя. — Да, така беше.

 

 

Кребс проследи Роуина с поглед, когато тръгна към звънящия телефон. Навън децата ритаха футболна топка на малката зелена площ.

— Ало?

Лицето й леко помръкна и тя преглътна.

— Да, разбира се. Тук е. — Подаде му телефона. — Деби е.

Дори днес стомахът му се свиваше при мисълта за разговор между двете, въпреки факта, че Деби отдавна бе омъжена повторно и много щастлива, далеч от него. Ядоса се, че Роуина бе вдигнала. Защо не погледна номера, преди да скочи така?

— Здравей. — Сърцето му подскочи до гърлото. — Какви са новините?

— Има лечение, което може да се окаже подходящо за него. Експериментално. Инжектират радиоактивни частици право в черния дроб. Атакуват раковите клетки, когато има разсейки.

— Какви са рисковете?

— Допълнително увреждане — отвърна бившата му съпруга. — Белите му кръвни клетки трябва да бъдат значително повече, отколкото сега, дори за да опитат.

— Добре, добре. Какво мисли онкологът му?

— Казва, че рискът е добре премерен. Здравната осигуровка няма да покрие…

— Няма проблем. Дори не е нужно да го казваш, знаеш това.

— Много си щедър. Болногледачката се справя чудесно. Амелия ми каза, че си намерил медицинска сестра, която може и да готви.

Кребс леко се усмихна. Навън другите две деца тичаха на слънце, сякаш всичката жизнена сила на света е заключена в тези тийнейджърски крака.

— Надявах се да успее и да го накара да яде.

— Планът работи. Марти казва, че никога през живота си не е ял толкова много броколи или боровинки.

— Искам отново да дойда там, да се срещна с лекарите.

Деби въздъхна.

— Майкъл, може би е по-добре да изчакаме известно време. Гледай си живота.

Той настръхна.

— Марти е животът ми.

— Да, но не е нужно да го притесняваме. Само ще излъчваш тревожност, ако се суетиш около него. Планирай пътуване на всеки шест месеца и обаждане по телефона на всеки два дни. Мога да го помоля да каже на доктор Розентал да ти се обади.

— Направи го, моля те, Деби. Искам да поговоря с някого от хората, които го лекуват.

— Резултатите от поредните му изследвания ще излязат в понеделник. Ще видим как му се отразява химиотерапията.

— Добре — каза Кребс. — Както и да е. Ще платя колкото трябва за всичко, което поиска.

— Страхотно. Е, сигурно докторът ще ти се обади утре.

Искаше му се да я попита как е, как приема всичко това, но вече бе затворила.

Кребс задържа слушалката до гърдите си.

— Ще повикам децата за вечеря — каза Роуина.

— Може да я пропусна.

— Но, Майкъл, къри е, любимото ти и…

— Искам да остана сам. — Знаеше, че излишно й повишава тон, но не се сдържа. — Дай ми малко пространство.

 

 

— Зная, че са много пари — каза доктор Розентал.

— Проблемът не е в парите. Ще получите колкото са нужни. Искам само да узная как това ще помогне на сина ми.

Устата на Майкъл бе пресъхнала. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безсилен.

— Засега туморите се оказват резистентни на химиотерапията. Леко са се свили на места, бавно нарастват на други.

Майкъл почувства физически ужас.

— Господи! Не.

— Искам да ги отстраним. Съсредоточени са главно в едната половина на черния дроб. Мога да я отрежа. Ще загубим много тъкан, но черният дроб е един от най-издръжливите органи в човешкото тяло. Затова алкохолиците живеят.

— Но тук има едно „но“…

— Но… има и няколко малки тумора от другата страна. Трябва да ги улуча точно и да ги премахна. Така ще остане достатъчно здрава тъкан, когато бъде отстранена останалата част от черния дроб.

— Направете го. Ще получите парите до утре.

— Добре. За операцията ще бъдат нужни много специалисти, затова струва толкова…

— Няма значение — прекъсна я Кребс. — Доктор Розентал, парите са нужни точно за такива случаи.

— Радвам се, че имате такова отношение. Ако лечението е сполучливо, може да убедим повече осигурителни компании да го покриват. Ще помогнете на други семейства, ако това означава нещо за вас.

Кребс кимна. В друг живот би означавало нещо, но в тази минута единственият, който го интересуваше, бе Мартин Кребс. Неговият свят имаше само един обитател.

— Искам да дойда и да видя сина си след операцията.

— Трябва да се разберете с него, господин Кребс. Сега разговарям с вас само защото той ми даде разрешение. Знаете това. — Доктор Розентал замълча за миг. — Няма да бъде различно дори ако спонсорирате цялата ми болница.

— Ще поговоря с Марти. Благодаря ви.

Кребс изключи телефона, чувствайки се по-безпомощен от всякога. Но това бе нещо, с което трябваше да се справи.

Деби бе права. Пътуването, за да види Марти, можеше да почака още един ден. Трябваше да се върне в играта. Време бе да възвърне контрола си, заради всички.

„Мамка му — помисли си той, — и без това пенсионерският живот е пълна скука.“

 

 

Майкъл стоеше със строителния предприемач на малък хълм на скалите. Беше още един прекрасен ден в Малибу; предобедното слънце напичаше, а лек бриз раздвижваше сухите треви и розови цветя, които преобладаваха в крайбрежния пейзаж. Той вдъхваше от мириса на морска вода във въздуха и на моменти вятърът хвърляше освежаващи пръски пяна в лицата им. В небето се плъзгаха едно–две пухкави бели облачета, а над тях кръжаха чайки, които надаваха викове от време на време и се спускаха към топлите води, за да ловят риба.

Студиото беше огромно. Разположено на четири акра земя, то бе проектирано като дълъг, нисък полумесец, така че всяко помещение да има стъклена стена с изглед към морето. Градината на дюните бе хитро засадена с изключително лесни за поддържане храсти и треви, които се сливаха със скалния пейзаж. В единия край на градината имаше внушителен плувен басейн с олимпийски размери, затоплян с най-модерната соларна технология. Оставаше скрит от погледа зад редица високи кипариси, специално внесени от Италия. Около басейна се извиваше алея с големи мраморни плочи. Стратегически разположените шезлонги и масички имаха подвижни сенници, за да пазят от слънцето всички рокаджии и рапъри, които се тревожеха за кожата си. Далечният край на басейна бе насочен към морето, за да могат богатите клиенти на Майкъл да плуват до ръба и да гледат право към безкрайната проблясваща океанска шир.

Чувството за уединение също беше важно. Майкъл знаеше това от музикантите, преуспелите, които през целия си живот полагаха усилия, за да носят забавление на други хора. Той искаше да имат пространство, когато правят музика.

За едно страхотно студио бе нужна не само добра звукозаписна техника. Важни бяха и хората в него, атмосферата, настроението на музикантите, които свиреха там. Част от гениалността на Майкъл Кребс бе, че разбираше втората страна на уравнението. Понякога групите прекарваха по шест месеца, дори повече, затворени в звукозаписно студио. Ако човек искаше да бъдат в най-добрата си форма, не бяха достатъчни само фейдъри и миксери.

— Господи! — Карол Адамек бе построил къщата на Майкъл и Роуина. Екипът му работеше бързо и качествено, придържаше се към бюджета и през последното десетилетие Майкъл бе разчитал на тях за всеки проект, който има. — Това е невероятно. Не съм виждал нищо подобно. Ако работех тук, никога не бих напуснал.

— Такава беше идеята, в общи линии.

— Каква е онази сграда в ъгъла на парцела?

Карол посочи към масивно двуетажно здание, построено в модернистичен стил, като къща на плажа. Гълъбовосивата външна облицовка представляваше ламперия от боядисани и лакирани дървени плоскости, които отразяваха отблясъците от океанските вълни.

— Това е фитнес центърът ми. Долният етаж е оборудван с уреди за вдигане на тежести, само най-добрите, плюс душкабини и съблекални. Залата е огледална и едната стена гледа към водата. Винаги е хубаво да гледаш океана. Вдъхновява те, когато се опитваш да поддържаш форма. Горният етаж е за кардио тренировки. Имам бягащи пътечки, елиптични тренажори, гребец-тренажори, ескалатори, почти всичко, за което можеш да се сетиш. Могат да бягат и да съзерцават Пасифика. Зад това има йога студио с постелки. Мъжете го използват за разтягания и пилатес, а понякога женските групи или соул певиците искат да викам любимите им инструктори по танци и йога гурута.

Карол го гледаше втренчено.

— Това е зашеметяващо. Каза ли ти някой, че може би се увличаш?

Майкъл поклати глава.

— Кара музикантите да работят по-добре. Повечето продуценти не мислят както би трябвало да мисли един директор. Звукозаписните компании и мениджърите ме обичат дори когато самият аз не седя зад мишпулта. Толкова е хубаво, че дори най-капризните примадони искат да идват тук — засмя се той. — И ме търсят като спешен хирург, когато графикът на бандата е претоварен. Могат да редактират запис, да работят върху ремикс и да отработват хореография на едно и също място. Навсякъде другаде суперзвездата губи ценно време в пътуване по магистралата до Ел Ей и обратно.

— Значи, си е струвало?

— Напълно. Възвръщам инвестициите си двадесеткратно. Постоянно сме ангажирани. Или поне бихме, преди да уволнят Роуина. Трябваше да запиша три албума за „Музика“ един след друг.

— Това е ужасно. Съжалявам.

— Няма за какво. Затова си тук. Дадоха ми страхотна възможност. Приключвам със звукозаписната дейност. Време е да отстъпя място на новото поколение. Всичко, което съм направил, няма да избяга — искам да почивам на тези лаври. А може би и на нови.

„И да натрупам малко истински пари“, не добави той. Чекът за болницата бе почти непосилен. Четвърт милион долара за експериментално лечение. И кой знаеше колко често Марти щеше да се нуждае от нови операции?

— Значи, искаш да го разработиш. Умен ход, приятел. Само парцелът струва… — Карол тръсна ръце. — Дори не мога да ти кажа. Това са акри първокласен крайбрежен терен в Малибу. И още акри тревна площ отзад. Идеален достъп до магистралата; вече имаш басейн и фитнес център… хората ще се редят на опашка да купуват жилища тук. Дори само в съществуващата сграда мога да вместя двадесет двустайни и още десет тристайни апартамента. Може би повече, зависи от плана на етажите. Но ти е нужно разрешително за строеж. Познаваш ли политици?

— Мислех, че ме познаваш по-добре — Майкъл Кребс се усмихна. — Издействах разрешителни още миналото лято. Валидни са още осемнадесет месеца. Но възнамерявам не само да превърна студиото в жилищна сграда. Имам цялостни планове за комплекс с ниски кооперации и зелени площи. Ще създам не само една сграда. Ще построя нов квартал в Малибу. Какво мислиш за това?

Карол подсвирна.

— Мисля, че идеята е страхотна, но, Майкъл, дори ако утре се откажа от всеки друг проект, който сме поели, нямам достатъчно хора за изпълнението на този. Нужен ти е ръководител за такъв голям проект. И голям банков заем.

— Зная. Затова искам да се разтършуваш в околността и да ми намериш хора, които да се включат в начинанието. Законно пребиваващи, никакви синдикати. Можеш да привлечеш американци, мексиканци, литовци, не ме интересува. Ще плащам надници и ще предлагам почивки и добри условия. Но не искам да завися от банките. — Кребс прокара ръка по плешивото си теме. — Някой подлага крак на Роуина, а това означава, че ако поискам заем, ще създава спънки и на мен. Ето какво предлагам. Ако ми събереш добър екип и работиш по този проект с разумен бюджет, ще заделя десет процента от собствеността за работниците ти. И те ще извлекат дивиденти. Няма да продавам тези апартаменти. Ще ги давам под наем. Всичките. Ще осигуриш материали, най-добрите, няма да се скъпим. Аз ще ги платя. За всички сгради, една по една. После ще започнем да ги даваме под наем, по тарифата за най-луксозни жилища. С приходите от депозити ще започваме следващата кооперация. А лично ти? Като мениджър на проекта, ще получиш един процент. Но всеки поема риск. Никой няма да разполага с дела си преди завършването на проекта, навреме или по-рано.

Настъпи тишина, нарушавана само от виковете на чайките над главите им и плясъка натоплите океански вълни върху белия пясък на плажовете на Малибу.

— Ще получават ли достатъчно за препитание?

— Да, но ще бъде скромно. Примамливо е за работниците само ако искат накрая да притежават нещо. Иначе ще тръгна по традиционния път. Банки, големи строителни фирми. — Майкъл се усмихна. — Но няма да бъде никак забавно.

Карол подсвирна.

— Никога не съм чувал за подобна сделка.

— Подходящо е за млади мъже. Момчета без семейства и ипотеки, амбициозни момчета, готови да направят жертви сега, за да спечелят истински пари за себе си в бъдеще. Десет процента. Съвсем реално. Екипът, който наемеш, ще получи десет процента за вечни времена. Така ще строят бързо, качествено и евтино. Ще притежават дял. Малко състояние. Достатъчно, за да не бъдат на улицата, може би да си купят собствен апартамент. Искам страхотен екип, а нямам голям капитал, така че… — Кребс сви рамене — да бъдем изобретателни.

Роуина го бе поставила в същото положение преди време, много отдавна, когато бе поискала да продуцира новото й откритие без пари. Беше го направил, без да поиска хонорар на стойност милиони. „Атомик Мас“ се оказаха мегахит и донесоха цяло състояние и на двамата.

— Страшно ми харесва — каза Карол след дълга пауза. — Почакай да поговоря с някои хора. Утре ще ти дам отговор.

— Чудесно. Но ела при мен с „да“, екип и гюлетрошач. Трябва да се залавяме за работа.

Карол хвърли последен поглед към звукозаписното студио, извитата му повърхност, проблясваща на слънцето.

— Нали не си сантиментален, Кребс?

Майкъл сви рамене.

— Музиката ни направи това, което сме. Студиото е само инструмент. Всъщност понякога ставам доста сантиментален. — Леко се усмихна. — Например в момента съм се предал на силно чувство и то е гняв.

Карол му подаде ръка.

— Разбирам те, шефе. Ще участвам.