Луиз Бегшоу
Игри на властта (13)

Тринадесета глава

В мига, когато самолетът кацна, Роуина усети, че нещо не е наред. Познатото примамливо слънце на Ел Ей изведнъж й се стори ослепително. Запита се защо се чувства така и изведнъж осъзна: бе оставила телефона си включен и той постоянно вибрираше в джоба й.

Дори за Роуина Кребс това бяха много съобщения и имейли.

Решително се въздържа да не го погледне. Каквото и да беше, можеше да почака. Точно сега имаше една грижа и тя бе да преведе Рона и Дейвид през летището, преди някое подмолно копеле да ги снима и да качи снимката в интернет. Пътуването бе достатъчно ужасно, Рона непрекъснато ридаеше в скута й, а брат й се взираше със зачервените си очи през малкото прозорче на самолета през целите пет и половина часа. Първият вечерен полет бе на „Джет Блу“ и Роуина бе убедила Топаз да го хванат дори ако се наложеше да пътуват в икономична класа. Най-важното бе да отведе близнаците, преди новината да гръмне.

И успя тъкмо навреме. За съжаление, самолетът с гордост предлагаше телевизия по време на целия полет. Това бе страхотно, освен ако човек не се опитваше да спести на двама тийнейджъри образа на баща им, застанал пред камерите с лека усмивка и ръка, обвита около талията на телевизионна секс бомба номер едно на Америка.

— Днес Мария Гонзалес потвърди, че има нова интимна връзка — с директора на Националната американска телевизионна мрежа Джоузеф Голдстийн. Господин Голдстийн, високо уважаваният главен директор на НАТ, с която Мария има договор, е доста по-възрастен от нея, на четиридесет и шест. Освен това отскоро е разделен със съпругата си, издателката на списания Топаз Роси, забелязана тук при връчването на „Грами“-тата през миналата година…

На екрана се появи снимка на Топаз, слизаща по червения килим със сензационна рокля от сатен и шифон в небесносиньо. Джо стоеше до нея с тъмен костюм, също като онзи, с който беше днес, но изглеждаше далеч по-щастлив, с далеч по-искрена усмивка. Роуина забеляза огърлицата, която блестеше на шията на Топаз, великолепно творение от бели цирконии и естествени розови топази, изработено от „Картие“ по поръчка на Джо, скъп подарък по случай четиридесетия й рожден ден.

Рона закри устата си с ръка, за да заглуши ридание, и Роуина протегна ръка, за да смени канала.

— Така изглеждаше входът на сградата, в която се намира луксозният апартамент на Топаз Роси до Сентръл парк Уест, докато нашите репортери чакаха да зърнат изоставената съпруга. Госпожа Роси, разбира се, е една от най-уважаваните бизнес дами, носителка на множество медийни награди и изключително преуспяла жена. Но, Таня, не мисля, че би могла да съперничи по известност на Мария Гонзалес.

— Точно така, Джак, но кой би могъл? Много мъже биха нарекли господин Голдстийн най-големия късметлия на света. Около Мария се носят слухове, откакто миналата година се раздели с бившия си приятел, поп звездата Рико Консуелас, но в миналото сме виждали нейни снимки с поредното й гадже само в нощен клуб или ресторант. Мисля, че за първи път прави официално изявление за новата си любов…

— Вътрешен източник от телевизията твърди, че наскоро Джо Голдстийн е дал пресконференция по повод сключването на нова сделка за милиони долари с Мария Гонзалес след изтичането на договора й с НАТ. Но със сигурност никой не е предполагал какъв сапунен сериал се разиграва между звездата и изпълнителния директор в реалния живот, извън светлината на прожекторите. Защо според теб сега се разкриват?

— Слуховете са, че голям национален таблоид е бил на път да оповести връзката им и двете влюбени гълъбчета са решили да вземат нещата под контрол. А може би е просто рекламен трик за съживяване на загиващата телевизия с поредната изява на Мария Гонзалес…

Разговорът продължаваше безмилостно. Роуина отчаяно превключи канала, търсейки нещо безопасно — анимационни филми, за бога. Спря се на „Улица Сезам“ и внимателно свали слушалките от ушите на Рона.

— Скъпа, не се измъчвай. Майка ви поиска да дойдете на Запад, за да се поразсеете. Това няма да помогне.

— Чувствам се длъжна да гледам — сподели Рона, докато по лицето й се стичаха сълзи. — Иначе ще бъда единственият човек, който не знае какво става. Просто не мога да повярвам, че татко е способен на подобна глупост, ако не го видя с очите си…

— Иска ми се да можех да ти кажа, че е грешка, но не мога. Той трябва сам да го проумее. Сериозно, Рона, гледай филм или нещо друго. Престани да мислиш за това.

Двете се загледаха в малкия екран. В момента по-млада и по-хубава Мария Гонзалес се разхождаше по улица „Сезам“, облечена с бяла тениска и изрязани дънки, и държеше огромна буква Х, която показваше на Бисквитеното чудовище.

— Буквата на деня е Х — каза тя с бляскава усмивка. — Защо си толкова развълнуван днес?

Рона хвърли поглед към Роуина и успя отегчено да се усмихне.

— Добре, имаш право.

— Мисля, че по канал 39 дават „Сойка присмехулка“. Гарантирам, че Мария Гонзалес не е играла в този филм.

— Идеално. Безсмисленото насилие е точно това, от което имам нужда точно сега.

— Хайде — Роуина отново превключи канала. — Когато стигнем у дома, можеш да се обадиш на баща си и да поговорите.

— За нищо на света. Не искам никога вече да разговарям с онзи кучи син.

— Все пак ти е баща — изтъкна Роуина.

— Да върви по дяволите — намеси се Дейвид, без да извърне глава. Бе слушал всяка дума. — Донесе огромно унижение на семейството ни. Току-що причини това на мама по националната телевизия, а и все още не е разговарял с нас. Когато започне да се държи като баща, тогава ще получи правото да бъде баща. Истината е, че не искам да имам нищо общо с него.

— Майка ви ще му каже къде сте.

— Може би, но пак няма да разговарям с него — заяви Рона. Тя сложи отново слушалките и се облегна в удобната синя кожена седалка, а тъмните й очи съсредоточено се взираха в Дженифър Лорънс, която гледаше постапокалиптичния пейзаж отвисоко с изпънат лък и стрела в ръце.

Роуина не каза нищо повече. На тяхно място би се чувствала по същия начин. А точно сега искаше само да ги отведе на сигурно място в Холивуд Хилс, където всички бяха известни и те щяха да се слеят с тълпата. Майкъл щеше да ги вземе и нейните две деца с нетърпение очакваха гостите си. Може би сега щяха да бъдат по-добри слушатели от всеки професионален терапевт. Тийнейджърите се разбираха помежду си, когато светът на възрастните им се струваше затворен.

Изтощена, тя отпусна глава на облегалката и почти веднага заспа.

Но това беше по време на полета. Сега вече бяха кацнали и телефонът й вибрираше, сякаш искаше да изскочи от джоба на дънките. Може би вече бяха разбрали, по някакъв начин се бяха докопали до новината, че тя отвежда децата в Лос Анджелис. Разбира се, папараците не биха могли да проникнат през охраняваните изходи, ако самите те не пътуват. Това не беше най-голямата опасност. Вече всеки нещастник със смартфон беше фоторепортер. Възможно бе да види лицата на тези страдащи тийнейджъри на първа страница на „Нешънъл Инкуайърър“ до лъскава снимка на Мария Гонзалес и прословутите й цици. Дали бе глупаво да им каже да сложат якетата на главите си, запита се Роуина, докато ги побутваше по пътеката между седалките в самолета, решително гледайки право напред.

— Извинете, госпожо… — Една от стюардесите леко докосна рамото й. — Роуина Кребс? Вие ли бяхте на място 14 С?

— Точно така — уморено отвърна Роуина.

— Седнете на тези свободни места. Ще придружим вас и младите дама и господин отделно.

Роуина даде знак на близнаците Голдстийн да седнат.

— Какво става?

— Нищо обезпокоително, госпожо. Просто специална молба на съпруга ви. Любезно предоставен автобус очаква вас и спътниците ви до задната част на самолета.

Минути по-късно те се споглеждаха в празен минибус на летището, който спокойно се придвижваше към другия край на терминала.

— Може би просто предпазна мярка — каза Роуина. — Авиокомпанията се грижи да не бъдете обсадени от пресата.

— Наистина ли? — Дейвид поклати глава. — Ние сме никои.

— През следващите няколко дни ще бъдете част от целия медиен цирк около Мария Гонзалес. Когато новината отшуми, хората ще забравят за вас. Това е смисълът на гостуването ви в дома ми.

— Сега схващам — каза Рона. — И двамата с Дейвид сме ти много благодарни, Роуина.

— Не бъдете толкова официални — каза Роуина и се опита да се усмихне. — Сменяла съм ви памперсите.

И двамата се засмяха и Роуина се зарадва на този звук. Може би скоро нямаше да го чуе отново. Но нямаше време за мрачни размисли. Автобусът спря пред невзрачна сива метална врата.

Майкъл ги чакаше съвсем близо до входа на терминала. Роуина изпита невероятна радост, щом го видя, и й се прииска да се хвърли на врата му и да го целуне с дива страст.

Но не можеше, не и в присъствието на тези две деца. Нямаше време да мисли за собствените си желания. Щеше да го има предостатъчно тази нощ. Почувства лека тръпка в корема, лека топлина при вида му, заради силата, която излъчваше, близостта му.

Но забеляза израза на лицето му.

— Успял си да уредиш личен транспорт? Впечатлена съм.

Той повдигна лявата си ръка.

— Какво е това?

Роуина се засмя.

— Зная. Ръката на властта.

Това бе прякорът на Майкъл и той го обожаваше. Тя също.

— Радвам се да ви видя — каза Майкъл на близнаците. — Ще ми се да беше при по-приятни обстоятелства. Колата ви чака. Елате насам. Нямате ли багаж?

— Изпратих го отделно с „Федекс“. Реших, че е най-добре да минем бързо през летището.

— Умно.

Поддържаше шеговит тон, подхвърляше шеги, но за Роуина бе очевидно, че има някакъв сериозен проблем. Тя прехапа устни, едва сдържайки се да не го попита. Но бе по-добре да почака, докато тръгнат от летището.

Майкъл ги преведе през стъклени врати. Там нямаше никакви таксита, никакви автобуси. Белият му „Лексъс СУВ“ бе паркиран на нещо, което изглеждаше като рампа, той го отключи с дистанционното си и тийнейджърите безмълвно се плъзнаха на задната седалка.

— Къде сме? — попита Роуина.

— В сервизната зона.

— Как уреди това, по дяволите?

— Много хора ми дължат услуги. Рядко им го напомням. Така мога да се възползвам, когато наистина имам нужда.

Роуина се загледа в съпруга си, отново изживявайки онова усещане за топлина, радостта от невероятния си късмет да бъде с този мъж, най-мъжествения, когото някога бе срещала.

— Има ли тълпа репортери на изхода?

— Всъщност не. Може би един–двама. Все още не се е разчуло.

— Няма начин, скъпи. Във всички новини е. Беше водещо заглавие във всяка емисия на всеки кабелен канал, докато летяхме насам. Беше истинска трагедия. Можем да ги скрием от пресата, но не мога да ги предпазя от случилото се…

— Роуина. Не говоря за Джо и Топаз. Организирала си съвършено бягство. Никой не знае, че си отвела децата.

Стояха до вратата откъм шофьорската седалка. Майкъл я погледна право в очите.

— Не знаеш за какво говоря, нали? Все още не си прегледала съобщенията си?

Роуина затрепери от страх.

— Какво се е случило? Болен ли е някой? Децата ни?

— Не. Нищо подобно. Но е лошо. Роуина, много съжалявам. „Музика“ са те уволнили.

Тя застина на мястото си.

— Качвай се в колата — ласкаво каза Майкъл.

Като насън Роуина заобиколи колата и се качи на предната седалка. Закопча колана и впери поглед право напред, докато Майкъл включи на скорост и бавно закриволичи към изхода на сервизната зона, зави наляво към магистралата и красивия, макар и мръсен град Лос Анджелис, техния дом.

Караше внимателно през грозния лабиринт на летището и Роуина не го смущаваше с глупави въпроси. Майкъл никога не би си играл с емоциите й във връзка с кариерата. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че й казва самата истина. Бяха я уволнили, докато с била във въздуха, и явно бе станало много публично.

На задната седалка близнаците си говореха приглушено, с тъжни гласове. Роуина усили радиото, за да не се смущават, че ги слуша. Настрои го на „Алт Нейшън“, любимата станция на съвременните мрачни тийнейджъри, заклещени в колите на родителите си и принудени да слушат музика известно време, вместо да се отдадат на социалните медии. Защо изобщо ги наричаха така, запита се Роуина. Антисоциални медии бе много по-подходящо. Напоследък всички хлапета се затваряха във виртуален свят на почуквания и приплъзвания, вместо да се мотаят навън, да се забъркват в неприятности, да хванат китара, да се промъкнат до първия ред на рок концерт.

Вече никой не искаше да стане рок звезда. Или дори в киното. Тя беше изкопаемо, динозавър, вече прехвърлила четиридесетте. Днешният амбициозен тийнейджър не свиреше на китара пред огледалото в стаята си; седеше пред лаптоп и мечтаеше да може да програмира като Зукърбърг.

„Имеджин Драгънс“ надаваха вой в ефира, когато Роуина извади телефона от джоба си, отключи клавиатурата и се подготви да чуе лошата новина.

 

 

„Никога не съм си давала сметка колко голямо е това жилище“, помисли си Топаз.

Докато навън се зазоряваше, тя бавно обхождаше стаите на апартамента си, една по една. Без Джо и без децата беше убийствено тихо, като в музей. Но вече не плачеше. Достатъчно бе плакала.

„Наистина е като смърт“, помисли си тя. Когато някой умре, имаше безброй неща за свършване. Така бе прието. Евреите, като Голдстийн, нейния любим, подхождаха най-правилно. Незабавно погребение, което ги изтръгваше от професионалния им живот. Налагаше се да мислят бързо. Нямаше време за първоначалната непоносимост на скръбта. Когато болката бе най-мъчителна, бяха заети, а по-късно длъжни да спазват седем дни „шива“ и да обсъждат всичко с приятели. Беше страхотна система.

Но нямаше никаква утеха за смъртта на едно сърце. Никакви ритуали, никаква пътна карта. Бяха поплакали заедно и разменили прегръдки и целувки, тя и децата, Рона бе повърнала в умивалнята до кухнята, когато синът й я бе попитал защо татко им е направил подобно нещо, защо всичко се е случило толкова бързо и дали има нещо, което Топаз е крила от тях. Откога са били нещастни… откъде е дошло всичко това… въпроси, безкрайни въпроси, на които Топаз нямаше отговори. Искаше й се само да тръсне ръце и да каже на Джо: „Ти трябва да се справиш с положението“.

Но за нищо на света не би го сторила.

Той позвъни, но отказаха да разговарят с него. Децата не биха го понесли. Но тя искаше. Искаше го толкова отчаяно. Копнееше да изтича нагоре по стълбите до спалнята им, да зарови лице в чаршафите, които вече не носеха неговия аромат, защото все пак се бе наложило да ги смени, след като ги бе държала мръсни цяла вечност само за да има физическа следа, която да й напомня за любовта им. После да грабне телефона, да чуе гласа му и да избухне в ридания, да се хвърли в краката му и да го умолява да се върне при нея, да си дойде у дома, да я обича.

Но Роуина я спря. Сложи ръката си със съвършено оформен маникюр върху нейната трепереща и безмълвно поклати глава.

— Трябва да…

— Не, не си длъжна. Не и преди да се почувстваш по-силна. Нито дума. — Роуина взе слушалката и натисна червения бутон. — Не отговаряй на обажданията му. Не му звъни. Дръж се сякаш е невидим.

— А децата? Трябва да му кажа къде са отишли.

— Намери си адвокат. Накарай го да напише писмо, изпрати го по куриер в офисите на НАТ. Така ще общува със семейството си. Поне засега. Разбрано?

— Разбрано.

Беше грозно. Беше разтърсващо. И безспорно най-доброто, което би могла да направи.

Но от това не й ставаше по-леко.

Топаз събра всичко, което бе принадлежало на съпруга й. До последното нещо на света. Бе поръчала евтини пластмасови касетки на едро от магазин за опаковки, също както възнамеряваше да направи, когато децата постъпят и колеж.

Опакова в тях всеки знак. Първо от гардероба; това беше лесно. Всички онези костюми на „Армани“, ризи на „Хюго Бос“, черни вълнени чорапи и обувки „Джон Лоб“. Джо беше човек с установени навици. Топаз не си направи труда да сгъва нищо; не беше продавачка. Той можеше да отскочи до химическо чистене. След тях бе ред на компютъра му, айпада и айпода и цял кашон електроника: професионален фотоапарат за хиляда долара, който почти никога не бе използвал, слушалки „Боуз“, всички обичайни момчешки играчки. Следваха снимките. Топаз тичаше от стая в стая, докато я заболяха ръцете от тежестта на всички посребрени рамки. Събираше ги, без да ги гледа. След двадесет години знаеше разположението на снимките на Джо по-добре от самия него. Тук бе онази от плажа в Хамптънс, на която Джо играеше с отдавна починалия им териер Бонзо; друга с Дейвид на гърба, направена, докато двамата участваха в състезание на училищен спортен празник и се заливаха от смях. Имаше и сватбени снимки — толкова много сватбени снимки, — но Топаз свали само онези, на които Джо стоеше до майка си или баща си или се смееше с приятели, снимки без нея. Онзи ден в Сентръл парк бе един от най-щастливите в живота й. Защо да се отказва от него сега, по дяволите, запита се тя. „Той открадна живота ми. Няма да му позволя да ми отнеме и спомените.“

Дори около маниак на тема ред като Джо Голдстийн се трупаха купища ненужни вещи. Убеди се в това неведнъж, докато обикаляше из стаите. Бейзболната топка в рамка, която някога му бе подарила, използвана в мачовете от Световната серия през 86-а, с автографи от всички действащи играчи на „Метс“. Книжката му с поезия на иврит, реликва от подготовката му за мицва. Образите на анимационни герои на Джайлс в рамки, които бе купил на търг в Англия. Ръчно резбованият часовник с кукувичка, който си бе избрал от Грац в Австрия онова лято, когато бяха на почивка край езерото. Топаз събра всичко, което би могло да има някаква стойност, всичко, което би му дало повод да се върне в този апартамент и да наруши спокойствието на децата им. Тоалетни принадлежности, шампоан, раираната му викторианска кърпа, сърцето й се късаше при вида на всички тези познати малки предмети, които не желаеше да вижда отново. След десет минути на вратата й щяха да почукат хамали, които щяха да отнесат пълните касетки, стенещи от тежестта на всичко, което бе останало след нейния съпруг и най-близък приятел. Щяха да ги стоварят върху черния мрамор във фоайето на сградата на НАТ. Ако Джо Голдстийн не ги приемеше там, бяха инструктирани да кажат на асистентката му, че ще ги откарат на сметище. Топаз не я бе грижа какво ще стане по-нататък. Искаше да изхвърли колкото е възможно повече болка от живота си.

Може би не можеше да забрави Джо. Всъщност знаеше, че никога няма да го забрави. Но в същото време не желаеше да си спомня за него ден и нощ.

„Издавам куп женски списания — помисли си тя, — а сега самата аз съм жива рубрика!“.

Какво да правите, когато съпругът ви ви напусне — 10 практически стъпки, които трябва да предприемете сега.

Освободете обкръжението си от стрес — какво трябва да направите, за да бъдете защитени от мъка в дома си.

Направете пролетно почистване на живота си — отървете се от излишния багаж на неверния партньор.

Цветова терапия — може ли нова лятна визия да излекува разбитото ви сърце?

Топаз се засмя на глас. Черен хумор. Роуина беше добра в това. Вече й липсваше.

Прозвуча позвъняване. Тя отвори вратата, размени поздрави, подаде пачка стотачки. Последваха формалности, благодарности и тя показа на хамалите къде да влязат.

— Не се тревожете, госпожо, ние ще се погрижим за всичко това.

— Благодаря ви — каза тя. — Искам само да ги изнесете от дома ми.

— Разбирам ви. Правил съм същото за много дами преди вас — каза отговорникът на групата. Беше на около тридесет и пет, набит и с прошарени коси, леко закръглен около кръста, но с мускулести рамене и гърди. Погледна я със съчувствието на човек от работническата класа и Топаз бе едновременно трогната и засрамена от съжалението му.

— Сигурно. Вероятно сте виждали всичко това.

— Ако питате мен, вашият човек е идиот — отбеляза един от помощниците му. Беше около четиридесетгодишен, силен като останалите, може би италианец от Бронкс, като и тя.

— Моля? — отвърна Топаз, примигвайки изненадано.

— Мъжът ви. Онзи Джоузеф Голдстийн. Мария Гонзалес не е чак толкова апетитно парче.

— Напротив, приятел — засмя се друг от екипа. Тогава забеляза Топаз и се засрами. — Извинявайте, госпожо.

— Млъквайте, тъпаци — изръмжа шефът им. — Съжалявам.

— Няма нищо — каза Топаз.

Но истината бе, че леко й се зави свят. Новината беше навсякъде. Никой не бе зарязван толкова публично след бившата Първа дама на Франция, как беше името й? Топаз бе станала нарицателно. Виц на деня.

Мъжете бяха разгадали настроението й.

— Вярно е — каза шефът. — Мария Гонзалес изглежда добре, ако човек си пада по силикон. Сложила си е доста. И е прекарвана повече пъти от стария ми хамалски камион. Мъжът ви скоро ще скъса с нея.

Топаз повдигна вежди.

— Мислите ли? Тялото й е едно от най-известните в Америка.

— Госпожо, простете, че говоря така, но това се отнася за всеки мъж. След като ги е изчукал няколко пъти, всички тела му се струват почти еднакви. Свикваме с всичко. Дори супер моделите ги зарязват. Филмовите звезди. Така става след секса. Не ме разбирайте погрешно, но ако е скучна или се окаже кучка, каквито и цици и задник да има, от тях няма полза. След малко мога да отида в „Бада Бинг“ и за петдесет долара да получа танц в скута от четири жени, всичките по-секси от Мария Гонзалес.

— Ще кажеш ли на жена си, Поли? — засмя се един от другите. — Пълен е с фантазии, госпожо. За последен път е бил в стриптийз клуб, когато Рейгън беше президент.

Топаз отново се засмя, този път искрено.

— Почакайте само секунда, момчета. — Топаз изтича в кухнята, грабна портфейла си и извади визитка, която подаде на отговорника. — Благодаря за терапията.

Лицето на Поли леко помръкна.

— Само се опитах да помогна.

Не му харесваше да му се присмиват. Топаз побърза да възвърне самочувствието му, когато подчинените му се заловиха да влачат кашоните по коридора към товарния асансьор.

— Не, сериозно. Аз ръководя „Американ Мегъзинс“. По-точно, в момента редактирам „Американско момиче“. Това е едно от най-продаваните ни женски списания. Бих искала да публикувам интервю с теб всеки месец. „Какво мислят мъжете в действителност“, от Поли… как е фамилията ти?

— Поли Кантучи.

— Напълно честно. Ще им казваш всичко откровено. Жените прекарват половината си живот в опити да отгатнат какво мислят мъжете. А мъжете до нас ни казват онова, което предполагат, че бихме искали да чуем. Колкото и шокиращо да звучи, просто ще им казваш абсолютната истина.

— Не зная.

— По хиляда долара на интервю и един от журналистите ни ще се заеме с писането. Ти ще трябва само да говориш и да си съгласен да се записва. И да казваш каквото мислиш, дори и да боли. Добро и лошо.

— Уау. — Вече бе усмихнат до уши. — Сериозно?

— Да, господине.

— Донякъде ще бъде забавно. Трябва ли да се представям с истинското си име?

— Не, но би било добре. Ако съм права за тази концепция, ще станеш звезда.

Вече я гледаше право в очите. Топаз бе привлякла вниманието му.

— И колко често се оказвате права за концепции?

— Що се отнася до списанията, в деветдесет и пет процента от случаите. Не мога да говоря за останалата част от живота си. Очевидно. — Кимна към пълните касетки. — Ако се договорим, ще ти се обадя тази вечер за първата среща. Утре даваме броя за печат и мисля, че твоето интервю може да бъде черешката на тортата.

— Бързо работите — каза Поли Кантучи, впечатлен. — Добре, госпожо. Съгласен съм. Нали не съм ви обидил с нещо?

— Не. Това е важното. Ще се чуем по-късно.

Тя влезе в офиса си и взе телефона.

— Джейсън? Здравей. Топаз Роси е. Благодаря ти. Не, добре съм. Всъщност имам бърза работа за теб. Ще разбереш; днес изпратих всички вещи на Джо в кашони при него. Останаха много празни места в апартамента. Освен това изглежда някак мрачно. Нужен ми е някой от светкавичните ти специалитети. Представи си, че подреждаш апартамента за фотосесия и трябва да изглежда изумително след двадесет и четири часа. Мисля си за изкуствени цветя, нови пътеки, някакви прости драперии, преподреждане на семейните ни снимки. Стените останаха голи там, където бяха някои от неговите сувенири. Знаеш как е…

Послуша няколко минути.

— Именно. Знаех си, че ще се справиш. Искам нова атмосфера в дома си. Нещо лятно може би. Весели цветове. Цветовете на залеза… светлосиво… може би малко бледосиньо. Къща на плажа… точно така. Разбираш.

Звукът от затварянето на вратата след хамалите й донесе облекчение. Топаз пресметна.

— Да, струва ми се добър бюджет. Не искам голямо разточителство. Освен това искам всичко да бъде готово, когато се прибера довечера. О, разбира се, че ще успееш. Работя до късно. Имам пълна вяра в теб… Благодаря, Джейсън, на теб също. Пак ще се обадя.

Топаз затвори. Само десет хилядарки и декораторът й щеше да пречисти спомените, сякаш забърсва кухненски плотове с дезинфектант. Вече знаеше, че няма да познае жилището си, когато се прибере вечерта.

Изтри сълзите от бузите си. Така щеше да се бори. Това бе начинът да не рухне. Нямаше да достави удоволствие на Мария Гонзалес. Нито пък на кръвожадните хрътки от пресата, които чакаха пред вратата й.

Внимателно изми лицето си, подсуши го с мека кърпа, сложи грим. Важно бе днес да изглежда безупречно. По-важно, отколкото, за което и да е връчване на награди или официален прием. Джо щеше да види, по един или друг начин, знаеше това. Както и любовницата му. Може би и децата, в Калифорния. Трябваше да изглежда по-добре от всякога в живота си, по дяволите.

Косите й вече бяха изсушени и пригладени до съвършенство. Сега бе време да поразкраси лицето си. Посегна към малко шишенце и сложи стероидни капки в очите си. Трябваше само да изтърпи кратко парене и зачервяването изчезна. Да плаче? Тя? Никога. След това нанесе лек пласт коректор, за да прикрие тъмните кръгове йод очите, и намаза цялото си лице с хидратиращ фон дьо тен „Лаура Мерсие“. Добави по малко златист блясък „Боби Браун“ на скулите си и леки светлокафяви сенки на клепачите. Любимото й червило на „Шанел“ — „Руж Аржент“, изглеждаше страхотно на плътните й устни. Нямаше нужда от нищо друго; само пръсване с парфюм „Диор“. Нищо не изглеждаше по-зле от жена на средна възраст, която прекалява с грима. Мария Гонзалес нямаше научна титла, но беше хитра. Топаз нямаше да падне в капана на опити да й съперничи. Тя беше Топаз Роси, главен изпълнителен директор, новатор, горда майка на Дейвид и Роуина Голдстийн. Прилепналата рокля щеше да издава отчаяние, както и многото спирала или твърде високият ток. Вместо това тя заложи на контраст. Вталена, не твърде тясна рокля от чиста коприна с уникални ромбоидни шарки, вдъхновени от седемдесетте, и бунтарски скромни дълги ръкави. Обувки с нисък ток и всичко това, съчетано с едно от любимите й летни сака: свободно падащ жакет „Прада“ от тъмнозелено кадифе. Избра бежова чанта — имитация на крокодилска кожа с традиционна месингова закопчалка. Ето. Вече бе готова.

Дълго се взира в отражението си в огледалото в коридора. Да, не беше зле; изглеждаше такава, каквато беше. Преуспяла бизнес дама, отиваща на работа.

Но имаше едно нещо, което я притесняваше. Дълго стоя така, зелените й очи се плъзгаха нагоре–надолу по отражението й. Най-сетне повдигна лявата си ръка и свали годежния пръстен и венчалната си халка. Имаше малка ъглова масичка точно под закачалката за палта, с множество малки чекмеджета. Топаз издърпа едно от тях, пусна двата масивни лъскави пръстена вътре и решително го затвори.

 

 

— Топаз! Топаз!

— Насам! Усмихни ни се, скъпа!

— Топаз, какво мислите за изневярата на съпруга си с Мария?

— Ще поискате ли развод?

Светкавиците щракаха. Папараците се провикваха. Беше се сблъсквала с рояци репортери и друг път. С вдигната глава, тя наклони глава за идеалния ъгъл. Излъчваше спокойна увереност.

Отзад се чуха две подсвирквания.

— Пуснете дамата да мине! Отдръпнете се! — Беше Харолд, шофьорът й, широкоплещест швед от Бронкс, целият руса коса и мускули. Проправи си път сред тълпата, разпери ръце. — Трябва да стигне до колата си!

— Извинете ме, хора — каза Топаз, силно и ясно. — Трябва да отида на работа.

Мина покрай Харолд, без да обръща внимание на нахалните журналисти, докато самоназначилият се бодигард се втурна напред, за да й отвори вратата на лимузината. Топаз внимателно седна вътре, елегантно приглади полата си с една ръка и преметна краката си с грациозно котешко движение. Нямаше да даде никаква възможност на тези копелета да я снимат, изглеждайки другояче освен изискана, уверена и в пълно самообладание.

Харолд силно затръшна вратата зад нея. След това заобиколи колата, отвори предната врата и седна на шофьорската седалка. Фотографите се отдръпнаха съвсем леко назад, когато запали, но все още се опитваха да я снимат през страничните стъкла. Топаз отвори куфарчето си и извади старателно напечатания дневен ред за сутрешното съвещание.

— Благодаря, Харолд. Имах нужда от тази помощ. Да тръгваме.

— Да, госпожо — каза той и лимузината плавно потегли.

Когато мина през вратите на редакцията на „Американско момиче“, адреналинът вече бушуваше в тялото й.

— Добро утро, Топаз — каза Люси. Действащата й заместник-редакторка изглеждаше сякаш не е спала от двадесет и четири часа. — Успях да приключа с редактирането на текстовете. И снимките очакват одобрението ти.

— Отлично. Как вървят рекламите?

Люси завъртя глава с усмивка.

— Абсолютно сензационно. Не сме виждали нищо подобно. Не мисля, че някога досега сме продавали толкова място за реклама в един брой.

За своя изненада, дори при това разтърсващо напрежение, на което беше подложена, Топаз усети тръпка на задоволство.

— Такива неща искам да чувам.

— Всъщност другите списания от групата ни се обаждат, за да питат какво правим, по дяволите.

— Не им казвай нищо. — Политиката на „Американ Мегъзинс“ бе да издигат китайска стена между заглавията си. Вътрешната конкуренция беше здравословна. — Скоро ще се оттегля от това списание; ще бъде изцяло в твои ръце. Останалите могат да последват примера ни.

Люси преглътна с мъка, поруменяла от срам.

— Трябва да бъда честна с теб, Топаз. Не мислех, че ще се получи. Идеите ти просто бяха толкова различни, толкова щури. Така не се прави в женските списания. Но получихме невероятни отзиви от всички, които са видели предварителни копия на статиите.

— Кажи ми, че си им ги показвала една по една — каза Топаз със строг поглед, прикован в по-младата жена. — Трябва да създадем известна мистериозност около излизането на този брой.

— Да, госпожо. Изтъкнахте това много ясно. — Люси се засмя. — Не мисля, че скоро някой от този екип ще се опита да ви изиграе.

— По-добре не, скъпа — усмихна се Топаз. — Донеси и окончателното оформление на снимките на бюрото ми. Трябва да прегледам всичко до десет часа. Да го дадем за печат. И „Американско момиче“ повежда нова революция.

— Веднага. Да ви донеса ли нещо друго?

— Кана горещо кафе. И пура.

— Пура?

— Шегувам се. Просто е като ново раждане.

„Кой ли е таткото?“, помисли си Топаз и се усмихна на себе си.

 

 

Офисът беше благодат. Тук бе твърде заета, за да мисли за Джо. Нямаше нито секунда. След като се съсредоточи върху първите няколко статии, поизряза ги, въведе заглавия и текст, тя ги изпрати за печат и обърна поглед към снимките. Имаше няколко фантастични: момичета с млада и свежа кожа, разнообразен тип фигура и мерки — тъмнокожи, латиноамериканки, скандинавски блондинки от Уисконсин, стройни азиатки от Сан Франциско, повечето с атлетично телосложение, няколко закръглени, едната пищна, напомняща за Моника Люински. Фоторедакторите се събраха около нея, коментираха подбора й. Искаше „Американско момиче“ да запази кокетния си облик; нямаше смисъл да отхвърлят онзи сериозен по-възрастен модел от Маунт Хоулиоук със златистите плитки и очилата с тъмни рамки.

— Шегувате ли се с мен? Това ще я преследва до края на живота й — настоя Топаз.

— Тогава не е ли добре да показваме и грозни момичета? — обади се Емелин, една от модните й редакторки. — Щом залагаме на разнообразието?

— Не. Хубостта продава. Не даваме заявка за общественополезна дейност — решително отвърна Топаз. — Работата ни е да покажем, че всяка жена може да бъде хубава. Леко закръглената фигура, етническата принадлежност, тези неща не са от значение. Погледнете тази сладурана в инвалидната количка. — Показа снимка на състезателка от Параолимпийските игри с поразителни зелени очи и руси коси. — Ако мацката не е хубава, не можем да я снимаме за реклама на продукт за красота. Бихме могли да я представим с някаква история, а не на страниците за мода.

Последваха тихи изрази на съгласие.

— Мисля, че тук трябва да сложим Изабела — каза Чарли, старшият фотограф. — А тук снимката на Кийша, миниатюрна.

— Сигурно се шегуваш. Кийша е зашеметяваща.

Чарли скръсти ръце.

— Бомбите й са твърде големи за модния раздел.

— Страхотни са. Ще ми се да бях толкова надарена.

Няколко от по-младите жени се закикотиха.

— Ако искате да говорим за медийна реалност, моделите от афроамерикански произход не продават. Просто е така. — Чарли тръсна глава. — И е с твърде пищни форми. Това противоречи на цялата ни естетика. Имам опит в тези неща. Трябва да ме слушаш.

Сърцето на Топаз препускаше в гърдите й.

— Опит. Откога си фоторедактор на „Американско момиче“?

— Повече от три години.

— И си правил плакат след плакат със стария тип модели — кльощави бели момичета. Нищо интересно, никаква страхотна фотография. Само усмихнати мацки с идеални зъби и тоалети с надути цени, които читателите ни не могат да си позволят.

— На върха сме. Не можеш да оспориш цифрите. Когато „Вог“ слага тъмнокож модел на корицата, продажбите спадат с…

— Ние сме тук, за да възпитаваме. Не за да проповядваме расизъм. — Топаз го изгледа навъсено. — Уволнен си. Разчисти бюрото си.

Челюстта му увисна от изумление.

— Не можеш да ми причиниш това, кучко.

— Не просто мога, а вече ти го причиних. Изчезвай, или ще се наложи да повикам охраната.

Настъпи неловко мълчание, докато всички в офиса бяха затаили дъх. След това Чарли протегна ръка и със замах помете всички снимки от масата.

— Ти си стара чанта, Топаз Роси, и компанията ще те изхвърли, както съпругът ти — каза той. Завъртя се на пети и излетя навън като хала.

— Сложете снимката на Кийша на цяла страница, а Изабела в ъгъла. — Топаз дори не погледна след него. — Някой да събере тези снимки и да довърши оформлението. Изпратете ми го по имейл. Ще печатаме в десет. Разбрано? — Всички кимнаха глуповато. — Чудесно. Да действаме.

 

 

В единадесет всичко беше готово. Списанието, тяхното списание — „Американско момиче“, бе на принтера. Зареждаха се дигитални файлове, печатаха се. Топаз победоносно измина цялата дължина на офиса, потупа всички по гърба и се върна на бюрото си.

— Госпожо Роси? Има обаждане от Калифорния. Децата ви — каза секретарката и засрамено наведе глава.

Въодушевлението й внезапно се изпари. Беше готова да удави Джо, но той нямаше да си отиде. Нито пък болката. Можеше да я притъпи с работа, но само толкова. Стисна зъби, усмихна се насила.

— Страхотно. Задръж всичко друго.

Затвори вратата си, настани се на стола си и протегна ръка към слушалките.

— Деца? Как е?

Първа заговори Рона.

— Тук е прекрасно, мамо. Басейнът им е върхът. И децата им са страхотни.

Свитият й стомах леко се отпусна.

— Добре, добре, радвам се да го чуя.

Зазвуча гласът на Дейвид.

— Видяхме те по телевизията.

— Да. Мисля, че ще се появявам още няколко дни. Тази сутрин пред входа имаше репортери. Може да има и снимки във вестниците и интернет. — Топаз въздъхна. — Правете всичко възможно да стоите настрана.

— Не можем да се преструваме, че не се случва — отвърна Рона.

— Вярно, но можете да избирате на какво да обръщате внимание. Това е първата криза в живота ви. Ще има още много. Справянето с тази е голямо изпитание за вас.

— Разговаря ли с татко? — попита Дейвид.

— Не — отвърна Топаз.

— Ще се разведете ли? — попита Рона. — В Туитър пишат, че не носиш венчалната си халка.

„Проклети социални медии“.

— Точно така. Свалих я. Нелепо е да я нося, когато баща ви е с друга жена. Що се отнася до развод, изглежда доста вероятен. — Топаз извади мобилния си телефон. Имаше седемнадесет пропуснати повиквания от Джо Голдстийн. — Зная, че е мъчително да го чуете. Вие разговаряхте ли с баща си?

— Не — Дейвид бе категоричен. — В никакъв случай.

— И аз не искам — присъедини се Рона.

— Трябва да стискаме зъби. Все още сме семейство, дори и да се разведем.

„Когато се разведем“, просъска злобното гласче в главата й.

— Семейство? Моля те, мамо, не ни излизай с тези сантиментални глупости — каза Дейвид.

— Но това е истина. Баща и децата му. Майка и децата й. С баща ви сме еднакво отговорни за вас. Това не се променя.

Последва тягостна тишина.

— Всеки на този свят греши — ласкаво каза Топаз. — Баща ви допусна грешка. И аз съм допускала. Един ден и вие двамата ще допуснете. Когато този ден настъпи, ще си спомните колко сурови сте били с баща си сега. Не сте длъжни да одобрявате постъпките му, но трябва да продължавате да го обичате. Безусловно, защото и той би обичал и двама ви безусловно, дори ако излезете на улицата и застреляте някого в главата. Би ви обичал, въпреки всичко.

Болката достигна до гърлото й още докато говореше, заплашвайки да я удуши. По-лесно бе да бъде гневна; Господи, толкова по-лесно.

— Обичаме го, мамо — проплака Рона. — Просто сега сме му много сърдити.

— И не мисля, че това ще се промени. Поне не бързо. Затова може би е добре да се решим да поговорим с него.

Веднага щом думите бяха изречени, Топаз осъзна, че е права. Тя протакаше; опитваше се да отлага болката колкото е възможно по-дълго. Но това бе страхливост. А в каквото и друго да можеше да бъде обвинена, Топаз Роси не беше страхлива.

— Ето какво ще направя. Ще се обадя на баща ви веднага щом приключа разговора с вас, деца. Ние двамата трябва да поговорим. След това, мисля, че и вие трябва да разговаряте с него. Кажете каквото искате, но се опитайте да бъдете разумни. Ще го накарам да позвъни на мобилния телефон на Дейвид точно след час.

— Мамо, наистина не искам — възрази Дейвид.

— Разбирам те. Но трябва. Не те моля, казвам ти. Достатъчно ясна ли съм?

— Да, госпожо — примири се Дейвид.

— Обичаме те, мамо — каза Рона.

— И аз ви обичам.

Топаз затвори. След това, без да си даде време да размисли, взе телефона и набра номера на мобилния на Джо. Все още не бе отзвучал първият сигнал, когато чу гласа му.

— Топаз? Ти ли си?

— Да, аз съм. Кой друг да бъде? Трябва да поговорим.

— Топаз… — Гласът му звучеше измъчено. — Не зная какво да кажа. Не исках да става така. Наистина съжалявам, че от пресата те тормозят…

— Проблемът не е тормозът от пресата — отвърна Топаз, — а във факта, че ти си невярно копеле, което се чука с евтина актриса. И че си готов да зарежеш мен и децата заради чифт големи цици.

— Топаз, за бога! Не е така!

— Точно така е, Джо. Скарахме се веднъж и ти веднага загърби брака ни и успя да си намериш млада любовница, след колко време? Седмица? Ден? Или си й хвърлил око от преди? А може би сте били двойка от години, без да подозирам.

— Не сме. Кълна ти се.

Топаз се засмя през сълзи.

— И какво искаш за това, бисквитка?

— Съжалявам за всичко. — Имаше някаква странна нотка в гласа на Джо Голдстийн. — Не знаех какво правя. Скарахме се и просто паднах в капан.

Топаз завъртя очи.

— Да, разбира се, зная как е. Просто си вървиш един ден и изведнъж се спъваш и падаш върху някаква кифла. Каква трагедия! Градската управа наистина трябва да оправи дупките по тротоара.

Голдстийн се засмя.

— О, Топаз, все същата си.

Очите й вече преливаха от сълзи и се радваше, че Джо не е в стаята.

— Разбира се, че съм същата. Минали са само няколко дни. Не съм се променила. За разлика от теб.

— Може би трябва да се видим и да поговорим.

— За какво има да говорим? Да не си скъсал с Мария?

Топаз затаи дъх и не престана да й се вие свят, докато чакаше отговора му.

— Не. Все още сме заедно.

— Тогава няма какво повече да си кажем. Адвокатите ми ще се свържат с теб.

— Топаз, почакай…

— Трябва да поговориш с децата. Те са в Калифорния. На гости при Майкъл и Роуина. Искам да ги държа далеч от пресата, доколкото е възможно.

— Да, разбира се. Господи. Това е чудесно. Много мило от страна на Роуина.

— Тя е вярна приятелка. — „За разлика от теб“, помисли си Топаз. — Убедих ги да вдигнат, когато им се обадиш на мобилния на Дейвид точно в дванадесет на обяд. Не закъснявай. Разбери гнева им и каквото и да причиняваш на мен, не наранявай децата ни по-жестоко, отколкото могат да понесат. Откажи се от емоционалното изнудване. Не им казвай как трябва да го приемат. И не споменавай за Мария.

— Топаз! Нима наистина мислиш, че бих направил това? Познаваш ме по-добре.

— Оказва се, че изобщо не те познавам.

— Трябва да се срещнем. Да поговорим за всичко.

— Не, няма смисъл. Просто се обади. И не ме безпокой повече. Тук е напрегнат ден. Давам списание за печат. Нямам нужда от усложнения. Ясно ли е?

— Топаз, моля те. Само една среща…

Тя затвори. Бе плувнала в пот и сърцето й препускаше, сякаш току-що е изминала пет километра на бягащата пътечка. Вдиша дълбоко и издиша, опитвайки се да овладее пулса си. Заповяда си да се успокои. Най-лошото бе минало, поне засега.

Чантата й беше на пода до краката й. Вдигна я, отвори я и извади пудриерата си. Беше антика от 20–те. Джо я бе видял на битак в Париж и й я бе донесъл като сувенир. За секунда Топаз направи гримаса, след това я отвори и погледна лицето си. Гримът й не се бе размазал. Взе меката гъба с пудра и нанесе ултрафин „Шанел“ около очите си, на носа и бузите. Както обикновено, подейства като магия, заличи следите от сълзи, руменината от гняв, всеки признак на емоция. Нищо чудно, че онези благоприлични и порядъчни британки толкова често бяха пудрили лицата си по време на двете световни войни. Да изглежда силна, достойна за уважение: това бе силата на красотата, когато й бе най-нужна.

Както сега. Както днес.

Когато се прибере у дома, Топаз си обеща, че ще влезе в банята, ще заключи вратата и ще се наплаче.

Но не сега. Не днес. Имаше работа за вършене.

Скочи на крака, решително закрачи към вратата на офиса си, рязко я отвори.

— Емили! — извика тя.

Директорката на пиар отдела на „Американско момиче“ забърза по етажа.

— Топаз? С какво мога да ти бъда полезна?

— Води си бележки. Искам да ми уредиш участия по няколко телевизии утре. Да се опитаме да влезем навсякъде, където можем. „Тъдей“, при Фолън, „Добро утро, Америка“, „Фокс Нюз“, при Опра Уинфри. При всеки, за когото се сетиш. Обади се на всички. Искам да продадем възраждането на „Американско момиче“.

Емили Уилкинс преглътна с мъка. Втренчи поглед в Топаз, сякаш бе луда.

— Но, Топаз… а, зная, че сме свръх въодушевени относно възраждането на „Американско момиче“, но просто… не мисля, че е материал за „Тъдей“, не е за Кели и Майкъл, нали разбираш…

— Да, напълно. Но знаеш ли кое е за Кели и Майкъл? Провалът на проклетия ми брак. Кажи им, че ще се появя и ще разкрия цялата истина за Джо, Мария и разбитото си сърце, стига да ми позволят да поговоря и за издаването на новия ни брой. А, да, и никакви въпроси за децата ми. Само с тази уговорка.

Емили примигна.

— Наистина ли ще направиш това?

Топаз се усмихна.

— Имам нещо за продаване. И щом Джо е ценил личното ни пространство толкова малко, защо аз да си мълча, по дяволите?

Лицето на по-младата жена светна от удивление.

— Еха. Добре, госпожо. Заемам се веднага. В колко предавания можете да участвате?

— Запиши ме навсякъде, където можеш. Дори по Би Би Си Америка, по дяволите. Без ограничения. Искам да се появя и по някоя испаноезична телевизия. Обади се и на „Хъфингтън Поуст“. Кажи им, че ще напиша ексклузивна статия, ако я публикуват на заглавната страница със снимка на корицата ни.

Емили леко заподскача с обувките си, подобни на балетни пантофки.

— Супер! Добре, тогава.

„Да не си скъсал с Мария?“

„Не.“

„Добре, Джо Голдстийн“, помисли си Топаз. Щом искаш война, така да бъде.