Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (18)

18
Спор между роднини

Докато вуйчо Майлс се върне от посещението в дома на мировия съдия, стана три следобед и Мъртъл се съгласи да го приеме в спалнята си. Увита в одеяла и облегната на възглавници, тя още изглеждаше необичайно восъчнобледа и със зачервени очи и нос. Беше обаче достатъчно добре да се държи с обичайното си високомерие и да настоява за присъствието на Фейт.

Мъртъл седна при влизането на вуйчо Майлс.

— Е? — натърти тя. — Говори ли със съдията? Какво каза той?

Вуйчо Майлс погледна през рамо и после много внимателно затвори вратата зад гърба си. Седна в едно от креслата и въздъхна тежко. С гримаса смъкна ръкавиците си.

— Беше много любезен. Ама наистина много. И се боя, че беше и твърд в настояването непременно да има дело. Ако членовете на обществеността настояват за такова…

— Пълни глупости! — възкликна Мъртъл. — Той е мировият съдия! Изборът е негов!

— Какво представлява това „дело“? — попита Фейт, цялата изтръпнала от кипналите в нея мехурчета възбуда. — Какво ще се случи на него?

— Много съжалявам — обясни вуйчо Майлс, — но означава, че баща ти все още не може да бъде погребан. Боя се, че докато проблемът не се реши, дори не можем да го отнесем за погребение на друго място. Налага се да има разследване и после — решение. Малко съдебно дело, на което да се реши причината за смъртта.

Фейт се разкъсваше на части. От една страна, искаше да разследват смъртта на баща й, така че да заловят убиеца му. От друга — всички на Вейн изглеждаха убедени, че се е самоубил. Щом станеше ясно, че преподобният всъщност е намерен провиснал на дървото на скалите, това вероятно щеше да се приеме за доказателство за самоубийството му.

— Кога? — попита Фейт. — Кога е това дело?

Единствената й надежда беше да намери достатъчно доказателства за убийството му преди решението.

— Още не са определили датата, но може да е всеки момент — вуйчо Майлс изглеждаше много притеснен. — Скъпи мои, всичко е съгласно буквата на закона и е твърде сложно, тъй че няма смисъл да се главоболите с подробностите…

— Моля те, вуйчо Майлс! — прекъсна го Фейт. — Искам да знам всички подробности!

Той я погледна изненадан от избухването й, но сви лекичко рамене в знак, че се предава.

— Понякога, когато се случи внезапна смърт… и тя не изглежда съвсем естествена… мировият съдия дава на епархийския констабъл разрешение да повика следовател, който да проведе разследването. Той определя причината за смъртта с помощта на двайсет и трима местни мъже — съдебни заседатели. В този случай следовател ще бъде доктор Джеклърс.

— Значи той ще разследва и се явява последна инстанция — промърмори Мъртъл и присви очи. — Знаеш ли, Майлс, мисля си, че наистина съм болна. Ще трябва да повикам лекар утре — когато изглеждам малко по-добре.

— Такса за преглед? На всичкото отгоре? — Вуйчо Майлс се намръщи и изпъшка. — Не, Мъртъл, мила моя. Трябва да сложа вето. С тази скорост ще издухаш набързо всичките ни пари.

— Да сложиш вето ли? — сърдито му се сопна Мъртъл. — Нашите пари, а? Парите не са твои, Майлс. Както винаги нито стотинка от харчените пари не е твоя.

Вуйчо Майлс се изчерви и намръщи. Отбеляза:

— Това ме навежда на друга тема, която смятах да обсъдим.

Последва градоносна пауза. Вуйчото погледна Фейт изпод вежди и след малко Мъртъл стори същото с думите:

— Фейт, ако обичаш… — и замлъкна, като само махна уморено с ръка.

— Ще ида да почета Светото писание — реши Фейт пъргаво и кротко напусна стаята.

На тесни площадки подслушването до вратата крие допълнителни опасности. Всеки може да отвори и да те види. Или пък някой да се появи откъм кое да е от двете стълбища и да те открие коленичила на площадката. На девойката й беше трудно да се съсредоточи върху разговора отвъд вратата и същевременно да остане нащрек за приближаващи стъпки.

Но от време на време усилието си струваше. Фейт прехапа устни и внимателно притисна ухо към ключалката.

— Мъртъл — тъкмо казваше вуйчо Майлс, — трябва да преоцениш положението си. Знам какво се опитваше да направиш от самото начало — и колко внимателно преценяваш срещите си — и опитът ти е невероятно храбър, но той не проработи. Няма връщане назад. Какво възнамеряваш да кажеш при разследването, ако те извикат да свидетелстваш?

— Ще им кажа точно каквото и преди — отвърна Мъртъл решително. — Скъпият ми съпруг е сполетян от твърде трагичен инцидент.

— Нали разбираш опасността истината да излезе на бял свят? — прочисти гърлото си вуйчо Майлс. — Ако положението… се влоши, ще сторя всичко по силите си за теб… но точно сега трябва да следваш съветите ми.

— И какво точно ме съветваш, Майлс? — попита Мъртъл подозрително.

— Трябва да ми дадеш всички пари, които все още притежаваш, както и колкото се може повече от вещите на Еразмус. Ще се престорим, че през цялото време са били мои — или че ми ги е преотстъпил.

— Ясно! — обяви Мъртъл с леден глас. — Значи натам клонял този разговор.

Фейт беше ядосана, но и изумена. За каква „опасност“ говореше вуйчо й? Защо настояваше за цялата собственост на баща й?

— Това е единственият разумен подход! — каза вуйчо Майлс уморено, но добронамерено. — Несъмнено го виждаш! Колкото и да се възхищава от теб доктор Джеклърс, не може да обърне гръб на доказателствата. Прайт няма да излъже под клетва, поне ти го заяви в очите.

— Той не — отвърна твърдо Мъртъл, — но ти би могъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти можеш да свидетелстваш. Ти ще им кажеш, че си намерил Еразмус в оврага.

— Молиш ме да лъжесвидетелствам?

— Знаеш какъв е залогът.

Последва продължителна пауза.

— Не, Мъртъл — обади се вуйчо Майлс накрая. — Освен ако не си склонна да сториш каквото те помолих… Боя се, че не мога да изпълня твоята молба — той въздъхна с безконечно измъчено търпение. — Е… поне ми позволи да се грижа за живите експонати на съпруга ти, за да не измрат от липса на внимание. Вероятно ще е разумно да прегледам и книжата му. Надявах се да ги проуча от твое име още вчера, но не успях да намеря къде са.

Фейт се напрегна и стисна зъби. Не! Не можеше да допусне вуйчо й да поеме грижите за Лъжовното дърво или безценната й змия! А и дневникът и рисунките с виденията не биваше да попадат пред ничии други очи освен нейните. Всъщност не си представяше как предава на вуйчо си каквито и да е от книжата на баща си. Те бяха като бутилка с дух, в която се пазеха мислите на баща й, гласът и тайните му… и бяха нейни. Тя им беше пазител.

— Майлс — гласът на Мъртъл режеше като нож. — Откъде този внезапен интерес към документите на Еразмус и неговите експонати? Ти не понасяш отговорността — изпаряваш се веднага щом я надушиш. Откога толкова ти се прииска да ровиш в книжата му и да осиновиш напикаващ се вомбат?

— Ами… флората и фауната се нуждаят от правилни грижи, а в документите може да има нещо важно, което да се нуждае от незабавно действие! Дългове. Полици. Дела. Облигации. Срещи или… дори завещание…

— Да не би от закуска насам да си станал пазач в зоопарк или адвокат? — изуми се Мъртъл.

— Скъпа, държиш се детински! — Вуйчо Майлс говореше с неприсъща за него възбуда. — И двамата знаем, че нямаш никакъв шанс да разгадаеш книжата на Еразмус! Трябва да ми позволиш да ги прегледам!

— Къде беше цял ден? — Сега вече в гласа на Мъртъл пролича остро подозрение. — Надали си прекарал шест часа в разговор с мировия съдия. С кого още си говорил? Какво си чул? Майлс, познавам те.

Последва пауза.

— Ти просто… не си на себе си, Мъртъл — изрече накрая вуйчо Майлс по-спокойно, но си личеше колко му е коствало да се вземе в ръце. — Вината е… изцяло моя. Не трябваше да повдигам тези теми, когато нервите ти са така опънати…

— Не ми говори по този начин! — сопна се Мъртъл. — Нищо ми няма на нервите, Майлс! Не са опънати! И поне засега нямам намерение да се предавам! Ще остана на Вейн и ще се боря, докато Еразмус не бъде почтено погребан…

— Как? — попита вуйчо Майлс вече сериозно. — Как ще останеш тук? Колко пари имаш още на Вейн? След колко време трябва да се плащат наем на къщата и заплата на слугите? С колко време разполагаме, преди да няма с какво да поръчаме храна за вкъщи?

Последва продължително мълчание.

— И аз така си мислех — креслото на вуйчо Майлс изпука при ставането му. — Помисли си как да ми предадеш вещите на Еразмус, Мъртъл. Знам, че накрая ще постъпиш разумно. Но не се колебай твърде дълго!

Фейт чу вуйчо си да мести креслото и напусна мястото до вратата, за да се оттегли в своята стая.

За миг й се прииска да не беше чула разговора. Не го разбра изцяло, но цялата работа й звучеше злокобно — като свада между заговорници. Беше поразровила мравуняка и се бе натъкнала на поредната златна жила с тайни.

Едва-що се беше върнала в стаята си, когато получи повикване за покоите на майка си.

— Фейт, затвори вратата след себе си и седни. Кажи ми — документите на баща ти на сигурно място ли са?

Зашемети я именно начинът, по който беше зададен въпросът. Не „Скри ли документите?“, а „Добре ли ги скри?“…

Фейт бързо прецени възможностите си. Можеше да отрече всякаква представа за местонахождението на книжата, но Мъртъл знаеше, че са изчезнали, докато тя беше насаме с тях. Ако претърсеха щателно стаята на момичето, може би щяха да ги намерят в клетката на змията.

— Да — отвърна тя. — Стори ми се най-раз…

— Да, именно — прекъсна я Мъртъл. — Добро момиче. Ще ми ги донесеш ли, ако обичаш?

Не. Никога.

— Аз… — Фейт се постара да запази кротостта на изражението си, докато мислите й трескаво се суетяха. — Мога да ти ги донеса… но голяма част са на гръцки или кодирани с шифъра, който татко използваше за бележките си. Мога да ги преведа, но не е лесно…

— О, боже опази! Гръцки? — Мъртъл простена и потрепери. — Значи няма полза. Налага се ти да ги прочетеш вместо мен. Дръж ме в течение на откритията си. И не позволявай на никого да ги вземе. Вуйчо ти вероятно ще пита за тях — не му споменавай нищо без мое разрешение.

— Какво иска да прави той с тях? — поинтересува се Фейт, доволна от възможността да зададе въпроса.

— Не знам — отвърна Мъртъл. — Но познавам брат си. Има прекрасни качества, но при все добросърдечието и мекото си сърце винаги търси как да спечели колкото се може повече и с колкото може по-малко усилия.

На Фейт й беше нужно малко време да напасне подобен портрет с веселия си и уравновесен вуйчо. След последните й подслушани разговори обаче това се оказа по-лесно отпреди.

— Да си виждала документи, които може да струват нещо? — попита внезапно Мъртъл. — Кредитно писмо, завещание, дългова разписка или нещо подобно?

— Не — Фейт се взираше в майка си и се дивеше на спокойствието й.

— Ако вуйчо ти се интересува от книжата, то несъмнено вътре има нещо ценно — Мъртъл прехапа преценяващо устна. Когато Фейт излезе от стаята, тя завъртя пръстените на ръцете си и се загледа замислено в модните илюстрации, поставени на подноса й. Девойката се чудеше какво ли би станало, ако майка й си бе присвоила книжата отначало, и дали вече щеше да е продала Лъжовното дърво, за да си купи нови рокли. В мислите й неканено се прокрадна отровно прозрение. Съпругата цял живот биваше принудена да проси от мъжа си пари за поддръжката на дома, но вдовицата бе в състояние да харчи наследството си, както си пожелае. Смъртта на преподобния за първи път в живота на Мъртъл й бе поверила управлението на истински пари.

Фейт се опита да сглоби пъзела, докато лежеше будна същата нощ. Толкова малко време имаше! Всеки момент разследването можеше да започне и когато кесията на семейството й се изпразнеше, Съндърли щяха да бъдат принудени да напуснат Вейн. Фейт се беше надявала да проведе тайно разследване и да остави плода на Лъжовното дърво да зрее и расте през идните седмици. Но сега нямаше начин да крои дългосрочни планове, нито да изготви бавна и безопасна стратегия.

От размислите я изтръгна отсечен, нечовешки писък на горния етаж. Отне й секунда-две да си спомни за котешкия череп в леглото на Джийни. Над главата й заскърцаха дъски и камериерката взе да ридае истерично, намесиха се и други неясни гласове — по-тихи и успокоителни.

Фейт не усети нито триумф, нито вина. Стоеше сама в мрака и времето изтичаше. Тя си представи Дървото на лъжите в тътнещата му пещера и странно, но от това самотата й олекна малко.

Когато сънят я залюля в обятията си, тя си представи как лъжата й се разстила безшумно като тъмнозелен дим, изпълва въздуха около къщата като мараня, излива се от устите на онези, които клюкарстваха, умуваха и се бояха. Представи си как се просмуква като мъгла в прегръдката на вълните, стича се като смола по възлестите, тънки стебла и прониква в малката, бяла чашка на разтворен цвят.