Рене Ахдие
Гневът и зората (14)

Там, където сърцето ти копнее да бъде

Някой се беше опитал да я отрови.

И проблемът не беше в чая, както Шахризад си беше помислила отначало.

А в захарта.

Джалал беше побеснял.

Той повика всички, които имаха достъп до храната на Шахризад, но слугите до един заявиха категорично, че са невинни. Както се правеше винаги, когато се сервираше на член на семейството на халифа, готвачът беше опитал всичко от подноса за Шахризад, преди да го изпрати в стаята й, а за това имаше много свидетели.

Но на никого не му беше хрумнало да пробва захарта.

Никак не беше изненадващо, че Шахризад не сложи нищо в уста до края на деня.

Сега една млада слугиня придружаваше всеки поднос с ястия от кухнята до покоите на Шахризад. Момиче, чиято единствена задача в живота беше да опитва храната на господарката и да отпие глътка от всичко, преди то да попадне в устата й.

Едно младо момиче, което сигурно означаваше нещо за някого.

Това отврати Шахризад.

Отвращението я заля и когато осъзна, че времето, в което можеше да се чувства в безопасност — онези отлитащи моменти без бремето на очакващата я съдба да надвисва над нея като тъмен призрак, й бяха отнети още преди да има истинска възможност да им се наслади.

Но най-лошото беше, че сега знаеше извън всякакво съмнение, че не може да има вяра на прислужницата си.

В крайна сметка Деспина беше последният човек, докосвал се до подноса с храната й.

Тя беше онази, приготвила смъртоносната чаша чай.

По някаква причина този факт обезсърчи Шахризад повече от всичко останало. Тя и преди не се доверяваше на Деспина, но някаква част от нея не искаше да е така. Беше се надявала, че един ден тя може да й стане истинска приятелка въпреки всичко.

Сега тази надежда беше съсипана.

А това караше Шахризад да се ядосва.

Трите нощи сън почти без прекъсване не бяха уталожили гнева й.

Този следобед Шахризад беше решила да обиколи един от многото терасирани вътрешни дворове, за да потърси съвършената роза. Това беше задача без особен смисъл, едва ли не банална, а това я караше да се чувства безполезна и сипваше още масло в раздразнението й.

Тя мина покрай още един цъфнал жив плет, присвила очи заради яркото слънце и разочаровано смръщила чело.

— Ако ми кажеш какво търсиш, бих могла да ти помогна — предложи Деспина.

— Не. Не можеш.

— Боже, ама си направо в отвратително настроение.

— Наистина не би могла да ми помогнеш. Съвършената роза е произведение на изкуството. Ароматът. Цветът. Подредбата на листенцата. Баща ми дори твърди, че дори само едно листенце в повече може да съсипе целия цвят… ще попречи на начина, по който нараства.

— Не съм съвсем съгласна. За мен най-красивите цветя са онези, които не са съвсем съвършени.

— Виждаш ли? Няма как да ми помогнеш — измърмори Шахризад и усети как Деспина замръзна до нея.

— Какво има? — попита Шахризад.

— Кап… капитан Ал Хури слиза по стълбите — отвърна тивянката и се изчерви от шията до корените на косата си.

— Е, и? Защо си нервна?

Деспина се поколеба.

— Не се чувствам спокойна край него от онзи случай с чая.

— Разбирам — каза просто Шахризад, като стисна устни и се пребори да потисне напиращите обвинения.

Джалал стъпи на площадката пред тях, а Деспина нарочно се дръпна зад раджпута, за да се скрие от погледа му. Джалал я проследи с очи, повдигна равнодушно вежда и се обърна към Шахризад.

— Как се чувстваш този следобед, Шахризад? — попита той и се поклони с приятелска усмивка. Обшитото му със златисто наметало падаше от едното му рамо, а ръката му се облягаше спокойно на ефеса на ятагана му.

— Жива.

Той отметна глава и се разсмя.

— Радвам се да го видя. Да не ви заварвам посред нещо важно?

— Естествено. Тъкмо разработвам един успешен преврат. След това смятам да се посветя на планове за развитие на търговия, като превозът ще е със слонове по море и платна от изпредена коприна. Дали не би искал да се присъединиш?

— Само в преврата — усмихна се той. — Другото, мен да питаш, звучи малко обикновено.

Шахризад се засмя.

— Не, разбира се. Не се занимавам с нищо важно. Затънала съм в рутинни задачи. Измъкни ме от тях, моля те.

— Всъщност чудех се дали не би могла да направиш нещо… нещо като владетелка за мен?

— Като владетелка? Какво имаш предвид?

— Имаме нечакан посетител. Питам се дали не би могла да го приемеш в отсъствието на халифа?

— Кой е той?

— Той е… учен, така да се каже. Беше първият учител на Халид, както и учител на майка му през целия й живот. Не е виждал Халид, откакто беше малко момче. Знам, че майка му много го харесваше и никак не бих искал да го отпратя, без да бъде приет официално — намигна й той.

Шахризад не успя да сдържи усмивката си.

— Освен това предполагам, че тази визита би могла да задоволи нечие… блуждаещо любопитство — ухили се многозначително Джалал.

— Е, какво пък. Капитан Ал Хури, от вашите уста това звучи толкова интересно.

Той се изсмя.

— Значи идваш, нали, Шахризад?

Тя кимна, а лешниковите й очи блестяха.

— Трябва да те предупредя, той е малко… странен — каза Джалал, докато се връщаше по обратния път, а Шахризад и малката й свита го следваха по петите.

— В какъв смисъл?

— Той е останка от отминали дни. Много отдаден на древните изкуства. Но мисля, че ще ти допадне, а и знам, че той ще е много доволен да те види.

— Как се казва?

— Муса Сарагоса.

— Това е много необикновено име — отбеляза Шахризад.

— Той е мавър.

— А, разбирам. Е, ще се постарая.

— Знам, че ще го направиш.

Те продължиха да се изкачват по многобройните стълбища, докато стигнат до мраморните коридори. Джалал ги поведе към голяма зала с купол вместо таван, висок колкото петима души. Стените бяха покрити с плочки и изящно изработени барелефи, изобразяващи отдавна забравени бойни сцени. Воините размахваха оръжия и се впускаха срещу враговете си.

В ъгъла стоеше много висок мъж в дрехи в ярки цветове. Тъмносинята му рида се спускаше до пода, а качулката й беше увита около главата му, прихваната с диадема от кожа и злато. Около двете си китки носеше дебели кожени предпазители манкала, а красивата му тъмна кожа й напомняше за най-хубавите марокански фурми меджул.

Той се обърна към нея и се усмихна толкова широко, че зъбите му сякаш грейнаха като перли на фона на абанос.

Джалал и Деспина се спряха до вратата и я оставиха сама, а раджпутът стоеше наблизо с готов меч.

Шахризад се усмихна в отговор на госта и тръгна към него.

Какво да кажа?

— Добре сте дошли! — започна тя. — Аз съм Шахризад.

Той се плъзна към нея във вихър от цветове и протегна ръце.

— А аз съм Муса. Каква привилегия е да се срещна с вас! — рече той с плътен глас, сякаш от дим и мед.

Шахризад пое ръцете му. Като го огледа отблизо, разбра, че той е много по-стар, отколкото изглеждаше. Веждите му бяха посипани с бяло, а врязалите се по лицето му фини бръчици издаваха склонност към дълбоки мисли и предразположение към веселие. Щом ръцете му докоснаха нейните, тя забеляза как нещо се мерна в одухотворените му кафяви очи, но изчезна само за миг.

— Толкова ви благодаря, Муса ефенди. Много съжалявам, че моят… че халифът не е тук, за да ви поздрави.

Той поклати глава.

— Моя е вината, че пристигнах, без да предупредя. Надявах се да го видя, тъй като минавах през града, но, уви, изглежда, че ще се наложи да оставим срещата си за някое друго пътуване.

— Седнете, моля — покани го Шахризад и махна към възглавниците около ниската масичка от дясната й страна. Двамата заеха местата си един срещу друг.

— Бихте ли желали нещо за ядене?

— Не, не. Не мога да се бавя. Пак ви казвам, това трябваше да бъде просто едно съвсем кратко посещение. Не бих искал да се натрапвам на никого.

— Това по никакъв начин не е натрапване. Не бих позволила толкова почитан гост да си тръгне от двореца гладен — усмихна се Шахризад Той се засмя и звукът сякаш отекна от стена в стена.

— А откъде знаете, че съм почитан? Не ви ли казаха истината? — попита я той, а устните му се разтеглиха насмешливо.

— А каква е истината, Муса ефенди?

— Че последния път, когато дойдох в този палат, ме изхвърлиха като куче само с дрехите на гърба ми.

Шахризад успя да овладее изражението си. Тя си пое дълбоко дъх и кръстоса ръце в скута си.

— Изглежда, тогава сме длъжни поне да ви нахраним, господине.

Смехът му отново изригна, дори още по-смел от преди.

— Благодаря на звездите за теб, красиво дете мое. Каква ли светлина носиш на бедния ми Халид.

Светлина може би не е най-подходящата дума.

Тя му се усмихна в отговор.

— Както и се опасявах, това не е хармоничен брак — каза внимателно Муса. — Има ли надежда да се превърне в такъв?

— В интерес на истината е твърде рано да се каже. Женени сме едва от няколко дни. А бракът с халифа е… понякога е труден.

— И аз така съм чувал — кимна той с многозначителен и натъжен глас. — А желаеш ли бракът ви да бъде хармоничен?

Шахризад се размърда неспокойно на мястото си. По някаква причини й се струваше нередно да лъже пред този странно облечен мъж с богат смях и пронизващи очи.

— Жадувам за брак, основан на любов и взаимно уважение, Муса ефенди. Времето ще покаже дали това е възможно с халифа.

— Ах, толкова честно казано. Халид цени такава честност повече от всичко друго. Той мечтае за нея. Дори като малко момче търсеше истината със страст, каквато рядко съм виждал у друг човек. Знаеше ли това за него?

— Знам много малко за миналото му.

Муса кимна.

— Кажи ми какъв мъж е станал синът на Лейла, но без да се осланяш на слуховете.

Шахризад помълча и се вгледа в милото лице на непознатия пред себе си.

Ако отговоря на въпроса му, дали той ще отговори на моя?

— Тих мъж. Умен.

— Тези неща бих могъл да ги разбера и по улиците на Рей. Искам да знам нещата, които ти си разбрала. Заключенията, до които едно умно младо момиче е достигнало дори и за толкова кратко време.

Шахризад се замисли и за момент задъвка долната си устна.

— Мъж без радост. Пресметлив. Натрупал горчилка… — прошепна тя.

Замисли се за разранения му юмрук и за яростта, с която беше нанесъл удара.

— И гняв.

— Невинаги е бил такъв — въздъхна Муса. — Беше толкова мило момче.

— Казаха ми. Но е трудно да го повярвам.

— Разбираемо е — кимна той и замълча. — Ще ми разрешиш ли да споделя една история с теб, красива моя Шахризад? За нощта, когато ме изхвърлиха оттук.

— Естествено, Муса ефенди.

— Това е тъжна история.

— Предполагам, че всяка история, завършила по този начин, е тъжна.

Муса се облегна назад, сякаш да си припомни по-. Добре събитията.

— Аз бях учител на Лейла, майката на Халид — започна той. — Беше истинска радост да работя с нея — толкова красива и талантлива. Обичаше книгите и поезията. Когато се омъжи за бащата на Халид и стана негова втора съпруга, беше съвсем млада, само на петнадесет години. Дойдох заедно с нея в Рей, по нейно настояване. Тя беше много своеволна и упорита. За жалост бракът не беше никак лесен. Съпругът й беше доста по-възрастен от нея и беше ясно, че много е обичал първата си жена. Постоянните сравнения никак не се харесваха на Лейла. Опитвах се с всички сили да овладея изблиците й на раздразнение и отчаяние, но двамата бяха толкова различни като възраст и интереси, че много често почти нямаха допирни точки. В интерес на истината никой не беше виновен. Бащата на Халид беше човек с твърдо установени навици. А Лейла беше одухотворена млада жена.

Той помълча, а лицето му се помрачи от скръб.

— Халид се роди и се надявах, че всичко ще се промени. Никога не бях виждал по-отдадена майка. Когато беше бебе, Лейла му целуваше крачетата и му пееше, когато поотрасна, му разказваше приказки всяка нощ, преди да заспи. А Халид я обичаше повече от всичко на света.

Муса затвори очи за миг, а Шахризад си пое внимателно дъх.

Майка му е разказвала приказки през нощта.

— Аз бях там в нощта, когато бащата на Халид научи за предателството на Лейла… когато откри, че тя има връзка с един от стражите в двореца.

Теноровият му тембър се снижи печално.

— Тогава още там, на място, пред очите на шестгодишния й син, бащата на Халид преряза гърлото на Лейла. Когато Халид се разплака, той му се разкрещя. Никога няма да забравя какво каза. „Една жена или е вярна, или е мъртва. Няма средно положение.“ След това ме изритаха от двореца само с дрехите на гърба ми. Трябваше да се боря повече. Заради Лейла. Заради Халид. Но аз бях слаб. Страхувах се. По-късно дочух в какво се е превърнал синът на Лейла. И винаги съм съжалявал за това. Съжалявам от дън душа.

Нещо стягаше гърдите и гърлото на Шахризад и не й даваше да проговори. Тя преглътна с усилие. Не знаеше какво друго да направи, затова се пресегна през масата и хвана Муса за ръката. Той обгърна малката й длан с шепите си и двамата останаха така за няколко минути.

Шахризад се опита да разчупи тишината с внимателно изразено почитание.

— Муса ефенди… Сигурна съм, че вие не бива да се смятате отговорен за нищо от случилото се през онази нощ, нито пък в нощите след това. Аз съм млада и затова знам, че думите ми не тежат много в този свят, но също така съм узнала достатъчно, че да разбера, че не можеш да контролираш действията на другите. Можеш да контролираш единствено какво ще направиш със себе си след това.

Той я стисна за ръката.

— Толкова мъдри думи. Халид знае ли какво съкровище си, най-скъпа от звездите ми?

Очите й му се усмихнаха, макар че устните й не можеха.

Муса поклати глава.

— Той е страдал много. Това, че в резултат причинява страдание на другите, ме притеснява невероятно много. И ме наскърбява, понеже момчето, което познавах, не би постъпило така. Но както ти си млада, аз съм стар, а на моята възраст мъдростта вече е не толкова рождено право, а по-скоро очакване. Единственото нещо, което съм научил с абсолютна сигурност през живота си, е, че човек не може да развие пълния си потенциал без любовта на другите. Ние не сме създадени да бъдем сами, Шахризад. Колкото повече един човек се стреми да докаже противното, толкова по-ясно става, че той има нужда най-вече от любов.

Никога не бих могла да обичам такъв мъж… такова чудовище.

Шахризад понечи да измъкне ръката си от неговите.

Но той я задържа.

— Кажи ми — настоя той. — От колко време притежаваш дарбата?

Шахризад остана толкова слисана от въпроса, че само го изгледа, а в лешниковите й очи не се четеше нищо.

Муса продължи да я изучава, а топлите му очи търсеха отговори.

— Значи не знаеш. Тя все още спи в кръвта ти — каза той сякаш на себе си.

— За какво говорите? — попита Шахризад.

— Може би някой от родителите ти… — продължи той. — Майка ти или баща ти нямат ли… необикновени способности?

Прозрението изведнъж озари Шахризад.

— Баща ми. Той може да прави някои неща. Дребни неща. Но никога не е бил достатъчно умел, че да ги контролира.

Муса кимна.

— Ако някога поискаш да научиш повече за тези способности, прати да ме повикат. С радост ще споделя знанията си с теб. Не съм изключителен майстор, но съм се научил да… ги контролирам.

Той се усмихна бавно. Докато говореше, Шахризад забеляза как танцуващият пламък на една близка лампа угасна, а след това оживя отново от само себе си.

— Бих ли могла и аз да се науча на това? — прошепна тя.

— Честно казано, не знам. Невъзможно е да се преценят възможностите на всеки отделен човек. Знам само това, което научих в мига, в който поех ръцете ти в моите — че ти и аз имаме нещо общо. А сега тази връзка се простира далеч отвъд проста прищявка на съдбата. Умолявам те, Звездице моя… моля те, надзърни зад тъмата. В момчето, което познавах, се крие потенциал за безкрайно добро. Повярвай ми, че мъжът, който виждаш сега, е просто сянка на това, което се крие в него. Ако успееш, дай му любовта, която ще му позволи да го осъзнае. За една изгубена душа такова съкровище струва колкото теглото си в злато. Струва теглото си в мечти.

Докато говореше, Муса се приведе към преплетените им ръце, а лицето му грееше в усмивка на обич.

— Благодаря ви, Муса ефенди. За мъдростта, за историята и за още толкова много неща.

— Аз ти благодаря, звездице моя — каза той, пусна ръката й и стана от масата.

— Няма ли да останете и да се нахраните? — попита отново Шахризад.

Той поклати глава.

— Трябва да тръгвам. Но обещавам съвсем скоро да дойда отново. Този път няма да позволя да изминат толкова години. И ще лелея надеждата, че когато те видя пак, Халид ще е до теб. Ще е с теб и ще е по-добър.

Странно чувство на вина проряза стомаха на Шахризад.

Муса отиде до дисагите с вещите си, които беше оставил в ъгъла. Вдигна ги от пода и се спря, сякаш обмисляше нещо. Бръкна вътре и измъкна окъсана и проядена от молците дрипа, свита в стегнат вързоп и вързана с конопена връв.

— Подарък за теб, мила Шахризад.

— Благодаря, Муса ефенди.

Що за странен дар?

— Дръж го винаги у себе си. Това е много специално килимче. Ако се загубиш, то ще ти помогне да намериш пътя — каза той с многозначителен блясък в погледа си.

Шахризад пое вързопа и го притисна до гърдите си.

Муса посегна и сложи топла длан на бузата й.

— Нека те отведе там, където сърцето ти копнее да бъде.