Рене Ахдие
Гневът и зората (8)

Под светлината на единствената свещ

Джалал се сепна от беззвучното й възклицание и погледна през рамо. Смехът изчезна от лицето му заедно с намека за неподчинение.

— Предполагам, че нито един от двамата няма да може да спази условията от по-рано.

— Предполагам, че няма.

Лешниковият й поглед не се отделяше от светлите като кехлибар очи на врага й.

— Но се надявам, че по-късно бихме могли да продължим с това, което обсъждахме — каза Джалал и отстъпи с подигравателен поклон.

Халифът прекоси празната арена. Беше облечен с камис от най-фин бял лен и сиви широки шалвари. От черния му пояс тика, увит около хълбоците му, висеше заострена сабя, но Шахризад не можа да разпознае вида й. Както винаги той въплъщаваше пълната противоположност на всичко на света, което тя смяташе за топло и добро.

Всички на двора се смръзнаха при идването на халифа. Вдясно от него стоеше по-възрастен мъж, а благородната му осанка и лице далечно напомняха за Джалал. От лявата страна на халифа беше застанал нервен на вид човек, стиснал наръч свитъци. Около тримата се бяха наредили войници и охрана.

За един опасен момент Шахризад помисли дали да не се обърне да пусне стрелата срещу него. Знаеше, че ще го улучи от такова разстояние, но върхът на стрелата беше затъпен, предназначен единствено за упражнения по мишени.

Може да не го убие.

Тя отпусна тетивата и сведе оръжието надолу.

Не си струва риска.

Докато той се приближаваше, тя се опита да накара сърцето си да не бие толкова силно и неравно. Ако искаше да надделее над това чудовище, трябваше първо да се успокои и да преодолее всичките си страхове от него. При това бързо.

Той се спря на няколко крачки от нея.

И се обърна към Джалал.

— Капитан Ал Хури — произнесе той с мъртвешки тих глас.

— Сайиди — сведе глава Джалал и докосна челото си с пръсти. — Тъкмо показвах на господарката как се борави с лък и стрела.

— Това и сам го виждам. Въпросът е защо.

— Защото аз го помолих — намеси се Шахризад, макар и с твърде висок тон.

Погледът му се отклони към нея с безразличие. Шахризад го наблюдаваше как преценява вида й — че е без мантия, косата й вързана небрежно на тила… а от рамото й се полюшва колчан.

— Тогава отправям въпроса си към теб — каза той.

Тя стисна зъби, като почерпи самообладание от внезапен прилив на дързост.

— Нужно ли е да имам причина да го направя?

— Поисках обяснение. Не причина.

— Това е едно и също.

— Не задължително.

— Всъщност са точно едно и също. Независимо от вашето виждане по въпроса аз просто исках да се науча, а Джалал се съгласи да ми помогне.

Докато говореше, кичурчета от косата й започнаха да се разплитат от кока на тила й.

— Джалал? — повдигна вежди халифът при това неспазване на официалния тон и това беше единствената му реакция на смелото й държане.

— Да. Джалал.

Една къдрица падна върху лицето й и тя я отмести зад ухото си.

— И какво научи от Джалал?

— Какво? — възкликна тя, без да успее да овладее изненадата си от интереса му.

— Ако той те е учил как се стреля с лък, трябва да можеш да покажеш какво си усвоила. Освен ако той не е просто покъртително слаб учител.

Джалал започна да се смее.

— Ако благоволите да си спомните, сайиди, смятам, че имам пръст в обучението ви, когато бяхте момче.

— Джалал-джан — смъмри го рязко шахрбанът, а чертите му се изостриха още повече от изумление.

— Макар че стрелбата с лък никога не е била сред силните ми страни — продължи халифът.

— Вие го казвате, сайиди. Не аз — усмихна се Джалал.

— Джалал! Това е достатъчно — прекъсна го отсечено шахрбанът. — Той е твой повелител!

Джалал се поклони, но лекият присмех продължаваше да си личи и в този жест на покорство.

— И? — обърна се халифът отново към Шахризад.

Тя отвърна на очакващия му поглед. После, без да каже и дума, постави отново стрелата на тетивата и за момент задържа лъка до тялото си.

Отчаяно искаше да му покаже колко добре умее да стреля, да покаже на всички зяпачи, че не е момиче, с което може да се отнасят пренебрежително. Освен това искаше да отдаде дължимото и на многото години търпеливи наставления, които беше получила от Тарик.

Когато за пръв път го беше помолила да я научи да борави с лък и стрела, беше все още малко момиче на единадесет години. Тогава очакваше дванадесетгодишният син на могъщия емир да не обърне внимание на глупавото детско желание. Но през онова лято в пустинята, стиснала набързо направен лък и стрела, тя се влюби в Тарик Имран ал Зияд. Влюби се в отрезвяващата му прямота и чувството за хумор. В чара на кривата му усмивка. По онова време това беше единствено пламнало романтично увлечение, но когато мракът се спускаше около нея, тя черпеше сила точно от тези безценни спомени.

Защото нищо не може да се сравни с чудото на първата любов.

Тя затвори очи.

Тарик.

Не. Днес не е денят да се задълбава в това.

Тя си пое дъх.

Но не е и денят, в който да покажеш слабост.

Тя вдигна лъка с все още затворени очи и опъна тетивата.

Не й беше нужно да се прицелва. Знаеше точно къде иска да литне стрелата.

От тринадесетгодишна тя се прицелваше изцяло по инстинкт и разчиташе на способността си да преценява околната среда с един поглед.

Шахризад издиша бавно.

Отвори очи и веднага пусна стрелата. Тя полетя към целта с перфектно въртеливо движение.

И се заби точно там, където тя желаеше.

— Удивително. Въпреки че така и не се постара да се прицелиш, ти всъщност този път улучи мишената — отбеляза сухо Джалал. — По един или друг начин.

— Това е защото си толкова добър учител — отвърна тя хапливо.

По устните на халифа сякаш пробягна кратка усмивка, но впечатлението можеше да се дължи и на сянката от преминаващ над тях облак.

— Така ли? — измърмори Джалал.

— По един или друг начин — усмихна се тя. — Но няма значение, все пак уцелих мишената. По-скоро уцелих един от краката й.

— Което щеше да е забележителен изстрел, ако беше умишлен.

— Вече отбелязахме, че аз не се прицелих. Въпреки това смятам, че се справих доста добре, нали?

— Какво мислите, сайиди? — попита Джалал. — Издържа ли господарката вашата проверка на уменията й?

Това беше доста безочлив коментар, дори и от него. Шахризад усети как по бузите й плъзва намек за червенина, но се обърна към халифа.

Той ги наблюдаваше и отчиташе реакциите им с безстрастно мълчание.

— Тя не улучи мишената — отбеляза халифът с равен тон.

Очите на Шахризад се присвиха. Непокорната къдрица отново падна пред лицето й и тя я притисна зад ухото си с ненужна рязкост и раздразнение.

— Може би моят господар би пожелал да се погрижи да ни покаже правилната техника? — попита тя хладно. Пресегна се зад гърба си, измъкна стрела от колчана и я подаде заедно с лъка на халифа.

По изострения му профил отново пробяга онази неуловима сянка на емоция.

А Шахризад установи, че става все по-любопитна да узнае какви мисли се крият зад нея.

Няма значение какво мисли той. Никога няма да има.

Никога не трябва да има.

Той закрачи напред и измъкна оръжието от ръцете й. Пръстите му докоснаха нейните и той се поколеба за миг, преди да ги отдръпне. После тигровите му очи помръкнаха отново и той отстъпи с неразгадаемо изражение. Безмълвно постави стрелата на тетивата.

Шахризад го гледаше как заема стойка. Слабата му фигура се очерта с обезсърчаващо прецизните линии на мускулите, докато изтегляше стрелата силно назад. Халифът обтегна обратния лък толкова силно, че ушите в краищата се изправиха.

Той издиша и се прицели.

Шахризад успя да потисне усмивката си.

Той се цели по белезите над ръкохватката.

Стрелата литна въртеливо към мишената и се заби близо до центъра, но не и в червената точка по средата.

Той сведе лъка.

— Не е зле, сайиди — каза Джалал с усмивка.

— Приемливо — отвърна полугласно той. — Не е изстрел, с който да се хвалиш.

Халифът протегна лявата си ръка, за да върне лъка на Шахризад. Не я погледна в очите и се обърна да си върви.

— Сайиди? — опита се да го заговори тя.

Той се спря, но остана с гръб към нея.

— Може би няма да имате нищо против…

— Джалал може да те учи. Той е много по-голям майстор на стрелбата с лък от мен.

Шахризад се подразни от предположението му, че тя иска нещо от него. Нещо друго, освен смъртта му.

— Чудесно — произнесе отчетливо и силно тя.

Той направи няколко крачки и отново се спря.

— Шахризад?

— Да?

— Тази вечер ще дойда да те видя.

Тя грабна една стрела от колчана и я опря в тетивата.

Ненавиждам го. Сякаш може наистина да ме научи на нещо за стрелбата с лък… момченце, което все още се прицелва по мерник! Тарик би могъл да го разкъса. Вторият най-добър майстор на меча в Рей — ха!

Тя се опита да не обръща внимание на несигурността, която присвиваше стомаха й.

 

 

Джахандар гледаше изучаващо стената на шатрата, която помръдваше леко в студения нощен въздух.

Той лежеше, обърнат на една страна, и се вслушваше. Чакаше.

Щом се убеди, че мекото дишане на Ирса стана по-дълбоко и тя е потънала в спокоен сън, той се обърна съвсем внимателно и отметна одеялата.

Надигна се към другия край на шатрата и замръзна, когато я чу, че се размърдва. Дъщеря му само се обърна с гръб към него, той издиша и стана на крака. Протегна се предпазливо, за да прогони изтощението от цял ден пътуване без почивка.

Като стъпваше съвсем леко, Джахандар отиде до дисагите си.

Повдигна капака колкото се може по-безшумно и извади книгата с износената кожена подвързия. Сърцето му заби силно, когато усети топлината на облегнатия върху гърдите му том.

Необузданата сила на страниците вече беше в ръцете му…

Той се сви в един от ъглите на шатрата и сложи древния ръкопис върху купчина дрехи. Запали една-единствена свещ.

И си пое дълбоко дъх.

Корицата беше опърпана и надписите по нея бяха нечетливи. Ръбовете бяха протрити, а по средата книгата беше прихваната с ръждива ключалка.

Той се вгледа в потъмнелия от старост том пред себе си.

Ако поемеше по този път…

Джахандар затвори очи и преглътна. Помисли си за жена си в последните дни от живота й, как лежеше и се бореше за глътка въздух, как умоляваше за още секунда време с децата си.

Как го молеше да я спаси от опустошителната болест.

Той се замисли за мига, в който беше предал надеждите й, и колко безпомощен се чувстваше, когато държеше безжизненото й тяло в ръцете си.

И осакатяващото безсилие, докато гледаше как само преди два изгрева по-голямата му дъщеря тръгна сама към едно чудовище.

Той щеше да поправи всичко, каквато и да беше цената. Ако Шахризад беше успяла да преживее зората, щеше да се постарае да е достоен за такава дъщеря. А ако не беше успяла…

Той стисна здраво гърба на книгата.

Не. Той нямаше да се остави отново да трепери и да се страхува под мрака на съмнението.

Джахандар бръкна в пазвата на нощната си риза и измъкна дългата сребърна верижка, която висеше от врата му. На края й се полюшваше черен ключ. Той се приведе над древния том и пъхна ключа в ключалката. Книгата се отвори рязко, сякаш на пружина, и измежду страниците бликна бледа сребриста светлина. Джахандар посегна към първата страница.

И проплака приглушено.

Тя изгори ръката му.

Нямаше значение.

Той придърпа ръкава върху пръстите си и опита отново.

Текстът беше написан в ранна форма на езика чагатай. Преводът щеше да е много труден дори за образован човек като Джахандар. Особено когато времето толкова го притискаше.

Но и това беше без значение.

Сърцето му блъскаше в гърдите, той приближи единствената свещ и започна да работи.

Заради децата си щеше да премести цели планини. Нямаше да се провали отново.