Рене Ахдие
Гневът и зората (30)

Сянка на моите чувства

Шахризад потъна в пустошта на мислите си, като изучаваше сенките, хвърляни от златната оплетка на лампата. Надигна се чак когато краката й изтръпнаха дотолкова, че вече не усещаше стъпалата си. Очите й пробягаха из стаята, като я оглеждаха внимателно, както хищник се втренчва в плячката си.

Подът беше от плочи черен оникс, а стените бяха покрити със същия гладък алабастър като коридора, който водеше до входа на антрето. Цялото обзавеждане беше от абанос, мебелите бяха изчистени, с остри ръбове. По леглото нямаше такъв куп възглавници, с които Шахризад беше свикнала в спалнята си — познато, пищно тържество на цветове, примамващо да се отпуснеш върху него.

Стаята изглеждаше хладна и неприветлива, тъкмо като човека, който живееше тук. Нямаше и намек за навиците му.

Тази спалня е като затвор, само че без решетките.

Тя въздъхна, а звукът отекна към нея от сводестия таван. Шахризад обиколи стаята, а босите й крака оставяха следи по лъскавия черен оникс. Влагата се задържаше за миг, а после изчезваше безследно като прошепнато предложение.

Единствената лампа в средата на помещението разпръскваше призрачна и безнадеждна светлина. Тя не беше достатъчна, мъждееше, а трепкащите сенки по студения бял алабастър й се струваха по-скоро опасни, отколкото красиви.

Това беше тъжно място, дори не беше убежище, неразкриващо нищо. Собственикът му беше същият.

Шахризад оглеждаше стаята. Узнаваше много, но не разбираше почти нищо. Всичко в стаята си имаше място, определен ред. Единственото, което не беше на мястото си, беше тя и стиската окървавени ленени ивици на края на издигнатото на платформа легло. Нямаше никакъв намек за живот, нито пък за някакви емоции.

Шахризад отиде до леглото и смете топката мокър плат. Взе неизползваните ивици лен и малкото бурканче мехлем, което Халид беше извадил от абаносовия шкаф, когато влязоха в стаята. Масивната абаносова врата беше останала притворена. Шахризад поседя за миг и отиде до шкафа, като продължаваше да държи лена и балсама в ръце. Прехвърли бурканчето в другата си ръка, дръпна бронзовите халки и надникна вътре. Лавиците бяха безупречно закрепени и подредени, всяко нещо по тях си беше на мястото, също като и предметите в стаята. Два от рафтовете бяха заети от книги, спретнато наслагани една до друга по височина. На трети бяха струпани запечатани с восък свитъци. На лавицата на височината на очите имаше гърненца и бурканчета в най-различни размери и форми. Озъбената в редицата дупка явно беше мястото на мехлема, затова Шахризад го върна и остави ленените ивици в опразнената ниша отстрани. Нямаше къде другаде да стоят.

Понечи да затвори вратата, но погледът й падна върху една от най-високите лавици. Там имаше кожен калъф, натъпкан с пергаментови листове, притиснат като нещо излишно между два дебели тома.

Не беше на мястото си. Точно като нея.

Частица от нея знаеше, че не бива да го пипа. Нито стаята беше нейна, нито пък нещата в нея.

Но калъфът я зовеше. Листовете шепнеха името й, сякаш иззад врата, затворена със забранен ключ. Шахризад се вгледа в кожения калъф.

Пергаментът молеше за вниманието й, също като в приказката за Тала и връзката ключове на синьобрадия й съпруг.

И също като Тала тя не можеше да го пренебрегне.

Трябваше да узнае.

Шахризад се надигна на пръсти и издърпа кожения калъф с две ръце. Той се плъзна между томовете, тя го притисна до гърдите си за един нервен миг и коленичи на черния оникс. Студени тръпки на страх пролазиха по гърба й, докато разгръщаше кожата. Снопът пергаментови листове беше обърнат наопаки и не можеше да се разчете, така че тя хвана купчината и я приглади внимателно.

Първото, което забеляза, беше официалният подпис на Халид в долния ъгъл, положен с чист и ясен почерк. Очите й се плъзнаха по страницата, тя бързо разбра, че това е писмо…

Извинително писмо, адресирано до семейство в Рей.

Шахризад взе друг лист.

Още едно извинително писмо. Написано до друго семейство.

Тя разлистваше купчината и очите й плувнаха в сълзи, когато узна. Когато разбра.

Това бяха извинителни писма до семействата на момичетата, убити при пукването на зората от безчувствена ръка и копринено въженце.

Всяко имаше дата. Всяко признаваше единствената отговорност на Халид. Нито едно не даваше оправдание за смъртта. Нямаше причина.

Той просто се извиняваше. При това толкова открито и с израз на такива чувства, че гърлото й пресъхна и усети болка в гърдите.

Беше ясно, че са писани, без намерение да бъдат изпратени. Думите на Халид бяха прекалено лични и изпълнени със самонаблюдения, явно той никога не беше имал намерение да ги покаже на никого. Бяха предназначени само за неговите очи. Но неприкритата омраза към самия него прободе Шахризад като току-що наострен нож.

Той пишеше как е гледал уплашените лица и изпълнените със сълзи очи с окаяното осъзнаване, че отнема радостта на семействата. Че източва кръвта от сърцата им, сякаш има това право. Сякаш някой изобщо има право.

Вашето дете не е прищявка или каприз. Вашето дете е най-голямото ви съкровище. И вие никога не бива да ми простите това, което направих. Както и аз никога няма да си простя.

Знайте, че тя не се страхуваше. Тя не трепна, когато гледаше в лицето чудовището, осъждащо я на смърт. Де да имах половината от смелостта й и четвърт от силата на духа й.

Миналата нощ Роя помоли за сантур. Музиката й накара всеки от стражите в коридора да отиде до вратата й, а аз стоях в градината и слушах, нали съм студено и безчувствено копеле. Това беше най-прекрасната музика, която бях чувал в живота си. Музика, която превърна всичко след това в скучен и безцветен спомен.

Сълзите се стичаха по лицето на Шахризад. Тя запрелиства пергамента, докато не стигна до писмото за семейството на Реза бин Латиф.

Как някой да започне да се извинява, че е отнел светлината от света? Думите изглеждат странно недостатъчни в такива случаи, но аз все пак се залавям за тях с моята неспособност. Моля, знайте, че никога няма да забравя Шива. За един кратък момент тя се вгледа в лицето на чудовището и благоволи да се усмихне и да прости. И в тази усмивка аз усетих сила и дълбочина на разбиране, каквито никога не бих се надявал, че мога да проумея. Тя разкъса онова, което претендира да бъде моя душа. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Хиляди и хиляди пъти. Падам пред коленете ви, но и това никога няма да е достатъчно.

Шахризад изхлипа и звукът отекна из стаята. Пергаментът трепереше в пръстите й.

Халид беше отговорен. Каквото и да беше извинението, каквато и да беше причината, отговорността беше негова. Той беше убил Шива.

Той беше отнел тази светлина от Шахризад.

Тя го знаеше през цялото време. Но сега, когато стискаше необоримата истина в ръцете си, осъзна колко силно беше искала това да се окаже лъжа. Колко беше искала да има някакво извинение. Някаква готова жертва. Че някъде по веригата ще открие, че вината не е негова.

Дори сега тя разбираше колко смешно звучи.

Но това я съсипваше… бавно. Стената около сърцето й се рушеше, оставяше зад себе си разпалени въглени и кървящи рани. Хлиповете й станаха по-силни. Шахризад искаше да захвърли кожения калъф, да разкъса съдържанието му и да отрече гибелната истина, но въпреки това взе следващия лист. И следващия.

Толкова много бяха.

И нямаше нито едно обяснение.

Тя продължи да разглежда писмата и да дири поне подобие за оправдание на толкова много безсмислена смърт. Продължи да чете, като не искаше да изпусне нишката на надеждата.

Най-накрая взе последния лист и сърцето й сякаш спря.

Беше адресирано до нея, с датата на съдбоносната зора и коприненото въженце.

Шахризад,

Разочаровах те няколко пъти. Но имаше момент, когато те разочаровах отвъд всякакви граници. Това беше в деня, когато се срещнахме, моментът, когато поех ръката ти, а ти ме погледна със славата на омразата в очите си. Трябваше да те отпратя у дома при семейството ти. Но не го направих. В твоята омраза имаше честност. Безстрашие в болката ти. В твоята честност видях отражение на самия себе си. Или по-скоро на мъжа, когото исках да бъда. И те разочаровах. Не се отдръпнах. После, по-късно, си помислих, че ще е достатъчно да имам отговорите. Че вече няма да ме е грижа. Че ти вече няма да си толкова важна. Затова продължих да те разочаровам. Продължих да искам още и още. А сега не мога да намеря думи, за да изкажа онова, което трябва да бъде казано. Да ти предам поне най-малкото от всичко, което ти дължа. Когато си мисля за теб, не ми стига въздух да

Писмото свършваше дотук.

Шахризад поседя объркана.

После един разговор от миналото отекна около нея като песен от далечен спомен:

И как ще разбереш, че си открил този загадъчен някой?

Предполагам, че тя ще е като въздуха. Като това да знаеш как да дишаш.

Писмото се понесе към пода при разпилените си събратя. Всичко около Шахризад замлъкна и потъна в сенки. В горчивото знание и във великолепието на осъзнаването.

За миг тя се върна в онази ужасна зора и стягането на коприненото въженце около врата й. Тя се насили да си спомни всяка минута от нея, сребристата светлина, която пълзеше по сините от здрача стръкове на тревата и ги обагряше в зелено, замъгленото ранно утринно слънце, каещия се войник с яките ръце и старата жена с потрепващия плащ. Страха. Страданието. Бездната. Но сега, когато затвореше очи, умът й разкриваше още един свят на тъга — света на момчето халиф, седнало край абаносовата си маса и пишещо писмо до умиращо момиче, а слънцето се издига над рамото му. Как това момче застива във внезапно осъзнаване, а ръката му замръзва над пергамента. Как бяга по коридорите, а братовчед му го следва по петите. Как се втурва в сребърносивия двор, очертан от черно мастило и изгаряща агония…

 

Как се терзае дали не е закъсняло.

Шахризад преглътна мъчителния си писък и запрати кожения калъф и листовете по черния оникс.

Собственото й осъзнаване се надигна като зора зад гърба й. Като оловносив изгрев, забулен от вихър на буреносни облаци. Вече не беше достатъчно да получи отговори заради Шива. Наистина всичко се беше променило в мига, когато устните на Халид докоснаха нейните в уличката зад пазара. Вече не беше просто отмъщение. Тя беше искала да има причина за тази лудост, нуждаеше се от причина, така че да може да бъде с него. Да бъде до него, да го накара да се усмихва, докато тя се смее, да вплита думите в приказки под светлината на лампата и да споделя тайни в мрака. Да може да заспи в ръцете му и да се събуди във великолепното утре.

Но вече беше твърде късно.

Той беше Мехрдад от нейните кошмари. Тя беше отворила вратата. Беше видяла висящите от стените тела. Убити без никакво оправдание. Без никакво обяснение.

Щом нямаше такова, Шахризад вече знаеше какво трябва да направи.

Халид трябваше да отговаря за тези зли деяния. За безбройните убийства.

Дори и да беше нейният въздух.

Дори и ако тя го обичаше неизказано.

 

 

Стражите му бяха нащрек и прекалено близо до него.

Пламтящите им факли и тропотът на стъпките им само засилваха мъчителната болка в главата му и разпалваха огъня, който се бореше за господство над очите му.

Когато един от нервните охранители изтърва сабята си и тя издрънча толкова шумно, че можеше да разбуди и мъртвите, Халид трябваше да призове цялата си воля да не отсече ръката на младия мъж от рамото.

Вместо това се спря в притъмнелия коридор и притисна длани към челото си.

— Вървете си — изръмжа той на стражите.

— Сайиди…

— Махайте се! — викна той и думата се понесе по коридорите. Слепоочията му пулсираха.

Войниците се спогледаха един друг, но се поклониха и се отдалечиха.

Джалал остана до стената и го наблюдаваше навъсено.

— Това беше доста детинско — жегна го той, щом войниците се скриха зад ъгъла.

— И ти можеш да си вървиш — отвърна Халид и продължи да крачи към покоите си.

Джалал застана пред него.

— Изглеждаш ужасно — каза той притеснено, а челото му се беше сбръчкало от тревога.

Халид го изгледа спокойно и сдържано.

— Предполагам, че очакваш да ти доверя тревогите си, вдъхновен от честната ти оценка на едно доста очевидно състояние. Прости ми, но вечерта беше изтощителна, капитан Ал Хури.

— Наистина съм загрижен.

— Не бъди чак толкова — престори се на развеселен Халид.

— Ако отказваш да говориш за случилото се тази нощ, ще трябва да продължа да настоявам.

— И всеки път ще оставаш разочарован.

— Не. Няма — тръсна глава Джалал и скръсти ръце на гърдите си. — Ти си направо съсипан. Подскачаш и при най-лекия шум, а току-що едва не откъсна главата на нещастния хлапак, защото си изпусна оръжието.

— Хлапакът се препъваше и размахваше гола сабя. Според мен е чист късмет, че не падна върху нея и не се наниза на студената стомана на собствената си глупост.

— Сарказмът ти става все по-жесток с годините. И с арогантността. Вече дори не е забавен.

Халид се намръщи срещу братовчед си. Кръвта пулсираше в шията му и тътнеше в слепоочията му. Всеки удар на сърцето замъгляваше погледа му.

Без да каже и дума, мина покрай Джалал и продължи напред.

— Какво правеше тази нощ, сайиди? — обади се братовчед му зад него. — Разбираш ли, че когато хвърли меча си по нареждане на онова наемно куче, изложи целия халифат на риск. Можеше да те убие и да оставиш Хорасан без владетел. Щеше да позволиш убийците на Салим да ни лишат от водач на ръба на потенциална война с Партия.

Джалал помълча, но реши да продължи:

— И всичко заради едно момиче — едно от толкова много.

При тези думи обтегнатите нерви на Халид не издържаха, самообладанието му се пропука и той връхлетя върху Джалал с цялата си ярост, като се извърна и измъкна шамшира си от ножницата с едно плавно движение. Вдигна закривения връх на острието и се спря на косъм от сърцето на Джалал.

Той стоеше, без да помръдне, странно спокоен в такава ситуация.

— Сигурно много я обичаш, Халид-джан.

След секунда Халид отпусна меча си, а челото му се сбърчи от болка и ужас.

— Любовта е… само сянка на моите чувства.

Джалал се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Като твой братовчед се радвам да го чуя. Но като капитан на стражата ще излъжа, ако кажа, че не съм обезпокоен от събитията тази нощ. Ти не носиш отговорност само за едно момиче.

— Съзнавам това — каза Халид и прибра меча в ножницата.

— Не съм толкова сигурен, че е така. Ако смяташ да се държиш толкова необмислено, мисля, че е време да кажеш истината на Шахризад.

— Не съм съгласен, затова разговорът приключи — отсече Халид и отново закрачи по коридора. Джалал вървеше до него.

— Тя вече е част от семейството. Ако искаш да умреш заради нея, е време да й доверим тайните си — настоя тихо Джалал.

— Не.

— Кажи й, Халид-джан — повтори Джалал, като го хвана за рамото. — Тя има право да знае.

— А ти как би реагирал на такава новина? — ядоса се Халид и блъсна ръката му. — Как би реагирал, ако разбереш, че животът ти е на ръба на пропаст, обвързан с изменчиво проклятие?

— Моят живот е изложен всеки ден на риск. Както и твоят. Нещо ми подсказва, че Шази не живее в свят, който отрича този факт.

— Няма значение — каза Халид, а чертите му се изопнаха. — Не съм готов да й кажа.

— И никога няма да бъдеш. Защото я обичаш, а ние се борим да защитим хората, които обичаме — рече Джалал и се спря в коридора, който водеше към покоите на Халид. Братовчед му продължи напред край стените от камък и мрамор, без дори да се обърне към него.

— Сайиди? — провикна се Джалал зад него. — Тази нощ задължително прати да викнат лечителя. Ти си като опъната тетива, готова да се скъса.

Халид профуча през първите двойни врати, влезе в антрето и закрачи към входа на покоите си. Спря се и кимна на един от стражите, който завъртя бронзовите дръжки и бутна полираното дърво.

Халид прекрачи през прага и установи, че стаята е напълно притихнала. Напълно примряла. Липсваха единствено окървавените ленени ивици и каната с вода край повдигнатата платформа…

Момичето спеше в леглото му.

Шахризад лежеше на една страна. Тъмната й коса се беше разпиляла по копринените чаршафи, а коленете й се притискаха в единствената възглавница върху леглото на Халид. Черните й мигли се открояваха върху кожата под очите й, а гордата й, остра брадичка се опираше в набръчканата край ръката й коприна.

Халид приседна внимателно, като се въздържаше да я гледа прекалено дълго. Дори не помисляше да я докосва.

Тя беше опасно, опасно момиче. Чума. Планина от адамант, която изтръгваше желязото от корабите и ги потапяше във водните им гробове, без да се замисли. Само с усмивка или смръщване.

Но макар и да го знаеше, той се предаде пред привличането й. Отстъпи пред простата нужда да бъде до нея. Халид издиша бавно, остави шамшира на пода и отпусна тялото си до нейното. Вторачи се в тавана и в единственото пламъче на златната лампа над главата си. Очите го боляха дори и от бледата светлина, извираща от сърцевината й. Той склопи очи, като се опитваше да отблъсне умората и вечното мъчение от окования във вериги звяр, който ръмжеше в главата му.

Шахризад помръдна насън и се обърна към Халид, сякаш привлечена от някакъв необясним импулс. Ръката й падна на гърдите му и тя намести чело до рамото му с приглушена въздишка.

Халид отвори очи да я погледне още веднъж, въпреки че знаеше, че не бива да го прави.

Това опасно момиче. Тази запленяваща красота.

Този унищожител на светове и създател на чудеса.

Халид изпитваше толкова силно желание да я докосне, че вече не можеше да мисли логично и ръката му я обгърна. Той зарови нос в косата й, в същия аромат на люляк, който го дразнеше в градината. Малката грациозна ръка на гърдите му се плъзна по-нагоре и легна върху сърцето му.

В този миг нищо не беше по-важно.

Каквото и мъчение да трябваше да изтърпи. Срещу каквото и зло да трябваше да се изправи.

От далечния ъгъл на стаята се разнесе шум.

Той премигна бързо, като се опитваше да се концентрира. Мускулите му се стегнаха, съзнанието му се изостри, а пред очите му проблесна някакво движение. Халид стисна очи, като се опитваше да избистри зрението си и се бореше да прозре през сенките и мъглата. Болката в челото му се засили, а пулсът му се ускори, като се готвеше да се срещне с неочакваното предизвикателство.

Още едно неясно движение профуча през стаята, този път в противоположния ъгъл.

Халид дръпна ръката си от Шахризад и посегна за каната с вода край леглото.

Още една сянка помръдна край масата, той запрати каната натам и скочи на крака, стиснал шамшира в ръце.

Трясъкът от разбиващата се в абаноса кана събуди Шахризад и тя се надигна със стреснат вик.

— Халид? Какво става?

Халид не отвърна и се взря в неподвижния мрак край масата. Премигна отново. Стисна силно очи, но те горяха с жаравата на хиляди слънца. Халид притисна длан към челото си и изскърца със зъби.

Шахризад стана от леглото, заобиколи и отиде до него.

— Ти… ранен ли си?

— Не. Лягай да спиш — нареди той. Прозвуча му ненужно жестоко, дори и за него.

— Лъжеш ме — укори го тя, като се пресегна и обви меките си пръсти около китката му. — Какво има?

— Всичко е наред — отвърна той, но болката го преряза и думите излетяха от устата му по-рязко, отколкото искаше.

— Лъжец — каза тя и го бутна по ръката.

— Шахризад…

— Не. Кажи ми истината или ще си тръгна оттук.

Халид замълча, а звярът в главата му ревеше с неизказана мощ.

Шахризад сподави хлиповете си.

— Отново и отново — поклати глава тя, обърна се на пети и се плъзна към абаносовата врата.

— Спри! — викна Халид, като се опита да тръгне след нея, но главата му бучеше, а зрението му беше толкова замъглено, че не можеше да я последва.

Халид изхъхри неясно, изпусна шамишра, а краката му се подвиха. Той се свлече на колене, стиснал глава с ръце.

— Халид! — ахна Шахризад, изтича обратно и коленичи до него. — Какво има?

Той не можеше да й отговори.

Всичко се виеше пред очите му, но чу как тя се втурна към вратата и отвори едното крило.

— Господарке? — поклони се единият от стражите.

— Намерете капитана, не, намерете генерал Ал Хури! — настоя Шахризад. — Веднага!

Тя изчака до вратата, докато малко по-късно някой почука меко.

— Господарке Шахризад — започна генералът, — всичко наред ли…

— Главата му. Моля ви. Много го боли — проплака тя, а страхът в гласа й разстрои Халид повече, отколкото би искал да признае.

— Останете с него. Скоро ще се върна.

Вратата се затвори.

Шахризад се върна до леглото. Халид се облегна на ръба му, облегна лакти на коленете си и стисна главата си толкова силно, че пред очите му заиграха звезди.

Вратата се отвори още веднъж и Шахризад замръзна на място. Той усети как тя внимателно застава до него, сякаш да го предпази.

— Сайиди — отекна гласът на лечителя над него.

Халид въздъхна, все още здраво стиснал очи.

— Господарке — каза чичо му. — Моля, елате с мен.

Тялото й се стегна още повече, готово за битка.

— Аз…

— Шахризад-джан — обади се много внимателно шахрбанът. — Моля те.

— Не — противопостави се Халид. Гласът му стържеше, сякаш гърлото му беше пълно с пясък. — Тя остава.

— Халид-джан…

Халид се насили да отвори очи въпреки пищящата болка зад клепачите си.

— Жена ми ще остане тук.