Рене Ахдие
Гневът и зората (29)

Някой, който знае

Събуди я приглушеното скърцане на вратата. Шахризад можеше да го разпознае дори и насън.

Този път обаче имаше и нещо различно.

Имаше нещо в стаята й. Нещо незнаещо страх и нахално.

Гледаха я очи. Нежелани очи. По врата й пробягаха мравки, а страхът разпали кръвта из цялото й тяло.

Тихият шепот на стъпки край леглото я накара да вземе внезапно решение.

Шахризад отвори очи и изпищя, като изпълни мрака с шум и шок. Стъпките се втурнаха към нея и тя зарита през възглавниците в опит да се измъкне. Отметна воала, като проклинаше безсмисленото му съществуване.

Видя как вратата откъм стаята на Деспина се отваря и сърцето й заблъска в гърдите.

— Шахризад?

Из стаята й се стрелкаха надвисващи сенки, загърнати в нещо повече от нощта.

О, господи. Деспина!

Шахризад сграбчи табуретката до леглото и изпищя отново, като се опитваше да отвлече вниманието им от прислужницата й. Ако Деспина успееше да излезе от покоите й…

Някаква ръка посегна към Шахризад и тя замахна с табуретката към нея.

— Шахризад? — писна Деспина.

— Бягай! — викна Шахризад.

Две от сенките тръгнаха към Деспина и тя скочи към двойната врата. Успя да отвори едното крило и да се втурне по мраморните коридори на палата. След нея отекваше една-единствена, изпълнена с ужас дума:

— Джалал!

Сенките се спуснаха към Шахризад и едната я хвана през гърба. Дръпна я към себе си и Шахризад видя изпълнени с яд мъжки очи да се взират в нея над черната маска. Тя посегна да удари нападателя с табуретката по главата, но той я хвана с приглушена ругатня и я удари през бузата с опакото на другата си ръка.

Шахризад се свлече на мрамора, а очите й се насълзиха от рязката пареща болка. Когато друга сянка се приведе да я изправи на крака, Шахризад дръпна рязко плата от лицето му. Мъжът я вдигна за гърлото и я блъсна в стената.

— Кои сте вие? Какво искате? — пищеше тя, риташе срещу мъжа и се опитваше да го одере.

От коридорите се чуха още стъпки. И двете крила на вратата се отвориха рязко със скръбен протест и на прага се очертаха самотна фигура и силует на меч.

Халид.

Похитителят й започна да се смее ниско и жестоко и затегна хватката си на гърлото й.

Халид не попита нищо, дори не се опита да преговаря. Шамширът му проблесна в мрака и една сянка до вратата падна с клокочене и поредица от ужасни тъпи удари. Миг по-късно Джалал се втурна в стаята, следван по петите от раджпута.

— Изведи Халид от тук! — викна Джалал на раджпута.

Гигантът обаче отмести пренебрежително капитана на стражата и вдигна талвара си.

Халид размаха заплашително меча си и пристъпи напред. Сенките се изпречиха пред него. Бяха поне осем души, включително и този, който я притискаше до стената.

Звукът, на остриета, измъкващи се от ножниците, отекна из стаята, а мъжът, стиснал Шахризад за гърлото, я дръпна с гръб към себе си, като притисна шията й с жилестата си мускулеста предмишница.

Раджпутът се зае с първите от сенките, а Халид и Джалал ги заобиколиха отстрани. Оръжията се сблъскваха едно с друго, метал удряше метала, а смъртта свистеше из въздуха, като оставяше зад себе си кръв и отмъстителен гняв.

Сенките губеха.

Похитителят на Шахризад започна да я влачи към параваните, водещи към терасата. Хватката му се отпусна и тя успя да измъкне едната си ръка. Замахна наслуки към лицето му, успя да го удари в челюстта и се завъртя, за да побегне. Той се хвърли след нея и я сграбчи с едната ръка за рамото, а с другата за врата.

— Ще те убия заради това — изплю той в ухото й.

— Казва един мъртвец — изсъска тя.

— Все още не — озъби се мъжът, пусна врата й и впи пръсти в косата й. Усука кичурите около юмрука си и обърна Шахризад пред себе си като жив щит. Шахризад потисна стона си, но в очите й избиха сълзи.

— Халид ибн ал Рашид! — викна мъжът.

Когато погледът й се проясни, Шахризад видя, че Джалал и раджпутът стоят на по-малко от два метра, готови да ударят.

Халид замахна за последен път с меча си, кръвта на противника му плисна и го опръска на тъмночервени линии по голите гърди и по лицето. Халифът прекоси стаята с пламнали от ярост очи, а от сребристото острие на меча му се стичаха алени капки.

Сенките на разбойниците лежаха притихнали и неподвижни.

Халид се приближи, а ръката в косата й я стисна още по-силно. Похитителят я дръпна силно и тя проплака.

Джалал изруга, а острието на ятагана му лъщеше като сребро под лунните лъчи.

Халид се спря на място.

Мъжът зад гърба й се изсмя, а звукът отекна като камък, срещнал желязо. Той вдигна другата си ръка и опря малка кама в гърлото на Шахризад.

— Няма ли да започнеш да се молиш? — прошушна той в ухото й.

— Аз не се моля — отсече тя. — Особено на мъртвец.

— А могъщият халиф на Хорасан? — рече похитителят й към нощта. — Има ли Повелителят на повелителите някакви молби?

Халид отново тръгна към тях, като мълчеше зловещо и вдигна шамшира пред тялото си.

— Не мърдай, копеле такова, син на курва! — избухна мъжът. — Не мърдай или ще й продупча гърлото. Ще я гледаш как умира, както гледа майка си.

Халид замръзна. Времето сякаш спря. Шахризад видя как лицето му сякаш се пропука и очите му с цвят на разтопен кехлибар се забулиха от мрачен спомен. Пламъкът в тях угасна. Необузданата му мъка попари душата й и пресече дъха й. Окървавеният шамшир се сведе край него.

— Ще те убия заради това — изръмжа тя през рамо.

Мъжът се изсмя и тя усети с гърба си как гърдите му се разтресоха силно.

— Какво искаш? — попита тихо Халид.

— Хвърли оръжието.

Шамширът издрънча остро в мрамора. Халид го пусна без никакво колебание.

Похитителят на Шахризад се усмихна самодоволно и триумфиращо.

— Кажи и на тях да хвърлят оръжието си.

— Спри! — изкрещя Шахризад.

Погледни ме, Халид. Моля те. Не слушай това животно.

Похитителят пусна косата й и я хвана през гърлото, като надигна брадичката и притисна върха на камата в кожата й.

— Джалал. Викрам. Направете каквото казва — нареди Халид с тежък глас, опозорен от приетото условие.

— Халид! — отчая се Шахризад. — Не го прави. Джалал, не го слушай. Не можеш…

— Още една дума и ще ти е последната — изръмжа мъжът и премести ръката си от брадичката пред устата й.

Шахризад го захапа колкото можеше по-силно. Вкусът на сол и пот жегна езика й. Похитителят извика и захватът му отслабна. Тя стовари лакътя си в ребрата му, а камата се плъзна по гърлото й, като остави нажежена до бяло следа. Две силни ръце я дръпнаха настрани и я притиснаха до окървавените гърди на Халид.

Сърцето му биеше сякаш навсякъде около нея, силно и бързо. Блъскаше в бузата й, а всеки удар беше неизказано обещание.

За един миг това й беше напълно достатъчно.

Раджпутът повали мъжа на пода. Джалал стовари коляно в тялото му и го удари с украсения с брилянти ефес в челюстта.

— Как е възможно да си мислиш, че това ще ти се размине? — процеди Джалал. — Да причиниш това на братовчед ми? На моето семейство! — викаше той, като не спираше да нанася удар след удар с блестящата ръкохватка на ятагана си.

— Стига! — заповяда Халид толкова енергично и с такава несдържана ярост, че всички в стаята притихнаха. Той се наведе, посегна за шамшира си и провлече острието по мрамора със заплашително стържене.

Джалал се отдръпна от мъжа, без да му се казва, и застана до Шахризад. Раджпутът се притаи в близките сенки, стиснал огромния си талвар с две ръце, а под лунните лъчи брадатото му лице изглеждаше подивяло.

Халид тръгна напред.

Мъжът лежеше на пода, а от носа и устата му течеше кръв. Щом видя Халид да се надвесва над него, започна да се смее накъсано.

Халид опря върха на меча си в гърлото му.

— Тя беше права. Ти си мъртвец. Но имам желание да обсъдим колко ще те боли.

Хъхрещият смях на мъжа се засили.

— Кой те изпрати? — прошепна свирепо Халид.

— Някой, който иска да те види как страдаш.

— Кажи ми и ще ти спестя болката, която напълно заслужаваш.

Мъжът се закашля и от подутите му устни се разлетяха алени пръски.

— Да не си мислиш, че ме е страх от теб, момче?

— За последен път те питам. След това отговорът ще бъде изтръгнат от теб.

— Смяташ, че можеш да избегнеш ръката на съдбата? Няма значение колко дълго ще се бориш с нея, накрая ще платиш цената, Халид ибн ал Рашид — каза с мъка мъжът и се обърна към Шахризад с явен жест.

— Вече няма какво да говорим — отсече Халид и натисна острието на меча си в шията на мъжа, докато потече тънка струйка кръв. — В това отношение определено съм син на баща си.

Мъжът се засмя като луд. Като маниак.

— Искаш да знаеш кой ме е пратил, о, могъщи Повелителю на повелителите? Ще ти кажа — задъха се той, сякаш се задушаваше. — Някой, който знае.

После отметна бързо глава и сам прекара гърлото си по острието на камата.

Джалал сграбчи Шахризад и притисна лицето й в рамото си. Ръцете й се тресяха и той притисна длан до бузата й в опит да я успокои.

Раджпутът приклекна край тялото на похитителя, огледа неподвижния труп с бездънните си черни очи и дръпна нагоре черния ръкав, покриващ дясната предмишница на мъжа. Под бледата лунна светлина, идваща от терасата, Шахризад успя да различи блед белег, жигосан в кожата. Беше с формата на скарабей.

— Федаинско наемно куче — изръмжа раджпутът като тътен от далечен гръм.

Халид огледа знака мълчаливо и се обърна. Изруга полугласно и замахна с шамшира из стаята.

— Какво е това? — попита Шахризад Джалал.

— Знакът на федаините. Те са наемници. Убийци.

Шахризад си пое рязко дъх, а на езика й се натрупаха куп въпроси.

Джалал огледа шията й.

— Господи. Ти кървиш — сепна се той и отметна косата й настрани.

Преди тя да може да реагира, Халид я вдигна на ръце и я отнесе встрани от касапницата, като не обръщаше внимание на протестите й. Джалал и раджпутът го следваха по петите. Когато минаваха през прага, безжизнените тела на двамата дворцови стражи от двете страни на вратата се втренчиха в нея със стъклените си очи. Гърлата им бяха прерязани от ухо до ухо и раните зееха грозно. Тя потисна поредния стон.

— Всички са мъртви — каза Халид, без да я погледне. — Всеки един от стражите в коридора е убит.

Тя го хвана още по-здраво около врата, докато той продължи да върви. Щом завиха зад ъгъла, се натъкнаха на войници, които бързаха към тях, водени от генерал Ал Хури.

— Пострадала ли е? — попита шахрбанът настойчиво и притеснено.

— Добре съм — отвърна тя, изненадана от загрижеността му. — Наистина нищо ми няма.

— Ранена е — поясни Джалал.

— Не е толкова зле — отвърна тя. — Пуснете ме, мога да вървя.

Халид не й обърна внимание.

— Мога да вървя, Халид.

Той отново отказа дори да я погледне, камо ли да й отговори.

Движеха се по коридорите, водени от стражи, които осветяваха пътя им и ги обграждаха като блестящо укрепление от стомана и пламтящи факли. Шахризад реши да не продължава битката, отпусна се в ръцете на Халид и затвори очи за миг. Той веднага я прихвана още по-здраво.

Завиха по друг, по-малък коридор, който Шахризад не беше виждала никога преди. Стените бяха каменни, а сводестият таван беше от гладък алабастър. Скоро спряха пред двойна врата от полиран абанос с панти от бронз и желязо.

— Стражите да останат на пост тук и пред вратата към личните ми покои до второ нареждане — нареди Халид. — Знайте, че ако има и най-незначителен пробив в сигурността на който и да е от двата входа, ще отговаряте пред мен.

Един от стражите кимна отсечено и дръпна една от бронзовите дръжки. Халид мина през огромните абаносови врати, все още носещ Шахризад на ръце. Не я остави да стъпи на земята, а прекоси тъмното като въглен преддверие до друга двойна врата, точно копие на първата. Минаха през нея и се озоваха в просторна стая със сводест таван, осветена в средата от златна лампа с изящна оплетка. Халид положи Шахризад на ръба на повдигнато на платформа легло, застлано със светла, едноцветна коприна. Отиде до огромен абаносов шкаф до задната стена и извади от него ивици тъкан лен и малко кръгло бурканче. Накрая взе и каната от масата си.

Той коленичи пред Шахризад и отметна внимателно косата й през рамото, за да огледа раната.

— Казах ти — рече Шахризад. — Не е толкова зле. Едва ли е нещо повече от драскотина.

Халид поля една от ленените ивици с вода от каната, посегна към гърлото й и започна да почиства раната.

Шахризад огледа лицето му, докато той работеше. Тъмните кръгове под очите му бяха станали още по-дълбоки. По бузата и челото му имаше пръски засъхнала кръв, чернеещи на фона на загорялото му от слънцето лице. Чертите му бяха сковани и той избягваше погледа й, но профилът му изглеждаше все така упорит. Неотстъпчив. Като ъглите на намачкан свитък, който или трябваше да бъде пригладен… или изхвърлен веднъж завинаги.

Той навлажни друго парче лен, но Шахризад сложи ръката си върху неговите и измъкна плата от ръцете му. Вдигна го към лицето му и избърза тъмната кръв на врата му.

Тигровите очи на Халид най-накрая срещнаха нейните. Плъзнаха се по лицето й с горчиво мълчание, докато тя измиваше останките от смъртта с нетрепващи и нежни пръсти. Той се приведе напред, притисна чело в нейното и стисна дланите й. Двамата останаха така известно време.

— Искам да те пратя някъде. На място, където нищо такова няма да те досегне — започна той.

Сърцето й трепна и тя се отдръпна.

— Да ме пратиш? Сякаш съм някаква вещ?

— Не. Нямам това предвид.

— Какво тогава искаш да кажеш?

— Имам предвид, че не мога да те опазя. От нищо.

— И отговорът ти на това е да ме отпратиш? — повтори Шахризад с опасен шепот.

— Моят отговор не е отговор, а желание да направя каквото е необходимо, за да си в безопасност. Дори нещо толкова неприятно, като това да се разделя с теб.

— И очакваш да се подчиня? Да отида там, където ми наредиш?

— Очаквам да ми имаш вяра.

Шахризад присви очи.

— Трябва да знаеш, че няма да се отнеса мило към това, че ме третираш като вещ.

— Никога не съм те третирал като вещ, Шахризад.

— Докато не заговори да ме пратиш някъде.

Халид сложи длани на бузите й.

— Ти си моя съпруга. Те искат да те наранят заради мен.

— Те? Федаините ли имаш предвид? — поколеба се Шахризад. — Кои са тези хора? На кого служат?

— Лоялни са към този, който може да плати цената им. Верността идва и си отива като прилив, златото обаче остава. Хората, които са ги наели, не могат да им предложат нещо повече.

— И смяташ, че ще е по-добре да отстъпиш пред такива хора?

— Не ме интересува какво си мислят, стига да си в безопасност.

— А би трябвало да те интересува. Време е да започне да те интересува. Не можеш да управляваш целия халифат толкова коравосърдечно.

Той се усмихна горчиво и без грам веселие.

— Приказваш така, сякаш разбираш. Сякаш знаеш.

— Прав си. Аз нищо не разбирам. Нищо не знам. А кой е виновен за това? — попита гневно Шахризад, като избута голите му гърди, стана от леглото и мина край него.

— Казах ти защо — отвърна Халид и се изправи на крака. — За теб не е безопасно да знаеш тези неща. Да знаеш…

— Какво да знам? — обърна се тя към него. — Да те познавам? Сякаш мога и да мечтая за нещо подобно. Но като истинска глупачка аз исках да се науча. Да разбера на какво се дължи болката ти, какво ти носи радост. Но съм в пълно неведение дори за най-обикновените неща. Не знам например кой е любимият ти цвят. Каква храна не харесваш. Кой аромат ти навява скъп спомен. Нищо не знам, защото се бориш с мен на всяка крачка.

Докато тя говореше, Халид я гледаше. Лицето му беше внимателно, стойката някак замислена, но очите му разкриваха по-дълбока битка, която той вече не се опитваше да спотаи.

— Не знам какво искаш от мен, Шахризад. Знам само, че не мога да ти го дам. Не и сега.

— Не е нужно да е толкова трудно, Халид-джан. Моят любим цвят е виолетовото. Уханието на рози ме кара да се чувствам като у дома си, където и да съм. Не обичам риба, но бих я яла, за да накарам някой скъп за мен човек да се почувства щастлив, макар и да страдам зад усмивката си.

Изражението му остана каменно, но борбата в очите му се разгоря.

Шахризад въздъхна тежко, обърна се и тръгна към вратата.

— Лека нощ.

Халид я догони с няколко широки крачки и сложи ръка на абаносовата врата. Не я пускаше да си върви.

— Какво искаш да направя? — попита той ниско.

Тя не вдигна поглед, макар че сърцето й биеше чак в гърлото.

— Докажи, че един истински мъж не прави цяло представление за това какво е негово. То просто е.

— Така ли е? Моя ли си? — попита той тихо и сериозно.

— Казах ти. Не се опитвай да ме притежаваш — продължи да го убеждава тя.

— Не искам да те притежавам.

Шахризад го погледна в очите.

— Тогава никога повече не казвай, че искаш да ме пратиш някъде. Аз не съм предмет, за да правиш с мен каквото си поискаш.

Лицето на Халид омекна многозначително.

— Колко си права. Ти не си моя — каза той и дръпна ръката си от вратата. — Аз съм твой.

Шахризад стисна силно юмруци, като се мъчеше да си припомни времето, когато тя не значеше нищо за него. Времето, когато той беше по-малко от нищо за нея, а всичко се свеждаше до отмъщение — кръв за кръв.

Уви, тя вече не виждаше същото момче пред себе си. Само светлина сред море от тъма и сигурно обещание за нещо повече. Но тя никога не видя нещата, които трябваше да види. Болката, гневът, предателството. Те винаги избледняваха и тя се презираше заради това.

Преди да успее да се спре, ръцете й посегнаха към него, сякаш единствената цел на съществуването им беше да го докосват. Пръстите й погалиха челюстта му с нежността на перце и се дръпнаха. Той затвори очи и въздъхна меко. Ръцете на Шахризад сякаш заживяха самостоятелно, танцуваха като отрова с лекарството, а вкусването на кожата му не им стигаше, изпитваха глад за още. Неутолим глад. Погалиха челото му, поспряха се на слепоочията, преди да се плъзнат в косата му, гладка като коприна и тъмна като нощта. Тя гледаше как очите на Халид се отварят и пръстите й превръщат влагата в тях в огън. Шахризад обхвана врата му с ръце и се спря.

— Защо не ме докоснеш? — прошепна тя.

Той помълча, преди да отговори.

— Защото, ако започна, няма да се спра.

— А кой те кара да спираш? — плъзна Шахризад пръсти по гърдите му.

— А ако не мога да ти дам отговорите, които искаш?

Тя отново не отвърна.

— Тогава, дай ми това — каза Шахризад, като се надигна на пръсти и долепи устните си до неговите. Той не отвърна, но тя прокара език по долната му устна и ръцете му се плъзнаха по кръста й с изгарящо докосване. Тя си помисли, че ще я отблъсне, но той я привлече към себе си. Халид я целуваше, сякаш всичко зависеше от това. Шахризад обви ръце около врата му, а той я притисна в абаносовата врата. Тя нямаше път за бягство, но и не искаше да бяга, гърбът й се изви, а дъхът им се сливаше, а сърцата им биеха като едно.

— Халид — прошепна тя, когато устните му докоснаха нежната кожа под брадичката й. Сърцето й препускаше, пулсът отекваше в ушите й толкова силно, че отначало тя не успя да различи шума от другата страна на вратата.

— Сайиди.

— Халид — повтори тя, като го стисна за китките.

Той изруга полугласно. Пое дъх и посегна към бронзовата дръжка.

— Да — рече ниско и сприхаво.

— Шахрбанът иска да говори с вас. Капитан Ал Хури може би е установил как нападателите са проникнали в двореца.

Халид кимна рязко и тръшна вратата. Прокара длани по лицето си и се обърна към Шахризад.

Тя се облягаше на абаноса, стиснала ръце зад гърба си.

— Върви — каза меко Шахризад.

Той се спря замислено.

— Аз…

— Не се притеснявай. Аз ще остана тук.

— Благодаря ти — кимна той, хвана дръжката на вратата и се усмихна разсеяно на себе си.

— Какво има — попита Шахризад, като сви вежди.

— Колко подходящо наказание за едно чудовище. Да искаш нещо толкова много — да го държиш в обятията си, — а да знаеш извън всякакво съмнение, че никога няма да го заслужиш — каза Халид, отвори вратата й прекрачи през прага, без да дочака отговор.

Шахризад се свлече на пода. Ръцете, които бяха толкова стабилни, когато го докосваха, сега трепереха пред очите й. Доказателство, че и тя е също толкова наказана за прегрешенията си. Наказана за това, че желаеше чудовище.

Тя отправи безмълвна благодарност към звездите, които управляваха съдбата й — защото нейното чудовище не знаеше как беше загубила ума си за един удар на сърцето.

Как вината се стовари върху нея.

И как бремето на въпросите тегнеше на душата й.

Някой, който знае.