Рене Ахдие
Гневът и зората (25)

Два кръстосани меча

Още секунда от това мъчение и Шахризад щеше да изпищи.

Стоеше тук, мотаеше се из стаята си, докато някъде в двореца едно безразсъдно момче със сокол и халиф със сприхав нрав бяха въоръжени с мечове…

— Не мърдай! — изкомандва Деспина. Тя хвана брадичката й с лявата си ръка и още веднъж вдигна тънката четчица с три косъма към клепачите на Шахризад.

Шахризад стисна зъби.

— Ти си пълен кошмар — изръмжа тя. Когато приключи с грима, се дръпна малко назад, огледа произведението си и кимна удовлетворено.

— Вече мога ли тръгвам? — попита Шахризад и духна една лъскава черна къдрица от лицето си.

— Такава си лигла. Поне няма ли да ми направиш удоволствието да се престориш поне малко, че оценяваш всичките ми усилия? — поклати глава Деспина, дръпна Шахризад за китката и я повлече към огледалото в далечния ъгъл на стаята.

— Деспина, ще закъснея за…

— Просто се погледни, Шахризад ал Хайзуран.

Тя се взря в отражението си в полираното сребро, а лешниковите й очи изведнъж станаха двойно по-големи от изумление.

Нищо във вида й не изглеждаше нормално.

Деспина беше преобърнала традицията. Беше облякла Шахризад в шалвари от блестяща черна коприна с подходящо прилепнало горнище, но беше решила да пропусне обичайната мантия със злато или сребро. Тази вечер Шахризад носеше наметало без ръкави в същото небесносиньо като очите на Деспина. То си пасваше с проблясващите сапфири, които се поклащаха от ушите й. Вместо да сложи лента със скъпоценни камъни на челото на Шахризад, Деспина беше вплела тънки нанизи с мъниста от обсидиан из цялата й коса. Те улавяха разпилените лъчи светлина и всяка къдрица проблясваше като въплътена сянка.

Като последен щрих Деспина беше очертала широки, черни като въглен ивици над клепачите на Шахризад. Беше изтеглила краищата им далеч зад ъгълчетата и беше създала илюзията за очи на котка.

Общият ефект беше… приковаващ вниманието, най-меко казано.

— Без… огърлица? — заекна Шахризад.

— Не. Ти не харесваш огърлици. Или поне много добре се преструваш, че не ги харесваш.

— Ръцете ми са голи.

— Да.

Шахризад прокара пръсти по лъскаво синята материя на плаща си. На лявата й китка потракваха няколко гривни с черни диаманти.

— Тази вечер всички трябва да гледат теб. Направи така, че да те запомнят. Направи така, че никога да не те забравят. Ти си съпругата на халифа на Хорасан и говориш със самия повелител — каза Деспина, като сложи ръце на раменете на Шахризад и се усмихна на отраженията им в огледалото. — И най-важното: ти внушаваш страхопочитание и сама по себе си.

Шахризад се усмихна, но внезапно я налегна униние.

За пръв път грешиш, при това за няколко неща.

Тя се пресегна и стисна ръката на Деспина.

— Благодаря ти. Съжалявам, че по-рано бях толкова разсеяна на балкона. Не разбирах… колко важно е това събиране, поне до този момент. Това не е извинение, че се държа толкова проклето цял следобед, но…

Деспина се засмя и това подейства като мехлем на изопнатите нерви на Шахризад.

— Свикнала съм. Тази вечер просто се дръж самоуверено и всичко ще бъде простено.

Шахризад кимна и отиде до вратата на покоите си. Раджпутът я чакаше на прага, за да я охранява по сводестите мраморни коридори. Когато я погледна, черните му като безлунна нощ очи се присвиха за момент и на Шахризад й се стори, че някъде в дълбините й проблесна нещо като приятелско отношение. После той я насочи по лабиринта от коридори.

Двамата минаха зад последния ъгъл и Шахризад се спря посред крачка.

Халид стоеше пред масивни позлатени двойни врати, три пъти по-високи от него. От двете страни ги охраняваха издялани от камък създания с тяло на бик, криле на орел и човешки глави.

При звука на крачките им той се обърна и Шахризад едва успя да си поеме дъх.

Ленът на изцяло белия му камис беше толкова фино изтъкан, че отразяваше слабото сияние на факлите по коридора. Пламъците им оживяваха изсечените му черти. Ефесът на сабята му стоеше малко по-ниско от кървавочервения пояс тика, увит около хълбоците му. Мантията му беше наситенокафява, подсилваше кехлибара в очите му и ги караше да изглеждат още по-остри, още по-живи. Още по-измамни.

И тези очи бяха само за нея. От момента, в който се обърна и я видя.

Шахризад се приближи и забави крачка, а страхът й се отцеди и се превърна в странно спокойствие.

Тя се опита да се усмихне.

Той протегна ръка.

Щом я пое, тя забеляза дебела лента от тъмно злато на средния пръст на дясната му ръка. Върху нея бяха гравирани два кръстосани меча. Шахризад прокара палец по изображението.

— Това е знакът ми — обясни Халид. — Два…

— Шамшири близнаци.

— Да.

Тя вдигна поглед, притеснена, че той ще се зачуди откъде тя знае.

Но той остана невъзмутим.

— Генералът каза ли ти, че аз гледах турнира? — попита тя с равен тон.

— Разбира се — отвърна той и ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Разбира се — издиша шумно Шахризад.

Той сплете пръсти с нейните.

— Изглеждаш прекрасно.

— Ти също.

— Готова ли си?

— А ти?

Халид се усмихна на думите й. Вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Благодаря ти, Шази. Благодаря ти, че си до мен.

Тя кимна, не можеше да намери думи.

Халид направи крачка напред и раджпутът бутна огромната врата, за да я отвори. Топлината на ръката на Халид изведе Шахризад на горната площадка на огромно двойно стълбище, оформено като разперени ръце. Тя се поколеба за миг, като си помисли, че трябва да се разделят, но Халид я стисна за дланта и тръгна по стълбището, а Шахризад вървеше до него. Тя погледна бързо през рамо и зърна синята дамаска зад себе си, носеща се леко като вълни по морето от издялан мрамор.

Когато се спряха в основата на стълбището, Шахризад застина от изумление за втори път през вечерта.

Залата за аудиенции в двореца на халифа на Рей беше без съмнение най-голямото помещение, което беше виждала през живота си. Подът беше огромен с редуващи се камъни в черно и бяло, подредени диагонално и простиращи се докъдето й стигаше погледът. Изящни барелефи, изобразяващи бикове с човешки глави, впускащи се в битка, и крилати жени с дълги плитки, носещи се из въздуха, красяха стените, които се издигаха високо нагоре. Толкова високо, че Шахризад трябваше да вдигне глава, за да види върховете на гравираните колони, носещи масивната тежест на покрива. До основата на всяка от колоните имаше двуглави лъвове, а в зейналата им в рев паст стърчаха железни факли.

В средата на това необятно пространство се издигаше подиум с три страни, а по него бяха наредени ниски маси. Прекрасни тъкани и множество възглавници изпълваха подиума с ярки цветове и мекота. По коприната и украсената с фигури дамаска бяха разпилени свежи розови листенца и изсушен жасмин, като изпълваха въздуха със сладко опиващо ухание, което мамеше всеки, който минеше наблизо.

Гостите се разхождаха наоколо и очакваха пристигането им.

Тарик.

Страхът отново я сграбчи.

Усещаше, че Халид я гледа. Той стисна ръката й, като с този прост жест й предложи внимателната си подкрепа.

Шахризад го погледна с трепереща усмивка.

— Ако нашите изтъкнати гости благоволят… — отекна звучен глас над тях.

Всички глави в залата се извърнаха към тях.

— Халифът на Хорасан Халид ибн ал Рашид… и неговата съпруга, владетелката на Хорасан, Шахризад ал Хайзуран.

Всички погледи се насочиха към тях, гостите се сбутаха и започнаха да се надигат на пръсти, за да видят по-добре. С периферното си зрение тя видя как две сребристи очи се взряха в лицето й, плъзнаха се по великолепната й фигура… и се върнаха отново към ръката й, все още преплетена в стабилната и топла хватка на Халид.

После сребристите очи изчезнаха в тълпата.

Зад тях остана само паниката.

Моля те. Не тук. Не прави нищо. Не казвай нищо.

За миг тя си спомни сблъсъка на пазара преди няколко седмици.

Пияните мъже с най-различните им оръжия…

И загърнатия в плаща си халиф със смъртоносния си шамшир.

Ако заплашиш Халид, той ще те убие, Тарик. Ще те убие, без дори да се замисли.

Халид се покачи на подиума и зае мястото си в централната редица маси. Шахризад пусна ръката му и седна от дясната му страна, а истинска буря от мисли замъгляваше ума й.

Не мога да потърся Тарик. Нищо не мога да направя. Само ще стане още по-зле.

Какво ли може да е планирал?

— Това място свободно ли е? — усмихна се Джалал на Шахризад.

Тя вдигна глава и примигна.

— Зависи. За теб ли е?

Той седна до нея.

— Не ти дадох раз…

— Добър вечер, сайиди — поздрави Джалал високо.

Шахризад смръщи нос насреща му.

— Не прави така, господарке. Направо си съсипваш лицето — подразни я той.

— Добър вечер, Джалал. А аз не съм съгласен — отвърна Халид полугласно.

Джалал се засмя сърдечно.

— Извинявам се тогава. Ако ми позволите да отбележа със задоволство, сайиди — вярвам, че в момента всеки мъж тук променя разбиранията си за красотата.

Деспина беше права. Той е ненадминат във флирта.

— Престани — изчерви се Шахризад, като гледаше арогантната осанка на Джалал.

— Виж, това… не съсипва нищо — каза Джалал.

— Най-после сме съгласни в нещо — рече Халид на Джалал, но очите му не се откъсваха от Шахризад.

Джалал се облегна на възглавниците с доволна усмивка и скръсти ръце на корема си.

— Ако нашите изтъкнати гости благоволят… — разнесе се отново гласът на говорителя.

Всички глави отново се обърнаха към двойното стълбище.

— Султанът на партите, Салим Али ел Шариф.

Джалал се надигна на крака, като ругаеше през зъби, а Шахризад се опря с ръце на подиума, за да го последва.

Но Халид незабавно протегна ръка и я спря.

Шахризад го погледна в очите, той поклати глава съвсем леко, а ъгълчетата на очите му се присвиха. Палецът му се плъзна по обратната страна на предмишницата й и възелът в стомаха й се затегна. После халифът я пусна, а чертите му отново станаха безизразни.

Морето от лица пред тях се раздели и Шахризад видя за пръв път човека, пожелал да властва над Халид с обвинения, че не е законен наследник. Чичото, отнесъл се към майката на Халид с такова презрение.

Султанът, който би направил всичко, за да получи шанс да се сдобие с халифата.

Салим Али ел Шариф беше привлекателен мъж със силна челюст, приятно сивееща коса и педантично оформени мустаци. Беше слаб, наглед в добро здраве, с измамно топли тъмнокафяви очи. Черната му като въглен мантия беше с богато избродирана яка и ръб, а ятаганът на хълбока му беше с ефес от масивно злато и изумруд с големината на детски юмрук, вграден в основата на ръкохватката.

Той закрачи към подиума с увереността на човек без никакви грижи и седна на празното място до Халид.

След пристигането на Халид останалите гости започнаха да се настаняват край масите. Шахризад най-после посмя да огледа набързо залата и с мъка видя, че Тарик е доста близо, където със сигурност би могъл да ги чуе. Погледите им се срещнаха и красивото му лице се отпусна с опасна фамилиарност, сякаш потъна в спомена за откраднатите прегръдки, и Шахризад веднага отклони очи.

Спри! Моля те, Тарик, не го прави. Ако Халид види, че ме гледаш… не разбираш.

Той забелязва всичко.

А ти рискуваш живота си.

— Халид-джан! — започна султанът на партите с фалшиво приятен глас, като показа белите си като на вълк зъби. — Няма ли да ме представиш на новата си жена?

Докато Салим говореше, шахрбанът седна до него, защитен от обичайната си броня от благоразумие.

Пронизващият поглед на Халид се насочи към Салим. После халифът се усмихна бавно с толкова явна неискреност, че от нея се понесе студ като от леден вихър по планински връх.

— Разбира се, чичо Салим. За мен ще е привилегия да ви представя един на друг — рече Халид и се обърна на другата страна. — Шахризад, това е чичо ми от страна на първия брак на баща ми, Салим Али ел Шариф. Чичо Салим, това е съпругата ми Шахризад.

Салим й се усмихна толкова приятелски, че Шахризад се почувства обезоръжена. Той грееше насреща й, излъчвайки обаяние.

— За мен е удоволствие да ви срещна, господарю мой — усмихна се учтиво Шахризад, сведе глава и докосна чело с пръсти.

— В името на всичко свято, Халид-джан, тя е като видение — каза Салим. Той гледаше нея, но говореше на Халид, сякаш Шахризад беше просто гоблен, висящ от стената на племенника му. Това я обиди.

— Но видение с очи и уши, господарю — отвърна Шахризад, като продължи да се усмихва.

Халид продължи да гледа напред, но ледът, сковал чертите му, започна да се топи при отговора й.

Очите на Салим се разшириха и за миг нещо просветна в дълбините от престорена топлота. Той се засмя, а звукът беше очарователен като гласа му. Също толкова пресилен.

— Поразителна и сладкодумна. Каква интересна комбинация! Виждам, че ще ми е нужно много време да те опозная, господарке Шахризад.

— Доста време — съгласи се Шахризад. — Очаквам го с нетърпение, господарю.

Усмивката му потрепна само за миг, но тя нямаше как да сбърка издайническия тик — дразнеше го.

— Аз също — отвърна той. Всяка дума беше като острие на копие, потопено в подсладена вода.

— Ако нашите изтъкнати гости благоволят — провикна се отново говорителят, — вечерята е сервирана.

Две редици слуги се спуснаха по двойното стълбище, понесли подноси над главите си, а от тях се виеше пара. Те крачеха в пълен синхрон, стигнаха до подиума и поставиха чинии с храна пред всеки гост — уханен ориз с пресен копър и разполовени зърна бакла, агнешко, сварено в сос от куркума и карамелизиран лук, шишчета с пилешко, печени домати, пресни зеленчуци, поръсени с прясна мента и магданоз, маслини, мариновани в рафинирано масло, хляб лаваш с кръгли пити козе сирене и безброй видове сладко…

Шахризад никога не беше виждала толкова много храна.

Въздухът се изпълни с аромат на подправки и с глъч. Шахризад започна с хляб лаваш и леко тръпчиво сладко от дюли, което бързо й беше станало любимо, откакто дойде в двореца. Докато ядеше, си позволи още веднъж да хвърли бърз поглед из залата. Тарик разговаряше с някакъв по-възрастен благородник от лявата му страна. Когато усети, че Шахризад го гледа, Тарик се обърна и тя отново се принуди да отвърне очи.

Халид си наля чаша вино и се отпусна върху възглавниците, като не докосна храната си.

— Нима нямаш апетит, племеннико? — повдигна учудено вежди Салим. — Сигурно е изчезнал мистериозно. Това би могло да се случи, когато някой има… проблеми.

Халид не обърна внимание на опита на Салим да го подлъже и вместо това отпи още глътка вино.

— Или пък… може би се притесняваш, че храната ти ще се нахвърли срещу теб в отговор на някакви необясними прегрешения? — засмя се Салим на собствената си шега, като намигна на Шахризад.

Омразен човек.

Шахризад се пресегна и си измъкна една маслина от подноса на Халид. Метна я в устата си и я изяде, без да откъсва поглед от Салим.

— Храната му ми изглежда съвсем наред, господарю. Не съм сигурна за какви необясними прегрешения говорите, но гозбите са си в порядък — отвърна Шахризад, като също му намигна. — Бихте ли желали да опитам и вашата храна, чичо?

При тези думи Джалал избухна в лаещ смях и дори шахрбанът се принуди да сведе прошарената си брадичка.

По устните на Халид също пробяга намек за усмивка.

Сред това се чу как някой стовари ненужно силно чашата си на масата.

Моля те, Тарик. Не прави сцени. Не прави нищо.

Салим се усмихна на Шахризад.

— Наистина си сладкодумна, господарке Шахризад. Бих попитал къде си я открил, Халид-джан, но…

Дясната ръка на Халид се сви в юмрук, а Шахризад потисна желанието си да забие вилица в окото на Салим.

— Защо сте любопитен къде ме е открил, господарю? И вие ли си търсите жена? — попита безгрижно Шахризад.

Кафявите очи на Салим проблеснаха.

— Вероятно трябва да потърся. Имате ли роднини, господарке? Може би сестра?

Той знае, че имам сестра. Нима той заплашва семейството ми?

Шахризад наклони глава на една страна, като задуши пламъчето на тревогата.

— Имам сестра, господарю.

Салим се подпря с лакът на масата и се загледа в Шахризад развеселено, но и някак хищно.

Цялото внимание на Халид беше насочено към султана на партите, а един жилав мускул играеше по предмишницата му. Ръката му помръдна към Шахризад.

Разговорите около тях бяха стихнали, хората усещаха трупащото се във въздуха напрежение.

— Не съм достатъчно опасен за твоя вкус, така ли, Шахризад? — попита Салим с хладен и замислен тон. — Може би съм бил твърде милостив с жените в миналото ми? Може съм имал твърде голямо желание да ги оставя да живеят?

Няколко души наоколо си поеха рязко дъх и звукът се понесе из залата като слух, предаващ се по площада. Джалал издиша стаено и изруга приглушено, с което си спечели предупредителен поглед от баща си.

Шахризад преглътна яростта си и се усмихна ясно като слънцето.

— Не, чичо Салим. Вие сте просто твърде стар.

Залата остана притихнала като гробница.

И тогава огромният мъж с покритите с пръстени ръце започна да се смее, а намазаните му мустаци се разтресоха. Последва го благородникът, пристигнал с коня на черно-бели ивици. Скоро към смеха се присъединиха и други, докато цялото помещение гръмна във взрив от веселие.

Грубият смях на Салим се издигна над останалите. Само онези най-близко до него забелязаха отровния поглед, който хвърли на младата съпруга на халифа на Хорасан. Само онези, които го познаваха добре, разбраха, че е вбесен до краен предел от последните събития.

А само онези, които наблюдаваха много внимателно, видяха как халифът на Хорасан се облегна на възглавниците и започна да си играе с гривните по ръката на жена си.

Момчето със сребристите очи беше един от тях.