Рене Ахдие
Гневът и зората (20)

Жестока истина

Тази нощ Шахризад не спа добре.

Сънищата й бяха изпълнени с видения на усмихнатото лице на Шива и със звука от затръшването на врати в черния мрак. В ушите й отекваха гласове, изпълнени с болка и предателство.

Щом отвори очи в светлината на утрото, тя се претърколи и зарови лице във възглавниците, като усещаше как горчивото изтощение я притиска между раменете.

Веселият смях на Деспина се носеше наоколо, ясен като звън на камбанка и също толкова дразнещ.

Шахризад изсумтя.

— Още ли искаш да спиш?

— Не — измърмори Шахризад във възглавницата. — Няма да помогне.

— Сигурна ли си? Защото, изглежда, си прекарала доста… несдържана нощ.

— Какво? — Шахризад надигна объркано глава от коприната.

Развеселеният поглед на Деспина не се отделяше от скъсания воал, събран на безразборна и забравена купчина край леглото.

По бузите на Шахризад изби червенина.

— Браво на теб — подразни я Деспина.

— Не е това, което изглежда.

— Сигурна ли си? Защото, ако камисът върху леглото ти принадлежи на друг мъж, току-що стана още по-интересна, отколкото беше.

— Достатъчно, Деспина — прекъсна я Шахризад, а в гласа й отекна предупреждение.

Деспина стоеше с ръце на кръста, повдигнала високо идеалните си вежди.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Съжалявам, но този отговор не се връзва със ситуацията.

Деспина хвана свободните гънки на роклята си с ръка, отиде до леглото и приседна на края му.

— Какво не е наред? Кажи ми.

Шахризад въздъхна с досада от проклетата упоритост на прислужницата си.

— Нищо не е наред.

— Не може ли да бъдеш по-точна? В крайна сметка тайните са безкрайно по-полезни, когато са споделени — каза Деспина с дразнещ тон.

— Това го кажи на Халид — изръмжа Шахризад. — Като негов предполагаем шпионин той току-виж те послушал.

Изражението на Деспина омекна разбиращо.

— Халифът на Хорасан не се е вслушвал в никого от много дълго време.

— Нито пък има вероятност да го направи. Не и след снощи.

Деспина изрита сандалите си и седна с кръстосани крака на леглото.

— На нас, жените, ни се е паднал тъжен жребий, не е ли така?

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно силни сме да превземем света с голи ръце, но позволяваме на разни смешни момчета да ни правят на глупачки.

— Аз не съм глупачка.

— Не. Не си. Все още — усмихна се Деспина. — Но е неизбежно. Когато срещнеш човека, който те кара да се усмихваш, както никога не си се усмихвала преди, да плачеш, както никога преди не си плакала… тогава не можеш да направиш нищо, освен да се предадеш.

— Аз… — поколеба се Шахризад и задъвка долната си устна.

— Можеш да говориш свободно, Шахризад. Нищо от казаното от теб няма да излезе извън тези стени.

Шахризад продължи да мълчи.

Деспина се приближи към нея.

— Спомням си, че когато бях малко момиче в Тива, веднъж попитах майка ми какво е рай. Тя ми отвърна: „Сърце, в което обитава любовта.“ Разбира се, настоях да науча какво е и ад. Тя ме погледна право в очите и отвърна: „Сърце, лишено от любов“ — разказваше Деспина, като гледаше Шахризад изучаващо.

Шахризад й върна погледа, като си играеше със сребристите връзки на шамлата си.

— Майка ти явно е много мъдра.

— Беше.

Шахризад подбра следващите си думи много внимателно.

— Мога ли да попитам какво се е случило с нея?

— Влюби се в погрешния човек. Той й обеща целия свят, а после я напусна, като не й остави нищо, освен дете в утробата.

— Наистина съжалявам, Деспина.

— А аз не. Тя почина млада, но умря щастлива, а такъв човек не е способен да направи една жена щастлива. Богатите мъже не знаят как да се жертват заради любовта, защото никога не им се е налагало — отбеляза язвително Деспина.

— Това ли било? — попита меко Шахризад. — Притесняваш се, че Джалал ще направи същото.

— Не знам. Той е непоколебимо лоялен към семейството си, но все още не съм го виждала да проявява такава лоялност и към многото млади жени, загубили ума и сърцата си по него — каза Деспина, като ъгълчетата на сините й очи се присвиха. — Винаги съм вярвала, че човек е това, което прави, а не каквото казват за него. Но Джалал ал Хури прави много малко, за да опровергае думите на другите.

— Явно подобно поведение е семейна черта.

— Да. Така изглежда.

— Аз не… — започна Шахризад, но се спря, преди да погледне умолително прислужницата си. — Деспина, знаеш ли? Ако знаеш, кажи ми, моля те. Защо Халид е избивал всичките си предишни съпруги?

Деспина сведе поглед към захвърления на пода край леглото тънък като паяжина воал.

— Не знам.

— Тогава какво знаеш? Моля те, кажи ми.

— Живея в двореца от шест години и винаги съм смятала, че Халид ибн ал Рашид е доста сдържан, но и странно почтен. До събитията от последните няколко месеца никога не съм имала повод да се съмнявам в характера му.

— Но как можеш да продължаваш да служиш на владетел, който избива млади жени без никакво обяснение?

— Аз бях доведена тук като робиня. Не мога да си позволя лукса да избирам на кого да служа — отвърна сухо Деспина. — Халифът на Хорасан може и да е чудовище, но за мен винаги е бил владетел с проблеми, но с добри намерения.

— С добри намерения? — изплю Шахризад. — Кажи го на семействата на момичетата, които е избил. Кажи го на онези, които са ги обичали.

Деспина потрепна и Шахризад отмести поглед, като се надигна от леглото, за да прикрие болката си.

— Шахризад…

— Остави ме на мира.

— Ако въобще те е грижа за него… — започна настоятелно Деспина, като я хвана за ръката.

— Не. Не ме е грижа.

— Престани да лъжеш, глезло нещастна.

Шахризад изтръгна ръката си, изгледа Деспина и се обърна във вихрушка от блестящ брокат.

— О, не си познала — настоя Деспина. — А щом тайните са толкова важни за теб, ще ти издам една.

Шахризад се спря посред крачка.

— Ти си в безопасност, Шахризад ал Хайзуран. Нищо няма да ти се случи. Защото знам от най-високо място, че всеки опит да ти бъде навредено ще бъде разглеждан като посегателство срещу живота на нашия владетел.

Стомахът на Шахризад се сви.

— Разбираш ли, галенице на халифа? — продължи Деспина.

Шахризад погледна прислужницата си през рамо и замълча неотстъпчиво.

— Ох, що за мъка е това… ти си толкова важна за него, колкото е и животът му.