Рене Ахдие
Гневът и зората (2)

Съзерцание на воали и злато

Не бяха мили. А и защо ли трябваше да бъдат?

В крайна сметка не очакваха тя да доживее до сутринта.

Пръстите, които втъкваха гребени от слонова кост в дългата до кръста коса на Шахризад и втриваха сандалов крем в горната част на смуглите й като бронз ръце, бяха брутално безчувствени.

Шахризад гледаше как една от младите прислужнички поръсва голите й рамене със златен прах, а той улавяше светлината на залязващото слънце.

Воалните завеси покрай стените на стаята се надиплиха от порив на вятъра. През гравираните дървени паравани към терасата лъхна сладко ухание на цъфнали цитруси и нашепна за вече недостижимата свобода.

Изборът беше мой. Помни Шива.

— Не нося огърлици — каза Шахризад, когато друго момиче започна да закопчава огромно украшение, покрито със скъпоценни камъни, около гърлото й.

— Това е подарък от халифа. Трябва да го носите, господарке.

Шахризад се загледа в слабото момиче с удивление.

— А ако не го нося? Ще ме убие ли?

— Моля, господарке, аз…

— Предполагам, че сега не е моментът да повдигам този въпрос — въздъхна Шахризад.

— Да, господарке.

— Казвам се Шахризад.

— Знам, господарке.

От неудобство момичето отмести поглед настрани, преди да помогне на Шахризад с позлатената мантия. Докато двете млади жени отпускаха тежкото наметало върху блестящите й рамене, Шахризад изучаваше завършения си вид в огледалото пред себе си.

Тъмните й като полунощ плитки лъщяха като полиран обсидиан, а лешниковите й очи бяха обрамчени от редуващи се щрихи, положени с черни сенки и течно злато. В средата между веждите й висеше голям колкото палеца й рубин с формата на капка. Още един се полюшваше на гънка верижка около голия й кръст и докосваше копринения пояс на шалварите й. Самата мантия беше от светъл плат, извезан със сребро и злато в сложен мотив, който ставаше още по-хаотичен от развиването покрай краката й.

Приличам на позлатен паун.

— Всички ли изглеждат толкова смешно? — попита Шахризад.

Двете млади жени отново неловко отвърнаха погледи.

Сигурна съм, че Шива не е изглеждала толкова смешно…

Изражението на Шахризад се втвърди.

Шива би изглеждала красива. Красива и силна.

Ноктите й се впиха в дланите — мънички полумесеци на стоманена непоколебимост.

Откъм вратата се дочу тихо почукване, трите обърнаха глави едновременно със затаен дъх.

Сърцето на Шахризад заби бясно въпреки новооткрития й кураж.

— Мога ли да вляза?

Мекият глас на баща й разчупи тишината, умоляващ и излъчващ мълчаливо извинение.

Шахризад издиша бавно… предпазливо.

— Баба̀, какво правиш тук? — каза тя търпеливо, но внимателно.

Джахандар ал Хайзуран провлече крака в стаята. Брадата и слепоочията му бяха прошарени със сиво, а милиардите цветове в лешниковите му очи проблясваха и танцуваха като море сред буря.

В ръката си държеше напъпила роза, бледа в средата, но връхчетата на листчетата й грееха в прекрасно яркопурпурно.

— Къде е Ирса? — попита Шахризад, а в тона й се прокрадна безпокойство.

— У дома — усмихна се тъжно баща й. — Не й позволих да дойде с мен, макар че тя се би и се ядосва до последния възможен момент.

Поне за това не е пренебрегнал желанието ми.

— Трябва да си с нея. Тази вечер тя ще има нужда от теб. Моля те, баба, ще го направиш ли заради мен? Ще направиш ли както говорихме?

Тя посегна и го хвана за свободната ръка, като я стискаше леко и го умоляваше с дланите си да следва плановете, които тя беше начертала в предишните дни.

— Аз… Аз не мога, дете мое — сведе глава Джахандар, в гърдите му се надигна ридание, а слабите му рамене се тресяха от мъка. — Шахризад…

— Бъди силен. Заради Ирса. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

Шахризад вдигна длан към обветреното му лице и изтри сълзата, плъзнала се по бузата му.

— Не мога. Мисълта, че това може да е последният ти залез…

— Няма да бъде последният. Ще видя и утрешния залез. Кълна ти се.

Джахандар кимна, макар и страданието да продължаваше да го терзае. Той протегна розата.

— Последната от градината ми. Още не е цъфнала напълно, но исках да ти дам един спомен за дома.

Тя се усмихна и посегна към цветето, обичта между двамата съвсем не беше просто благодарност, но той я спря. Когато тя осъзна причината, започна да негодува.

— Не. Поне за това бих могъл да направя нещо за теб — промълви той почти на себе си. Той се взря в розата, веждите му се свъсиха, а устата му се изопна. Една от слугините се прокашля в юмрук, докато другата гледаше към вратата.

Шахризад чакаше търпеливо. Многозначително.

Розата започна да се разпъпва. Листенцата й се извиха и се отвориха, подтикнати към живот от невидима ръка. Цветът нарастваше, ухаеше като най-хубав парфюм, сладък и перфектен за миг… но скоро миризмата превзе всичко, силна и натрапчива. Само за миг ръбчетата на листенцата се промениха от прекрасно наситено розово в сенчесто ръждиво.

А след това розата започна да вехне и да умира.

Поразен, Джахандар гледаше как сухите листенца се ронят на белия мрамор в краката им.

— Аз… Аз съжалявам, Шахризад — проплака той.

— Няма значение. Никога няма да забравя колко красива беше за момент, баба.

Тя го прегърна около врата и го придърпа към себе си.

— Иди при Тарик — прошепна тя до ухото му толкова тихо, че само той можеше да я чуе. — Иди при Тарик, както обеща. Вземи Ирса и тръгвай.

Той кимна, а очите му отново проблеснаха.

— Обичам те, дете мое.

— И аз те обичам. Ще изпълня обещанията си. Всичките до едно.

Джахандар се овладя и мигна мълчаливо на по-голямата си дъщеря.

Почукването на вратата този път не молеше за внимание, а настояваше за него.

Шахризад се обърна рязко, а кървавочервеният рубин се люшна на челото й. Тя изправи рамене и вдигна острата си брадичка.

Джахандар стоеше встрани, скрил лице в ръцете си, докато дъщеря му пристъпи напред.

— Съжалявам… толкова много съжалявам — прошепна му тя, преди да прекрачи през прага и да последва стражите начело на процесията. Шахризад зави зад ъгъла, а Джахандар се свлече на колене и зарида, когато тя се скри от погледа му.

Мъката на баща й отекваше из залите. Шахризад успя да направи едва няколко крачки по грамадните като пещери коридори на двореца, преди краката й да я предадат. Тя се спря, а коленете й трепереха под издутата тънка коприна на шалварите й.

— Господарке? — обади се отегчено един от стражите.

— Той може да почака — задъха се Шахризад.

Стражите се спогледаха.

Сълзите й заплашваха да начертаят издайническа блестяща следа по бузите й и Шахризад притисна ръка към гърдите си. Пръстите й неволно докоснаха края на дебелата златна огърлица, стиснала гърлото й, обсипана с донесени от чужди страни едри и неизказано разнообразни скъпоценни камъни. Усещаше как й тежи… задушава я. Като окови с брилянти. Тя остави пръстите й да се свият около дразнещото украшение и за секунда помисли дали да не го скъса от тялото си.

Яростта беше успокояваща. Приятелско напомняне.

Шива.

Най-скъпата й приятелка. На нея можеше да довери и най-съкровените си мисли.

Тя сви пръстите на краката си в оплетените от златни ширити сандали и пак изправи рамене. Продължи да върви, без да каже и дума.

Стражите отново се спогледаха за миг.

Когато стигнаха до масивната двойна врата към тронната зала, Шахризад осъзна, че сърцето й бие два пъти по-бързо от обичайното. Вратите се отвориха с протяжен стон и тя се съсредоточи върху целта си, като забрави за всичко друго наоколо.

В самия край на огромната зала стоеше Халид ибн ал Рашид, халиф на Хорасан.

Повелителят на повелителите.

Чудовището от кошмарите ми.

Шахризад чувстваше как омразата бушува в кръвта й с всяка крачка, а намеренията й стават все по-ясни. Тя се взря в него с нетрепващ поглед. Гордата му осанка изпъкваше сред хората от свитата му и подробностите се набиваха в очите й, докато се приближаваше.

Той беше висок и елегантен, с фигурата на изкусен във военното дело млад мъж. Тъмната му коса беше права и вчесана по начин, който предполагаше желание за ред във всичко.

Тя стъпи на подиума, погледна го и се зарече да не се плаши дори и изправена пред господаря си.

Гъстите му вежди се повдигнаха леко. Те очертаваха очи в толкова бледа отсянка на кафявото, че изглеждаха кехлибарени при определена светлина, светли като на тигър. По профила му някой художник можеше да изучава ъглите. Халифът не помръдна и продължи да я оглежда внимателно.

Лице, което прорязваше, поглед, който пронизваше.

Той протегна ръка към нея.

Тя понечи да я хване, но се сети да се поклони.

Гневът кипеше под повърхността и бузите й почервеняха.

Той мигна, когато тя отново го погледна в очите.

— Съпруго — кимна той.

— Господарю мой.

Ще доживея да видя залеза и утре. Няма да правя грешки. Кълна се, че ще доживея да видя колкото залези трябва.

И ще те убия.

Със собствените си ръце.