Рене Ахдие
Гневът и зората (17)

Презрени клетви

Тя искаше да пусне ръката му. Но не го направи. Докосването му изгаряше кожата й.

Срамът. Предателството.

Желанието.

Как можах да пропилея толкова идеална възможност? Защо се поколебах?

Знаеше, че не може да се обвинява, че тетивата се беше скъсала. Но въпреки това не можеше да смълчи укорите към самата себе си.

Шахризад се опита да се дръпне в мига, в който стъпиха във вътрешния двор на палата.

Халид просто я стисна по-силно.

Стражите ги посрещнаха строени, готови да приветстват халифа при завръщането му. Шахрбанът на Рей погледна сплетените им пръсти и изгледа Шахризад. В кафявите му очи се четеше болезнен упрек.

Тя му отвърна с открито неподчинение.

— Сайиди — поклони се той превзето на Халид.

— Генерал Ал Хури. Вече е късно. Не очаквам да ви видя чак до сутринта.

Шахрбанът се намръщи.

— Повелителят ми се намираше неизвестно къде. Затова не мога да стоя, без да предприема нищо, и да чакам зората.

Шахризад едва се сдържа да не се изсмее.

— Оценявам вашето усърдие — отвърна Халид.

Той изсумтя в отговор и отново отмести очи към Шахризад.

— Сигурен съм, че вечерта е била изтощителна, сайиди. С радост ще ескортирам владетелката до покоите й.

— Не е необходимо. Сам ще я отведа. След това бих искал да си поговоря с вас в преддверието.

Шахрбанът кимна.

— Ще ви очаквам да дойдете, сайиди.

Халид и Шахризад продължиха по притъмнелите коридори, заобиколени от охраната. И тук, в хладните и сякаш вещаещи нещо лошо коридори, тя видя как лицето му се изопва, а мислите и чувствата му се скриват някъде далеч-далеч. На място, където никой не беше допуснат.

Единственият знак, единственият намек, че тя е все още част от неговата реалност, беше ръката й, вплетена в неговата.

И въобще не я беше грижа за това.

Това не бива да има значение. Той не бива да има значение.

Тя отново се опита да измъкне ръката си, а той пак я стисна по-силно.

Раджпутът чакаше пред покоите й. Той кимна на Халид с безцеремонността на приятел, докато един от стражите задържаше вратите отворени.

Халид пусна ръката й в мига, в който вратата хлопна зад гърба им.

Шахризад се обърна несигурна към него.

— Защо генерал Ал Хури не ме харесва? — попита тя безизразно.

Халид я погледна в очите.

— Вижда заплаха.

— Защо вижда заплаха?

— Защото не те разбира.

— А нужно ли е да ме разбира? Защото и аз не го разбирам.

Халид си пое дъх през носа.

— Значи си готова да отговориш на въпросите ми?

Много добре. И аз имам въпроси.

— На какви въпроси?

— Ще отговоря на твоите, когато си готова да отговориш на моите.

— Халид…

Той се приведе и я целуна по челото.

— Лек сън, Шази.

Ръката му се плъзна по кръста й, сякаш търсеше разрешение.

Шахризад си пое забързано дъх.

Това е лудост. Той ме кара да се чувствам слаба. Кара ме да забравя.

Трябва да го отблъсна.

Но толкова много искаше да се притисне към него. Да се изгуби и да забрави за всичко освен за чувството да се мята в капана на желанията, който сама беше поставила.

— Благодаря ти за приключението — каза той.

— Няма защо.

Той й се усмихна примамливо. Като покана.

Но бремето на предателството висеше над нея, тежестта му спъваше всяко нейно действие. Посрамваше я, че дори си помисля за един миг в обятията му, и настояваше да не се поддава отново на желанията на изменчивото й сърце.

Как мога да го желая? След като той уби Шива? След като е убил толкова много млади момичета без никакво обяснение?

Какво ми става?

Тя го изгледа с явна предпазливост и той бързо я лиши от възможност за избор. Толкова бързо, колкото й я беше предложил.

— Лека нощ, Шахризад.

Тя издиша. Това беше най-лошото облекчение, което беше изпитвала някога.

Щях ли да стрелям, ако имах още един шанс? Имам ли сили да направя онова, което трябва да се направи?

Шахризад сви юмруци.

Може и да не съм способна да го убия без колебание, но трябва да направя необходимото.

Ще узная защо е избил всичките си булки.

И ще го накажа за това.

 

 

Той стоеше пред вратата й.

Разкъсан.

Напоследък това се превръщаше в познато състояние.

Той го ненавиждаше.

Халид не обърна внимание на многозначителната усмивка на раджпута и тръгна към собствените си покои. Както винаги, чувството за хумор на охранителя не беше нито на място, нито в точния момент.

Стъпките на Халид отекваха из коридорите от сенки и камък. Грубият гранит и прошареният със синьо ахат на двореца не бяха му дали спасение от писъците на призраците.

Рай за кошмарите…

До идването на Шахризад.

Страшно проклето момиче. Но и владетелка във всеки смисъл на думата.

Неговата владетелка.

Той остави войниците извън преддверието, което водеше към личните му покои.

Генерал Ал Хури го чакаше седнал пред абаносова маса с две бронзови лампи, излъчващи златисто сияние, и сребърен чайник, проблясващ на поставката си върху бавно горящата свещ.

Шахрбанът стана на крака при влизането на Халид в преддверието.

— Сайиди.

— Седнете, моля ви — махна Халид и се намести сред възглавниците точно отсреща. — Извинявам се за късния час, но трябва да обсъдя нещо важно с вас. Затова ще си спестя формалностите.

— Разбира се, сайиди.

— Нима, когато миналата седмица потеглих на път, не бях достатъчно ясен за настоящата заповед относно владетелката?

Тревожното изражение на шахрбана стана още пообъркано.

— Сайиди…

— Няма да има други опити за посегателство върху живота й.

— Но, сайиди…

— Не. Никакви задкулисни замисли повече. Никаква отровена захар. Нещо повече, ще приемам всякакви опити за нарушаване на тази заповед за директна заплаха за моя живот. Разбирате ли, генерале?

— Сайиди?

— Зададох ви въпрос, генерал Ал Хури.

Шахрбанът настръхна за миг.

— А аз не мога да отговоря.

— Чичо Ареф!

Нетипичното избухване на Халид отекна из стаята и сякаш надвисна с напрежението на толкова много неизказани неща.

— Тя ще бъде твоята гибел.

— Това е мое решение.

— И ще разрушиш всичко, направено до момента? Няма значение колко безсъзнателни са били действията ни, вече сме почти накрая. Моля те. На колене те моля. Помисли отново. Тя е просто едно момиче. Каква толкова означава за теб? Не можем да й имаме вяра, Халид-джан. Каза ли ти защо е дошла доброволно? Призна ли ти какво я е тласнало да го направи? Чие е това дете? Умолявам те. Не мога да го понеса. Не позволявай на това безсрамно младо момиче да се превърне в наша разруха.

Халид се вгледа в чичо си през масата.

— Взех решението си.

Шахрбанът се поколеба, а лицето му стана още пообъркано.

— Моля те. Ако я… обичаш? Кажи ми, че не обичаш това дете, Халид-джан.

— Не става дума за обич.

— Защо тогава? Не е задължително да взимаш лично участие в това. Просто отстъпи. Прекрати всякакви контакти с нея, както направи онази нощ, а аз ще се оправя на изгрев-слънце.

— Не. Опитах се, чичо Ареф. Онази сутрин… — Халид потръпна от спомена.

— Но все пак не я обичаш? — попита шахрбанът с присвити очи.

— Знаеш какво мисля по въпроса.

— Тогава какво искаш от това нагло младо момиче, Халид-джан?

— Нещо повече.

— А ако дъждовете спрат отново?

Халид помълча.

— Ще направя каквото е нужно за хората на Рей.

Шахрбанът въздъхна толкова тежко, сякаш камък тежеше на душата му.

— Няма да успееш да го издържиш. Дори и сега виждам, че започва да ти се отразява.

— Пак ти казвам. Това е мое решение.

— А враговете ти ще тържествуват, тъй като това ще те унищожи отвътре, а и отвън.

Халид се приведе напред и притисна чело в дланите си.

— Тогава ти вярвам, че ще се погрижиш те никога да не разберат — каза той с лице към пода, изразяващ безрезервно доверие в чичо си.

Шахрбанът кимна, опря се с ръце на мрамора и се изправи. Погледна изтощения си господар и тъгата отново се изписа по лицето му.

— Сайиди? Моля, прости ми този последен въпрос. Но трябва да знам… Струва ли си такъв риск?

Халид вдигна глава, а оранжевите пламъци на лампите се отразяваха в очите му.

— Честно? Не знам…

Раменете на шахрбана се отпуснаха.

— Но знам, че не си спомням кога за последен път толкова силно съм желал нещо — довърши той тихо.

Внимателната усмивка на Халид окончателно убеди шахрбана — първата истинска усмивка, която беше виждал по лицето на племенника си от години.

— Халид-джан. Ще защитавам владетелката. Докато мога.

— Благодаря ти.

— Сайиди — понечи да се поклони шахрбанът.

— Генерал Ал Хури?

— Да?

— Моля те, прати да повикат лечителя магьосник, като си тръгнеш.

— Да, сайиди.

— И ако бих могъл да попитам едно последно нещо…

— Разбира се.

— Постигна ли някакъв напредък в установяване къде се намира семейството на владетелката?

— Не, сайиди. Все още търсим.

Халид прекара пръсти през черната си коса, като я разроши.

— Продължавайте да търсите. Бъдете неуморни в усилията си.

— Да, сайиди — отвърна шахрбанът, като се поклони с ръка на челото и напусна преддверието.

Халид смъкна черната рида от раменете си и я пусна в скута си. Знаеше, че вероятно Шахризад беше отпратила семейството си или че те са побягнали сами, оставяйки зад гърба си куп въпроси без отговор. А и според него съвпадението между двете събития надали беше случайно. По-скоро беше свързано със сватбата му с Шахризад.

Ако успееше да намери семейството й, сигурно щеше да получи и отговорите, за които копнееше.

Но дали щеше да иска да научи отговорите, когато дойдеше времето?

Измъчваха го толкова много проблеми.

Можеше да я попита.

Да я попита къде беше отпратила семейството си. Какво криеше от него?

Защо настояваше да го измъчва.

Но мисълта, че тя може да го излъже — че тези очи с непредсказуеми изблици на цвят, светещи в синьо за миг и в зелено в следващия, очите, които озаряваха света му в златно с жизнения звук на смеха й, — мисълта, че тези очи биха се постарали да скрият истината, му причиняваше по-силна болка, отколкото можеше да признае дори пред себе си.

Защото той я беше излъгал само веднъж.

Халид смачка единия ъгъл на прашното наметало в юмрук и захвърли дрехата в ъгъла. Клепачите му тежаха, зрението му започваше да се замъглява. Колкото повече се втренчваше в предметите, толкова по-трудно беше да ги фокусира. Туптенето в челото му се засилваше.

Почукване на вратата на преддверието го отвлече от мислите му.

— Влез.

Една призрачна фигура, облечена изцяло в бяло, просече тъмнината и се появи в светлината на лампите. Дългата брада на мъжа стигаше до гърдите му.

— Сайиди.

Халид въздъхна.

— По-зле ли е? — попита лечителят, като огледа измъченото изражение на Халид.

— Същото е.

— Изглежда ми по-зле, сайиди.

— Значи е добре, че си тук — отвърна Халид, а в очите му проблесна предупреждение.

Лечителят издиша бавно.

— Казах ви. Не мога вечно да отблъсквам ефекта. Мога само да направя така, че да не ви убие. Но накрая лудостта ще ви погълне, сайиди. Не можете да се борите с нея.

— Разбирам.

— Сайиди. Умолявам ви. Трябва да продължите както преди, колкото и да ви е неприятно. Този вариант… няма да завърши добре.

— Съветът ти е чут. И оценен — каза Халид с равен тон.

Лечителят кимна.

Халид сведе глава. Лечителят постави длани съвсем близо до слепоочията му, като остави място колкото да се плъзне къс коприна, и затвори очи. Въздухът в преддверието замря. Пламъците на лампите се издигаха високи право нагоре. Когато лечителят отвори очи отново, те грееха под светлината на пълната луна. Между ръцете му се появи топла оранжевочервена топка и обхвана цялото чело на Халид. Кръгът пулсираше в жълто, после в бяло, въртеше се като спирала и накрая изчезна, сякаш присвитите длани на лечителя го всмукаха.

Щом магията изчезна там, откъдето се беше появила, лечителят отпусна ръце.

Халид повдигна глава. Туптенето беше отслабнало, макар че още го усещаше, но клепачите му вече не тежаха толкова.

— Благодаря ти.

— Скоро ще дойде време, когато няма да заслужавам тези думи, сайиди.

— Винаги ще ги заслужаваш, без значение какво ще се случи.

По лицето на лечителя пробяга чувство на безсилие.

— Това значи ли, че цял Хорасан ще види владетеля, който аз виждам, сайиди!

— Хората няма да бъдат толкова впечатлени. Защото аз нося вина, нали? И като последствие те трябваше да понесат немислимото.

Лечителят се поклони с ръка до челото си и тръгна към вратата.

Посегна към нея, но се спря и се обърна.

— Колко дълго трябва един човек да плаща за грешките си, сайиди?

— Докато всички дългове не бъдат опростени — отвърна без колебание Халид.