Рене Ахдие
Гневът и зората (10)

Началото е краят

Ридата на Тарик беше покрита с дебел слой прах.

Пясъкът беше полепнал по всяка непокрита част от кожата му. Тъмно дорестият му жребец беше плувнал в пот, а около железния мундщук в устата му започваше да се събира пяна.

Рахим беше започнал да мърмори, а в последните часове дори не се стараеше да го крие.

Но Тарик виждаше как портите на Рей се очертават на хоризонта.

И отказа да спре.

— В името на всичко свято, не можем ли да позабавим ход поне за минутка? — викна Рахим за пети път през последните пет минути.

— Давай. Спри коня, а после се строполи от седлото. От теб ще излезе чудно пиршество за гарваните — озъби му се Тарик.

— От два дни яздим, сякаш ни преследват хиляди дяволи.

— И ето че почти стигнахме.

Рахим забави коня си от бесен кариер до лек галоп и отри потта от челото си.

— Не ме разбирай криво, аз се притеснявам за Шази колкото и ти. Но каква полза от теб, ако едва се държиш на краката си от глад и си полумъртъв от изтощение?

— Щом стигнем до къщата на чичо Реза, можем да спим сред благоухание на парфюми — отвърна Тарик. — Просто трябва да стигнем до Рей. Трябва да стигна!

Тарик не само не намали темпото, а пришпори коня си още по-бързо.

— И да се притесняваш до смърт, от това няма никаква полза. Ако някой може да направи невъзможното, това е Шази.

Тарик дръпна юздите на арабския си жребец, изчака Рахим и изравни скоростта си с него.

— Тя въобще не биваше да се опитва.

— Вината не е твоя.

— Да не мислиш, че тук става дума за вина? — избухна Тарик.

— Не знам. Знам само, че се чувстваш отговорен и искаш да оправиш нещата. А аз пък се чувствам отговорен за теб. И за Шази.

— Съжалявам — каза Тарик. — Нямам право да ти крещя. Но бих направил всичко, за да предотвратя това. Само при мисълта за нея…

— Спри. Не се самонаказвай.

Двамата продължиха да яздят мълчаливо няколко минути.

— Чувствам се виновен — призна Тарик.

— Знам.

— Чувствах се виновен и когато Шива умря.

— Защо?

— Защото не знаех какво да кажа на Шази след смъртта на най-добрата й приятелка. След смъртта на братовчедка ми. На никого не знаех какво да кажа. Майка ми беше напълно съсипана. Леля ми… е, в крайна сметка не мисля, че някой би могъл да направи каквото и да било, за да я спаси. А Шахризад… тя беше просто толкова тиха…

— Дори само това не ми даваше да си намеря място — спомни си Рахим с горчивина.

— Още тогава трябваше да се сетя какво си е наумила. Трябваше да прозра.

— И какво щеше да направиш, ако беше прозрял бъдещето, Тарик Имран ал Зияд? — въздъхна Рахим. — Какво бихме могли да направим всички? Вместо да съм безполезен трети син, можех да съм богат човек в обятията на красива жена… със съблазнителни извивки, които да не ти дават мира дни наред, с крака, дълги като времето…

— Рахим, не се шегувам. Трябваше да се сетя, че тя ще направи нещо подобно.

— Аз също не се шегувам — намръщи се Рахим. — Не можеш да предвидиш бъдещето. И не можеш да направиш нищо за миналото.

— Грешиш. Мога да се поуча от него…

Тарик заби пети в корема на коня и жребецът се понесе напред, а копитата му издълбаха тъмна диря в пясъка.

— И мога да направя така, че да съм сигурен, че няма да се случи отново — долетя викът му.

 

 

Слънцето се беше вдигнало високо, а сутринта се беше преполовила, когато Тарик и Рахим скочиха от седлата в елегантното имение на Реза бин Латиф в самото сърце на Рей. Проблясващ овален фонтан, облицован с тъмносини плочки, красеше центъра на двора, а керемиденочервени камъни, изсечени в сложни шестоъгълни форми, очертаваха пространството наоколо. По колоните на арките се виеха зелени лози. В основата на всяка арка имаше малки цветни лехи, пълни с виолетки, хиацинти, нарциси и кремове. Факли от излят бронз и желязо бяха наредени по стените и очакваха падането на нощта, за да покажат филигранното си великолепие.

Но въпреки цялата красота на дома той носеше и някаква аура на тъга.

Чувство за огромна загуба, която не можеше да бъде запълнена с никакъв разкош.

Тарик постави Зорая в набързо скованата й клетка в далечния ъгъл на двора. Тя изкряска възмутена от новата среда и непознатата кацалка, но се укроти и утихна, щом Тарик започна да я храни.

Рахим скръсти ръце и около него се вдигна облак прах.

— Проклетата птица дори яде преди мен? Къде е справедливостта тук?

— Ех, Рахим-джан, виждам, че почти нищо не се е променило през последните няколко години.

Тарик се обърна при звука на познатия глас.

Чичо му стоеше под лозовата завеса на един близък сводест вход.

Двамата млади мъже пристъпиха напред и в знак на уважение сведоха глави, като докоснаха чела с пръсти.

Реза бин Латиф излезе на слънце, а по лицето му играеше тъжна усмивка.

Тъмната му коса беше оредяла още повече от последния път, когато Тарик го беше видял, а равно подрязаните му мустаци бяха прошарени с още повече сиво. Бръчиците около очите и устата му, които Тарик винаги беше свързвал с хумор, се бяха задълбочили и изразяваха нещо съвсем различно.

Усмивката на душа, обсебена от призраци.

Всичко беше част от маскарада, изнесен от поразен от мъка мъж, чиято обична седемнадесетгодишна дъщеря беше загинала една сутрин… а съпругата му я последва три дни по-късно.

Съпруга, която не можеше да понесе да живее в свят без единственото си дете.

— Чичо — протегна ръка Тарик.

Реза я сграбчи топло.

— Доста бързо пристигнахте дотук, Тарик-джан. Не ви очаквах по-рано от утре.

— Какво се е случило с Шази? Тя… жива ли е?

Реза кимна.

— Тогава…

Тъжната усмивка на Реза доби отсянка на гордост.

— Вече целият град знае за нашата Шахризад…

Рахим пристъпи по-близо, а ръцете на Тарик се свиха в юмруци.

— Единствената млада владетелка, оцеляла не един, а два изгрева в двореца — продължи Реза.

— Знаех си — каза Рахим. — Само Шази може да го направи.

Раменете на Тарик се отпуснаха с облекчение за пръв път от два дни насам.

— Как е успяла?

— Никой не знае — отвърна Реза. — Из града гъмжат какви ли не слухове. Примерно, че халифът е влюбен в новата си булка. Но аз не смятам така. Такъв убиец не е способен да изпитва…

Той замълча, а устата му се изкриви във внезапна ярост.

Тарик се приведе към него и стисна още по-здраво ръката на чичо си.

— Трябва да я измъкна оттам — рече той. — Ще ми помогнеш ли?

Реза се вгледа в красивия си племенник. В решителните му черти и здраво стиснатите челюсти.

— Какво планираш да направиш?

— Ще му изтръгна сърцето.

Реза стисна дланта на Тарик толкова силно, че го заболя.

— Какво говориш — това е измяна.

— Знам.

— А и за да успееш, трябва да проникнеш в двореца или… или да започнеш война.

— Да.

— Не можеш да го направиш сам, Тарик-джан.

Тарик замълча и погледна чичо си в очите.

— Подготвен ли си да започнеш война заради нея? Без значение дали тя ще… продължи да оцелява или не? — попита го Реза меко.

Тарик се намръщи.

— Той заслужава да умре заради това, което причини на семейството ни. Няма да му позволя да отнеме нищо повече от мен… или от някой друг, ако щеш. А ако това означава, че трябва да завладея халифата му, за да го направя… — спря се Тарик и си пое дълбоко дъх. — Ще ми помогнеш ли, чичо?

Реза бин Латиф се огледа из красивия си двор. От всеки ъгъл надничаха призраци и го измъчваха. Смехът на дъщеря му се издигна игриво в небето. Докосването на съпругата му изтече през пръстите му като шепа пясък.

Не можеше да ги остави да го напуснат. Спомените за тях двете, макар и бледи и разпокъсани, бяха единственото, което му беше останало. Единственото, за което си струваше да се бие.

Реза погледна отново сина на емир Насир ал Зияд — наследника на четвъртата по големина крепост в Хорасан. С потекло на владетел.

Тарик Имран ал Зияд — шанс да поправи сгрешеното…

И спомените му отново да бъдат непокътнати.

— Ела с мен.