Джеймс Балард
Небостъргач (8)

8. Хищните птици

През отворените прозорци на апартамента Роял наблюдаваше големите птици, събиращи се върху асансьорното помещение на петнайсет метра от него. Това бе някакъв непознат вид гларуси, които напоследък прииждаха откъм устието на реката и кръжаха около вентилационните шахти и водните резервоари, скупчваха се по скулптурите на пустеещата детска площадка. Още преди месеци, по време на възстановяването си, той ги бе забелязвал, докато седеше в инвалидния стол на частната си тераса. По-късно, след инсталирането на машината за упражнения, те кацаха наоколо и любопитно следяха процеса му на раздвижване. По някакъв начин бяха привлечени от светлата коса и бялата му куртка, толкова близки по окраска до собственото им оперение. Може би го възприемаха като един от тях, сакат стар албатрос, намерил приют върху този уединен покрив край реката? Идеята се нравеше на Роял и той често я въртеше в ума си.

Френските прозорци се поклащаха от вечерния вятър. Кучето бе избягало да ловува самостоятелно някъде по сто и петдесет метровата площадка за наблюдение. С края на лятото все по-малко хора се качваха на покрива. Парцаливите останки от шатра за коктейл, прогизнали от дъждовете, лежаха в канавката край парапета. Гларусите, сгънали тежките си криле, се клатушкаха около пръсната картонена кутия със солети. Саксиите с палми, лишени от грижи от месеци, бяха залинели и целият покрив все повече приличаше на занемарен, буренясал двор.

Роял излезе на площадката. Харесваха му враждебните погледи на птиците, накацали наоколо. Над преобърнатите столове и опърпаните палми витаеше усещане за възраждащо се варварство. В краката му се въргаляха чифт очила, някога украсени с лъскави камъчета, които сега бяха изчоплени. Какво ли бе привлякло гларусите в изолираните владения на този покрив? Докато приближаваше, група от тях излетя и се гмурна във въздуха, за да улови останките от храна, хвърлени от един балкон десет етажа по-долу. Те се хранеха от отпадъците на паркинга, но Роял предпочиташе да си мисли, че истинските мотиви за присъствието им са сходни с неговите собствени, че са долетели от някакви архаични простори, откликвайки на зова на свещеното насилие, което предстоеше. От страх да не си тръгнат, той често им носеше храна, сякаш да ги убеди, че чакането им ще си струва.

Сега отвори ръждивите порти на скулптурната градина, измъкна изпод капака на един декоративен фенер кутия с кучешки гранули, по право принадлежащи на немската му овчарка, и започна да ги ръси сред бетонните тунели и геометрични форми. Проектирането на това място му бе доставило особено удоволствие и той съжаляваше, че децата вече не го ползват. Но то поне бе отворено за птиците, които се спуснаха стръвно на угощението и едва не събориха със силните си криле кутията от ръцете му.

Потропвайки с бастуна, Роял се разходи около насъбралите се локви вода. Винаги бе мечтал да има свой собствен зоопарк с половин дузина едри хищници и още по-важно, с огромен и добре зареден птичарник. През годините бе чертал много проекти по темата, като един от тях дори наподобяваше небостъргач, в който птиците щяха да са свободни да се издигат до висините, представляващи същинския им дом. Зоологическите градини и големите структури открай време го изпълваха с особен интерес.

В един ъгъл забеляза тялото на сиамска котка — малкото животно се бе изкатерило по вентилационните шахти чак дотук от топлия комфорт на нечий апартамент, за да прегърне слънчевата светлина за няколко последни секунди, преди птиците да го нападнат и унищожат. До нея лежеше трупът и на един мъртъв гларус. Роял го вдигна, учуден от тежината му, отиде до парапета и с всички сили го запрати далеч над бездната. Той се запремята в почти безкрайно падане, преди да се пръсне като бяла перушинена бомба върху предния капак на една паркирана кола.

Никой не видя постъпката му, но не го беше и грижа. При целия си жив интерес към поведението на своите съседи, не можеше да се отнася към тях без известна доза надменност. Петте години брак с Ан го бяха заразили с нов набор от предразсъдъци. Неволно ги презираше заради охотата, с която се примиряваха с предопределените им места в небостъргача, заради прекомерно развитото им чувство за отговорност и липсата на вътрешен плам.

Но онова, което най-вече го дразнеше, бе конвенционалният им добър вкус. Сградата бе същински монумент на добрия вкус, на добре проектираната кухня, на изисканите прибори и тъкани, на елегантните, ненатрапчиви мебели — накратко, на цялото естетическо благоразумие, което тези заможни и добре образовани хора бяха попили от всички школи по индустриален дизайн, от всички прехвалени схеми за вътрешна декорация, институционализирани от последната четвърт на двайсетото столетие. Роял презираше ортодоксалността на интелигента. При посещенията си в съседски апартаменти се чувстваше физически отблъснат от контурите на модерната кафеварка, от добре модулираните цветови схеми, от рационалната находчивост, която, подобно на цар Мидас, бе трансформирала всичко в един идеален брак на функция и дизайн. В известен смисъл тези хора бяха авангардът на заможния и образован пролетариат на бъдещето, затворен в скъпите си, практично и елегантно обзаведени кутийки, без никакъв шанс за бягство. Роял би дал всичко, за да зърне поне един вулгарен елемент на украса, една не съвсем искрящо бяла клозетна чиния, един лъч на надежда. Слава на бога, че те най-сетне се бяха осъзнали и бяха тръгнали да разбиват своя тапициран с кадифе затвор.

* * *

От двете му страни мокрият от дъжда бетон се простираше във вечерния сумрак. От немската овчарка нямаше и следа. Роял достигна средата на покрива. Гларусите бяха накацали по асансьорните помещения и вентилационните шахти и го наблюдаваха с необичайно зорките си очи. С мисълта, че може вече да са вечеряли с кучето, Роял ритна настрана един преобърнат стол и тръгна да го вика по име.

Край частната тераса в южния край една жена на средна възраст, облечена в кожено палто, стоеше край парапета. Треперейки непрестанно, тя се взираше над жилищния комплекс към сребристата лента на реката. Там един влекач теглеше три баржи срещу течението, а полицейска моторница патрулираше покрай северния бряг.

Роял приближи и разпозна в нея съпругата на бижутера. Дали очакваше пристигането на полицията, твърде горда по някакъв извратен начин, за да я повика сама? Понечи да я попита дали не е виждала овчарката, но вече знаеше, че няма да му отговори. Лицето й бе безупречно гримирано, но през слоевете руж и пудра прозираше изражение на безгранична враждебност, поглед, твърд като стомана. Роял стисна по-здраво бастуна. Ръцете на жената бяха скрити и за миг му се стори напълно вероятно отрупаните й със злато пръсти да стискат под палтото два голи кинжала. По някаква причина изпита внезапното убеждение, че тя е отговорна за смъртта на съпруга си и че сега всеки момент ще сграбчи и него, за да го метне през парапета. Същевременно, за негово учудване, му се прииска да я докосне, да положи ръка върху раменете й. Беше се задействала някаква своенравна, гротескна сексуалност, която почти го подтикна да извади члена си и да й го покаже.

— Търся кучето на Ан — рече прегракнало и щом не получи отговор, добави: — Ние решихме да останем.

Смутен от собствената си реакция към скърбящата жена, той се обърна и се упъти към стълбището за долния етаж. Въпреки болката в краката, тръгна бързо по коридора, почуквайки с бастуна по стените.

Щом стигна централното фоайе, отчетливо чу истеричен лай, издигащ се от шахтата на най-близкия от петте експресни асансьора. Роял притисна ухо до затворените му врати. Кабината, с ръмжащото и мятащо се куче в нея, се намираше на петнайсетия етаж и до слуха му долитаха тежите удари на метална тръба по пода, както и виковете на трима нападатели, двама мъже и една жена, които пребиваха животното.

Накрая скимтенията заглъхнаха и асансьорът най-сетне откликна на повикванията му. Кабината пристигна и вратите се разтвориха, разкривайки полуживата овчарка. Главата и раменете й бяха облени в кръв, която образуваше размазано петно на пода. По стените имаше залепнали снопчета сплъстена козина.

Роял посегна да погали любимеца си, но той се озъби, уплашен от бастуна. Наоколо се бяха насъбрали неколцина съседи, понесли импровизирани оръжия от рода на тенис ракети и стикове за голф. Те обаче бяха тактично разпръснати от един приятел на Роял, гинеколог на име Пангборн, който живееше в апартамента до фоайето. Той ходеше да плува заедно с Ан и често си играеше с кучето на покрива.

— Дай да те погледна — каза сега, като се вмъкна ловко в кабината и се зае да успокоява животното. — Бедничкият, какво са ти направили онези диваци. Роял, трябва да го отнесем у вас. После предлагам да обсъдим положението с асансьорите.

Пангборн коленичи на пода, надавайки серия от странни, подсвирващи звуци. От седмици насам той убеждаваше Роял да пренастроят схемата на електрическите релета в сградата като средство за отмъщение срещу долните етажи. Предполагаемата власт на Роял над съдбините на небостъргача бе основният източник на авторитета му сред съседите, макар той да подозираше, че Пангборн е сред онези, които ясно съзнават, че никога няма да използва тази власт. С меките си ръце и маниери като от докторска приемна, гинекологът леко смущаваше Роял, сякаш всеки момент щеше да положи някоя пациентка в компрометираща поза върху акушерския стол. Всъщност Пангборн принадлежеше към новото поколение гинеколози, които никога не докосваха своите пациенти, да не говорим да акушират при раждания. Специалността му бе компютърният анализ на записи на бебешки плач, въз основа на който бе способен да диагностицира безкраен низ от бъдещи оплаквания. Той си играеше с тези ленти като древен авгур, гадаещ по животински вътрешности. Единствената му любовна афера в небостъргача бе с лаборантка от втория етаж, слаба, мълчалива брюнетка, която вероятно прекарваше цялото си време в изтезаване на дребни бозайници. Двамата бяха скъсали скоро след началото на размириците.

И все пак трябваше да му се признае, че има подход към животните. Роял го изчака да успокои кучето и да прегледа раните му. Той държеше муцуната му в белите си ръце така, сякаш го очакваше да поеме първия си дъх. После двамата с дружни усилия го отнесоха до мезонета.

За щастие, Ан и Джейн Шеридан бяха излезли да пазаруват от супермаркета на десетия етаж, хващайки единствения свободен за обща употреба асансьор.

Пангборн положи овчарката върху един от загърнатите с покривала дивани.

— Радвам се, че се озова наблизо — каза му Роял. — Не си ли на работа?

Гинекологът погали подутата глава на животното с белите си, изцапани с кръв ръце.

— Ходя в кабинета две сутрини в седмицата — напълно достатъчно време, за да прослушам последните записи. Иначе съм тук, на своя пост. — Той се взря многозначително в Роял. — Ако бях на твое място, щях да държа Ан постоянно под око. Сам виждаш какво се случва…

— Напълно си прав. Ами ти? Не си ли мислил да се махнеш оттук? Условията напоследък…

Онзи го изгледа така, сякаш не бе сигурен дали говори сериозно.

— Та аз току-що се нанесох. Защо да отстъпвам пред тези хора? — Той посочи изразително към пода с окървавения си показалец.

Впечатлен от решимостта на този изтънчен и педантичен мъж да отстоява територията си, Роял го изпрати до вратата, благодари за помощта и му обеща в най-скоро време да обсъдят саботажа на асансьорите. През следващия половин час бе зает с почистване на раните на кучето. Макар то вече да се унасяше в сън, кървавите петна по покривалото на дивана не даваха мира на Роял. Нападението бе отприщило в него полуосъзнато желание за открит конфликт. До момента бе играл по-скоро балансираща роля, удържайки съседите си от ненужни репресивни действия. Сега вече сам жадуваше за тях.

Върху някой от долните балкони шумно се строши хвърлена бутилка — кратка експлозия на фона на свирещите грамофони, виковете и думкането по стените. Светлината в апартамента бе помръкнала съвсем и загърнатите мебели се мержелееха наоколо като недобре напомпани облаци. Следобедът бе отминал, скоро щеше да започне опасният период. С мисълта за Ан, която трябваше да си проправи път от десетия етаж, той се упъти към коридора.

На вратата спря и погледна ръчния си часовник. Загрижеността му за нея бе силна както винаги — напоследък собственическото му чувство дори се бе задълбочило, — но все пак реши да изчака още половин час, преди да тръгне да я търси. По един перверзен начин това щеше да увеличи елемента на риск, шанса за конфронтация. Той се заразхожда спокойно из апартамента, обръщайки внимание на телефоните по пода, с техните акуратно навити кабели. Дори да бе попаднала някъде в капан, Ан нямаше как да му се обади.

Докато чакаше в тъмнината, Роял отиде до прозореца и се загледа в гларусите, накацали по асансьорните помещения. Сега оперението им изглеждаше искрящо бяло и те приличаха на украса, поставена върху корнизите на мавзолей. Сякаш доловило обърканото му настроение, ятото се вдигна и закръжи с крясъци във въздуха. В неговия ум се рояха мисли за жена му, за възможните нападения над нея; почти сексуална възбуда на опасност и мъст изпъваше нервите му. След още двайсет минути щеше да напусне апартамента и да предприеме убийственото си спускане по шахтите на небостъргача. Щеше му се да може да вземе и птиците със себе си. Почти ги виждаше как се устремяват с плясък на криле надолу по стълбищата, пикират вихрено по коридорите. Той продължи да ги наблюдава как описват кръгове във въздуха и да се вслушва в дрезгавите им викове, изпълнен с очакване на предстоящото насилие.