Джеймс Балард
Небостъргач (7)

7. Подготовка за заминаване

Високо горе, в мезонета на покрива, първите двама обитатели се готвеха да напуснат.

През целия ден Антъни Роял и съпругата му си стягаха багажа. След като обядваха в пустеещия ресторант на 35-ия етаж, се върнаха и продължиха със заниманието. Роял остави за най-накрая опразването на своето дизайнерско студио. Сега, след като моментът за раздяла с небостъргача бе настъпил, нямаше защо да се бърза и той посвети дълги часове на тази последна ритуална задача.

Климатичната инсталация бе спряла да работи и отсъствието на познатото й тихо бучене — някога източник на леко раздразнение за Роял — сега го правеше неспокоен. Макар и неохотно, трябваше най-сетне да признае факта, за който си бе затварял очите през изминалия месец. Колосалната сграда, в чието проектиране бе участвал, умираше. Жизнените й функции гаснеха една по една — налягането на водата падаше с излизането на помпите от строя, електрическите подстанции по отделните етажи се изключваха, асансьорите висяха заседнали в шахтите си.

Сякаш в знак на съпричастност, старите травми по краката и гърба му бяха започнали наново да се обаждат. Той се облегна върху чертожния статив, усещайки как болката си проправя път от коленете нагоре към слабините му. Като се подпираше на хромирания бастун, излезе от студиото и тръгна сред мебелите във всекидневната, вече загърнати с покривала. През годините след катастрофата бе установил, че единствено постоянните упражнения го спасяват от мъките и партиите скуош с доктор Робърт Лейнг му липсваха. Подобно на неговите собствени лекари, той му бе казал, че травмите от пътни инциденти по принцип отшумяват бавно, но напоследък Роял бе започнал да подозира, че тези рани всъщност играят своя собствена, коварна игра.

Трите куфара, които сам бе опаковал същата сутрин, стояха готови в антрето. Щом спря и се загледа в тях, за миг му се прииска да принадлежат на някой друг. Те никога досега не бяха използвани и новият им вид само подсилваше унижението на личния му разгром.

Той се върна в студиото и продължи да снема скиците и чертежите, окачени по стените. Тази преустроена спалня, която бе превърнал в свой кабинет, съдържаше богата колекция от книги и планове, фотографии и чертожни дъски. Първоначално обзаведена с идеята да придаде смисъл на периода на възстановяването му, тя постепенно се бе превърнала в своеобразен личен музей. Повечето от архитектурните му замисли и хрумвания бяха променени от неговите колеги след катастрофата, но по някакъв странен начин тези първоначални варианти на корпусите на концертната зала и телевизионното студио, както и неговата собствена фотография на покрива на небостъргача в деня на завършването му, пресъздаваха един свят, по-реален от онзи, който сега се канеше да напусне.

Решението да се изнесат от апартамента се оказа трудно за вземане и бе многократно отлагано. При цялата му професионална свързаност със сградата като един от нейните архитекти, приносът на Роял за изграждането й всъщност бе минимален, и то печално свързан именно с елементите, където търканията между обитателите се бяха проявили най-силно — молът на десетия етаж, началното училище, скулптурната градина на покрива и фоайетата пред асансьорите. Той бе вложил много от себе си в избора на стенните покрития, сега покрити от безброй надраскани със спрей цинизми. Въпреки всичките си усилия, не можеше да не приема посланията лично, особено на фона на явната враждебност на своите съседи. Хромираният бастун и немската овчарка вече не бяха просто театрален реквизит.

Принципно погледнато, бунтът на тези заможни хора срещу сградата, която колективно бяха закупили, не се различаваше от десетките добре документирани въстания на наематели от работническата класа срещу общинските им жилища, случвали се на чести интервали през следвоенните години. И все пак това не му пречеше да понася тежко актовете на вандализъм. Той приемаше разпадането на сградата като социална структура като атака срещу самия себе си — дотолкова, че през първите дни след необяснимата смърт на бижутера очакваше да бъде физически нападнат.

По-късно обаче сривът започна да усилва желанието му да излезе от битката като победител. Тестът на небостъргача, в чието построяване бе участвал, бе изпитание за него самия. Край него се оформяше един нов обществен ред и Роял бе сигурен, че ключът към изплъзващия се успех на тези огромни здания се крие в добре утвърдената йерархия. Както често бе изтъквал пред съпругата си Ан, офисните сгради с подобен размер, приютяващи по трийсет хиляди служители, функционираха безпроблемно десетилетия наред именно благодарение на строгата вътрешна структура и в тях проявите на престъпност, безредици или хулигански прояви бяха практически нулеви. Затова обърканото, но безспорно обособяване на нова социална организация, в случая базирана на малки племенни анклави, го запленяваше. Той бе решен да остане докрай, независимо от всички трудности и от насочената срещу него враждебност, и да акушира при нейното раждане. Всъщност това бе и единствената причина, възпряла го да уведоми бившите си колеги за надигащия се в сградата хаос. Както постоянно си повтаряше, не бе никак изключено трупащите се проблеми да бележат пътя по-скоро към успеха, а не към провала на проекта. Без сам да си даде сметка, той бе предоставил на тези хора средството да навлязат в един нов живот, да създадат подредба, която да стане пример за подражание на всички бъдещи жилищни небостъргачи.

Но неговите мечти да поведе двете хиляди обитатели към техния нов Йерусалим не значеха нищо за съпругата му. Щом климатиците спряха и токът започна да прекъсва, щом придвижването из сградата без придружител стана твърде опасно, тя просто му заяви, че трябва да се махнат. Играейки ловко върху чувствата му на загриженост към нея и на вина за царящата наоколо разруха, Ан не срещна особена трудност да го убеди.

Сега Роял влезе в нейната спалня, любопитен да види докъде е стигнала с приготовленията. Два пътни гардероба и цял набор големи и малки куфари, несесери и кутии за бижута лежаха отворени по пода, леглото и тоалетката като във витрината на специализиран магазин. Тя самата се бе привела над един от куфарите пред огледалото, заета да го пълни или изпразва. Роял бе забелязал, че в последно време Ан целенасочено се обгражда с огледала, сякаш отражението на собствения й образ й вдъхваше някакво чувство за сигурност. Открай време бе приемала почтителното отношение на света около себе си за даденост и затова последните седмици, дори в относителната сигурност на луксозния мезонет, й бяха дошли в повече. Те караха детинските черти в характера й да изплуват на повърхността, като на някаква Алиса, принудена насила да присъства на огромно парти от луди шапкари и мартенски зайци. Ежедневното пътешествие надолу до 35-ия етаж се бе превърнало в същинско мъчение за нея и единствено изгледът скоро да напусне небостъргача завинаги й вдъхваше сили.

Сега тя се изправи и прегърна мъжа си. Както обикновено, докосна леко с устни белезите по челото му, сякаш се мъчеше да разчете дневника на двайсет и петте години, които ги деляха, да намери ключ към онази част от живота на Роял, която никога не бе познавала. Докато се възстановяваше от катастрофата, прекарвайки времето си пред прозорците на мезонета или на машината за упражнения, той бе забелязал колко силно я интригуват раните му.

— Ама че бъркотия — огледа ведро тя купищата багаж. — Ще съм готова до около час. Повика ли вече такси?

— Ще ни трябват поне две. Шофьорите отказват да чакат, тъй че няма смисъл да се обаждаме преди последния момент.

И двете им собствени коли, паркирани на първа линия пред входа, бяха неизползваеми, с натрошени от падащи бутилки стъкла.

— Е, важното е, че най-сетне тръгваме. — Ан продължи с опаковането на вещите си. — Трябваше да го направим още преди месец. Нямам представа защо изобщо някой продължава да стои тук.

— Скъпа, нали ти обясних, че…

— И защо още никой не е позвънил в полицията? Или не се е оплакал на собствениците?

— Ние сме собствениците. — Роял извърна глава встрани и любящата усмивка се стопи от устните му. През прозорците можеше да види как светлината на залеза озарява окачените фасади на съседните небостъргачи. Той неизбежно приемаше критиките на Ан като укор към самия себе си.

Вече бе разбрал, че младата му жена никога няма да е щастлива в специалната атмосфера на високата сграда. Като единствена дъщеря на провинциален индустриалец, тя бе отрасла в изолирания свят на голяма къща извън града, претенциозно копие на замък от поречието на Лоара, поддържано от цяла армия прислуга в маниера на деветнайсети век. Тук, от друга страна, прислужниците бяха невидимите термостати и сензори за влага, компютъризираните асансьорни превключватели и релета, играещи своите роли в една далеч по-сложна и абстрактна версия на отношенията между господар и подчинен. В действителността, с която тя бе свикнала, работата трябваше да се върши не само по ефективен, но и по видим начин. Сривът на функциите и услугите в сградата, конфронтацията между съперничещите си групи съседи бяха задействали огромното й чувство на несигурност, дълбоко вкоренения страх на висшата класа относно запазването на доминиращото й положение в света. Настоящите размирици в блока удряха по тях като по оголени нерви. Когато се запознаха за първи път, Роял бе приел за даденост нейната абсолютна самоувереност, но всъщност вярно бе тъкмо обратното — Ан далеч не се чувстваше сигурна в себе си и имаше нужда постоянно да утвърждава своето място на върха на социалната стълбица. За разлика от нея, повечето им съседи, достигнали всичко в резултат на собствените си усилия и талант, бяха същински модели на високо самочувствие.

Роял и съпругата му се бяха нанесли в своето гнездо на върха на небостъргача уж временно, докато открият подходяща къща в Лондон. Скоро обаче той установи, че постоянно отлага решението за преместване. Беше заинтригуван от начина на живот в този вертикален град, от типа хора, привлечени от безупречната му функционалност. Като негов пръв жител и собственик на най-високия и престижен апартамент, се чувстваше като господар на имението — ако трябваше да използва изтърканата фраза от речника на Ан. Чувството му за физическо превъзходство, поотслабнало с годините — на младини той дори бе носител на дребна титла по тенис за аматьори, — разбираемо се възраждаше от присъствието на толкова много хора директно под него, върху раменете на чиито далеч по-скромни жилища сигурно почиваше неговият апартамент.

Дори след злополуката, когато бе принуден да продаде партньорското си участие и да се оттегли в своя инвалиден стол в мезонета, усещането за власт и авторитет се запази. През месеците на възстановяването, докато раните му заздравяваха, а тялото му ставаше все по-силно, всеки от заселващите се обитатели по някакъв начин се асоциираше с укрепващите му мускули и сухожилия, с ускоряващите се рефлекси; всеки допринасяше със своята невидима дан за благосъстоянието на Роял.

Ан, напротив, се объркваше и дразнеше от новопристигналите. Тя се наслаждаваше на апартамента, докато двамата бяха сами в небостъргача, сякаш без да очаква, че спокойствието им някога ще бъде нарушено от чуждо присъствие. Возеше се в асансьорите така, сякаш бяха луксозните кабинки на частен лифт, плуваше в необезпокояваните води на двата басейна и се разхождаше из мола с вида на човек, посещаващ личната си банка, фризьор или супермаркет. Към момента, в който и последният от двете хиляди живущи се нанесе под тях, тя вече изгаряше от нетърпение да се махне.

Но Роял бе привлечен от своите съседи, тези образцови примери на пуританска етика и морал. От друга страна, знаеше от Ан, че те самите го имат за озадачаваща и резервирана фигура, жертва на автомобилна катастрофа, мъж, вегетиращ в инвалидния си стол на покрива в странно съжителство с красивата си, два пъти по-млада от него съпруга, която няма нищо против да вижда в компанията на други мъже. Въпреки това символично кастриране Роял продължаваше в техните очи да държи ключа към сградата. Белязаното му чело и хромираният бастун, бялата куртка, която носеше по подобие на предизвикателна мишена, всички тези елементи формираха кода, шифровал истинските взаимоотношения между архитекта на огромната сграда и неспокойните й обитатели. Дори неизбежните странични връзки на Ан бяха част от същата система от иронии, в тон с вкуса на Роял към „игровата“ ситуация, в която можеше да рискува всичко, без да губи нищо.

Той се интересуваше от ефекта на всичко това върху съседите си — и особено върху онези отцепници като Ричард Уайлдър, който бе готов да тръгне да изкачва Еверест въоръжен единствено с чувството си на раздразнение, задето планината е по-голяма от него самия, или като доктор Лейнг, който по цял ден зяпаше от балкона си в блажената заблуда, че е напълно отделен от небостъргача, докато всъщност бе сред най-примерните му обитатели. Но той поне знаеше своето място и стоеше на него, за разлика от Уайлдър, на когото преди три вечери се бе наложило да дадат кратък, болезнен урок.

С мисълта за нахлуването на Уайлдър — поредният от серията опити на хората отдолу да проникнат към високите етажи — Роял излезе от спалнята и отиде до входната врата. Ан чакаше зад него в антрето, докато той дръпна резетата и надникна в пустеещия коридор. От долните нива през шахтите на асансьорите долиташе непрестанен приглушен ропот.

— Това ли е всичкият ти багаж? — го попита тя, сочейки към трите куфара.

— Засега. Ще се върна, ако ми дотрябва още нещо.

— Ще се връщаш пак тук? И защо? Може би предпочиташ просто да останеш?

— Като капитан, напускащ последен кораба… — отбеляза той по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се, че не.

Ан постави длан върху гърдите му, сякаш в търсене на някаква стара рана.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но сам знаеш, че тук всичко приключи.

— Може би не… — Той прие съчувствието й със силна доза скептицизъм. Без да си дава сметка, тя често засягаше самолюбието му, уплашена от неговата решимост да се докаже на всяка цена, от отказа му да приеме, че проектът се е оказал пълен провал. На всичко отгоре, съседите им твърде охотно го бяха приели за свой лидер. Партньорство на Роял в консорциума до голяма степен бе заплатено от комисионите, които баща й отклоняваше към неговия джоб — един факт, който тя никога не му позволяваше да забрави не толкова от желание да го унижи, а да подчертае колко високо го цени. А и той бе оправдал доверието, бе преуспял във всеки смисъл на думата. По един безумен начин катастрофата му може би беше опит да разкъса примката, в която сам се бе озовал.

Но всичко това вече принадлежеше на миналото. И той сам знаеше, че си тръгват тъкмо навреме. През последните няколко дни животът в небостъргача бе станал невъзможен. За първи път обитателите на горните етажи бяха директно въвлечени в събитията. Ерозията набираше сила — бавна психологическа лавина, която неумолимо ги влечеше надолу.

* * *

На повърхността ежедневието в блока изглеждаше почти нормално — повечето живущи излизаха всеки ден за работа, супермаркетът още беше отворен, банката и фризьорският салон функционираха както обикновено. И все пак вътрешната атмосфера бе на три неспокойно съжителстващи въоръжени лагера. Позициите се бяха втвърдили окончателно и между долните, средните и горните нива практически не съществуваше контакт.

В ранните часове на деня придвижването из сградата още беше възможно, но следобед ставаше все по-затруднено и с настъпването на вечерта се блокираше напълно. Банката и супермаркетът затваряха в три часа. Началното училище се бе преместило от опустошените класни стаи в два апартамента на седмия етаж. Деца рядко се срещаха над нивото на мола, да не говорим за площадката на покрива, която Роял с толкова грижа бе проектирал за тях. Големият басейн представляваше полупразна яма с жълтеникава вода, из която плаваха миазми. Единият от кортовете за скуош беше заключен, а другите три — пълни с потрошени отломки от чинове и други боклуци. Три от двайсетте асансьора окончателно бяха излезли от строя, а останалите вечер се превръщаха в частни транзитни линии на онези конкурентни групи, които успееха да ги завладеят. Пет етажа стояха без ток и нощем тъмните ивици пресичаха от край до край лицето на сградата като мъртви слоеве в гаснещ мозък.

За късмет на Роял и неговите съседи условията в горната секция на небостъргача все още не се рушаха така стремително. Ресторантът бе преустановил вечерното обслужване, но предлагаше ограничено обедно меню в няколкото часа, през които персоналът можеше безпрепятствено да влиза и излиза. Двамата сервитьори обаче бяха напуснали и Роял подозираше, че готвачът и жена му скоро ще ги последват. Басейнът на 35-ия етаж бе използваем, но нивото му бе спаднало, а притокът на вода, както и този към собствения им апартамент, зависеше от капризите на резервоарите на покрива и електрическите помпи.

Той хвърли поглед през прозореца на всекидневната надолу към паркинга. Много от колите не бяха местени със седмици — с потрошени от бутилки стъкла и пълни с отпадъци купета, те стояха върху омекващите си гуми сред морето от смет, което се простираше около блока като бавно разширяващо се петно.

Този видим показател за упадъка на небостъргача същевременно измерваше и степента, до която обитателите му приемаха разложителния процес. На моменти Роял подозираше, че те подсъзнателно се надяват той да продължи да се задълбочава. Беше забелязал, че офисът в приземното фоайе вече не е обсаден от негодуващи тълпи. Дори и собствените му съседи от горните етажи, които навремето охотно търсеха всевъзможни поводи за оплакване, сега никога не критикуваха сградата. В отсъствието на домоуправителя — все още лежащ в състояние на нервен срив в гарсониерата си — двете служителки на неговия оредял персонал (съпруги на звукорежисьор от втория етаж и на цигулар от третия) стоически оставаха по местата си зад остъклената врата, безразлични към разрухата, вихреща се над главите им.

Роял бе заинтригуван от все по-грубото отношение на живущите към сградата, от това как те умишлено повреждаха асансьори и климатици и претоварваха електрическите инсталации. Това безразличие към собствените им удобства отразяваше едно изместване на приоритетите в ценностната им система и може би появата на чакания от него нов социален и психологически ред. Той помнеше как при схватката в коридора Уайлдър искрено се бе разсмял при вида на издокараните в анцузи педиатри и научни сътрудници, размахали насреща му своите палки. При цялата гротескност на епизода, Роял подозираше, че по някакъв неведом начин бившият ръгбист всъщност е бил доволен да бъде хвърлен в безсъзнание в асансьора.

Крачейки сред загърнатите с покривала мебели, той вдигна бастуна и разсече застоялия въздух със същия удар, който бе използвал срещу Уайлдър. В сградата вероятно всеки момент щеше да се изсипе цял батальон полицаи и да отведе всички в най-близкия затвор. Или пък не? Сериозен коз в ръцете на живущите бе забележително автономният характер на небостъргача — самоуправляващ се анклав в рамките на по-голямата частна територия на жилищния комплекс. Домоуправителят и неговият екип, персоналът на супермаркета, на банката и фризьорския салон бяха до един жители на сградата; малкото аутсайдери бяха или напуснали, или уволнени. Външното обслужване се извършваше само по заявка на домоуправителя, а такава явно не бе правена. Нищо чудно дори да бяха наредили на фирмите да стоят настрана — боклукът не бе извозван вече няколко дни и много от шахтите бяха задръстени.

Въпреки растящия хаос около себе си живущите показваха все по-малък интерес към случващото се извън небостъргача. Купища несортирана поща се въргаляше из фоайетата на приземния етаж. Колкото до отпадъците около сградата, те едва се забелязваха от нивото на земята. Дори повредените коли до известна степен бяха прикрити от още неразчистените строителни материали, кофражни пана и пясъчници. Също, като част от несъзнателната конспирация да се изолира външният свят, никой не канеше посетители. Той и Ан не бяха имали гости вече от месеци.

Роял наблюдаваше как жена му разсеяно снове из спалнята. Джейн Шеридан, най-близката й приятелка, също се бе отбила да й помогне. Двете жени тъкмо прехвърляха няколко вечерни рокли от закачалките в гардероба към куфарите, като в същото време вадеха от куфарите нежелани ризи и панталони и ги връщаха обратно в гардероба. От действията им бе трудно да се разбере дали събират багаж за заминаване, или го разопаковат след пристигане.

— Ан — обади се Роял, — ако продължаваш в същия дух, надали ще успеем за тази вечер.

— Климатиците са виновни — разпери безпомощно ръце тя. — Не мога да мисля от задух.

— Вече няма как да се измъкнете дори и да искате — вметна Джейн. — По това време всички асансьори ще са реквизирани от другите етажи.

— Какво? Чу ли това? — Ан изгледа гневно съпруга си, сякаш той, със своето калпаво проектиране на асансьорните фоайета, бе пряк виновник за пиратските актове. — Добре, ще заминем утре, още със ставането. А какво ще ядем? Ресторантът не работи вечер.

Досега никога не се бяха хранили в апартамента. Ан презираше домакинските занимания на съседите им с безкрайното приготвяне на сложни ястия. Единствената храна в хладилника бе тази на кучето.

Роял се погледна в огледалото и поправи яката на бялата си куртка. В сумрака отражението му бе добило почти призрачен вид, като на бледо осветен труп.

— Ще измислим нещо. — Странен отговор, даде си сметка в следващия миг, отговор, предполагащ, че в сградата има и други източници на провизии освен супермаркета. Той обходи с очи пухкавата фигура на Джейн Шеридан, която отвърна на унилия му взор с окуражителна усмивка. Роял бе поел покровителството над тази симпатична млада дама след смъртта на афганската й хрътка.

— Асансьорите вероятно ще се освободят след около час — увери двете жени. — Тогава ще слезем да напазаруваме.

После се сети за немската овчарка, вероятно заспала някъде из мезонета, и реши да я разходи на покрива.

Ан започна да изпразва полупълните куфари. Не личеше да си дава ясна сметка какво прави, сякаш половината й съзнание бе изключено. При всичките си оплаквания, тя самата нито веднъж не бе позвънила на домоуправителя. Може би смяташе, че е под достойнството й, но в същото време не бе подхвърлила и най-дребната критика пред някой от познатите и приятелите им извън жилищния блок.

Докато размишляваше върху това, Роял обърна внимание, че щепселът на телефона край леглото й е изваден от контакта, а кабелът акуратно намотан около слушалката. Разходи се из апартамента в търсене на кучето и забеляза, че и трите други телефона — в антрето, дневната и кухнята, също са изключени. Значи, това бе причината да не са получавали никакви външни обаждания през изминалата седмица. Той изпита определено чувство на сигурност, знаейки, че няма да получат такива и за в бъдеще. Защото вече се досещаше, че въпреки всичките си приготовления няма да заминат нито на следващата сутрин, нито в която и да било друга.