Джеймс Балард
Небостъргач (5)

5. Вертикалният град

За Уайлдър скоро стана очевидно, че каквито и планове да крои за своето изкачване, каквито и маршрути да чертае, при настоящото темпо на разпад от небостъргача скоро няма да остане нищо. Системите и инсталациите му бяха сполетени от почти всички възможни проблеми. Той помогна на Хелън да разтреби апартамента и се опита да вдъхне малко жизненост на заспалото си семейство, като вдигна щорите и взе да се движи шумно из стаите.

Но пробуждането се удаваше трудно. На петминутни интервали климатиците спираха да работят и лятната жега изпълваше помещенията със застоял въздух. Той забеляза, че започва да възприема зловонната атмосфера като нещо нормално. Хелън му сподели, че според слуховете обитателите на горните етажи нарочно замърсяват вентилационните тръби с кучешки изпражнения. По откритите площи отвън се носеха силни течения, завихряха се в основите на сградата и блъскаха немилостиво долните апартаменти. Уайлдър отвори прозорците с надеждата да проветри, но стаите бързо се изпълниха със ситен циментов прах, който бързо покри шкафовете и лавиците с пепеляв слой.

В късния следобед живущите започнаха да се връщат от работа. Асансьорите бяха шумни и претъпкани. Три от тях вече се намираха извън строя, а останалите бяха задръстени от хора, нетърпеливи да стигнат своите етажи. Уайлдър застана във фоайето, наблюдавайки как съседите му се ръчкат агресивно, като злонравни миньори на изхода от въглищна мина. Те преминаваха покрай него, размахали куфарчета и чанти подобно на елементи от странно въоръжение.

Той импулсивно реши да изпробва правото си на свободен достъп до всички части и съоръжения на сградата и най-вече до басейна на 35-ия етаж и детската площадка на покрива. Взе камерата под мишница и излезе, съпроводен от по-големия си син. Скоро обаче откри, че високоскоростните асансьори са или повредени, или се държат умишлено на най-горните етажи, с отворени и застопорени врати. Единственият друг подход беше през частния външен вход, за който Уайлдър нямаше ключ.

Още по-решен да достигне покрива, той изчака една от другите кабини, която щеше да го отведе до 35-ия етаж. Щом вратите й се отвориха, си проправи път в нея, притиснат от всички страни от пътниците, които се взираха в шестгодишния му син с неприкрита враждебност. На 23-ия етаж обаче тя спря и отказа да продължи по-нагоре. Хората се изсипаха в безпорядък и взеха да блъскат по останалите асансьори в нещо като ритуален израз на гняв.

Уайлдър се упъти към стълбището, понесъл детето на ръце. С мощната си физика разполагаше с достатъчно сили, за да измине оставащото разстояние и пеша. Два етажа по-горе обаче пътят бе препречен от група местни жители, мъчещи се да отпушат една шахта за боклук. Сред тях забеляза и наглия млад зъбен хирург, съседа на Робърт Лейнг. Изпълнен с подозрения, че може да замърсяват въздуховодите, той понечи да ги разбута с лакти, но бе спрян от някакъв мъж, в когото разпозна водещия на новините от една конкурентна телевизионна компания.

— Не виждаш ли, че стълбището е затворено, Уайлдър?

— Моля? — вдигна вежди той, удивен от дързостта му. — В какъв смисъл?

— Затворено е и толкова! А ти какво търсиш тук горе?

Двамата се изгледаха преценяващо. Уайлдър намери агресивното поведение на опонента си за забавно и вдигна камерата, сякаш да снима зачервеното му лице. Кросланд я отклони от себе си с властен жест и той изпита силното желание да го нокаутира, но не желаеше да разстройва сина си, вече достатъчно притеснен от изострената атмосфера. Затова се оттегли обратно и взе асансьора към долните етажи.

Тази конфронтация, макар и незначителна, му подейства силно. Без да обръща внимание на Хелън, взе да крачи напред-назад из апартамента, поклащайки камерата в ръка. Изпитваше объркване и възбуда — отчасти заради нарастващото противопоставяне и враждебност, но също и заради филмовия си проект.

Излезе на балкона и се загледа в грамадите на съседните блокове, които му напомняха гранитната скала на затвора Алкатрас. Материалът, който предлагаха, във визуално и социално отношение, бе почти безграничен. Външните кадри щяха да се заснемат от хеликоптер, а също и от съседния небостъргач, намиращ се на четиристотин метра разстояние. В мисления си взор вече виждаше дългата, шейсетсекундна експозиция, започваща от цялата сграда и бавно преминаваща към едър план на един-единствен апартамент, малка килийка в кошмарния термитник.

Първата половина на лентата щеше да изследва живота в сградата от гледна точка на грешките в проектирането и безбройните дребни дразнители, докато остатъкът щеше да бъде посветен на психологията на взаимоотношенията в една общност от две хиляди души, струпани един връз друг чак до небесата — всичко от случаите на престъпност, разводи и сексуални забежки до текучеството на жителите, тяхното здраве, проявите на безсъние и други психосоматични разстройства. Данни и доказателства, трупани в продължение на десетилетия, хвърляха критична светлина върху високите здания като функционираща социална структура, но съображения като рентабилност и печалба в сферата на жилищното строителство тласкаха тези вертикални селища все по-нависоко, в разрез с реалните потребности на техните обитатели.

Психологията на съществуването в подобни структури показваше пагубни резултати. Един от тях, който правеше особено впечатление на Уайлдър, бе липсата на хумор — проучванията отдавна бяха потвърдили, че обитателите им никога не се шегуват помежду си. Ежедневието им сякаш бе лишено от емоции. От собствен опит знаеше, че апартаментът в такъв блок е само една черупка, недостатъчно гъвкава, за да се превърне в дом, насърчаващ каквито и да било дейности. Той бе просто място за ядене и спане и изискваше специален тип поведение — примирено, сдържано, дори леко налудничаво. Един психопат, мина му през ума, би попаднал тук точно на мястото си. Вандализмът съпътстваше тези железобетонни чудовища още от момента на зачеването им. Всеки изтръгнат домофон, всяка задигната дръжка от пожарен изход, всеки счупен с ритник електромер представляваха бунт срещу обезличаването.

Но онова, което най-вече гневеше Уайлдър, бе начинът, по който една наглед хомогенна група от работещи хора с високи стандарти се бе разцепила на три ясно разграничени и враждебни лагера. Старите социални разслоения, базирани на власт, пари и егоистичен интерес, се бяха утвърдили и тук, както навсякъде другаде.

На практика, в небостъргача вече се бяха обособили трите традиционни класи на обществото — нисша, средна и висша. Молът на десетия етаж бележеше демаркационната линия между живеещия под него „пролетариат“ от филмови техници, стюардеси и други подобни и междинната секция на сградата, простираща се оттам до плувния басейн и ресторантите на 35-ия. Централните две трети формираха средната класа — самодоволни, но като цяло хрисими доктори и адвокати, счетоводители и данъчни консултанти, които работеха не за себе си, а за медицински институти и големи корпорации. Дисциплинирани и покорни на системата, те притежаваха цялата сплотеност на хора, охотно приели второто място под слънцето.

Над тях, последните пет етажа принадлежаха на елита — дискретната олигархия на дребни магнати и предприемачи, телевизионни актриси и кариеристични учени, с техните експресни асансьори, застлани с килими стълбища и други привилегии. Те бяха хората, задаващи темпото на небостъргача. На техните жалби се откликваше с предимство, те негласно доминираха живота в сградата, решаваха кога децата да използват басейните и детската площадка и какво да е менюто в ресторанта, което бездруго бе толкова скъпо, че никой освен тях не можеше да си го позволи. И най-вече, тяхното оскъдно раздавано покровителство държеше средния ешелон в подчинение — един постоянно размахван морков на приятелство и одобрение.

Мисълта за тези ексклузивни обитатели, намиращи се толкова високо над него в бетонните си цитадели, колкото и всеки феодален лорд над крепостния селянин, изпълваше Уайлдър с негодувание и гняв. И все пак бе трудно да се организира някаква контраофанзива. Дори да приемеше ролята на популистки лидер, на говорител на съседите си от долните етажи, те не притежаваха нужната сплотеност и егоцентризъм, нямаше да бъдат достойни опоненти дори на хладните и дисциплинирани жители от средната секция. У тях дремеше една лекота на характера, склонност да изтърпяват неподобаващо голяма доза дразнения, преди просто да си съберат багажа и да се махнат. Накратко казано, териториалният им инстинкт, в психологически и социален смисъл, бе атрофирал дотам, че да узреят за експлоатация.

За да обедини съседите си, Уайлдър се нуждаеше от нещо, което да им даде силно чувство за идентичност. Документалният филм щеше да изпълни чудесно тази функция, още повече по начин, който те щяха да разберат. Щеше да драматизира негодуванията им, да извади на показ начина, по който жителите от горните нива злоупотребяваха с услугите и съоръженията. Можеше дори да се наложи тайно да долее още масло в огъня, да подсили вече съществуващите напрежения.

Но както скоро му предстоеше да открие, сюжетът на неговия филм вече бе предопределен.

* * *

Подтикван от решимостта да отвърне на удара, Уайлдър реши да даде на семейството си малко почивка от своето неспокойно крачене напред-назад. Климатиците сега работеха едва по пет минути на всеки час и с настъпването на здрача в апартамента едва се дишаше. От горните балкони се носеха разговори на висок глас и шумна музика. Хелън Уайлдър стоеше зад вече затворения прозорец, притиснала безволно малките си ръце към рамката му, сякаш в усилие да отблъсне назад нощта.

Твърде зает, за да й помогне, Уайлдър взе хавлията и плувките си и се отправи към басейна на десетия етаж. Няколко телефонни разговора със съседите му го бяха убедили в тяхното желание да се присъединят към снимките, но му трябваха също и участници от средните и горните етажи.

Повредените асансьори още не бяха поправени и се наложи да използва стълбите. Някои от площадките бяха превърнати в сметища и навред имаше счупени стъкла, които се впиваха в подметките му.

Молът гъмжеше от хора, които сновяха напред-назад и викаха оживено, сякаш в очакване на някакъв политически митинг. Басейнът, обичайно пустеещ в този час, също бе претъпкан с къпещи се, които лудееха, бутаха се един друг във водата и плискаха кабинките за преобличане. Спасителят не се виждаше никъде и цялото място бе добило запуснат вид, с мокри хавлии, захвърлени по пода.

Под душовете Уайлдър завари Робърт Лейнг. Последният се направи, че не го вижда, и му обърна гръб, но Уайлдър пренебрегна тази нетактичност и го заговори. Винаги бе намирал доктора за приятна компания, с набито око за жените. Днес обаче той се държеше дистанцирано, явно заразен от всеобщата атмосфера на конфронтация.

— Полицаите дойдоха ли вече? — го попита на път към басейна, след като размениха няколко неангажиращи реплики.

— Не… защо, да не би да ги очакваш? — Лейнг изглеждаше искрено учуден.

— Разбира се, нали трябва да разпитат свидетелите. Какво според теб се е случило? Дали е бил бутнат? Жена му изглежда доста якичка, може би е искала бърз развод…

Лейнг се усмихна търпеливо, сякаш и не очакваше от него друго, освен подобни безвкусни намеци. Умният му поглед оставаше умишлено мъгляв и непроницаем.

— Не знам нищо за инцидента, Уайлдър. Предполагам, че най-вероятно е самоубийство. Теб лично засяга ли те?

— А теб не те ли засяга? Не мислиш ли, че е странно човек да падне от четирийсетия етаж и никой да не проведе разследване?

Лейнг стъпи върху дъската на трамплина и взе да се оглежда за свободно място, където да скочи. Уайлдър отбеляза, че тялото му е удивително мускулесто, сякаш редовно го упражняваше, правеше десетки лицеви опори на ден.

— Мисля, че си има съседи, които да се погрижат за всичко.

— Смятам да заснема документален филм — повиши глас Уайлдър. — От смъртта му би станало добро начало.

Лейнг го изгледа с внезапен интерес, после поклати категорично глава.

— Ако бях на твое място, моментално бих забравил за това. — После подскочи два пъти и акуратно, без да вдигне пръски, се заби в жълтеещата вода.

Докато плуваше сам в ъгъла на басейна, Уайлдър наблюдаваше своя събеседник и компанията му, които се забавляваха в дълбокия край. Не толкова отдавна той би се присъединил към тях, още повече че в групата имаше две привлекателни жени — Шарлът Мелвил, с която от няколко дни не бяха обсъждали проекта за родителски комитет, и начинаещата алкохоличка Еленор Пауъл. Сега обаче явно беше изключен от компанията. Това личеше и от хладния тон на Лейнг по време на разговора им, от нежеланието му да обсъждат смъртта на бижутера, от отхвърлянето на идеята за филма, която преди бе подкрепял. Всъщност тъкмо неговото одобрение бе насърчило Уайлдър да пристъпи към нейната реализация. Мина му през ум, че докторът може просто да се притеснява от перспективата колективното безумие на живущите, техните детински кавги и неразбирателства да бъдат изложени на телевизионните екрани пред цялата нация.

Или пък ставаше дума за друг импулс — за нуждата да се потисне, най-вече в собственото съзнание, истината за онова, което се случваше в сградата, та събитията да продължат да следват собствената си логика, докато напълно не излязат изпод контрол? Самият той трябваше да признае, че при целия си ентусиазъм относно филма все още не го е обсъждал с никого извън небостъргача. Дори Хелън, разговаряйки с майка си по телефона същия следобед, й бе казала разсеяно:

— Да, да, всичко е наред. Има малък проблем с климатиците, но скоро ще го оправят.

Това растящо незачитане на реалността вече не учудваше Уайлдър. Решението, че хаосът в сградата не засяга никого освен обитателите й, обясняваше мистерията около мъртвия бижутер. Най-малко хиляда души трябва да бяха видели произшествието — той помнеше как, излизайки на балкона, бе потресен не толкова от вида на трупа, колкото от огромната публика, стигаща чак до небесата. Дали някой бе позвънил в полицията? Тогава изобщо не се бе усъмнил, но сега не се чувстваше толкова сигурен. Изглеждаше малко вероятно толкова обигран и самовлюбен човек сам да сложи край на живота си, но никой не проявяваше и капка загриженост. Всички приемаха вероятността за убийство така безучастно, както и бутилките и бирените кутийки, търкалящи се под нозете им около басейна.

Същата вечер размишленията му отстъпиха на заден план пред усилието да съхрани здравия си разум. След като сложиха двете момчета да спят, той и жена му тъкмо бяха седнали да вечерят, когато внезапно спиране на тока ги потопи в пълна тъмнина. Седнали един срещу друг на масата в трапезарията, те се вслушваха в неспирния шум в коридора. Съседи се препираха във фоайето пред асансьора, усилени докрай транзистори гърмяха през отворените врати на апартаментите. Хелън, за първи път от седмици, се отпусна и започна да се смее.

— Дик, това е просто едно голямо детско парти, на което са му изпуснали края. — Тя се пресегна да го успокои. В бледата светлина, проникваща в стаята от съседния небостъргач, слабото й лице изглеждаше нереално спокойно, сякаш вече не се чувстваше част от събитията, развиващи се около нея.

Уайлдър, стиснал зъби в мрака, се приведе тежко над масата. Изпитваше неудържим порив да строши чинията си със супа. Когато лампите светнаха отново, опита да позвъни на домоуправителя, но линията непрекъснато даваше заето. Най-сетне се свърза само за да чуе от телефонния секретар, че въпросният служител е болен, но при първа възможност ще прослуша всички съобщения и ще вземе нужните мерки.

— Мили боже, представяш ли си, ако наистина превърти всички обаждания? Това ще бъдат цели километри лента…

— Сигурен ли си? — кискаше се тихичко Хелън. — А представи си, че никой друг няма оплаквания. Че ти си единственият…

Повредата в електрозахранването даде допълнителен ефект върху климатиците и те започнаха да плюят гъст прах. Вбесен, Уайлдър стисна юмруци пред себе си. Като огромен и агресивен злосторник, небостъргачът явно бе решен да им погоди всеки възможен мръсен номер. Той се помъчи да затвори ламелите на вентилационните отвори, но въпреки това само след минути се наложи да търсят убежище на балкона. Съседите им също се тълпяха около перилата, извивайки вратове към покрива, сякаш в надежда да зърнат виновните за новата неприятност.

Като остави жена си да броди замаяно из апартамента и да се усмихва на струите прахоляк, Уайлдър излезе в коридора. Всички асансьори бяха спрели някъде по горните части на зданието. Голяма група съседи, събрани във фоайето, думкаха ритмично по вратите им и се жалваха от различни провокативни действия на съседите над тях.

Той си проправи път към средата на навалицата, където двама пилоти от авиолиниите седяха на един диван и подбираха участници за наказателен отряд. Уайлдър зачака търпеливо реда си, мъчейки се да привлече вниманието им, докато не разбра от възбудените разговори наоколо, че мисията ще се състои единствено в това да се качат до 35-ия етаж и да уринират дружно в басейна.

Опита се да спори с тях, да ги убеди, че подобна детинска постъпка би дала по-скоро обратен ефект. Че докато не станат по-организирани, няма как да предприемат репресивни мерки, защото са твърде изложени на риск от отмъщение. В крайна сметка обаче се дръпна встрани и застана край изхода за стълбището. Вече не се чувстваше ангажиран с импулсивната тълпа и безсмислените й кроежи. Истинският противник бе не йерархията на жителите от висините, а образът на сградата в съзнанието на собствените му съседи — безбройните слоеве бетон, които ги притискаха към земята.

В този момент се разнесоха тържествуващи викове. Един от асансьорите най-сетне се спускаше от 35-ия етаж, цифрите над вратата му бързо просветваха отдясно наляво. Докато той приближаваше, Уайлдър се замисли за Хелън и двамата си синове. Вече знаеше, че решението му да се дистанцира от останалите няма нищо общо със загрижеността за семейството.

Асансьорът достигна втория етаж и спря. Щом кабината се отвори, настъпи внезапна тишина. На пода й лежеше, почти в безсъзнание, един от неговите съседи, хомосексуален авиодиспечер, който редовно вечеряше в ресторанта на 35-ия етаж. Падналият извърна встрани насиненото си лице и опита да закопчее съдраната си на гърдите риза. Уайлдър го видя ясно, когато навалицата отстъпи в страхопочитание назад пред това свидетелство за открито насилие. В този момент нечий глас обяви, че още два етажа, петият и осмият, също са потънали в мрак.