Джеймс Балард
Небостъргач (4)

4. Нагоре!

През седмицата след смъртта на бижутера, събитията се развиваха бързо и във все по-обезпокоителна насока. Ричард Уайлдър, живущ двайсет и четири етажа под доктор Лейнг и поради това далеч по-силно изложен на генерираните напрежения, бе сред първите, осъзнали мащаба на настъпващите промени.

Уайлдър бе прекарал три дни извън града, зает да заснема сцени за нов документален филм, посветен на размириците в заведенията за лишаване от свобода. Бунтът в голям провинциален затвор, широко отразен от пресата и телевизията, му бе дал възможност да се сдобие с ценни кадри по темата. Той се прибра у дома в ранния следобед. Преди това бе телефонирал всяка вечер от хотела на съпругата си Хелън и я бе разпитвал подробно за ситуацията в блока. Тя не споделяше никакви конкретни оплаквания, но въпреки това уклончивият й тон го притесняваше.

След като спря колата, той блъсна вратата с крак и измъкна тежкото си тяло иззад волана. От мястото си в края на паркинга огледа внимателно обстановката. Всичко сякаш изглеждаше нормално. Стотиците возила бяха строени в акуратни редици. Безбройните балкони се извисяваха под ясната слънчева светлина, растенията вирееха в своите саксии зад парапетите. За миг дори го бодна известно съжаление — убеден привърженик на директното действие, той се бе наслаждавал на сблъсъците от предната седмица, в които бе поставял на място агресивните си съседи, особено онези от най-горните етажи, които вгорчаваха живота на Хелън и двамата му синове.

Единствената нотка на дисонанс бе счупеният панорамен прозорец на 40-ия етаж, през който бе излетял злощастният бижутер. Небостъргачът бе увенчан с два мезонета — единият в северния край, принадлежащ на Антъни Роял, а другият, срещу него — на бижутера и неговата съпруга. Стъклото така и не бе сменено и звездообразният отвор напомни на Уайлдър някакъв тайнствен белег, подобен на знаците върху фюзелажа на бойните самолети, с които асовете отбелязват бройката на свалените врагове.

Той извади куфара си от багажника, а след него и голяма чанта, пълна с подаръци за Хелън и момчетата. На задната седалка имаше ръчна кинокамера, с която възнамеряваше да започне заснемането на своя филм за небостъргача. Необяснимата смърт на бижутера само потвърждаваше отдавнашното му убеждение, че животът в огромната сграда задължително трябва да бъде документиран на лента — може би вземайки трагичния инцидент като отправна точка. Щастливо съвпадение бе, че и той самият обитаваше същия блок като мъртвеца — така материалът щеше да спечели от силния автобиографичен елемент. Щом полицейското разследване приключеше, делото щеше да премине към съда и незаличимата въпросителна на една печална известност щеше да се запечата завинаги върху грамадното общежитие, върху този висящ дворец, сеещ своите интриги и разруха.

Понесъл багажа в силните си ръце, Уайлдър пое пешком по дългия път към сградата. Собственият му апартамент бе разположен точно над авансцената на главния вход и той очакваше Хелън да се появи на балкона и да му помаха с ръка — една от малкото компенсации за това, че трябваше да паркира толкова далеч. Всички щори обаче бяха плътно спуснати.

Уайлдър забърза крачка, подминавайки последните строени возила. Внезапно илюзията за нормалност започна да се губи. Колите от най-предните три редици бяха засипани с отпадъци, а някога лъскавата им боя — нашарена от ивици и петна. Тротоарите около сградата тънеха в купища бутилки, консервени кутии и всевъзможна смет, сякаш целенасочено изсипвана отгоре.

Щом доближи асансьорите, установи, че два от тях са извън строя. Фоайето бе пусто и смълчано, сякаш всички жители се бяха изнесли. Офисът на домоуправителя бе затворен, а неразпределената поща образуваше камара на пода пред стъклените му врати. Върху отсрещната стена бе надраскано частично заличено послание — първото от дългата серия лозунги и апели, които един ден щяха да покрият всяка открита повърхност в зданието. Както и следваше да се очаква, тези графити отразяваха високия интелект и образованост на живущите. Въпреки цялото си остроумие обаче сложните акростихове, палиндроми^[1] и изискани цинизми, изпръскани със спрей по стените, скоро щяха да се превърнат в разноцветна, неразгадаема плетеница, подобна на евтините тапети по обществени перални и туристически агенции, които всеки уважаващ себе си жител на небостъргача би презрял.

Уайлдър зачака нетърпеливо асансьорите, усещайки как гневът се надига в гърдите му. Отново и отново бучкаше с пръст бутоните за повикване, но никоя от кабините не откликваше на призива му. Всички те висяха някъде между 20-я и 30-я етаж, заети да извършват кратки курсове. Накрая грабна багажа в ръце и се упъти към стълбището. Когато достигна втория етаж, завари коридора тънещ в тъмнина и се спъна в голям найлонов чувал с боклук, препречил входа на жилището му.

Щом влезе в антрето, първото му впечатление бе, че Хелън е напуснала апартамента и е отвела децата със себе си. Щорите във всекидневната бяха спуснати, а климатикът — изключен. Дрехите и играчките на момчетата се въргаляха пръснати по пода.

Той отвори вратата на детската стая и видя синовете си заспали, дишащи тежко в застоялия въздух. Върху поднос между леглата им имаше остатъци от храна от предния ден.

Уайлдър се върна обратно и влезе в собствената си спалня. Едната щора бе леко повдигната и слънчевата светлина пресичаше белите стени в непрекъсната ивица. Това тревожно му напомни за килията, която бе снимал два дни по-рано в психиатричното крило на затвора. Хелън лежеше напълно облечена върху изрядно опънатото легло. Предполагайки, че е заспала, той опита да смекчи тежките си стъпки, но после забеляза, че очите й го гледат безизразно.

— Ричард… всичко е наред — проговори спокойно тя. — Будна съм… всъщност още от вчера, когато ми звънна. Добре ли мина пътуването?

Тя понечи да се надигне, но Уайлдър удържа главата й върху възглавницата.

— Момчетата… какво става тук?

— Нищо. — Тя го докосна по ръката и му отправи успокоителна усмивка. — Искаха да спят и аз ги оставих. И без това няма какво друго да правят, а нощем е твърде шумно. Съжалявам, задето вкъщи е такава бъркотия.

— Остави бъркотията. Защо не са на училище?

— Училището не работи… затворено е още откакто ти замина.

— И защо? — Раздразнен от пасивността на жена си, Уайлдър взе да свива и разпуска месестите си пръсти. — Хелън, не можеш да лежиш така по цял ден. Защо не ги заведе в градината на покрива? Или пък в басейна?

— Струва ми се, че те съществуват само в главата ми. Прекалено е трудно… — Тя посочи камерата на пода между краката му. — Това за какво ти е?

— Мисля да заснема малко материал… за небостъргача.

— Още един затворнически филм. — Хелън се усмихна без следа от хумор. — Мога да ти кажа откъде да започнеш.

Уайлдър улови лицето й в длани, опипа фините кости, сякаш да се увери, че тази крехка арматура още е на мястото си. Все някак щеше да я ободри. Седем години по-рано, по време на запознанството им в една от частните телевизионни компании, тя бе самоуверена помощник-продуцентка, която по нищо не му отстъпваше с напереността и острия си език. Цялото им време заедно преминаваше или в леглото, или в караници. Сега, след съчетанието на двете деца и годината, прекарана в небостъргача, тя все повече се отдръпваше в себе си, маниакално вдадена в най-елементарните ангажименти около момчетата. Дори рецензиите за детски книжки, които пишеше, бяха част от същото това отстъпление.

Уайлдър й донесе чашка от любимия й сладък ликьор и взе да потърква мускулите на гърдите си, чудейки се какъв курс да предприеме. Онова, което отначало го радваше, а сега го тревожеше повече от всичко, бе, че тя изобщо не забелязваше забежките му с жени от сградата. Дори ако го видеше да говори с някоя от тях, просто подминаваше, повлякла момчетата подире си, сякаш не я беше грижа накъде ще избият своенравните му хормони. Някои от тези жени, като например телевизионната актриса, чиято хрътка бе удавил в басейна при спирането на тока, или сценаристката от горния етаж, дори й бяха станали приятелки. Оказа се, че последната, сериозно момиче, което четеше Байрон на опашките в супермаркета, всъщност работи за независим продуцент на порнографски филми. За това веднъж делово го информира самата Хелън.

— Задълженията й са да отбелязва точните сексуални пози между отделните сцени. Интересна професия — чудя се, какви ли са нужните квалификации за нея?

Уайлдър остана шокиран от чутото. Поради някаква стеснителност така и не бе разпитал момичето с какво точно се занимава, но когато правеха любов в апартамента й на третия етаж, действително бе изпитал смътното усещане, че тя автоматично запаметява всяка прегръдка или поза, тъй че ако той внезапно бъде повикан някъде, да може да продължи от същото място с друг любовник. Безкрайният набор от професионални поприща в небостъргача имаше и своите смущаващи аспекти.

Уайлдър наблюдаваше как жена му отпива от ликьора и масажираше слабите й бедра в опит да я съживи.

— Хайде стига, Хелън. Изглеждаш така, сякаш е дошъл краят на света. Всичко ще си дойде на мястото, ще заведем момчетата на басейна…

— Тук има твърде много враждебност — поклати глава тя. — Винаги е съществувала, но сега започна да избива на повърхността. При това някои си го изкарват на децата, вероятно без сами да го съзнават. — Тя седна на ръба на леглото, докато Уайлдър се преобличаше, и се загледа към редицата небостъргачи, открояващи се на небосклона. — Всъщност мисля, че въпросът не е в хората, а в самата сграда…

— Да, знам. Но ще видиш, че след като разследването приключи, нещата ще утихнат. Най-малкото поради всеобщото чувство за вина.

— Кое разследване?

— На смъртта, разбира се. На нашия хвърковат бижутер. — Уайлдър взе камерата и свали сенника от обектива. — Ти разговаря ли с полицията?

— Не знам. Напоследък избягвам всички. — Тя се постара да си придаде по-бодро изражение и пристъпи към него. — Ричард… мислил си някога да продадем апартамента? Можем просто да се махнем оттук. Сериозно говоря.

— Хелън… — Уайлдър замлъкна за момент, гледайки стъписано дребната, решителна фигура на жена си. После свали ризата и панталоните си, сякаш оголването на широката гръд и налетите му слабини по някакъв начин затвърждаваше неговия авторитет. — Това ще е равносилно на отстъпление. А и никога няма да си върнем парите, които сме платили за жилището.

Хелън сведе глава и бавно се върна към леглото. По нейно настояване вече се бяха преместили веднъж, от приземния на втория етаж. Още тогава сериозно бяха обсъждали съвсем да напуснат небостъргача, но той, по не докрай ясни за самия него причини, я бе убедил да останат. Най-малкото, не му се щеше да излезе, че пада по-долу от останалите си съседи, че не може да дели мегдан със самодоволните счетоводители и маркетинг мениджъри. Докато синовете му влизаха сънено в стаята, Хелън проговори отново:

— А защо не се преместим на по-горен етаж?

Уайлдър, който тъкмо бръснеше брадичката си, се замисли върху последния коментар. Плахата молба съдържаше особена значимост за него, докосвайки една дълго сдържана амбиция. Хелън, разбира се, визираше социалния аспект, издигането към „по-добра среда“, от работническото предградие в по-престижните квартали, някъде между 15-ия и 30-ия етаж, където коридорите бяха чисти, а децата нямаше да е нужно да играят на улицата; където цивилизованата атмосфера бе пропита от изтънченост и толерантност.

Съображенията на Уайлдър бяха различни. Докато слушаше тихия глас на жена си, мърмореща нещо на синовете им сякаш в полусън, той се разглеждаше в огледалото, потупваше мускулите по корема и раменете си като боксьор, който си вдъхва увереност преди важен мач. По отношение както на физика, така и на психика почти със сигурност бе най-силният мъж в сградата и липсата на боен дух у Хелън го дразнеше. Даваше си сметка, че не разполага с реални средства за преодоляване на подобна пасивност. Отговорът му към нея бе предопределен от собственото му възпитание, от свръхемоционалната майка, която го бе обичала всеотдайно, беше му предоставила най-дългото възможно детство и по този начин бе създала у него самоувереност, която той открай време смяташе за непоклатима. Тя се бе разделила с баща му — тъмен субект с неясно минало — още в невръстните му години. Вторият й брак, с приятен и кротък счетоводител, любител на шахмата, бе изцяло доминиран от майката и нейния як като биче син. Когато срещна бъдещата си жена, Уайлдър наивно вярваше, че ще може да предаде към нея преимуществата, които сам бе получил, да се грижи за нея, като й предостави безкраен поток от сигурност и добро настроение. Разбира се, вече бе проумял, че всъщност никой не се променя и че при цялото си бликащо самочувствие той самият се нуждае от също толкова грижи, колкото и преди. Един или два пъти, в непредпазливи моменти в началото на брака им, се бе опитал да играе с нея детинските игри, които играеше с майка си. Но Хелън се бе оказала неспособна да се държи с него като със син. Колкото до нея, любовта и грижата изглежда бяха последните неща, от които се нуждаеше. Нищо чудно разпадът на живота в небостъргача да изпълнеше подсъзнателните й очаквания повече, отколкото се бе надявала.

Докато масажираше бузите си, Уайлдър се заслуша в хаотичното бръмчене във вентилационните тръби зад душкабината, които помпаха въздух чак от върха на сградата, трийсет и девет етажа над него. После се вгледа във водата, течаща от крана. Тя също изминаваше дълъг път от резервоарите на покрива, стичаше се по бездънните вътрешни кладенци, пронизващи блока като леден поток, процеждащ се през подземна пещера.

Зад решимостта му да заснеме документален филм имаше силен личен мотив. Тя бе част от пресметнато усилие да се справи с небостъргача, да посрещне физическото предизвикателство, което той му отправяше, и след това да го доминира. Вече от доста време той развиваше мощна фобия относно сградата. Постоянно мислеше за огромното тегло на бетонните плочи, струпани над главата му, и имаше усещането, че тялото му е пресечната точка на всички сили на съпротивление, преминаващи през конструкцията, почти сякаш Антъни Роял я бе проектирал нарочно, за да го държи в тяхната хватка. Нощем, докато лежеше край заспалата си жена, често се пробуждаше в душната спалня от кошмари, в които всички останали 999 апартамента го притискаха през стени и тавани, изкарваха въздуха от гърдите му. Беше сигурен, че е удавил афганската хрътка не поради някаква неприязън към кучето, нито от желание да разстрои собственичката му, а за да си отмъсти на по-горните етажи на зданието. Тогава заблуденото в мрака животно бе влязло в басейна и той, поддавайки се на жесток, но неудържим импулс, го бе сграбчил и потопил под водата. Докато държеше неистово мятащото се тяло под повърхността, бе изпитал странното чувство, че се бори със самата сграда.

С мисълта за тези далечни висини Уайлдър влезе под душа, усили докрай студения кран и остави ледените струи да плющят по гърдите и слабините му. Докато Хелън бе започнала да поддава под напрежението, той се изпълваше с все по-голяма решимост, подобно на алпинист, най-сетне достигнал подножието на планината, която цял живот се е готвил да изкачи.