Джеймс Балард
Небостъргач (2)

2. Време за купон

През дните след удавянето на кучето атмосферата на превъзбуда в сградата постепенно се уталожи, но за доктор Лейнг това относително спокойствие изглеждаше още по-зловещо. Басейнът на десетия етаж остана да пустее — отчасти, според него, защото всички смятаха, че водата е замърсена от умрялото животно. Почти осезаеми миазми витаеха над застоялата й повърхност, сякаш духът на удавената хрътка събираше край себе си всички сили на злост и възмездие, присъстващи в сградата.

На път към факултета няколко сутрини по-късно Лейнг се отби в мола на десетия етаж. След като резервира залата за скуош за обичайната си седмична игра с Антъни Роял, приближи входа на басейна. За разлика от блъсканицата и паниката по време на аварията, сега наоколо бе тихо и почти безлюдно. Дори в магазина за напитки се мяркаше само един клиент. Лейнг бутна люлеещите се врати и мина покрай затворените съблекални и дръпнатите завеси на кабинките с душове. Спасителят, пенсиониран учител по физическо възпитание, отсъстваше от обичайното си място зад трамплините. Явно оскверняването на водата не бе понесло и на него самия.

Лейнг застана върху покрития с плочки ръб откъм дълбокия край, под немигащата луминесцентна светлина. От време на време леките странични движения на сградата под напора на въздушните потоци образуваха предупредителни вълнички по равната водна повърхност, сякаш в потайните дълбини някакво чудовищно създание се поместваше в съня си. Той си припомни как, помагайки на счетоводителя да извади хрътката от басейна, бе удивен от лекотата й. Проснато върху цветните плочки с великолепната си, прогизнала от хлорираната вода козина, кучето приличаше на голяма катерица. Докато чакаха собственичката му, телевизионна актриса от 37-ия етаж да дойде да го прибере, Лейнг огледа внимателно тялото. Нямаше никакви външни рани или следи от насилие. По всичко изглеждаше, че животното се е измъкнало от апартамента, влязло е в случайно преминаващ асансьор и в бъркотията покрай спирането на тока е паднало в басейна, където се е удавило от изтощение. Но тази версия трудно се връзваше с фактите. Цялата авария бе траяла не повече от четвърт час, а куче с подобни размери бе достатъчно силно, за да плува с часове, да не говорим, че в плиткия край просто е могло да се опре на дъното със задните си крака. Виж, ако е било завлечено във водата и после държано под повърхността от чифт здрави ръце…

Удивен от собствените си подозрения, Лейнг продължи да обикаля басейна. Нещо все повече го убеждаваше, че смъртта на хрътката е била провокативен акт, целящ да предизвика ескалация на напрежението. В небостъргача имаше не по-малко от петдесет кучета, чието присъствие отдавна бе повод за дрязги. Почти всички принадлежаха на обитателите на горните десет етажа — точно както повечето от петдесетте деца живееха на долните десет. Взети заедно, кучетата образуваха една прослойка от свръхразглезени расови любимци, чиито собственици не се интересуваха твърде от спокойствието и удобството на съкооператорите си. Животните лаеха по паркингите, където ги разхождаха вечер, и цапаха пешеходните пространства. Неведнъж асансьорните врати биваха опръскани с урина. Лейнг бе чувал Хелън Уайлдър да се оплаква, че вместо да използват своите пет високоскоростни асансьора, водещи от отделен вход на фоайето директно до горните етажи, кучкарите редовно се прехвърлят на другите асансьори и насърчават любимците си да ги ползват като тоалетни.

Съперничеството между собствениците на кучета и родителите на малки деца отдавна бе успяло да поляризира отношенията в сградата. Между най-горните и най-долните нива, централната маса от апартаменти — примерно между 10-ия и 30-ия етаж — образуваше нещо като буферна зона. През краткото примирие след удавянето на хрътката в тази средна секция цареше многозначително мълчание, сякаш живущите там вече знаеха какво назрява в сградата.

Лейнг откри това вечерта, на прибиране от медицинския факултет. Към шест часа секцията от паркинга, резервирана за етажите от 20-и до 25-и, обичайно бе пълна, което го принуждаваше да оставя колата си в секцията за посетители, на около триста метра от сградата. Архитектите разумно бяха зонирали паркинга така, че колкото по-нависоко живее човек (и съответно колкото по-дълго пътува с асансьора), толкова по-близо до входа да паркира. Съответно обитателите на по-долните нива бяха принудени всеки ден да изминават значителни разстояния до колите си и обратно. Гледката, както бе установил Лейнг, не бе лишена от известна привлекателност. Изобщо небостъргачът като че нарочно подклаждаше най-дребнавите хорски импулси.

Тази вечер обаче, на влизане във вече претъпкания паркинг, Лейнг остана учуден от толерантното поведение на съкооператорите си. Той пристигна едновременно със своя съсед, доктор Стийл, и по всички правила двамата трябваше да се състезават за последното свободно място, а после да вземат различни асансьори за етажа си. Но ето че вместо това всеки от тях, в демонстрация на пресилена галантност, покани другия да мине пред него. После дори тръгнаха заедно към главния вход.

Във фоайето пред офиса на домоуправителя се бе събрала група живущи и шумно се препираше със секретарката. Инсталацията на деветия етаж още не бе поправена и нощем той тънеше в тъмнина. За щастие, беше лято и се мръкваше късно, но все пак неудобството за обитателите си оставаше значително. Никой от електроуредите в апартаментите им не работеше и границите на отзивчивостта на съседите им от осмия и десетия етаж бързо бяха достигнати. Стийл ги изгледа неприязнено. Макар още да нямаше трийсет, в маниерите си определено клонеше към средна възраст. Лейнг се улови, че гледа в захлас безупречния път, разполовил темето му.

— Тези все се оплакват от нещо — рече поверително Стийл, докато влизаха в асансьора. — Днес едно, утре друго. Не искат да осъзнаят, че за една нова сграда е нужно известно време, докато всичко си дойде по местата.

— И все пак трябва да е доста неприятно да стоиш без ток.

Стийл поклати глава.

— Те постоянно претоварват бушоните с мощните си аудиосистеми и ненужни уреди. Електронни бавачки, защото майките са твърде мързеливи, за да се надигнат от фотьойлите, специални блендери за бебешки храни…

Лейнг едва изчака да се разделят, почти съжалявайки за новооткритата солидарност със своя съсед. По някаква причина присъствието на Стийл го притесняваше и той не за първи път се упрекна, задето не бе купил апартамент над 30-ия етаж. Високоскоростните асансьори бяха истинска благословия.

— Аз пък нямам нищо против децата в блока — отбеляза, когато слязоха на 25-ия етаж.

Зъболекарят вкопчи лакътя му в изненадващо здрава хватка и се усмихна окуражително, показвайки уста като миниатюрна катедрала от полирана слонова кост.

— Повярвай ми, Лейнг. Знам им и кътните зъбки.

* * *

Осъдителният тон на гласа му, описващ сякаш безотговорна шайка незаконни имигранти, а не собствените им заможни съседи, дойде като изненада за Лейнг. Той познаваше бегло неколцина от обитателите на деветия етаж, сред които една социоложка, приятелка на Шарлът Мелвил, и един авиодиспечер, свирещ в струнно трио заедно с двама свои познати от 25-ия етаж — фин и забавен човек, с когото Лейнг често разговаряше, щом го срещнеше с виолончелото му в асансьора. Но разстоянието водеше до отчуждаване.

Степента, до която бе достигнало разделението, му бе демонстрирана нагледно още същата вечер. Той се качи с асансьора до 40-ия етаж, за да вземе Антъни Роял за партията скуош. Както обикновено, пристигна десетина минути по-рано, за да поизлезе на покрива. Впечатляващата гледка на бетонния ландшафт го изпълваше с противоречиви чувства. Част от очарованието й твърде явно се криеше във факта, че е построена не за човека, а за неговото отсъствие.

Лейнг се облегна на парапета, потръпвайки приятно в спортния си екип, и заслони очи от силните въздушни течения, които се издигаха покрай лицето на небостъргача. Модернистичните покриви на околните сгради, извитите пътни платна и правоъгълните окачени фасади оформяха интригуваща смесица от геометрии — не толкова обитаема архитектура, както му се струваше, а по-скоро несъзнателна диаграма на мистериозен психичен феномен.

Петнайсетина метра вляво от него течеше коктейл. Две дълги маси, застлани с бели покривки, бяха отрупани от подноси с хапки и стъклени чаши, а зад импровизиран бар един сервитьор наливаше питиета. Около трийсет официално облечени гости разговаряха на малки групички. В продължение на няколко минути Лейнг не им обръщаше внимание, почуквайки разсеяно с калъфа на ракетата си по парапета, но нещо в напрегнатия, твърде оживен тон на гласовете го накара да се обърне. Доста погледи бяха насочени към него и той изведнъж се почувства уверен, че е обект на обсъжданията. Също цялото парти се бе преместило по-близо, така че сега първите гости се намираха едва на няколко крачки от него. Всички бяха обитатели на най-горните три етажа. Още по-необичайна бе стриктната официалност на облеклото им. Никога досега Лейнг не бе виждал участниците в партитата, които се провеждаха в сградата, да носят друго, освен ежедневни дрехи — и все пак тук мъжете бяха издокарани в смокинги и черни папийонки, а жените — в дълги до пода вечерни рокли. И всички се държаха някак целенасочено, сякаш се намираха не на забава, а на работно съвещание.

Почти на една ръка разстояние, към него настъпваше безупречната фигура на богат търговец на произведения на изкуството, а лъскавите му ревери се издуваха като ковашки мехове. От двете страни го съпровождаха две дами на средна възраст — съпруги на спекулант на фондовата борса и на моден фотограф, — които се взираха презрително в белите му шорти и маратонки.

Той вдигна сака и ракетата и понечи да си тръгне, но пътят му към стълбището бе преграден от хората наоколо. Всички присъстващи на коктейла се бяха стекли към него, оставяйки келнера да стърчи самотен край бара и масите.

Лейнг се облегна на парапета и за пръв път си даде сметка за огромното разстояние, което го делеше от земята долу. Бе заобиколен от тежко дишаща група свои съкооператори толкова плътно, че можеше да подуши скъпите им парфюми и одеколони. Изпита любопитство какво точно смятат да правят, но същевременно осъзна, че всеки момент може да се разрази неконтролируемо насилие.

— Доктор Лейнг… Дами, дали бихте освободили доктора? — разнесе се в последния миг утешителният глас на мъж с изкусни ръце и мека походка. Беше бижутерът, на чиято истерична съпруга бе оказал кратка помощ по време на спирането на тока. Докато двамата се поздравяваха, гостите небрежно се разпръснаха като група статисти, прехвърлени към друга сцена, и без повече да му обръщат внимание, се заловиха със своите напитки и хапки.

— Май извадихте късмет, че се появих? — Бижутерът се взираше в Лейнг, сякаш озадачен от присъствието му в тези частни владения. — Вероятно сте тук за партията скуош с Антъни Роял? Боя се, че той реши да я отмени. — Той поклати глава и добави повече на себе си, отколкото на него: — Жена ми също трябваше да дойде. Но след онази ужасяваща случка… те се държаха с нея като животни.

Леко разтреперан, Лейнг го придружи до стълбището, като хвърли сетен поглед към партито, с неговите изискани гости. Не беше сигурен дали не се е заблудил относно неминуемата атака срещу себе си. В крайна сметка какво толкова можеха да му сторят — нима щяха да го блъснат през парапета?

Докато размишляваше върху това, забеляза познатата фигура на светлокос мъж в бяла куртка за сафари, облегната с една ръка върху машината за упражнения зад прозореца на мезонета, издигащ се в северния край на покрива. В краката му лежеше великолепна немска овчарка, без съмнение най-расовото куче в целия небостъргач. Без да прави опит да се прикрие, Антъни Роял наблюдаваше Лейнг с умислен взор. Както винаги, изражението му бе странна смесица от арогантност и предпазливост, сякаш добре си даваше сметка за всички вградени дефекти на огромната сграда, за чието проектиране бе спомогнал, но бе решен твърдо да устоява на всяка критика, дори с цената на театрални похвати като овчарката и бялото си ловджийско яке. Макар да бе прехвърлил петдесетте, светлата му, дълга до раменете коса го правеше да изглежда неестествено млад, сякаш разреденият въздух в тези висини по някакъв начин го предпазваше от естествените процеси на стареенето. Изпитото му чело, още носещо белезите от катастрофата, бе леко наклонено настрани, като че искаше да се увери дали експериментът, който дълго е подготвял, най-сетне е на път да сработи.

Теглен за лакътя от бижутера, Лейнг му махна за поздрав, но Роял не отговори. Защо поне не бе отменил играта по телефона? За момент Лейнг заподозря, че Роял нарочно го е оставил да се качи на покрива, за да види какви ще са реакциите и поведението на гостите.

* * *

На следващата сутрин Лейнг се събуди рано, пълен с енергия. Чувстваше се добре отпочинал и с бистра глава, но без сам да знае защо, реши да си вземе почивен ден. Точно в девет, след като бе крачил два часа из стаята, се обади на секретарката в медицинския факултет и отложи часовете си за следобеда. Когато тя изрази съчувствие заради неразположението му, той побърза да я опровергае.

— Всичко е наред, не съм болен. Просто изскочи нещо важно.

Какво важно бе изскочило? Озадачен от собственото си поведение, Лейнг продължи да снове из тесния апартамент. Шарлът Мелвил също си бе у дома — облечена за работа, в делови костюм, но явно без намерение да излиза. Тя го покани на кафе, но когато час по-късно той влезе у тях, разсеяно му поднесе чаша шери. Посещението, както скоро стана ясно, бе само претекст, за да прегледа сина й. Момчето си играеше в стаята, но според Шарлът не се чувстваше достатъчно добре, за да слезе на училище до десетия етаж. Като за капак, младата балдъза на пилота от първия етаж също отказала да се грижи за него през деня.

— Истинска досада, тя обикновено сама напира да го гледа. Разчитам на нея от месеци. Звучеше много странно по телефона, сякаш нещо увърташе…

Лейнг кимна съчувствено, чудейки се дали доброволно да не предложи услугите си на детегледачка. Но в тона на Шарлът нямаше и намек за това. След като поигра с детето, той установи, че всъщност му няма абсолютно нищо. Палаво както обикновено, то попита майка си дали може следобед да слезе в занималнята на третия етаж. Тя, без да се замисля, му отказа. Лейнг я наблюдаваше с нарастващ интерес. Подобно на него самия, Шарлът очакваше нещо да се случи.

* * *

Не се наложи да чакат дълго. Още в ранния следобед между съперничещите етажи се разрази нова серия провокации, задействайки дремещата машина на разкол и враждебност. Инцидентите бяха тривиални, но Лейнг вече знаеше, че те са само отражение на дълбоко вкоренените антагонизми, избиващи във все повече точки на живота в небостъргача. Поводите бяха обичайни — оплаквания относно шума, ползването на съоръженията в сградата, заяждания заради разположението на апартаментите (тези по-далеч от асансьорните шахти и въздуховодите бяха спасени от непрестанното им боботене). Съществуваше дори дребнава завист заради по-красивите жени, които се предполагаше, че обитават горните етажи — широко разпространено убеждение, което Лейнг често се забавляваше да проверява. По време на спирането на тока осемнайсетгодишната съпруга на един моден фотограф от 38-ия етаж бе нападната във фризьорския салон от непозната жена. Вероятно в акт на отмъщение, три стюардеси от втория етаж пък бяха блъскани и малтретирани от група мародерстващи матрони от горните етажи, водени от плещестата съпруга на бижутера.

Удобно разположен на балкона на Шарлът, Лейнг наблюдаваше развоя на събитията. В компанията на красива жена и с питие в ръка, изпитваше приятна възбуда. Под тях, на деветия етаж, с пълна сила се вихреше детско парти. Родителите не правеха никакъв опит да обуздаят чедата си, дори ги поощряваха да вдигат колкото се може повече шум. След около половин час, подгрени от непрестанния приток на алкохол, решиха сами да поемат инициативата. Шарлът се смееше с глас, гледайки как през парапета се леят безалкохолни и плискат по покривите и стъклата на скъпите лимузини и спортни купета, паркирани на първите редове.

Оживената веселба се наблюдаваше от стотици зрители, излезли по терасите. За да не се посрамят пред публиката, родителите ставаха все по-разюздани. Ситуацията скоро излезе изпод контрол. Пияни деца се клатушкаха безпомощно напред-назад. Високо над тях, на 37-ия етаж, една адвокатка започна да крещи яростно, разгневена от щетите по откритата си спортна кола, чиито черни кожени седалки бяха целите покрити от топящ се сладолед.

Цареше същинска карнавална атмосфера. Това поне бе някаква промяна, помисли си Лейнг, на фона на вечно скованите междусъседски отношения. Неспособни да се удържат, двамата с Шарлът се присъединиха към смеха и овациите, сякаш бяха публика в импровизиран аматьорски цирк.

Тази вечер се състояха удивителен брой партита. Те обичайно се провеждаха само през уикендите, но сега, макар да бе едва сряда, всеки изглеждаше ангажиран в една или друга веселба. Телефоните звъняха непрестанно и Шарлът и Лейнг получиха покани за не по-малко от шест различни купона.

— Трябва да си оправя прическата. — Шарлът го улови за ръка, почти като в прегръдка. — Какво точно празнуваме?

Въпросът го учуди и той я притегли закрилнически към себе си.

— Един господ знае. Но не е нищо, свързано с игри и забави.

Ричард Уайлдър също бе сред кандидат-домакините, но те единодушно му отказаха.

— Защо всъщност не приехме? — попита тя, още с ръка върху слушалката. — А и той сякаш не очакваше друг отговор.

— Семейство Уайлдър живеят на втория етаж — поясни Лейнг. — Нещата там може доста да загрубеят…

— Робърт, не бива да обобщаваме така.

Докато тя говореше, телевизорът зад гърба й предаваше репортаж за затворнически бунт. Звукът бе намален и между краката й потрепваха безмълвните образи на промъкващи се пазачи и полицаи и на барикадирани килии. На връщане към своя апартамент Лейнг обърна внимание, че всички гледат телевизорите си без звук. За първи път вратите бяха оставени открехнати и по екраните се виждаха все същите картини, докато хората влизаха и излизаха отвсякъде като у дома си.

Тези интимности обаче се простираха само в границите на всеки отделен етаж. Отвъд тях поляризацията на сградата набираше сила. Лейнг откри, че запасите му от напитки са привършили, и взе асансьора до мола на десетия етаж. Както и очакваше, търсенето на алкохол бе в разгара си и пред магазина се виеха дълги опашки от нетърпеливи клиенти. Той забеляза сестра си близо до касите и я помоли да вземе и неговите покупки. Тя без колебание му отказа, след което продължи енергичното си порицание на щуротиите от следобеда. Явно по някакъв начин го държеше отговорен за тях, асоциираше го с Ричард Уайлдър и неговите хулигани.

Докато чакаше да му дойде редът, Лейнг забеляза нещо, наподобяващо наказателна акция на жителите от горните етажи. Голяма група от тях пристигна във войнствено настроение и влезе в басейна, където започна боричкане във водата, пиене на шампанско върху надуваеми дюшеци и пръскане на хората, излизащи от съблекалните. Сред тях беше и собственичката на удавената афганска хрътка. Възрастният спасител направи неуверен опит да ги усмири, но бързо се отказа и се оттегли в кабинката си зад трамплините.

Асансьорите бяха изпълнени с агресивно побутване и ръчкане с лакти. Пътниците натискаха бутоните както им попадне и шахтите кънтяха от блъскането по вратите на чакащите по етажите. Мъчейки се да стигнат до своето парти на 27-ия етаж, Лейнг и Шарлът бяха повикани на третия, където се озоваха в компанията на трима пияни пилоти. С бутилки в ръце, те вече от половин час се опитваха да се качат на десетия етаж. Единият от тях прегърна свойски Шарлът през кръста и почти успя да я завлече в малкия киносалон до училището. Той по принцип бе предназначен за детски прожекции, но сега излъчваше частна програма от порнографски филми, един от които очевидно заснет в сградата, с наети на място изпълнители.

Домакин на партито на 27-ия етаж бе Ейдриън Талбът, леко женствен, но инак симпатичен психиатър от медицинския факултет. За първи път през този ден Лейнг започна да се отпуска. Веднага му направи впечатление, че всички гости са от околните апартаменти. Лицата и гласовете им бяха успокояващо познати. В известен смисъл, както сам отбеляза пред Талбът, те бяха като жители на едно село.

— По-скоро членове на един клан — отвърна Талбът. — Населението на този блок съвсем не е така хомогенно, както изглежда на пръв поглед. Скоро ще отказваме дори да говорим с някой извън своя анклав. Впрочем — добави той, обръщайки се към компанията — днес ми счупиха предното стъкло с една хвърлена бутилка. Дали ще мога да си преместя колата при вашите?

Като квалифициран медик, Талбът имаше право да паркира в непосредствена близост до сградата. Самият Лейнг, вероятно предусетил рисковете на подобна привилегия, никога не се бе възползвал от нея. Молбата на психиатъра получи незабавно одобрение от присъстващите — никой член на клана не можеше да отхвърли подобен апел за солидарност.

Купонът пожъна небивал успех. За разлика от повечето сбирки в сградата, на които благовъзпитаните гости просто висяха наоколо, разменяйки професионални клюки, след което неусетно се изнизваха, тук цареше неподправена приповдигнатост, атмосфера на истинска възбуда. До половин час всички жени бяха пияни — мярка, която Лейнг открай време ползваше, за да преценява настроението на партитата.

Когато направи комплимент на Талбът по този повод, психиатърът отвърна уклончиво.

— Вярно, във въздуха витае нещо, но дали то е свързано със светла радост и любов към ближния? По-скоро обратното, бих казал.

— Не си ли притеснен?

— По-малко, от колкото би следвало, но по някаква причина това май важи за всички ни.

Дружески разменените реплики дойдоха като предупреждение за Лейнг. Той се вслуша в разговорите наоколо и остана поразен от пълния размах на антагонизма, от враждебността, насочена към хората, живеещи в други части на небостъргача. Злонамереният хумор, охотата, с която се приемаше всяка пиперлива история за мързела и простотията на обитателите от долните етажи и за арогантността на онези от горните, имаха цялата острота на расова омраза.

Но точно както бе изтъкнал Талбът, това не го притесняваше особено. Той дори изпитваше грубовата наслада да се присъединява към разговорите и да гледа как обичайно предпазливата Шарлът Мелвил обръща чашките една подир друга. Алкохолът поне бе средство, което можеше да спомогне за близостта им.

И все пак в края на партито пред вратата на асансьора на 27-ия етаж се случи дребен, но неприятен инцидент. Вече минаваше десет часа, но цялата сграда бе обхваната от оживление. Хора влизаха и излизаха от апартаментите, викаха по стълбищата като деца, отказващи да си легнат. Объркани от непрестанното натискане на бутоните, асансьорите бяха блокирали и тълпи от нетърпеливи пътници изпълваха фоайетата. Макар следващата дестинация на гостите на Талбът да бе съвсем близо — купон при един съставител на речници от 26-ия етаж, те категорично отказваха да слязат пеша. Дори Шарлът, опряла се с щастливо и пламнало лице на ръката на Лейнг, се присъедини към общата еуфория и взе да думка с корави юмручета по вратата на асансьора.

Когато той най-сетне пристигна, вратите се отвориха, разкривайки самотната, кльощава фигура на една неврастенична млада масажистка, която живееше с майка си на петия етаж. Лейнг незабавно я разпозна като една от „бродягите“, с които изобилстваше небостъргачът — отегчени домакини и неомъжени жени, които прекарваха голяма част от времето си във возене по асансьорите и кръстосване на дългите коридори на огромната сграда, мигрирайки до безкрайност в търсене на промяна или вълнуващо преживяване.

Разтревожена от пияната тълпа, напираща насреща й, масажистката излезе от унеса си и натисна наслуки един бутон. Олюляващите се гости нададоха дружни викове и насмешки, за секунди я измъкнаха от кабината и я подложиха на закачлив разпит. Превъзбудената съпруга на един статистик дори кресна на злощастното момиче с пронизителен глас, пресегна се през първата редица инквизитори и й зашлеви шамар.

Лейнг се отдели от Шарлът и пристъпи напред. Настроението на компанията, макар и неприятно, трудно можеше да се вземе на сериозно. Съседите му наподобяваха група неопитни статисти, играещи сцена на линчуване.

— Ела, ще те изпратя до стълбището. — Той прегърна масажистката през крехките рамене и се опита да я отведе, но бе възпрян от хор недоволни викове. Жените сред гостите зарязаха половинките си и започнаха да налагат момичето където сварят. Лейнг се предаде, отстъпи назад и остана да гледа как жертвата преминава през мелачката от юмруци, преди най-сетне да бъде оставена да изчезне надолу по стълбите. Рицарският порив и здравият му разум не можеха да се мерят с тази шайка от ангели отмъстителки на средна възраст. През ума му се стрелна дори мисълта, че е по-добре да внимава, ако не иска съпругата на някой борсов посредник да го скопи със същата ловкост, с която реже банан за плодова салата.

Нощта премина шумно, с постоянно движение по коридорите, викове, звън на счупено стъкло и звуци от усилени докрай уредби, носещи се в тъмния въздух.