Джеймс Балард
Небостъргач (19)

19. Нощни игри

Вечерята скоро щеше да бъде сервирана. Седнал на своя балкон на 25-ия етаж, Робърт Лейнг разбърка тлеещата жар на огъня и поднесе към нея откъсната страница от телефонен указател. Яркият пламък освети красивите плешки и гърди на овчарката, която се въртеше върху шиша. Той методично намаза прегорялата кожа със събраната мазнина, която бе подправил с чесън и билки. Искрено се надяваше, че Алис и Еленор Пауъл, които лежаха редом върху матрака, ще оценят усилията му.

— Има едно правило в живота — промърмори сам на себе си. — Щом ти мирише на чесън, значи всичко е наред.

И действително поне за момента нещата изглеждаха напълно задоволителни. Кучето бе почти опечено, а обилното ядене щеше да се отрази добре на двете жени. Напоследък постоянната липса на храна ги бе направила уморени и раздразнителни дотолкова, че дори не се впечатлиха от ловкостта и куража, с които бе уловил едрото животно, да не говорим за тежкия труд по дрането и изкормянето му. Дори се оплакаха от нервното му скимтене, докато Лейнг разгръщаше готварската книга за напреднали, открита в съседен апартамент. Той дълго обмисля как най-добре да сготви кучето и съдейки по усърдното му треперене, то бе напълно съпричастно с проблема, сякаш знаеше, че като един от последните домашни любимци, останали в небостъргача, заслужава подобаващо кулинарно усилие.

Мисълта за седмиците глад, които предстояха, за миг разстрои Лейнг и той наново сръчка огъня. Може би на долните нива бе останал още дивеч, но той никога не дръзваше да слезе по-ниско от 20-ия етаж. Вонята от плувния басейн на десетия бе твърде смущаваща и изпълваше всяка асансьорна шахта и вентилационен отвор. Един-единствен път през последния месец се бе спуснал чак до мола, и то за да изиграе ролята на добър самарянин за Антъни Роял.

Лейнг бе открил умиращия архитект, докато сечеше дърва за огън във фоайето на 25-ия етаж. Тъкмо измъкваше една старинна тоалетка от вече ненужната барикада, когато Роял падна през образувалия се отвор и едва не го повали на земята. Върху гърдите му имаше малка рана, от която цялата му бяла куртка бе покрита с алени петна под формата на длани — той ги бе направил сам, маркирайки своята самоличност с тези отпечатъци на предстоящата си смърт. Очевидно береше душа — очите му бяха разфокусирани, а костите на челото му изпъкваха през изопнатата кожа. По някакъв начин бе успял да стигне дотук от 40-ия етаж и като бълнуваше несвързано, продължи да се клатушка надолу по стълбите, отчасти подкрепян от Лейнг. Щом двамата се озоваха в мола, смрадта на гниеща плът ги блъсна с такава сила, че Лейнг отначало предположи, че някой скрит склад за месо се е пропукал под напора на своето разлагащо се съдържание. Устата му се наля със слюнка и тъкмо се канеше да зареже Роял и да хукне да го търси, когато последният, с почти затворени очи, го сграбчи за лакътя и му посочи към плувния басейн.

В жълтата светлина, отразявана от мръсните плочки, пред тях се простираше огромна погребална яма. Водата отдавна се бе оттекла, но наклоненото дъно бе покрито от черепите, костите и разчленените останки на десетки разлагащи се трупове. Струпани в безредие един връз друг, те лежаха като посетители на претъпкан плаж, застигнати от внезапна чума.

Потресен не толкова от гледката на обезобразените, оглозгани от кучета останки на своите бивши съседи, колкото от вонята, Лейнг извърна лице. Роял, от своя страна, вече не се нуждаеше от него и като отхлаби отчаяната хватка, в която го бе държал през време на дългото спускане, се повлече покрай редицата съблекални към стъпалата в плиткия край на басейна, сякаш се надяваше да си намери по-удобно място в това последно убежище.

* * *

Лейнг се приведе над огнището и прободе с шиш единия бут на овчарката, за да провери дали е добре опечена. Съчетанието от студения вятър, носещ се покрай фасадата на небостъргача, и спомена за ямата на смъртта го караше да потръпва. На моменти дори подозираше, че част от живущите на долните нива, под напора на постоянните лишения и дискриминация, са прибягнали до канибализъм — плътта на много от труповете изглеждаше изрязана с хирургическо умение.

— Робърт…! Какво правиш там…? — киселият глас на Алис го изтръгна от унеса. Той избърса ръце в престилката и се втурна в стаята.

— Всичко е наред. Вечерята е почти готова — отвърна с инфантилния глас, с който успокояваше по-несхватливите малчугани по време на практиката си в детската болница. Тонът му изцяло се разминаваше с интелигентните, отегчени погледи на двете жени в леглото.

— Опуши целия апартамент — упрекна го Еленор. — Да не би пак да изпращаш димни сигнали?

— Не, не… Просто изгорих няколко телефонни указателя. Сигурно е имало пластмаса в хартията.

Алис поклати недоволно глава.

— Ами батериите на Еленор? Откога обещаваш да й намериш нови? Как ще си пише рецензиите без тях?

— Да, знам… — Лейнг сведе взор към угасналия екран на портативния телевизор, поставен на пода до Еленор. Затрудняваше се да намери отговор — въпреки всичките му усилия и последните годни батерии в сградата бяха изчерпани.

— Знаеш ли, с Алис тъкмо обсъждахме дали не е време да се изнесеш в друг апартамент — подхвърли Еленор. Тя отново бе разчоплила раната на китката си и мамеше с нея котката, която я наблюдаваше лакомо от ъгъла.

— Какво? — изсмя се пресилено Лейнг, без да бъде сигурен дали пантомимата не е взела сериозен обрат.

Обичайната бавна усмивка обаче не се разля по устните на Еленор. Двете жени лежаха една до друга толкова плътно, че почти изглеждаше, че се сливат помежду си. Дори когато на редки интервали им носеше храна, той вече не знаеше чии телесни потребности удовлетворява. Те деляха постелята привидно заради топлината и сигурността, но Лейнг подозираше, че същинският им мотив е съвместният контрол над действията му. Естествено, физическото им оцеляване изцяло зависеше от него и в замяна на грижите те не пропускаха да задоволяват личните му нужди. Сделката го устройваше идеално, точно както го устройваше да има и двете в леглото наведнъж — така бе изправен само срещу един набор от хленчещи претенции, един репертоар от невротични игри.

Допадаше му да вижда как старият дух на Еленор се възражда. И двете жени страдаха от сериозно недохранване, но го насърчаваше фактът, че когато се чувстваха достатъчно добре, го третираха като чифт гувернантки в домакинството на богат мъж, глезеха го като опърничаво и разглезено дете. Понякога му се приискваше да доведе тази пантомима до логичния й завършек, да се преструва, че всъщност господарките са те, а той е техният презрян роб. Именно тази роля му помогна да отърве кожата, когато веднъж развилняла се банда жени, водени от госпожа Уайлдър, нахлу в апартамента. Щом видяха, че е просто пленник на Еленор и Алис, подложен на всячески унижения, те го оставиха на мира и си тръгнаха. От друга страна, може би бяха по-наясно от него какво всъщност се случва.

Какъвто и да бе отговорът, за момента Лейнг бе свободен да живее в своя интимен семеен кръг — първият, който бе имал от детството си насам. Ситуацията му даваше прекрасна възможност да изследва самия себе си, а силният елемент на непредсказуемост държеше всички нащрек. Докато в един момент се умилкваше край гърдите на жените, в следващия той можеше да озверее и те му се възхищаваха за това. Също бе скътал настрана солиден запас от ампули с морфин и възнамеряваше постепенно да ги пристрасти към опияняващия еликсир. Това щеше да увеличи зависимостта им от него и отново да наклони везните на властта в негова полза. По ирония на съдбата, едва тук, в небостъргача, бе открил първите си пациенти.

По-късно, след като разряза кучето и сервира на жените обилни, но не твърде разточителни порции, той седна на балкона с гръб, опрян върху парапета, и поразсъждава върху добрия си късмет. Преди всичко вече нямаше никакво значение как ще се държи, на какви своенравни импулси ще се поддаде, кои перверзни пътеки ще реши да следва. Съжаляваше, че Роял бе загинал, защото се чувстваше задължен на човека, спомогнал за проектирането на небостъргача и направил възможно всичко това. Странно, че архитектът му се бе сторил обзет от вина преди смъртта си.

Лейнг махна покровителствено на Алис и Еленор, които седяха на матрака с поднос върху коленете и ядяха от една и съща чиния. Той самият довърши своето парче тъмно, пропито с аромат на чесън месо и плъзна поглед по фасадата на небостъргача. Всички етажи тънеха в мрак и това му допадаше. Привързаността му към двете жени бе истинска, както и гордостта, че ги поддържа живи, но това по никакъв начин не влияеше върху новопридобитата му свобода.

Като цяло, животът в небостъргача се бе отнесъл благосклонно към него. Нещата все повече се връщаха в нормалното си русло и той вече дори се замисляше за факултета. Можеше още утре да се отбие в отдела по физиология, да поеме някоя група студенти. Но преди всичко трябваше да се приведе в приличен вид. Наскоро бе забелязал две съседки да метат коридора. Нищо чудно дори да успееха да пуснат някой асансьор. Също щеше да е добре да завладее и втори апартамент, да го разчисти от барикадите и да започне да го обзавежда. Отново му мина през ум заплахата на Еленор да го прогонят и перспективата дори му достави тръпка на тайно удоволствие. Щеше да се наложи да измисля нови неща, с които да спечели тяхното благоволение.

Но всичко това, както и морфинът, който щеше да им дава в нарастващи дози, бе само началото, тривиална прелюдия към истинските вълнения, които предстояха. Усещайки как те се надигат у него, Лейнг се облакъти върху перилата.

Вече се мръкваше и догарящите въглени светеха в сумрака. Силуетът на едрото куче върху шиша приличаше на летяща фигура на обезобразен човек, извисяваща се с огромна енергия в нощното небе, с искри от жарава, обсипали кожата му като скъпоценни камъни.

Лейнг погледна съседния небостъргач отвъд ширналия се паркинг. Явно имаше някаква повреда в електрозахранването, защото всички прозорци на седмия етаж бяха угаснали. Зад тях сновяха лъчи на фенерчета, маркирайки първите объркани опити на обитателите да открият истинската си същност. Лейнг ги наблюдаваше с доволство, готов да ги приветства в новия им свят.