Джеймс Балард
Небостъргач (15)

15. Вечерната забава

Сгъстяващият се мрак постепенно поглъщаше грамадната сграда. Както обикновено в този час, тя бе тиха, сякаш всичките й обитатели преминаваха някаква гранична зона. Само на покрива тихо проскимтяваха кучета. Роял духна свещите в трапезарията и се отправи по стълбите към горния етаж на мезонета. Далечните светлини на съседните небостъргачи играеха по хромираните лостове на машината за упражнения и изглеждаше, че те се движат нагоре-надолу като стълбове живак, регистриращи промените в психологическото състояние на живущите под него. Отвън тъмнеещият покрив бе буквално побелял от силуетите на стотици гларуси. Те сновяха напред-назад и пляскаха с криле, мъчейки се да намерят място за кацане по асансьорните помещения и балюстрадите.

Роял ги изчака да го заобиколят, като леко отблъскваше с бастуна по-любопитните човки от краката си. Усещаше как отново го обзема спокойствие. Ако жените и останалите членове на неговия топящ се антураж бяха решили да го напуснат, толкова по-добре. Тук, в тъмнината, сред крясъците на гларусите и скимтенето на кучетата се чувстваше като у дома си. И повече от всякога бе убеден, че именно неговото присъствие е привлякло птиците.

Бавно си проправи път между рояка от пернати към портите на детската площадка. Кучетата, вързани за скулптурните фигури, го познаха и взеха да джафкат и да опъват каишките си. Тези ретрийвъри, пудели и дакели представляваха сетните останки от стотината домашни любимеца, обитавали някога горните етажи на небостъргача, и бяха държани тук като стратегически хранителен резерв. Той обаче се бе погрижил към него да се прибягва рядко, защото кучетата формираха личната му ловна глутница. Той щеше да я пази за последната, решителна конфронтация, когато щеше да я поведе към дълбините на сградата, разтваряйки пътьом прозорците, за да пусне птиците в барикадираните апартаменти.

Кучетата се заумилкваха в краката му, заплитайки поводите си един в друг. Дори бялата немска овчарка, неговият любимец, се мяташе нервно. Той понечи да го успокои, прокарвайки длан по лъскавата му, макар и още окървавена козина. Едрото животно го блъсна с тялото си, карайки го да се препъне в празните купички за храна.

Докато възвръщаше равновесието си, чу гълчава от гласове да се надига откъм централното стълбище, на трийсетина метра зад него. Светли лъчи прорязаха мрака — цяла процесия от фенерчета, които подплашиха птиците и ги накараха да се вдигнат в небето. От портативен касетофон свиреше гръмка музика, примесена с потропването на дървени палки. Скоро пред очите му се изсипа голяма група негови съседи от горните етажи, водена от Пангборн. Те оформиха неправилен кръг върху бетонната площадка, готвейки се да отпразнуват някакъв скорошен триумф. Явно без знанието и одобрението на Роял бяха предприели рейд към долните нива.

Гинекологът, в състояние на силна възбуда, махаше с ръка на последните изостанали да побързат, подобно на побъркан разпоредител. От устата му се носеха същите нечленоразделни пъшкания и стенания, които Роял бе принуден да слуша от седмици насам. Те звучаха като неандерталски брачен зов, но всъщност бяха интерпретации на звуците на новородени, които Пангборн неуморно анализираше на своя компютър — сега вече подети и от неговите последователи. Още преди десетина дни Роял бе забранил употребата им, подразнен от непрестанната какофония откъм помещенията на жените, която му пречеше да седи в своя мезонет и да мисли за птиците. Пангборн обаче бе започнал да провежда обучителни сесии на собствена територия, в апартамента на отсрещния край на покрива, където пускаше записите си пред смълчаната аудитория, насядала в полукръг на пода. Дружните им занимания бяха орална емблема на растящия авторитет на гинеколога.

Сега, вече напуснали Роял, те даваха пълен отдушник на всичко научено, пъшкайки и скимтейки като група слабоумни майки, имитиращи родилните травми на своите чеда.

Докато изчакваше подходящия момент да се появи на сцената, Роял придърпа немската овчарка в сенките. За пръв път се радваше, задето не носи бялата си куртка за сафари — сега тя щеше да го издаде начаса.

Групата бе довела със себе си и двама „гости“ — счетоводител от 32-ия етаж с превързана глава и късоглед метеоролог от 27-ия. Направи му впечатление, че жената, носеща касетофона, е не друга, а собствената му съпруга Ан. С размъкнати дрехи и разчорлена коса, тя първо увисна на рамото на Пангборн, а после взе да обикаля кръга от фенерчета като пияна проститутка, правейки заплашителни жестове към пленниците.

— Дами, моля ви… Всяко нещо по реда си. — Гинекологът разпери тънките си като клечки пръсти под играещите светлини. Разглобеният бар бе изправен отново и край него изникнаха маса и два стола. Гостите бяха накарани да седнат на тях. Счетоводителят постоянно оправяше провисващата превръзка на главата си, сякаш се плашеше, че могат да го накарат да играе на сляпа баба. Метеорологът само примигваше зад дебелите лещи на очилата си, мъчейки се да се ориентира в обстановката. Участниците в забавата до един бяха познати на Роял — гледайки лицата им, почти можеше да си представи, че присъства на някой от многобройните коктейли, проведени на същото място през изминалото лято. Същевременно имаше чувството, че присъства на началното действие на стилизиран спектакъл, в който цял ресторант е сведен до една-единствена маса, на която обреченият герой бива изтезаван от ансамбъл сервитьори, преди да бъде изпратен на неминуемата си смърт.

Домакините на партито явно бяха започнали да се наливат дълго преди започването му. Жената на бижутера в дългото си кожено палто, Ан със своя касетофон, Джейн Шеридан, размахваща шейкър за коктейли — всички те залитаха в такт с някаква умопомрачена музика, която единствено Роял бе неспособен да чуе.

Пангборн отново призова към тишина.

— А сега — рече, щом глъчта поутихна — нека позабавляваме гостите си. Те изглеждат отегчени. На какво ще играем тази вечер?

От тълпата се разнесоха различни предложения.

— На ходене по дъска!

— На астронавти, докторе!

— На училище по летене!

— Май най-много ми допада училището по летене… — Гинекологът се обърна към гостите: — Знаехте ли, че имаме такова училище тук? Не…?

— И че сме решили да ви дадем няколко безплатни урока — вметна Ан Роял.

— Един безплатен урок — поправи я Пангборн и всички се изкискаха. — Но повече не са и нужни, нали, Ан?

— Да, курсът ни е удивително ефективен.

— И още от първия път е без инструктор.

Водени от вдовицата на бижутера, неколцина от компанията вече влачеха ранения счетоводител по корем към парапета, като се препъваха в окървавения бинт, размотаващ се от главата му. Към плещите на жертвата бяха прикрепени две опърпани крилца, част от детско ангелско костюмче. Крясъците и сумтенето започнаха наново.

Роял дръпна повода на съпротивляващата се овчарка и излезе от укритието си. Погълнати от предстоящата екзекуция, останалите дори не го забелязаха.

— Пангборн… — извика той толкова непринудено, колкото можеше. — Доктор Пангборн…!

Шумът секна за миг. Лъчите на фенерчетата се замятаха в тъмнината, осветиха копринените ревери на смокинга му, отразиха се от очите на бялата овчарка, мъчеща се да избяга между краката му.

— Училище по летене! Училище по летене! — поднови се мрачното скандиране. При вида на тази неуправляема пасмина Роял почти можеше да повярва, че е заобиколен от тълпа полудиви деца. Зоопаркът се беше разбунтувал срещу своя гледач.

Чул гласа на Роял, гинекологът пусна пленника, чиято превръзка тъкмо бе поправил със заучено движение. Избърса ръце в панталоните си и тръгна към него, като пародираше собствената му небрежна походка. Но очите му изучаваха лицето на съперника с чисто професионално любопитство, сякаш преценяваха минималния брой нерви и мускули, които трябва да се изрежат, за да се коригира това изражение на твърда решимост.

Скандирането изпълни въздуха. Лъчите светлина се подрусваха в такт с него, забиваха се в лицето на Роял. Той изчака търпеливо гълчавата да утихне. Когато Ан се откъсна от множеството и се затича към него, вдигна хромирания бастун, готов да я удари. Тя спря на две-три крачки, ухили се и запретна дългата си пола в предизвикателен жест. Присъстващите нададоха нова канонада от родилни викове.

— Внимавай, Роял! — извика предупредително вдовицата на бижутера. — Уайлдър е тук!

Стреснат от името, той отстъпи назад и разсече мрака с бастуна си. Ярките точки на фенерите го заслепяваха, хвърляха безразборни сенки от преобърнатите столове по бетонния покрив. В очакване Уайлдър да му се нахвърли изотзад, се подхлъзна върху една прогизнала тента и се омота в повода на кучето.

Наоколо се разнесе смях. Той положи усилие да се овладее и отново вдигна лице към Пангборн. Но гинекологът се обърна и се отдалечи с пренебрежително махване с ръка. В жеста нямаше враждебност, само окончателно отхвърляне. Сноповете светлина също се лашнаха встрани и всички се върнаха към далеч по-сериозната задача да изтезават двамата си гости.

* * *

Роял ги наблюдаваше отдалеч как се препират над пленниците. Конфронтацията му с Пангборн бе приключила — или по-точно казано, никога не се бе състояла. Една елементарна уловка го бе подвела, хвърляйки го в несигурност дали действително се бои от Уайлдър, или не. В известен смисъл унижението му беше справедливо. Сега гинекологът бе човекът на деня. Никой зоопарк нямаше да оцелее дълго с Пангборн в ролята на гледач, но той поне можеше да предостави на питомците порцията насилие и жестокост, от която се нуждаеха, за да оцелеят.

Какво пък, психопатите бяха добре дошли да завземат властта. И без това те единствени разбираха случващото се. Без да изпуска каишката на кучето, Роял го остави да го повлече към безопасния мрак на детската площадка.

Белите форми на птиците изпълваха всеки перваз и парапет. Той се вслуша в скимтенето на кучетата. Вече нямаше с какво да ги нахрани. Френските прозорци на мезонета му отразяваха кръжащите гларуси като дверите на таен павилион. Той щеше да се оттегли в апартамента си, да се барикадира в него, вземайки може би само госпожа Уайлдър за прислужница. И от това сетно обиталище в небесата, щеше да господства над небостъргача.

Роял тръгна напосоки сред скулптурните фигури, като отвързваше каишките на кучетата. Едно по едно, те се впускаха в мрака, докато накрая останаха само той и птиците.