Джеймс Балард
Небостъргач (13)

13. Телесни белези

След двайсетина минутно забавяне заради спречкване на един от провинциалните гранични пунктове, асансьорът се придвижи от 16-ия до 17-ия етаж. Изтощен от дългото чакане, Уайлдър излезе във фоайето и се заоглежда за място, където да хвърли опаковките с храна за животни. Зад гърба му данъчните консултанти и телевизионните шефове стояха вкопчени в куфарчетата си, без да се поглеждат, забили очи в графитите, покриващи стените на кабината. Покривът от неръждаема стомана бе махнат и бездънната шахта се издигаше над тях, излагайки главите им на милостта на всеки, въоръжен с подходящ метателен снаряд.

Още трима души слязоха заедно с Уайлдър и скоро се изгубиха зад барикадите, опасали мъждиво осветените коридори. Когато достигна апартамента на Хилман, се оказа, че жилището е здраво залостено. Отвътре не долиташе никакъв звук от движение. Той опита да насили резетата, но без успех. Тъкмо предположи, че семейството трябва да се е изнесло, намирайки подслон при приятели, когато от антрето се разнесе тихо стъргане. Уайлдър притисна ухо до вратата и чу как госпожа Хилман тихо нарежда, влачейки същевременно по пода някакъв тежък предмет.

След продължителни почуквания и увещания, при които бе принуден да възприеме собствения й жалостив тон, той най-сетне получи заветния достъп. Пред погледа му се разкри огромна барикада от мебели, кухненски уреди, книги, дрехи и всевъзможни предмети — същински умален модел на общинско сметище.

Хилман лежеше върху матрак в спалнята. Главата му бе превързана с ленти от разкъсана официална риза, през които върху възглавницата се процеждаше кръв. Щом чу, че някой влиза, веднага се пресегна към парчето балконски парапет, въргалящо се на пода до него. Той бе една от първите изкупителни жертви, набелязани за нападение — безцеремонното му и независимо държане го превръщаше в естествена мишена. Опитът му да си пробие път през защитата на един от горните етажи бе завършил с удар по темето с трофейна статуетка от телевизионно предаване, след което Уайлдър го бе отнесъл на ръце до апартамента му и бе прекарал цяла нощ в грижи за него.

Лишена от закрилата на своя мъж, госпожа Хилман зависеше изцяло от Уайлдър — ситуация, която в значителна степен го устройваше. По време на катераческите му експедиции тя чезнеше от тревоги по него, като загрижена майка за вятърничавото си дете, но щом се появеше отново, напълно забравяше кой е.

Сега нетърпеливо го задърпа за ръкава, за да го откъсне от ложето на Хилман. Беше по-загрижена за състоянието на барикадата си, отколкото за своя съпруг и застрашителните смущения в зрението му. Отбранителното съоръжение бе погълнало почти всички движими вещи в жилището и Уайлдър трябваше да прекарва няколкото си часа сън преди разсъмване в едно кресло, частично вградено в конструкцията. Често я чуваше как снове наоколо в тъмното, добавяйки по някой дребен предмет — книга, грамофонна плоча, кутия с бижута. Веднъж дори се събуди, за да установи, че е използвала част от левия му крак. Ако решеше да излезе, достигането на входната врата му отнемаше около половин час.

— Какво има пак? — попита я раздразнено Уайлдър. — Защо ми дърпаш ръката?

Очите й гледаха жадно плика с храна за домашни любимци, който все още беше у него поради липса на място, където да го остави. По някаква причина не му се щеше той също да затъне в барикадата.

— Почистих заради теб — рече тя с известна гордост. — Така ти харесва повече, нали?

— Да, разбира се… — хвърли снизходителен взор наоколо той. Всъщност не забелязваше особени промени, а и ако зависеше от него, предпочиташе жилището да е мръсно.

— Какво е това? — посочи пазарската торба тя и го сръчка игриво в ребрата, сякаш хванала малкия си син да й подготвя таен подарък. — Донесъл си ми изненада!

— Остави ме на мира — отблъсна я грубо той, като едва не я събори на пода. Изпитваше смътно удоволствие от тези абсурдни ритуали, докосващи нива на интимност, които бяха невъзможни с Хелън. Колкото по-нависоко се изкачваше в сградата, толкова по-свободен се чувстваше да играе подобни игри.

Госпожа Хилман все пак успя да измъкне пакет с кучешки бисквити — дребното й тяло бе удивително повратливо — и се вторачи в добре охраненото гонче върху етикета. Както тя, така и съпругът й бяха слаби като невестулки. В пристъп на щедрост Уайлдър й подаде и консерва котешка храна.

— Може да си накисвате бисквитите в джин — знам, че някъде имате скътана бутилка. Ще се отрази добре и на двама ви.

— Хайде да си вземем куче! — Уайлдър смръщи вежди при предложението и тя пристъпи изкусително към него, опирайки длани в масивните му гърди. — Едно кученце, Дики, моля те…

Той опита да се отскубне, но похотливият й, мрънкащ тон и натискът на пръстите й върху зърната му го смутиха. Неочакваната им сексуална вещина накара някаква скрита струна у него да затрепти. Хилман, с окървавената официална риза, омотана като чалма на главата му, ги гледаше с безизразно, лишено от цвят лице. С неговото увредено зрение, помисли си Уайлдър, целият апартамент навярно му изглеждаше пълен с прегръщащи се двойки. Той се престори, че я милва, прокарвайки от любопитство ръце по дребните й като ябълки бутчета, за да провери как ще реагира раненият мъж. Последният обаче дори не трепна и той престана с ласките, виждайки, че тя открито им отвръща. Нивата, но които му се щеше да се развиват отношенията им, бяха съвсем други.

— Дики, аз знам защо дойде да ме спасиш… — Госпожа Хилман го следваше около барикадата, без да изпуска ръката му от своята. — Ти ще ги накажеш, нали?

Това беше друга тяхна игра. „Спасението“ в нейните представи се състоеше в това „те“, тоест жителите на всички етажи под 17-ия, да бъдат накарани да се строят в безкрайна редица и да пълзят смирено в краката й.

— Ще ги накажа, не ще и дума — увери я той.

Гърбът му бе притиснат в барикадата, а острата брадичка на госпожа Хилман почиваше върху неговите гърди. Надали би се намерила по-абсурдна двойка, мина му през ума, която да имитира нежности между майка и син. Кимайки усърдно пред перспективата за отмъщение, тя се пресегна към камарата зад него и улови някакъв дълъг предмет. Щом го измъкна докрай, Уайлдър с удивление установи, че това е ловна пушка. Докато я вземаше от ръцете й, тя му се усмихна насърчително, сякаш очакваше, че ей сега ще излезе в коридора и ще гръмне първия срещнат. Той провери цевите и видя, че и в двете има патрони.

Едва сега му хрумна, че в сградата навярно се намират стотици огнестрелни оръжия — от ловни и спортни пушки до бойни пистолети и лъскави дамски револверчета. Но досега, въпреки епидемията от насилие, не бе произведен нито един изстрел и Уайлдър прекрасно знаеше защо. Той самият никога нямаше да стигне дотам да използва тази двуцевка дори ако бе изправен пред смъртна опасност. Между жителите в небостъргача съществуваше негласно разбирателство, че всички противоречия помежду им ще се разрешават само с физически средства.

Затова сега тикна пушката обратно в барикадата и блъсна госпожа Хилман в гърдите.

— Хайде махай се оттук, върви да се спасяваш сама…

В отговор на полушеговитите й, полуискрени протести, започна да я замеря с кучешки бисквити, които се пръскаха по голия под. Харесваше му да я тормози, да я унижава пред безполезния й съпруг. Едва накрая, когато тя сломена се оттегли към кухнята, й даде торбата с храна. Вечерта напредваше по забавен начин и със сгъстяването на мрака Уайлдър нарочно се държеше все по-свободно и дебелашки, като гимназист хулиган, забавляващ се с подпийналата си класна.

Той остана в апартамента на семейство Хилман до два часа през нощта. Тишината се разкъсваше от спорадични инциденти, но техният брой определено намаляваше, а това го тревожеше, защото възходът му в сградата зависеше от възможността да се предлага като агресивен уличен боец на една или друга воюваща групировка. Мащабът на конфликтите определено не бе същият както през изминалата седмица. С разпада на клановата структура формалните граници на зоните на влияние се бяха размили, отстъпвайки място на безброй малки анклави, състоящи се от по три или четири изолирани апартамента, които бяха много по-трудни за проникване и експлоатиране.

Госпожа Хилман и той седяха в хола, облегнали гърбове на две срещуположни стени, и даваха ухо на приглушените звуци около себе си. Жителите на небостъргача бяха като зверове в затъмнена зоологическа градина, лежащи редом в напрегнато мълчание, счепквайки се от време на време в кратки, но ожесточени схватки.

Непосредствените съседи на семейството — застрахователен брокер със съпругата си, двама счетоводители и един фармаколог, бяха апатични и неорганизирани. Уайлдър ги бе посещавал на няколко пъти, за да открие, че изгледите за доминация и лична изгода вече не ги възбуждат. Само най-явните прояви на ирационална враждебност бяха способни да стимулират задрямалите им съзнания. Собствените му престорени и непресторени изблици на ярост и ярките му фантазии за мъст ги изваждаха от вцепенението само за кратко.

Из цялата сграда беше в ход прегрупиране около по-радикалните и агресивни лидери. В часовете след полунощ зад барикадите от торби за боклук по фоайета и коридори заиграваха светлини на фенерчета. Отряди от по пет-шест души клечаха един до друг и си шепнеха заговорнически, като сватбари в очакване на разгулния момент, когато и те също ще могат да се впуснат в необуздана сексуална оргия.

Накрая Уайлдър напусна апартамента на 17-ия етаж и се отправи да вдига съседите на крак. Не след дълго седеше сред кръг от мъже, въоръжени с импровизирани копия и тояги, с бутилки уиски, търкалящи се в краката им. Макар почти да не бяха яли през последните дни, те се отнасяха скептично към плановете му за пореден мародерски набег. За да разсее страховете им от жителите на горните етажи, Уайлдър ловко си играеше с въображението им. За сетен път в ролята на жертвен козел влезе психиатърът Ейдриън Талбът, когото той обвини в посегателство над малко дете в една от съблекалните на басейна. Фактът, че това нямаше нищо общо с истината, само подсилваше вината му в техните очи. И все пак, преди да помръднат, те настояха да чуят за още по-вопиющи престъпления, сякаш въображаемото естество на перверзиите на психиатъра бе есенцията на тяхната привлекателност. По логиката на небостъргача най-невинните в каквато и да било простъпка се превръщаха в най-долните изверги.

* * *

Малко преди изгрев-слънце Уайлдър се озова на 26-ия етаж, след като се бе отделил от своя отряд, оставяйки го да опустошава за десети път жилището на Талбът. Търсенията му го отведоха до празен апартамент, някога обитаван от самотна жена и малкия й син. Той наскоро бе напуснат и никой не си бе дал труда да сложи катинар на вратата. Уморен след нощните буйства, Уайлдър я разби с ритник и влезе. Имаше нужда от място, където да преспи дългите дневни часове и да събере сили за вечерното си изкачване.

След като обиколи трите стаи, за да се увери, че никой не се крие в засада, започна да отваря шкафовете и да събаря съдържанието им на пода. Преди да си тръгне, собственичката бе направила вял опит да разтреби, събирайки детските играчки в гардероба на спалнята. Видът на изметените подове и акуратно прибраните завеси подразни Уайлдър. Той разхвърля чекмеджетата, обърна матраците на леглата и като последен щрих се изпика във ваната. Огледалата отразяваха едрата му фигура, с разкопчани панталони, разкриващи тежките гениталии. Той понечи да метне нещо по отражението си, но после установи, че видът на пениса му го успокоява. Щеше да е добре да украси с нещо тази бяла наденица, висяща в сумрака, може би с панделка, вързана на фльонга.

Сега, останал сам, Уайлдър отбеляза с доволство напредъка си. Дори гладът не го глождеше толкова остро при мисълта, че бе преодолял повече от половината път до върха. Земята едва се виждаше през прозорците — част от един свят, останал зад гърба му. А някъде горе Антъни Роял все така се перчеше с бялата си овчарка, без дори да подозира изненадата, която го очаква.

Призори собственичката на апартамента се появи и нахълта право в кухнята, където той почиваше — вече спокоен и отпуснат, удобно настанен на пода, с гръб, облегнат на кухненската печка, и с останки от храна, разхвърляни наоколо. В обичайното скривалище, под дъските на гардероба в спалнята, бе открил няколко консерви, както и две бутилки червено вино. Докато ги поглъщаше, се забавляваше с малък касетофон, намерен при детските играчки. Записваше пъшканията и оригванията си, а после ги прослушваше. Сам остана удивен от ловкостта, с която му се удаде да миксира лентата — дебелите му пръсти с напукани, почернели нокти сами натискаха копчетата, добавяйки втори, а после и трети дубъл върху първия.

Виното приятно бе замаяло главата му и той го размазваше с длан по широката си гръд, отправил благосклонен поглед към жената. Още с влизането тя се препъна в краката му и се вторачи в него, вдигнала уплашено ръка към гърлото си. В съзнанието му трепна смътен спомен, че тя някога се бе наричала Шарлът Мелвил — име, вече отделено от нея като номер върху фланелката на спринтьор, отвян от порив на вятъра. Знаеше, че е посещавал този апартамент и преди, виждал е тези играчки и мебелировката — макар сега диванът и креслата да бяха разместени, за да замаскират различните тайници.

— Уайлдър…? — Шарлът произнесе името тихо, сякаш неуверена, че го е улучила правилно. Тя и синът й бяха прекарали нощта три етажа по-горе, в апартамента на статистика, с когото бе станала близка. Едва призори, с утихването на бойните действия, се бе спуснала да прибере последните си хранителни запаси, преди да изостави жилището завинаги. Сега бързо се стегна и огледа критично плещестия мъж с оголени слабини, проснат като дивак сред отпадъците, с гърди, нашарени от червени ивици. Не изпитваше негодувание, нито гняв, а само фаталистично примирение с нанесените щети, неизбежни като силния мирис на урина откъм банята.

Неканеният гост изглеждаше полузадрямал и тя направи предпазлива крачка към вратата, но ръката му се протегна и я улови за глезена. Със замаяна усмивка Уайлдър се изправи и взе да обикаля около нея с високо вдигнат касетофон, сякаш се канеше да я халоса с него. Вместо това обаче го включи и с явна гордост й продемонстрира записа на пъшканията и оригванията си. Двамата кръжаха бавно из апартамента, като тя отстъпваше от стая в стая, а той я следваше плътно по петите.

Първия път, когато я удари, поваляйки я на пода в спалнята, се опита да запише стенанието й, но касетката заяде. Уайлдър внимателно освободи лентата, наведе се и я зашлеви отново и отново, докато най-сетне не успя да получи задоволителен резултат. Доставяше му удоволствие да я тероризира, да запечатва пресилените й, но все пак уплашени викове. По време на тромавия им полов акт върху матрака в детската стая също остави касетофона включен отстрани и после прослуша повторно краткото изнасилване, съпроводено от гневни пъшкания и шумно раздиране на дрехи.

Накрая, отегчен от игрите с тази жена и от звукозаписните си занимания, запокити машинката в ъгъла. Звукът на собствения му глас, колкото и да бе груб, внасяше елемент на дисонанс. Разговорите, независимо дали с Шарлът, или с когото и да било, му бяха досадни, сякаш думите придаваха погрешен смисъл на всичко.

След като тя пооправи тоалета си, двамата закусиха заедно на балкона, сядайки на масата с нелепа викторианска официалност. Шарлът дояде останките от консервирано месо, които бе намерила на кухненския под, а Уайлдър допи виното, като не пропусна да поднови шарките върху гърдите си. Изгряващото слънце затопляше голите му слабини и той се чувстваше като задоволен съпруг, седнал с жена си на терасата на някоя вила високо в планината. В наивно желание да й намекне за своето изкачване, посочи с пръст към покрива. Тя обаче не успя да схване смисъла и само загърна по-плътно останките от роклята около силното си тяло. Въпреки синините по устата и шията си изразът й бе спокоен и равнодушен.

От този балкон Уайлдър можеше да види покрива на небостъргача, намиращ се на по-малко от петнайсет етажа над него. Упоението от факта, че се намира на подобна височина, бе не по-малко осезаемо от това на изпитите бутилки вино. Дори едрите птици, накацали по балюстрадите, се открояваха ясно, без съмнение чакащи той да се озове там и да поеме командването.

Долу, на 20-ия етаж, някакъв мъж бе запалил огън на терасата си и го подклаждаше с части от счупена масичка за кафе. През дима се виждаше подгряващата се отгоре консерва със супа.

Към периметъра на комплекса доближи патрулна кола. В този ранен час неколцина от обитателите на небостъргача отиваха на работа, спретнато облечени в костюми и шлифери, с куфарчета в ръка. Подходът към сградата бе блокиран от изоставени автомобили, затова двамата полицаи излязоха и ги заговориха. Обичайно никой от живущите не би общувал с външни лица, но сега, явно под влияние на униформата, всички се скупчиха около тях. Уайлдър се зачуди дали няма да издадат случващото се, но макар да не можеше да ги чуе, бе сигурен какво казват. Положително успокояваха служителите на реда, уверяваха ги, че въпреки купищата отпадъци и натрошени бутилки около блока всичко в него е наред.

Преди да легне да спи, Уайлдър реши да провери обстановката. Излезе в коридора и застана пред прага, вдишвайки с наслада застоялия въздух. Изпражненията на жителите на горните етажи, точно както и боклукът им, имаха различен, по-богат мирис.

Когато се върна на балкона, патрулката вече се отдалечаваше. От двайсетината живущи, продължаващи да ходят на работа, трима се връщаха обратно, явно разколебани след срещата с полицаите. Без да поглеждат встрани, те забързано се вмъкнаха във входа към централното фоайе.

Уайлдър знаеше, че никога няма да напуснат небостъргача отново. Отделянето на сградата от външния свят, вече почти завършено, навярно щеше да приключи със собственото му достигане на върха. Унесен от тази визия, той се отпусна на пода до Шарлът Мелвил, положи глава на рамото й и заспа, поглаждайки алените ивици от вино върху гърдите си.