Джеймс Балард
Небостъргач (12)

12. Към върха

Четири дни по-късно, към два часа следобед Ричард Уайлдър се прибра с колата си от работа в телевизионното студио и сви към паркинга пред небостъргача. Като намали скоростта, за да се наслади изцяло на този момент на пристигане, се облегна удобно зад волана и хвърли уверен поглед към фасадата на зданието. Дългите редици от автомобили край него бяха покрити с нарастващ слой мръсотия и циментов прах, носен от вятъра през откритите пространства на жилищния комплекс откъм строящото се кръстовище зад медицинския факултет. Напоследък хората излизаха рядко и свободни места за паркиране почти липсваха, затова му се наложи на няколко пъти да стигне до края на площадката и да свърне обратно.

Ръката му опипа пресния белег върху небръснатата челюст, спомен от енергична коридорна схватка предната нощ. Той нарочно разчопли коричката и с удовлетворение погледна петънцето кръв върху пръста си. Беше шофирал насам с пълна газ, сякаш в опит да се изтръгне от някакъв гневен кошмар. След ругатните по другите шофьори, натискането на клаксона и навлизането със свирене на гуми в еднопосочни улици, сега се чувстваше спокоен и отпуснат. Както обикновено, още първата гледка отдалеч на петте строени небостъргача му подейства като балсам, даде му липсващото в офиса усещане за реалност.

Сигурен, че рано или късно ще намери къде да спре, Уайлдър продължи своята обиколка. Първоначално бе оставял колата си на полагащите се за ниските етажи места, в самия край на паркинга, но през последните седмици я местеше все по-близо до централния вход. Ироничното неспазване на правилата, започнало като дребна суетност, постепенно бе придобило по-сериозен облик, превръщайки се във видим индикатор за неговия успех или провал. След всички усилия, положени за изкачване към високите нива на сградата, той се чувстваше в правото си да паркира на местата, резервирани за новите му съседи. Рано или късно щеше да достигне 40-ия етаж и тогава, в този миг на триумф, колата му щеше да се присъедини към потрошените скъпи возила на най-предния ред.

Предната нощ Уайлдър бе прекарал дълги часове на 20-ия етаж и дори няколко минути, в резултат на неочакван пробив в позициите, на 25-ия. Едва призори бе принуден да се оттегли в настоящия си базов лагер — апартамент на 17-ия етаж, собственик на един помощник-режисьор на име Хилман, бивш негов приятел по чашка, приел с неохота натрапването на тази едра кукувица в своето гнездо.

Според разбиранията на Уайлдър заселването на даден етаж означаваше много повече от простото завземане на някое изоставено жилище, каквито се намираха с десетки из цялата сграда. Той си бе наложил по-строга дефиниция за изкачване и тя бе да бъде приет от новите си съседи като един от тях, като собственик на жителство, спечелено с нещо различно от груба физическа сила. Накратко, те трябваше да признаят, че имат нужда от него — мисъл, която го караше гневно да сумти.

Предната вечер бе достигнал 20-ия етаж благодарение на една от многото демографски случайности, съпътстващи обърканото му придвижване из сградата. По време на поредния набег бе промушил глава през продънената врата на един апартамент, собственост на две жени, работещи като борсови анализатори. След като първоначално се опитаха да раздробят черепа му с бутилка от шампанско, те приеха радушното му предложение за помощ — той нарочно се държеше максимално непринудено в моменти на криза. По-възрастната от двете, чаровна трийсетгодишна блондинка, дори му направи комплимент, че е първият трезвомислещ мъж, когото е срещала в небостъргача. В крайна сметка той им оказа съдействие при барикадирането на жилището, макар да предпочиташе да играе по-домошарска роля от тази на популистки лидер и Бонапарт на фоайетата, обучаващ зле подготвените милиции от редактори на списания и финансови консултанти как да щурмуват укрепени стълбища или да превземат вражески асансьори. Освен всичко друго, колкото по-нависоко се качваше, толкова по-лоша ставаше физическата кондиция на живущите — часовете, прекарани във фитнеса, не ги подготвяха за нищо друго, освен да въртят педалите на велоергометрите.

Веднъж успял да спечели доверието на двете жени, той прекара времето до изгрев-слънце в пиене на виното им и в опити да ги склони да го поканят да се премести при тях. Както обикновено, жестикулираше величаво с камерата и им описваше своя проект за документален филм за небостъргача, подхвърляйки, че те също биха могли да участват в него. Нито една от двете обаче не се впечатли от офертата. Докато обитателите на низините изявяваха охота да се включат в програмата и да дадат израз на своите недоволства, тези от горните етажи вече се бяха изявявали по телевизията, и то неведнъж, като професионални експерти в различни тематични предавания.

— Смисълът на телевизията, Уайлдър — рече твърдо една от съквартирантките, — е да я гледаш, а не да се показваш по нея.

Призори ги навестиха членки на женския клан, предвождани от възрастната детска писателка. Техните мъже отдавна ги бяха напуснали, за да се преместят при приятели или да образуват нови съжителства по други етажи. Лидерката им отвърна с изпепеляващ взор на предложението на Уайлдър за главна роля във филма. Той схвана намека, поклони се и се оттегли към сигурността на своята база, апартамента на Хилман на 17-ия етаж.

* * *

Докато обикаляше из паркинга, твърдо решен да си намери място, съответстващо на новия му социален ранг, в покрива на една кола на десетина метра от него се разби бутилка. Силата на удара я направи буквално на прах, което означаваше, че е хвърлена от значителна височина, евентуално дори от 40-ия етаж. Уайлдър намали скоростта съвсем, излагайки се като удобна мишена. Почти очакваше да види фигурата на Антъни Роял, застанал в месианска поза в своята бяла куртка и с бялата немска овчарка в нозете.

През последните дни на няколко пъти бе мярвал архитекта да стои високо над него на някое стълбище или да изчезва в превзет асансьор към своята цитадела на върха. Той без съмнение му се показваше нарочно, предизвикваше го да се качи при него. Дали пък по някакъв начин не бе узнал за образа на бащата, витаещ в тъмните ъгълчета на съзнанието на Уайлдър, постоянно надзъртащ през прозорчетата на детската му стая? Дали не бе решил да се впише в тази роля, знаейки, че объркванията относно бащиния образ са способни да подкопаят решимостта му? Уайлдър стисна волана в месестите си юмруци. С всяка изминала нощ той все повече се приближаваше до Роял, изминаваше поредните няколко стъпки към решителния им сблъсък.

Под гумите му изхрущя счупено стъкло, сякаш разпаряйки грайферите. Точно отпред, в първия ред, запазен за живущите на най-горния етаж, зееше празно мястото, заемано някога от колата на мъртвия бижутер. Без да се колебае нито миг, Уайлдър направи маневра и се вмъкна в него.

— Всяко нещо с времето си…

Той се облегна комфортно назад, оглеждайки с удоволствие заринатите с отпадъци автомобили от двете си страни. Откриването на свободното място бе добра поличба. После слезе, без да бърза, и затръшна шумно шофьорската врата зад себе си. Докато крачеше към входа, се чувстваше като богат земевладелец, който току-що си е купил планина.

В приземното фоайе група опърпани обитатели на ниските етажи го изгледаха как подминава асансьорите и се упътва към стълбището. Те се отнасяха с подозрение към придвижванията му из сградата, не знаеха дали да го приемат за свой, или не. Той прекара следобедните часове с Хелън и синовете си в апартамента на втория етаж, мъчейки се да ободри своята все по-унила съпруга. Знаеше, че рано или късно ще трябва да я напусне завинаги. Само вечер, преди Уайлдър да поднови своите експедиции, тя се оживяваше за кратко, разпитваше го за работата му, отваряше дума за телевизионни предавания, по които бе работил преди години. Веднъж, докато той се готвеше да излезе, след като бе проверил ключалките и сложил момчетата да спят, Хелън дори внезапно го прегърна така, сякаш не искаше да го пусне, а мускулите на изнуреното й лице заиграха в поредица от тикове.

* * *

Когато влезе в апартамента, Уайлдър, за свое учудване, завари съпругата си в състояние на силна възбуда. Щом си проправи път през торбите с боклук и барикадите от счупени мебели, блокиращи антрето, пред погледа му се разкри група жени, честващи малък триумф. Морните домакини и техните чорлави деца, които гражданската война в сградата бе превърнала в същински вълчета, образуваха окаяна жива картина.

Както се оказа, двете млади преподавателки от началното училище, живеещи на седмия етаж, бяха склонили да подновят учебните занятия. По притеснените им погледи и присъствието на трима бдителни татковци — компютърен специалист, озвучител и куриер в туристическа агенция, — застанали между тях и вратата, ясно личеше, че съгласието им не е било напълно доброволно.

Докато той приготвяше обяд от последните останали консерви храна, Хелън приседна край кухненската маса.

— Направо не мога да повярвам — каза, а белите й ръце пърхаха наоколо като чифт объркани птици. — Най-сетне ще се отърва за час-два от децата.

— Къде ще се провеждат уроците?

— Тук, на първо време… Това е най-малкото, което мога да направя.

— Е, значи няма да си отпочинеш от тях, но пак е по-добре от нищо.

Докато играеше със синовете си, Уайлдър се запита дали майка им някой ден няма да ги изостави. Дори му мина през ум мисълта да ги вземе със себе си на вечерното изкачване. Междувременно Хелън правеше непохватни усилия да разтреби жилището. Всекидневната бе опустошена при един от вандалските набези. Тя и децата бяха намерили убежище при съседи, но цялото обзавеждане, както и кухненските уреди лежаха в руини. Хелън събра столовете от трапезарията и ги нареди около счупеното бюро на съпруга си. Килнати в различни посоки, те представляваха жалка пародия на класна стая.

Уайлдър, без да стори усилие да й помогне, я наблюдаваше как влачи мебелите с тънките си ръце. Понякога подозираше, че тя нарочно се изтощава, че синините по китките и коленете й са част от сложна система на умишлено самоосакатяване, целяща да го привлече обратно към нея. Всеки ден, когато отваряше входната врата, почти очакваше да я завари в инвалидна количка, със счупени крака и обръснат череп, готов за хирургическата намеса, която ще я отведе към последната, отчаяна стъпка на лоботомията.

Защо ли постоянно се прибираше при Хелън? Единствената му амбиция сега бе да се откъсне от нея, да преодолее нуждата всеки следобед да се връща в този апартамент, при овехтелите нишки към собственото му детство, които той поддържаше. Напускайки нея, щеше да разкъса и цялата мрежа от инфантилни задръжки, спъващи го още от пубертета. Дори безразборното му женкарство бе част от същия опит да се освободи от миналото, опит, който Хелън обезсмисляше, правейки се, че не го забелязва. Но поне връзките му с жени от сградата бяха подготвили почвата за нейното изкачване. Техните проснати възнак тела бяха стъпалата, по които щеше да стигне до самия й връх.

Беше му трудно да изпитва особено съчувствие към жена си с нейните тегоби, както и към съседите си, с тяхното ограничено, пораженческо съществуване. Вече беше ясно, че ниските етажи са обречени. Дори отчаяното настояване да образоват децата си, този последен рефлекс на всяка експлоатирана група, преди да потъне в забвение, бележеше края на тяхната съпротива. Хелън дори получаваше известно съдействие от феминистката група от 29-ия етаж. По време на обедните примирия, детската писателка и нейните последователки се движеха из сградата, предлагайки помощ на самотни и изоставени жени, възприемайки ги като сестри по съдба на зловещия им клан.

Уайлдър влезе в детската стая. Щастливи да го видят, синовете му затропаха по празните си купи за храна с пластмасови пистолети. Бяха облечени в миниатюрни камуфлажни дрехи на десантчици, с тенекиени каски на главите. Погрешни униформи, помисли си Уайлдър, предвид случващото се в небостъргача. Правилното бойно облекло бе тъмен костюм на борсов посредник, с куфарче в ръка и мека шапка.

Момчетата бяха гладни. След като повика Хелън и не получи отговор, той се върна в кухнята, за да я открие коленичила пред готварската печка. Вратата на фурната беше отворена и той изведнъж бе обзет от налудничавата идея, че тя се опитва да се вмъкне в нея — може би за да се сготви, като израз на върховна саможертва за своето семейство.

— Хелън — наведе се да я докосне и остана учуден от крехкостта на тялото й, наподобяващо набор от клечки в торба от бледа кожа. — За бога, станала си…

— Нищо ми няма… Ще похапна по-късно. — Тя се отдръпна от него и започна разсеяно да чопли изгорялата мазнина по дъното на фурната. Гледайки я така свита в краката си, Уайлдър си даде сметка, че тя за кратко е припаднала от глад. Остави я да се занимава с печката и огледа празните лавици на шкафовете.

— Ти стой тук — рече ядно. — Аз ще прескоча до супермаркета да взема нещо за ядене. Защо не си ми казала досега, че гладувате?

— Ричард, споменавала съм ти го стотици пъти.

Хелън го наблюдаваше от пода как рови из чантата й за пари — нещо, от което Уайлдър все по-рядко изпитваше нужда напоследък, дотолкова, че дори не бе осребрил в банката чека с последната си заплата. Накрая той взе камерата и се увери, че сенникът е на мястото си. На излизане му се стори, че съзира насмешка в дребното й лице, сякаш й бе забавна неговата зависимост от илюзиите на тази сложна играчка.

* * *

Уайлдър заключи вратата на апартамента зад гърба си и се отправи в търсене на храна и вода. През следобедното затишие един от маршрутите за достъп до мола на десетия етаж все още оставаше отворен за обитателите на долните нива. Повечето от стълбищата бяха блокирани за постоянно с барикади от мека мебел, кухненски маси и столове и перални машини, натъпкани от пода до тавана. От двайсетте асансьора повече от половината бяха извън строя, а останалите работеха периодично, според прищевките на някой привилегирован клан.

Уайлдър излезе от фоайето и вдигна поглед към стълбищната шахта. Пътят нагоре бе осеян с кръстосващи се късове от метален парапет и водопроводни тръби, подобни на противотанкови заграждения, които бележеха границите на отделните сфери на влияние.

Стените бяха покрити с лозунги и цинизми, както и със списъци на апартаменти, които трябва да бъдат ограбени, подобно на налудничав указател. Край вратите за етажите с ясен, едър шрифт бе указан единственият подход, разрешен за ползване, както и времето на затварянето му — три часа следобед.

Уайлдър вдигна камерата и се загледа в надписа през визьора. От него щеше да стане ефектен кадър за начало на документалния филм. Той все още изпитваше известна потребност да запечата върху лента случващото се в небостъргача, но решимостта му от ден на ден отслабваше. Разрухата в сградата му напомняше един кинопреглед за град в Андите, бавно свличащ се по планинския склон към своята гибел, докато обитателите му продължаваха да простират прането си в пълзящите дворове и да готвят в кухните, чиито стени се пропукваха пред очите им.

Двайсет от етажите вече тънеха в мрак през нощта, а над сто апартамента бяха напуснати от собствениците си. Клановата система, давала до един момент известно усещане за сигурност, постепенно се разпадаше и отделните групи затъваха в апатия или параноя. Хората повсеместно се оттегляха и барикадираха в дадено жилище, дори в отделна стая. На петия етаж Уайлдър поспря да почине, учуден, че не вижда никого около себе си. След минута само високата фигура на един социолог на средна възраст, с кофа в ръка, се появи от сенките и премина като призрак по осеяния с отпадъци коридор.

Въпреки окаяното състояние на сградата, в която почти нямаше течаща вода, вентилационните шахти бяха задръстени от смет и екскременти, а стълбищните перила липсваха, обитателите спазваха доста сдържано поведение през дневните часове. На седмия етаж той се изпика върху стълбите, донякъде учуден при вида на урината, стичаща се между краката му. И все пак това бе възможно най-меката хулиганска проява. В разгара на нощните експедиции и сражения той редовно, без капка чувство за вина и дори с определена наслада, ходеше по голяма и малка нужда където свари из коридори и изоставени апартаменти, безразличен към здравните рискове, които това носеше за него и семейството му. Предната вечер дори се бе забавлявал да блъска една ужасена жена, упрекнала го, задето се облекчава на пода в банята й.

Уайлдър приветстваше и разбираше нощта — само под покрова на мрака човек можеше да стане истински вманиачен, съзнателно да се поддаде на всичките си потиснати инстинкти. Приветстваше насилствената мобилизация на отклоненията в своя характер. За щастие, това свободно и дегенеративно поведение все повече се облекчаваше с изкачването на сградата, сякаш насърчавано от тайната логика на небостъргача.

* * *

Молът на десетия етаж пустееше. Уайлдър блъсна крилата на портала към фоайето с неговите отдавна изпотрошени стъкла и тръгна покрай спуснатите щори на банката, фризьорския салон и магазина за алкохол. В супермаркета последната останала касиерка, съпруга на филмов оператор от третия етаж, заемаше стоически своето място като скръбна нимфа сред море от отломки. Уайлдър се разходи между празните стелажи и разбитите хладилни витрини, в които гниещи продукти плаваха в езерца от мазна вода. Насред един от проходите се бе сринала пирамида от кашони с кучешки бисквити.

Той напълни кошницата си с три опаковки от тях, както и с дузина консерви котешка храна. Те щяха да поддържат Хелън и децата живи, докато успееше да разбие някой добре натъпкан с продукти апартамент.

— Тук се намира единствено храна за домашни любимци — каза на касиерката на излизане. — Да не би да сте престанали да зареждате?

— Просто няма търсене — отвърна жената, чоплейки разсеяно прясната рана върху челото си. — Хората са напазарували за месеци напред.

Това не беше вярно, помисли си той, докато крачеше обратно към фоайето, оставяйки я сама сред огромния магазин. След като собственоръчно бе разбил не един апартамент, знаеше отлично, че малцина от живущите разполагаха със скътани запаси. Сякаш вече бяха зарязали всяка грижа за утрешния ден.

На петнайсетина метра пред него, отвъд купчината сушилни апарати, струпани пред фризьорския салон, индикаторните светлинки над един от асансьорите се местеха от дясно наляво. Последното общодостъпно средство за придвижване се прибираше към горната част на сградата. Някъде между 25-ия и 30-ия етаж кабината щеше да бъде спряна от дежурните постове, бележейки края на следобедното примирие и наближаването на поредната бурна нощ.

Уайлдър начаса ускори крачка и успя да стигне до асансьора тъкмо когато той направи кратка пауза на деветия етаж, за да разтовари някой пътник. Щом чу звука от потеглянето, светкавично натисна с пръст копчето.

През няколкото секунди преди вратите да се отворят, си даде сметка, че вече окончателно е решил да изостави Хелън и синовете си. Пред него оставаше само една посока — нагоре. Подобно на алпинист, спрял да си поеме дъх на сто метра под върха, нямаше друга опция, освен да стисне зъби и да продължи.

Кабината пристигна и отвътре го изгледаха петнайсетина души, застанали плътно един до друг като пластмасови манекени. С неохотно търкане на подметки, те му освободиха място колкото да се вмъкне.

Уайлдър се поколеба, потискайки неудържимия импулс да се обърне и да хукне надолу по стълбите към своя апартамент. Очите на останалите пасажери го фиксираха подозрително, опасявайки се от някаква уловка зад привидната му нерешителност.

Вратите вече се затваряха, когато той най-сетне пристъпи напред с притисната до гърдите камера, за да поднови своето изкачване.