Брандън Сандърсън
Заклеващия (99)

78
Веселбата

„Сред Сияйните учени се формира коалиция. Нашата цел е да попречим на врага да стигне до запаса си от Пустоносна светлина; това ще сложи край на непрестанните им трансформации и ще ни даде предимство в боя.“

Из чекмедже 30–20, втори изумруд

Воал се беше разкрила.

Това не й даваше мира, докато фургонът — пълен с плячка от обирите — се търкаляше към определеното място за среща с култа. Тя се бе сгушила отзад, до чувал със зърно, с крака, качени върху увит в хартия, пушен свински бут.

„Духът на промяната“ бе Воал, тъй като тя беше онази, която раздаваше храната. Следователно, за да влезе на тази веселба, трябваше да отиде като себе си.

Врагът знаеше как изглежда. Трябваше ли да създаде нова личност, фалшиво лице, за да не разкрие Воал?

Но Воал е фалшиво лице, напомни й част от нея. Винаги можеш да я изоставиш. Тя задуши тази част от себе си, потопи я дълбоко. Воал беше твърде истинска, твърде жизнена, за да бъде изоставена. Шалан щеше да бъде по-лесна.

Първата луна бе изгряла, когато стигнаха до стъпалата на платформата на Клетвената порта. Вата спря фургона и Воал скочи, палтото й се вееше около нея. Двамата стражи бяха облечени като духчета на огъня, със златни и червени пискюли. Мускулестите им тела и двете копия, оставени до стъпалата, намекваха, че тези мъже вероятно са били войници, преди да се присъединят към култа.

Между тях изскочи жена, носеше плоска бяла маска с дупки за очите, но без уста или други черти. Воал присви очи; маската й напомняше за Иятил, наставничката на Мраизе в Призрачната кръв. Но имаше съвсем различна форма.

— Беше ти казано да дойдеш сама, Дух на промяната — рече жената.

— Очаквахте да разтоваря всичко това сама? — Воал махна към съдържанието на фургона.

— Ние можем да се справим — небрежно заяви жената и пристъпи напред, докато единият от пазачите вдигаше факла — не лампа със сфери, — а другият спускаше рампата на фургона. — Ммм…

Воал се обърна рязко. Този звук…

Стражите започнаха да разтоварват храната.

— Можете да вземете всичко с изключение на торбите, отбелязани с червено — обясни Воал и посочи към тях. — Те ми трябват, когато посещавам бедните.

— Не знаех, че това са преговори — каза жената. — Ти искаше това. Оставяш шепоти из целия град, че искаш да се присъединиш към веселбата.

Работа на Шута, очевидно. Трябваше да му благодари.

— Защо си тук? — продължи тя любопитно. — Какво искаш, Дух на промяната, така наречена героиньо на пазарите?

— Аз просто… не спирам да чувам този глас. Казва, че това е краят, че трябва да се поддам. Да приема времето на духчетата. — Воал се обърна към платформата; оранжево сияние се издигаше от върха. — Отговорите са там горе, нали?

С ъгълчето на окото си тя забеляза как тримата си кимнаха един на друг. Бе преминала някаква проверка.

— Можеш да изкачиш стъпалата към просветлението — кимна й жената в бяло. — Водачът ти ще се срещне с теб на върха.

Воал хвърли шапката си на Вата и срещна погледа му. След като приключеха с разтоварването, той щеше да си тръгне и да спре на няколко улички по-нататък, откъдето щеше да наблюдава ръба на платформата на Клетвената порта. Ако тя срещнеше проблеми, щеше да се хвърли оттам, като разчиташе на Светлината на Бурята да я изцери след падането.

Тръгна по стъпалата.

* * *

Каладин обичайно харесваше усещането за града след буря. Чист и свеж, измит от мръсотия и смет.

Беше приключил с вечерния патрул, бе проверил и маршрутите им, за да се увери, че всичко е наред след бурята. Сега стоеше на върха на стената и чакаше останалите от отряда си, които все още подреждаха оборудването си. Слънцето току-що бе залязло и беше време за вечеря.

Долу той забеляза сгради, които бяха наскоро белязани от светкавици. Ято от покварени духчета на вятъра танцуваха наоколо им, след тях оставаше наситена червена светлина. Дори и миризмата на въздуха бе някак неправилна. Плесенясала и вкисната.

Сил седеше тихо на рамото му, докато Брада и другите не започнаха да се събират на стълбището. Той най-сетне се присъедини към тях и тръгна надолу към казармите, където и двата взвода — неговият и онзи, с когото деляха мястото — не се събраха за вечеря. Приблизително двайсетина от мъжете от другия взвод щяха да бъдат на пост на стената тази вечер, но всички останали присъстваха.

Скоро след като Каладин пристигна, двамата капитани на взводовете привикаха мъжете си. Каладин се нареди между Брада и Вед и заедно те отдадоха чест, когато Лазур прекрачи прага. Тя беше подготвена за битка, както винаги, с нагръдника, веригата и мантията си.

Тази вечер бе решила да направи официална проверка. Каладин и другите стояха мирно, докато тя минаваше по редиците и тихо коментираше с двамата капитани. Огледа няколко меча и попита няколко от мъжете дали се нуждаят от нещо. Каладин имаше чувството, че е стоял в подобни редици стотици пъти, потящ се с надежда генералът да каже, че всичко е в ред.

Винаги ставаше точно така. Това не беше от типа проверки, които имаха за цел наистина да открият проблеми — това бе възможност за мъжете да се изфукат пред маршала си. Те се надуваха, докато тя им казваше, че са „вероятно най-добрите взводове от бойци, които съм имал честта да ръководя“. Каладин беше сигурен, че е чувал същите думи от Амарам.

Изтъркани или не, те вдъхновяваха мъжете, които подвикваха одобрително на маршала, след като чуеха командата „Свободно“ и разрешението да напуснат редиците. Може би броят на „най-добрите взводове“ в армията се увеличаваше по време на война, когато всички копнееха за повдигане на духа.

Каладин отиде до масата на офицерите. Не му беше коствало много да го поканят да вечеря с маршала. Норо наистина искаше да бъде повишен до лейтенант, а повечето от другите бяха твърде уплашени от Лазур, за да седнат на масата й.

Маршалът закачи наметалото и странния си меч на една закачалка. Не свали ръкавиците си и макар че той не можеше да види гърдите й заради бронята, това лице и тази структура очевидно бяха женски. Също така видимо беше алет, с този тон на кожата и косата, с проблясващите в светлооранжево очи.

„Сигурно е прекарала известно време като наемник на запад“, помисли си Каладин. Сигзил веднъж му беше казал, че на запад се сражавали жени, особено измежду наемниците.

Вечерята беше просто жито, подправено с къри. Каладин хапна, вече добре запознат с послевкуса на житото, направено от Превръщател. Оставаща застоялост. Кърито помагаше, но готвачите бяха използвали превареното нишесте от житото, за да го сгъстят, така че и то имаше малко от същия мирис.

Той беше настанен относително далеч от центъра на масата, където Лазур разговаряше с двама от капитаните на взводове. След известно време единият от тях се извини и стана от масата, за да отиде до нужника.

Каладин се замисли за момент, след което взе чинията си и се премести по-нататък на масата, за да заеме свободното място.

* * *

Воал стигна върха на платформата, навлизайки в нещо като малко село. Манастирските сгради бяха много по-малки — и все пак много по-хубави — от онези в Пустите равнини. Струпване на каменни постройки с наклонени, клинообразни покриви, върховете сочеха към Първоизточника.

Декоративен шистокор растеше покрай основите на повечето сгради, култивиран и оформен в извиващи се форми. Воал взе Спомен за Шалан, но се беше съсредоточила върху огнената светлина, която идваше от вътрешността. Не можеше да види контролната сграда. Всички останали постройки й пречеха. Можеше да види двореца вляво, който сияеше в нощта с осветени прозорци. Той беше свързан с платформата на Клетвената порта с покрит мост, наречен Слънчевата пътека. Малка група войници, видими в мрака само като сенки, пазеха пътя натам.

Близо до нея — на върха на стъпалата — закръглен мъж седеше до ръба от шистокор. Имаше къса коса и светлозелени очи и й се ухили приветливо.

— Добре дошла! Аз съм твоят водач тази вечер за първото ти посещение на веселбата! Може да бъде малко… хм, дезориентиращо.

„Това са ардентски роби“, забеляза Воал. Скъсани, изцапани от, както изглеждаше, разнообразие от храни.

— Всеки, който идва тук горе — каза той, като скокна от мястото си, — е прероден. Името ти сега е… хм… — Мъжът извади лист хартия от джоба си. — Къде го записах? Е, предполагам, че не е важно. Името ти е Киши. Нали звучи хубаво? Добра работа, че си стигнала дотук. Тук ще намериш истинската веселба в града.

Той прибра ръце обратно в джобовете си и погледна надолу по една от пътеките, след което раменете му увиснаха.

— Както и да е — продължи. — Да тръгваме. Много за веселене има тази вечер. Винаги има толкова много веселене…

— А ти си?

— Аз? О, хм, нарекоха ме Карат. Мисля? Забравям. — Той се затътри напред, без да погледне дали Воал го следва.

* * *

Тя тръгна след него, нетърпелива да стигне до центъра. Обаче, преминавайки още покрай първата сграда, стигна до веселбата — и трябваше да спре, за да я разгледа. На земята гореше открит огън, пламъците пукаха и плющяха на вятъра, къпеха Воал в жега. Покварено духче на огъня, в яркосиньо и някак по-назъбено, танцуваше вътре. Тук пътеката беше опасана с маси, отрупани с храна. Захаросани меса, купчини безквасен хляб със захаросана коричка, плодове и сладки.

Всякакви хора преминаваха край масите, като от време на време взимаха храна оттам с голи ръце. Смееха се и крещяха. Много от тях са били арденти, личеше по кафявите им роби. Други бяха светлооки, макар че дрехите им бяха… изгнили? Това изглеждаше като подходяща дума за тези костюми с липсващи жакети, рокли хава, чиито поли бяха назъбени от влачене по земята. Ръкави за скрита ръка, скъсани на рамото и захвърлени някъде.

Те се движеха като пасаж риби, вливаха се отдясно наляво. Тя различи войници, както светлооки, така и тъмнооки, в останки от униформи. Те изглежда не забелязаха нито нея, нито Карат да стоят отстрани.

Налагаше се да се промъкне през потока от хора, за да се доближи още до контролната сграда на Клетвената порта. Тръгна, но Карат я хвана за ръката и я насочи да се присъедини към правилния поток от хора.

— Трябва да стоим във външния кръг — обясни й. — Няма да влизаме навътре, не. Бъди доволна. Ще можеш… ще можеш да се наслаждаваш на края на света със стил…

Воал неохотно се остави да бъде издърпана. Така или иначе, вероятно беше най-добре да обиколи платформата. Обаче, скоро след като тръгна, тя започна да чува гласа.

— Отпусни се.

— Откажи се от болката си.

— Весели се. Наслади се.

— Прегърни края.

Шарка жужеше на палтото й, звукът му се губеше покрай многото смеещи се и пиещи хора. Карат зарови пръсти в някакъв кремест десерт и си загреба цяла шепа. Очите му бяха станали стъклени и той си мърмореше нещо сам, докато тъпчеше храната в устата си. Макар други хора да се смееха и дори да танцуваха, повечето имаха същия стъклен поглед.

Тя чувстваше вибрациите на Шарка от палтото си. Изглежда те противодействаха на гласа и прочистваха ума й. Карат й подаде чаша вино, която бе взел от една маса. Кой е нагласил всичко това? Къде бяха слугите?

Имаше толкова много храна. Маси и маси, отрупани с нея. Хора се движеха в сградите, които подминаваха, отдаващи се на други плътски наслади. Воал се опита да се измъкне от потока от веселбари, но Карат продължи да я държи.

— Всички искат да отидат навътре първия път — каза й. — Не е позволено. Наслаждавай се на това. Наслаждавай се на чувството. Вината не е наша, нали? Не ние я предадохме. Ние правехме само онова, което тя поиска. Недей да предизвикваш буря, момиче. Никой не иска това…

Той продължи да държи ръката й. Така че вместо това, тя изчака да подминат още една сграда и го задърпа към нея.

— Искаш да си намериш партньор? — попита той вдървено. — Разбира се. Това е разрешено. Ако предположим, че можеш да намериш някой все още достатъчно трезвен, че да му пука…

Те влязоха в сградата, която някога е била място за медитация, изпълнена с индивидуални стаи. Миришеше остро на тамян и всяка ниша си имаше свой собствен мангал за горене на молитви. Сега те бяха окупирани за друг вид преживявания.

— Просто искам да си почина за малко — каза тя на Карат, като надзърна в една празна стая. Имаше прозорец. Може би щеше да успее да се измъкне през него. — Всичко е толкова изумително.

— О. — Той погледна през рамо към веселбата, която преминаваше отвън. Лявата му ръка все още беше покрита със сладка глазура.

Воал пристъпи в нишата. Когато той се опита да я последва, му рече:

— Имам нужда от момент насаме.

— Аз трябва да те наглеждам — отвърна Карат и й попречи да затвори вратата.

— Тогава наглеждай — не възрази тя и се настани на пейката в малкото помещение. — Отдалече.

Той въздъхна и седна на пода в коридора.

А сега какво? „Ново лице“, помисли си. „Как ме кръсти той?“ Киши. Означаваше Загадка. Тя използва Спомен, който бе взела по-рано през деня от една жена на пазара. В ума й, Шалан добавяше детайли към облеклото. Хава, опърпана като другите и гола скрита ръка.

Щеше да свърши работа. Искаше й се да имаше как да я скицира, но можеше да се справи и така. Ами сега какво да прави с пазача си?

„Той вероятно чува гласове“, помисли си. „Мога да използвам това.“ Тя притисна ръка към Шарка и изтъка звук.

— Върви — прошепна, — закачи се на стената в коридора до него.

Шарка тихо избръмча отговора си. Воал затвори очи и успя смътно да долови думите, които бе изтъкала, за да бъдат прошепнати близо до Карат.

— Наслади се.

— Вземи си нещо за пиене.

— Присъедини се към веселбата.

— Ти просто ще си стоиш там ли? — подвикна й Карат.

— Да.

— Аз отивам да си взема нещо за пиене. Не си отивай.

— Добре.

Той стана, след което изтича навън. Когато се върна, тя вече беше прикрепила илюзия за Воал към рубинена марка и я бе оставила там. Показваше Воал, която си почиваше на пейката със затворени очи и леко похъркваше.

Киши подмина Карат в коридора, пристъпваше със стъклен поглед. Той не я погледна втори път, а просто се настани в помещението с голяма чаша вино, за да наблюдава Воал.

Киши се присъедини към веселбата отвън. Един мъж се смееше и хвана скритата й ръка, сякаш за да я дръпне към една от стаите. Киши го избегна и се плъзна по-навътре, като се вля в потока от хора. Този „външен кръг“ изглежда опасваше цялата платформа.

Тайните бяха по-близо до центъра. Никой не спря Киши, когато тя напусна потока на външния кръг и пристъпи между две сгради, запътила се към вътрешността.

* * *

Другите млъкнаха, а хората на офицерската маса замръзнаха, когато Каладин се настани срещу Лазур.

Маршалът сложи ръце в ръкавици на масата пред себе си.

— Кал, нали така? — попита. — Светлоокият мъж с робското клеймо. Как намираш Стенната стража?

— Това е добре ръководена армия, сър, и странно гостоприемна към някой като мен. — След това кимна по посока над рамото на маршала. — Никога не съм виждал някой да се отнася толкова небрежно с Вълшебния си меч. Просто го закачате на закачалката?

Другите на масата гледаха с очевидно затаен дъх.

— Не се тревожа особено, че някой ще го вземе — отвърна Лазур. — Вярвам на тези мъже.

— И все пак е изумително — продължи Каладин. — Дори безразсъдно.

От другата страна на масата, през две места от Лазур, лейтенант Норо безмълвно вдигна ръце към Каладин в умолителен жест. „Не прецаквай всичко, Кал!“

Но Лазур се усмихна.

— Така и не получих обяснение за това клеймо шаш, войнико.

— Така и не дадох истинско такова, сър — отвърна Каладин. — Не си падам особено по спомените, които ми го спечелиха.

— Как се озова в този град? — попита Лазур. — Земите на Садеас са далеч на север. Има няколко армии от Пустоносни между там и тук според докладите.

— Долетях. Ами вие, сър? Не може да сте били в града много преди да е започнала обсадата; никой не говори за вас преди това време. Казват, че сте се появили точно тогава, когато Стражата се е нуждаела от вас.

— Може би винаги съм бил там, просто съм бил незабележим.

— С тези белези? Може и да не говорят за опасност толкова изрично, колкото моите, но определено са били запомнящи се.

Останалите на масата — лейтенанти и капитани на взводове — зяпаха Каладин с отворена уста. Може би прекаляваше и се държеше като по-висшестоящ от ранга си.

Но и никога не се бе справял добре с държането според ранга си.

— Може би — отговори Лазур — човек не бива да разпитва за пристигането ми. Бъди благодарен, че някой беше тук, когато градът се нуждаеше от него.

— Аз съм благодарен — каза Каладин. — Репутацията ти сред тези мъже, Лазур, е похвална и екстремните времена могат да извинят много неща. Но някой ден ще трябва да си признаеш. Тези мъже заслужават да знаят кой — точно — ги командва.

— А какво ще кажеш за себе си, Кал? — Тя хапна лъжица къри с ориз — мъжка храна, която ядеше с удоволствие. — Заслужават ли те да знаят за твоето минало? Не трябва ли ти да си признаеш?

— Може би.

— Аз съм твоят командващ офицер, осъзнаваш го, нали? Би трябвало да ми отговаряш, когато задавам въпроси.

— Отговарях — отвърна Каладин. — Ако не са отговорите, които си очаквал, може би въпросите ти не са били много добри.

Норо ахна звучно.

— Ами ти, Кал? Правиш изказвания, пропити със загатвания. Искаш отговори? Защо просто не попиташ?

Бурите да го отнесат. Тя беше права. Той се въртеше около сериозни въпроси. Каладин я погледна в очите.

— Защо не позволяваш на никого да говори за факта, че си жена, Лазур? Норо, не припадай. Ще изложиш всички ни.

Лейтенантът заби чело в масата, като стенеше тихо. Капитанът, с когото Каладин не бе общувал много, беше почервенял.

— Те измислиха тази игра сами — обясни Лазур. — Те са алети, така че им трябва извинение за това, че слушат военни заповеди от жена. Като се преструват, че има някаква тайна, се фокусират върху нея вместо върху мъжката гордост. Намирам цялото нещо за глупаво. — Тя се наведе напред. — Кажи ми честно. Дойде тук преследвайки мен ли?

„Преследвайки теб?“ Каладин вдигна глава.

Наблизо заби барабан.

Отне им секунда, дори на Каладин, да осъзнаят какво означава това. После Каладин и Лазур скочиха от масата почти едновременно.

— На оръжие! — кресна Каладин. — Има нападение над стената!

* * *

Следващият кръг на платформата беше изпълнен с пълзящи хора.

Киши стоеше край периметъра и наблюдаваше множество мъже и жени в опърпани дрехи да пълзят край нея, да се кикотят, да стенат или да дишат тежко. Всеки изглеждаше подвластен на различна емоция и всеки гледаше с открито налудничаво изражение. Тя си помисли, че разпознава някои от описанията на светлооки, които бяха изчезнали в двореца, макар в сегашното им състояние да беше трудно да се каже.

Жена с дълга коса, която се влачеше по земята, я погледна, ухили й се със стиснати зъби и кървящи венци. Пълзеше, едната ръка след другата, хавата й беше разпокъсана, избледняла. Следваше я мъж, който носеше пръстени, блестящи със Светлина на Бурята, в контраст с опърпаните му дрехи. Той се кикотеше непрестанно.

Храната на масите тук гниеше и беше покрита с духчета на разложението. Киши се поколеба в края на кръга. Трябваше да остане във външния; мястото й не беше тук. Зад нея имаше храна в изобилие. Смях и веселие. Сякаш я придърпваше назад, канеше я да се присъедини към вечната, прекрасна разходка.

Вътре в този кръг времето нямаше да има значение. Тя щеше да забрави Шалан и онова, което бе направила. Просто… просто се отдай…

Шарка забръмча. Воал ахна и позволи на Киши да се отскубне от нея, Тъкането на светлина се срина. Бурите да го отнесат. Трябваше да се махне от това място. То правеше нещо с мозъка й. Странни неща, дори за нея.

Още не. Тя се уви плътно с палтото си, след което си проби път през улицата, пълна с пълзящи хора. Нямаше открит огън да освети пътя й, само луната отгоре и бижутата, които носеха хората.

Бурите да го отнесат. Къде бяха отишли по време на бурята? Стенанията им, бърборенето и бръщолевенето им я преследваха, докато пресичаше улицата, след което забърза по тъмна пътечка между две сгради на манастири, към вътрешността. Към контролната сграда, която трябваше да е точно отпред.

Гласовете в главата й се превърнаха от шепот в някакъв бушуващ ритъм. Взрив от впечатления, последван от пауза и после нов изблик. Почти като…

Воал пристъпи между сградите и се озова на озарен от лунната светлина площад, оцветен в лилаво от греещия отгоре Салас. Вместо контролната сграда, тя откри обрасла грамада. Нещо беше покрило цялата постройка, както Среднощната майка бе обгърнала стълба за вълшебни камъни под Уритиру.

Тъмната маса пулсираше и туптеше. Черни вени, дебели колкото мъжки крак, се спускаха от нея и се сливаха със земята наблизо. Сърце. Биеше със странен, нередовен ритъм, бум-ба-ба-бум, вместо нормалното ба-бум на нейното собствено сърце.

— Отдай се.

— Присъедини се към веселбата.

— Шалан, слушай ме.

Тя се отърси. Последният глас беше различен. Беше го чувала и преди, нали?

Погледна настрани и намери сянката си на земята да сочи в грешната посока, към лунната светлина, вместо обратно на нея. Сянката пропълзя по стената, с очи като бели дупки, които светеха леко.

— Не съм ти враг. Но сърцето е капан. Бъди внимателна.

В далечината започнаха да бият барабани от върха на стената. Пустоносните атакуваха.

Всичко това заплашваше да я смаже. Туптящото сърце, странните процесии в кръговете около него, барабаните и паниката, че Слетите идват за нея, защото е била видяна.

Воал пое контрол. Бе постигнала целта си, бе огледала района и имаше информация за Клетвената порта. Време беше да се маха.

Тя се обърна и — насила — сложи лицето на Киши. Прекоси потока от пълзящи, стенещи хора. Вмъкна се във външния кръг от веселбари, преди да се изниже.

Не провери водача си. Тръгна към ръба на платформата на Клетвената порта и, без да поглежда назад, скочи.