Брандън Сандърсън
Заклеващия (95)

75
Само червено

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар остави коня.

Откъм езерото се носеше плътна мъгла, която му напомни за онзи ден преди толкова време, когато той, Гавилар и Садеас бяха атакували Дълбините за първи път.

Елитните войници, които го придружаваха, бяха продукт на години планиране и тренировки. Основно стрелци, те не носеха броня и бяха обучени за бягане на дълги разстояния. Конете бяха великолепни животни; Слънцетворящия отлично бе използвал цяла група кавалеристи. На кратко разстояние техните скорост и маневреност бяха легендарни.

Тези възможности интригуваха Далинар. Можеха ли мъже да бъдат обучени да стрелят с лък от гърба на коня? Колко опустошително би било това? Ами щурмуване от коне, понесли мъже с копия на гръб, както разказваха легендите за шинското нашествие?

За днес обаче не му трябваха коне. Хората бяха много по-подходящи за тичане на дълги разстояния, да не говорим колко по-добре се справяха с преминаването по неравни склонове и остри камънаци. Тази група от елитни бойци можеше да надбяга всяка грабителска войска, която биха могли да срещнат. Макар и стрелци, те бяха доста добри с меча. Обучението им нямаше равно, а издръжливостта им беше легендарна.

Далинар не бе тренирал с тях лично, тъй като нямаше време да тича по петдесет километра на ден. За щастие, той имаше Броня, която да компенсира разликата. Облечен в доспехите си, той поведе нападението през шубраци и по скали, покрай тръстики, които освобождаваха подобни на коса вътрешни снопчета, потрепващи на бриза, докато той наближаваше. Треви, дървета и бурени се уплашиха от приближаването му.

Два огъня горяха в него. Първият бе енергията на Бронята, която му даваше сила на всяка крачка. Вторият огън беше Вълнението. Садеас, предател? Невъзможно. Той бе подкрепял Гавилар през цялото време. Далинар му вярваше.

И все пак…

„Смятах се за достоен за доверие“, помисли си Далинар, докато водеше войската през гората, стотина мъже се изливаха зад него. „И въпреки това едва не предадох Гавилар.“

Щеше да види сам. Щеше да разбере дали този „керван“, който бе донесъл провизии на Дълбините, наистина е имал Броненосец в редиците си или не. Но възможността да е бил предаден — Садеас да е работил срещу тях през цялото време — докарваше Далинар до един вид концентрирана лудост. Яснота, която можеше да даде само Вълнението.

Това беше важното за един мъж, мечът му и кръвта, която щеше да пролее.

Вълнението сякаш се трансформираше в него, докато тичаше, попиваше в уморените му мускули и го изпълваше. Превърна се в сила сама по себе си. Така че като превалиха един склон на известно разстояние южно от Дълбините, той се чувстваше някак по-енергичен, отколкото когато беше тръгнал.

Докато отрядът му от елитни войници тичаше, Далинар спря, покритите му с броня крака изстъргаха по скалата. Напред, надолу по хълма, в устието на един каньон, обезумяла група бойци се подготвяше за бой. Керванът. Разузнавачите му сигурно са забелязали приближаването на войската на Далинар.

Бяха си устройвали лагер, но сега бяха зарязали палатките и тичаха към каньона, където щяха да избегнат опасността да бъдат обградени. Далинар изрева, призова Острието си и като пренебрегна умората на своите хора, се втурна надолу по склона.

Войниците бяха облечени в гористо зелено и бяло. Цветовете на Садеас.

Далинар стигна до подножието на хълма и препусна през току-що напуснатия лагер. Мина през изостаналите от групата, като сечеше със Заклеващия, те падаха на място, а очите им горяха.

— Чакай.

Инерцията му нямаше да му позволи да спре сега. Къде беше вражеският Броненосец?

— Нещо не е наред.

Далинар поведе мъжете си към каньона след войниците, следвайки врага по широк път отстрани. Вдигна високо Заклеващия, докато тичаше.

— Защо ще са облечени в цветовете на Садеас, ако са тайни пратеници, които носят контрабандни запаси?

Далинар закова на място, войниците му се струпаха около него. Пътят им ги бе отвел на около петнайсет метра над дъното на каньона, върху южния край на стръмен склон. Не видя и следа от Броненосец, докато вражеските войници се събираха горе. И… тези униформи…

Той примигна. Нещо… нещо не беше наред.

Изкрещя заповед за отстъпление, но звукът на гласа му беше надвит от внезапен рев. Звук като гръмотевица, придружен от ужасяващо удряне на камък върху камък. Земята потръпна и Далинар се обърна ужасѐн, за да види как почвата се свличаше с трясък точно по стръмния склон на клисурата вдясно от него — точно над мястото, където бе довел бойците си.

Имаше частица от секундата да го осъзнае, преди камъните да започнат да го блъскат с ужасен грохот.

Всичко се завъртя, след това почерня. И въпреки това продължаваше да го удря, превърта, мачка. Експлозия от стопени искри за кратко примигна пред очите му и нещо твърдо го удари по главата.

Най-сетне приключи. Той се намери легнал в пълен мрак, главата му пулсираше, гъста топла кръв се стичаше по лицето му и капеше от брадичката му. Можеше да усети кръвта, но не можеше да я види. Да не би да е ослепял?

Бузата му беше притисната към камък. Не. Не бе ослепял; беше затрупан. И шлемът му бе разтрошен. Далинар се помръдна със стон и нещо освети камъните около главата му. Светлина на Бурята се процеждаше от ризницата му.

Някак бе оцелял от свличането. Лежеше с лице към земята, проснат, погребан. Помръдна отново и с ъгълчето на окото си видя как един камък потъва, заплашващ да се забие странично в черепа му. Лежеше неподвижно, главата му гърмеше от болка. Сви лявата си ръка и откри, че ръкавицата на нея е счупена, ризницата от лакътя до китката — също. Но бронята на дясната му ръка все още работеше.

„Това… това беше капан…“

Садеас не беше предател. Това бе измислено от Дълбините и Върховния й господар, за да подмамят Далинар в каньона, след което да пуснат камъните да го смажат. Страхливци. Бяха опитали нещо подобно преди много години и в Раталас. Той се отпусна с тихо простенване.

„Не. Не мога да лежа тук.“

Може би можеше да се престори на мъртъв. Звучеше толкова изкусително, докато затваряше очи и започваше да се отнася.

В него се възпламени огън.

— Ти беше предаден, Далинар. Слушай. — Той чу гласове — мъже, които ровеха из останките на свлачището. Можеше да долови носовия им акцент. Пропастни.

„Таналан те изпрати тук, за да умреш!“

Далинар се подсмихна презрително и отвори очи. Тези хора нямаше да го оставят в каменната му гробница, престорил се на мъртъв. Той носеше Вълшебно въоръжение. Щяха да го открият, за да вземат наградата си.

Той се приготви, като използва Вълшебната броня на рамото си, за да спре камъните да не се изтъркалят към откритата му глава, но иначе не помръдна. След известно време мъжете отгоре започнаха да говорят възбудено; от думите им разбра, че са видели наметалото на бронята му да се подава изпод един камък, глифите кок и линил ярки на синия фон.

Затрополиха камъни и тежестта отгоре му намаля. Вълнението нарасна до кресчендо. Камъкът до главата му се изтърколи назад.

— Давай.

Далинар размърда покритите си с Вълшебна броня крака и помести голяма скала с ръката, която все още имаше здрава ръкавица, освобождавайки достатъчно място, за да може да се изправи. Измъкна се от гробницата и препъвайки се излезе на открито с трополене на камъни.

Хората от Дълбините запроклинаха и се запрепъваха назад, когато той изскочи от дупката, ботушите му застъргаха по камъните. Далинар изрева, призовавайки Меча си.

Бронята му беше в по-лоша форма, отколкото бе предполагал. Бавна. Счупена на четири различни места.

Навсякъде около него очите на Таналан сякаш грееха. Те се събраха и му се ухилиха; ясно виждаше Вълнението в израженията им. Мечът и течащата му Броня се отразяваха в тъмните им очи.

С кръв, стичаща се по лицето му, Далинар също им се ухили.

Те нападнаха.

* * *

Далинар виждаше само червено.

Частично дойде на себе си и откри, че блъска главата на някакъв мъж отново и отново в скалите. Зад него лежеше купчина трупове с изгорени очи, струпани високо покрай дупката, където Далинар беше стоял и се бе борил с тях.

Той пусна главата на трупа в ръцете си, издиша и почувства… Какво почувства? Вцепенение, внезапно. Болката беше нещо далечно. Дори гневът бе мъглив. Погледна надолу към ръцете си. Защо използваше тях, а не Вълшебния си меч?

Обърна се настрани, където Заклеващия се подаваше от един камък, където го бе забил. Скъ… поценният камък върху главата на ефеса беше пукнат. Точно така. Не е могъл да го освободи; нещо в пукнатината бе попречило.

Той се запрепъва напред, огледа се за още врагове, но никой не дойде да го предизвика. Бронята му… някой бе счупил нагръдника по време на боя и с напипване откри, че има прободна рана в гърдите. Едва си спомняше това.

Слънцето беше ниско на хоризонта, потапяше каньона в сенки. Около него плющяха на вятъра разкъсани парчета дрехи и лежаха неподвижно тела. Не се чуваше никакъв звук, нямаше дори мършоядни кремлинги.

Изтощен, той превърза най-лошите от раните си, след което взе Заклеващия и го постави на рамото си. Никога досега не бе усещал Вълшебен меч толкова тежък.

Започна да върви.

Пътем изхвърляше части от Бронята, която ставаше прекалено тежка. Бе изгубил кръв. Твърде много.

Съсредоточи се над крачките. Една след друга.

Инерция. Битката зависеше изцяло от инерцията.

Не посмя да тръгне по очевидния път, за да не се натъкне на още хора от Дълбините. Мина през пустошта, филизи се гърчеха под краката му, а каменни пъпки израстваха, след като бе отминал.

Вълнението се завърна, за да го пришпори. Защото това ходене беше борба. Беше битка. Нощта падна и той изхвърли последното парче от Бронята си, като остави само частта за врата. Можеха да създадат останалото от нея, ако се наложеше.

Продължавай. Да се движиш.

В онази тъмнина изглежда го придружаваха сенчести фигури. Армии, направени от червена мъгла в периферното му зрение, нападащи войски, които се разпадаха на прах, след което отново се появяваха от сенките, като връхлитащи морски вълни в постоянно състояние на разпад и прераждане. Не само хора, а и коне без очи. Животни, вкопчени в битка, които изпиваха живота едно от друго. Сенки на смъртта и конфликта, които да го изтласкат през нощта.

Вървя цяла вечност. Вечността не беше нищо, когато времето нямаше смисъл. Той всъщност беше изненадан, когато приближи светлината на Дълбините, светлина от факли, държани от войници на стените. Ориентирането му по луните и звездите се бе оказало успешно.

Тръгна през мрака към собствения си лагер на полето. Там имаше още една армия. Истинските войници на Садеас; бяха пристигнали по-рано от предвиденото. Само няколко часа по-бързо и замисълът на Таналан нямаше да е проработил.

Далинар влачеше Заклеващия зад себе си; оръжието издаваше тихи стържещи звуци, докато прорязваше следа в камъка. Той вцепенено чу войници да си говорят край огъня и един от тях извика нещо. Далинар не им обърна внимание, всяка стъпка беше безпощадна, докато излизаше на светлината. Двама млади войници в синьо грачеха предизвикателствата си, докато не спряха и не свалиха копия, зяпнали.

— Отче на Бурята — възкликна единият от тях, като се запрепъва назад. — Келек и самият Всемогъщ!

Далинар продължи през лагера. Шумът спираше при преминаването му, мъжете крещяха за видения на мъртви и Пустоносни. Той се отправи към палатката си. Вечността, която му отне да стигне дотам, изглеждаше със същата дължина като останалите. Как можеше да мине толкова километри за същото време, което му отне да премине няколкото метра до палатката? Далинар поклати глава, виждаше червено с периферното си зрение.

Долови думи през плата на палатката.

— Невъзможно. Хората са изплашени. Те… Не, просто не е възможно.

Платът се отвори и разкри мъж в луксозни дрехи и с вълниста коса. Садеас зяпна, после се запрепъва настрани, като държеше плата за Далинар, който не спираше да върви. Той влезе директно, Заклеващия прорязваше тясна ивица в земята.

Вътре генерали и офицери се бяха събрали на зловещата светлина от няколко фенера със сфери. Иви, успокоявана от Сиятелната Калами, плачеше, макар че Иалаи изучаваше покритата с карти маса. Всички погледи се обърнаха към Далинар.

— Как? — попита Телеб. — Тояго? Пратихме група разузнавачи да те информират веднага след като Таналан се обърна срещу нас и прогони войниците ни от стените си. Докладваха ни, че всички мъже са погубени, засада…

Далинар вдигна Заклеващия и го заби в каменния под до себе си, после въздъхна, че най-сетне можеше да отпусне товара. Постави ръце от двете страни на бойната маса, длани, покрити със засъхнала кръв. Целите му ръце също бяха покрити с нея.

— Изпратил си същите разузнавачи — прошепна той, — които първо са забелязали кервана и са докладвали, че са видели Броненосец да го води?

— Да — отвърна Телеб.

— Предатели — отсече Далинар. — Работят с Таналан. — Той не можеше да знае, че Далинар ще преговаря с него. Вместо това някак бе успял да подкупи войници от армията му и бе възнамерявал да използва докладите им, за да примами Далинар в прибързано нападение на юг. В капан.

Всичко е било решено още преди Далинар да бе говорил с Таналан. Планирано много по-рано.

Телеб излая заповед разузнавачите да бъдат заловени. Далинар се наведе над бойните карти на масата.

— Това е карта за обсада — прошепна.

— Ние… — Телеб погледна към Садеас. — Решихме, че кралят ще иска време, за да дойде лично. За да, хм, отмъсти за теб, Сиятелни господарю.

— Много е бавен — заяви Далинар дрезгаво.

— Върховният принц Садеас предложи… друг вариант — продължи Телеб. — Но кралят…

Далинар погледна Садеас.

— Те използваха името ми, за да те предадат — заговори Садеас и се изплю настрани. — Ще страдаме от бунтове като този отново и отново, освен ако те не се боят от нас, Далинар.

Той бавно кимна.

— Те трябва да кървят — прошепна. — Искам да страдат за това. Мъже, жени, деца. Трябва да знаят какво е наказанието за нарушени клетви. Незабавно.

— Далинар? — Иви се изправи. — Съпруже? — Тя пристъпи напред, към масата.

След това той се обърна към нея и Иви спря. Необичайната й, бледа, западняшка кожа стана още по-ярко бяла. Тя отстъпи назад, като вдигна ръце пред гърдите си, и го зяпна, ужасена, духчета на страха се издигнаха от земята покрай нея.

Далинар погледна към един фенер със сфери, който имаше метална полирана повърхност. Мъжът, който го погледна оттам, изглеждаше повече като Пустоносен, отколкото като човек, лицето му бе покрито със засъхнала почерняла кръв, косата му беше сплъстена от нея, сините му очи бяха разширени, челюстта — стисната. Бе прорязан от, на вид, стотици рани, униформата му с подплънки беше на парчета.

— Не бива да правиш това — каза Иви. — Почини си. Наспи се, Далинар. Помисли за това. Дай му няколко дни.

Толкова изморен…

— Цялото кралство смята, че сме слаби, Далинар — прошепна Садеас. — Отне ни твърде дълго, за да потушим този бунт. Никога преди не си ме слушал, но слушай сега. Искаш ли това да не се случва пак? Трябва да ги накажеш. Всеки един от тях.

— Да ги накажа… — повтори Далинар, Вълнението отново се надигаше. Болка. Гняв. Унижение. Той притисна длани към масата с картите, за да запази равновесие. — Превръщателката, която брат ми изпрати. Тя може да прави две неща?

— Жито и масло — отвърна Телеб.

— Добре. Да се захваща за работа.

— Още хранителни запаси?

— Не, масло. Толкова, за колкото имаме скъпоценни камъни. О, и някой да заведе жена ми в палатката й, за да може да се възстанови от неоправданата си мъка. Всички останали, съберете се. Сутринта ще дадем Раталас за пример. Обещах на Таналан, че вдовиците му ще плачат за това, което ще направя тук, но това е твърде милостиво за онова, което те ми сториха. Възнамерявам да унищожа това място толкова издъно, че за десет поколения никой да не посмее да строи тук от страх от духовете, които ще го обитават. Ще направим клада от този град и няма да има плач заради смъртта му, защото няма да е останал никой, който да плаче.