Брандън Сандърсън
Заклеващия (87)

67
Мишим

„Това поколение е имало само един Обвързващ и някои смятат, че различията помежду ни се дължат на този факт. Истинският проблем е много по-дълбок. Аз вярвам, че самият Чест се променя.“

Из чекмедже 24–18, димен камък

Ден след като бе убита по брутален начин, Шалан откри, че се чувства много по-добре. Чувството на потиснатост я бе напуснало и дори ужасът й се струваше далечен. Това, което оставаше, бе един-единствен проблясък, който бе видяла в огледалото: отблясък от присъствието на Несътворения, отвъд плоскостта на отражението й.

Огледалата в магазина на шивача не показваха подобни склонности; тя бе проверила всяко едно. За всеки случай бе дала на останалите рисунка на нещото, което беше видяла, и ги бе предупредила да са нащрек.

Днес тя влезе в малката кухня, която беше до задната работна стая. Адолин ядеше безквасен хляб и къри, а крал Елокар седеше на масата и задълбочено… пишеше нещо? Не, той рисуваше.

Шалан положи нежни пръсти върху рамото на Адолин и се наслади на усмивката му в отговор. След което заобиколи, за да надзърне над рамото на краля. Той рисуваше карта на града, с двореца и платформата на Клетвената порта. Не беше никак зле.

— Някой да е виждал мостовия? — попита Елокар.

— Тук съм — обади се Каладин, който се появи от работната стаичка. Йокска, съпругът й и прислужницата й бяха излезли да купят още храна, използвайки сфери, предоставени от Елокар. Очевидно в града все още се продаваше храна, ако човек има сфери, с които да я заплати.

— Аз — каза Елокар — съм разработил план как да продължим в този град.

Шалан погледна към Адолин, който вдигна рамене.

— Какво предлагате, Ваше Величество?

— Благодарение на отличното разузнаване на Тъкачката на Светлина — започна кралят — е ясно, че жена ми е държана като заложник от собствените си стражи.

— Не знаем това със сигурност, Ваше Величество — обади се Каладин. — Звучеше, сякаш кралицата се е поддала на каквото и да е онова, което влияе на стражите.

— При всички положения, тя има нужда да бъде спасена — отсече Елокар. — Или трябва да се промъкнем в двореца за нея и малкия Гавинор, или трябва да съберем войска, която да ни помогне да го превземем със сила. — Той потупа картата на града с писалката си. — Клетвената порта обаче остава наш приоритет. Сиятелна Давар, искам да разследвате този Култ на Моментите. Разберете как използват платформата на Клетвената порта.

Йокска бе потвърдила, че всяка нощ някои от членовете на култа палеха ослепителен огън на върха на платформата. Охраняваха мястото през целия ден.

— Ако можете да се присъедините към какъвто и да е този ритуал, който изпълняват, или това събитие — продължи кралят, — ще бъдете на метри от Клетвената порта. Можете да пренесете цялото плато до Уритиру и да оставите армиите ни да се разправят с Култа.

— В случай че това не е възможно, Адолин и аз — прикрити като високопоставени светлооки от Пустите равнини — ще се свържем с другите светлооки в града, които поддържат частна стража. Ще си осигурим подкрепата им, може би разкривайки истинската си самоличност, и ще сформираме армия, за да нападнем двореца, ако е нужно.

— Ами аз? — обади се Каладин.

— Не ми харесва какво чувам за онзи човек Лазур. Виж какво можеш да откриеш за него и Стенната му стража.

Каладин кимна, след което изсумтя.

— Това е хубав план, Елокар — рече Адолин. — Добра работа.

Може би не беше редно един обикновен комплимент да кара крал да засиява по начина, по който го направи Елокар. Той дори привлече едно духче на славата — и, видимо, то не изглеждаше различно от обикновените.

— Но има нещо, което трябва да приемем — продължи Адолин. — Чували ли сте списъка с обвинения, който ардентът — онзи, когото екзекутираха — е отправил срещу кралицата?

— Аз… да.

— Десет глифи — каза Адолин, — които осъждат невъздържаността на Аесудан. Да пилее храна, докато хората гладуват. Да увеличава данъци, след което да организира пищни празненства за ардентите си. Елокар, това е започнало много преди Вечната буря.

— Можем да… я попитаме — предложи кралят. — След като е в безопасност. Нещо сигурно не е наред. Аесудан винаги е била горда и винаги е била амбициозна, но никога не е била ненаситна. — Той погледна Адолин. — Знам, че Ясна твърди, че не трябваше да се женя за нея… че Аесудан е твърде жадна за власт. Ясна така и никога не разбра. Аз се нуждаех от Аесудан. От някой със сила… — Пое си дълбоко дъх, след което се изправи. — Не бива да губим време. Планът. Съгласни ли сте с него?

— На мен ми харесва — обади се Шалан.

Каладин кимна.

— Твърде е общ, но поне имаме някакъв план. Освен това трябва да проследим зърното в града. Йокска твърди, че го осигуряват светлооките, но също така казва, че складовете на двореца са затворени.

— Мислиш, че някой има Превръщател? — попита Адолин.

— Мисля, че този град има твърде много тайни — отвърна Каладин.

— Ние с Адолин ще разпитаме светлооките и ще видим дали те знаят нещо — намеси се Елокар, след което погледна към Шалан. — Култът на Моментите?

— Заемам се — кимна тя. — Така или иначе ми трябва ново палто.

* * *

Измъкна се от сградата отново като Воал. Носеше панталоните и палтото й, макар сега то да имаше дупка на гърба. Ишна бе успяла да измие кръвта от него, но Воал все още искаше да го смени. За момента, тя прикри дупката с Тъкане на светлина.

Воал започна да се шляе по улицата и откри, че увереността й нараства все повече. В Уритиру тя все още се бореше да носи палтото си с гордост, така да се каже. Потръпна, когато се замисли за скитанията си из баровете, в които се правеше на глупачка. Не беше нужно да доказваш колко можеш да изпиеш, за да изглеждаш суров — но това бе едно от нещата, които не можеш да научиш, ако не носиш палтото и не живееш в него.

Тя тръгна обратно към пазара, където се надяваше да добие представа за хората в Колинар. Трябваше да разбере как мислят, преди да започне да разбира как е бил създаден Култът на Моментите и по този начин да разбере как да проникне в него.

Този пазар беше много различен от онези в Уритиру или от нощните пазари на Карбрант. Преди всичко този очевидно бе древен. Старите, порутени дюкяни й създаваха усещането, че са били тук преди първото Опустошение. Имаше камъни, загладени от докосването на милиони пръсти или вдлъбнати от натиска на хиляди преминаващи крака. Навеси, избелели от изминаването на ден след ден.

Улицата беше широка и не бе оживена. Някои сергии бяха празни, а оставащите търговци не подвикваха при минаването й. Това, изглежда, бе резултат от задушаващото усещане, което изпитваха всички — чувството да си в един обсаден град.

Йокска обслужваше само мъже, а Воал така или иначе не би искала да се разкрие пред нея. Така че спря при един търговец на мъжко облекло и пробва няколко нови палта. Разговаря с жената, която водеше сметките — мъжът й бил истинският шивач, — и получи няколко предложения къде да търси палто, подобно на сегашното й, след което излезе обратно на улицата.

Тук патрулираха войници в светлосиньо, глифите на униформите им ги причисляваха към войската на Велалант. Йокска бе описала техния Сиятелен господар като незначителен играч в града преди, докато толкова много светлооки не изчезнали в двореца.

Воал потръпна, когато си спомни за редицата трупове. Адолин и Елокар бяха почти сигурни, че били останките на един далечен роднина от рода Колин и прислужниците му — мъж на име Кавес, който често се бе опитвал да придобие влияние в града. Никой не се натъжи да го види мъртъв, но станалото подсказваше за продължаваща мистерия. Повече от трийсет души бяха отишли да се срещнат с кралицата, голяма част от тях бяха много по-силни от Кавес. Какво им се бе случило?

Тя подмина група търговци, които продаваха обичайния набор необходими и странни неща, от съдове и прибори за хранене до изящни ножове. Беше хубаво да види, че тук войниците бяха наложили някакво подобие на ред. Може би вместо да се съсредоточава над затворените сергии, Воал трябваше да оцени колко много бяха все още отворени.

В третия магазин за дрехи най-сетне намери палто, което й хареса, в същия стил като старото й — дълго и бяло, до под коленете. Тя плати, за да й го направят по мярка, после небрежно разпита шивачката за зърното в града.

Отговорите й я отведоха през една улица от тази до пункт за раздаване на зърно. Преди бе представлявал тайленска банка, с думите „Сигурно съхранение“, изписани над вратата на тайленски и с женското писмо. Собствениците бяха избягали отдавна — хората, които даваха пари назаем, изглежда имаха шесто чувство за предстояща опасност, по начина, по който някои животни могат да усетят буря, часове преди да е връхлетяла.

Войниците в светлосиньо я бяха присвоили и в трезорите сега се пазеше безценно зърно. Хора чакаха на опашка отвън, а отпред войници раздаваха количества, които да стигнат за безквасен хляб и овесена каша за един ден.

Това беше добър знак — макар че явно и ужасно напомняше за ситуацията, в която се намираше градът. Тя би аплодирала милостта на Велалант, ако не беше крещящата некомпетентност на войниците. Те крещяха на всички да стоят на опашката, но не правеха нищо, за да наложат ред. Край тях имаше писар, който наблюдаваше, за да е сигурен, че никой не се реди втори път, но не връщаха онези, които очевидно се справяха достатъчно добре, за да имат нужда от подаяния.

Воал се огледа из пазара и забеляза хора, които наблюдаваха от пукнатини и пролуки в изоставените дюкянчета. Бедните и нежеланите, тези, които бяха по-бедстващи дори от бежанците. Със скъсани дрехи и мръсни лица. Изглеждаха като духчета, привлечени от силна емоция.

Тя се настани върху ниска стена до канавката. Наблизо се бе сгушило едно момче и гледаше опашката с гладен поглед. Едната му ръка завършваше с извита, необичайна длан: три от пръстите му бяха само израстъци, а другите два бяха изкривени.

Воал зарови в джоба на панталона си. Шалан не носеше храна, но Воал знаеше колко е важно да имаш нещо за хапване. Можеше да се закълне, че бе прибрала нещо, когато се приготвяше… Ето го. Пръчица месо, Превърната, но овкусена със захар. Не беше достатъчно голяма, за да се нарече наденица. Тя отхапа единия край, след което размаха останалото към момчето.

То огледа жената, като вероятно се опитваше да прецени намеренията й. Най-сетне изпълзя, взе месото и бързо натъпка цялото парче в устата си. Зачака, гледайки я, за да разбере дали няма още.

— Защо не се наредиш на опашката? — попита Воал.

— Те имат правила. Трябва да си на определена възраст. А ако си прекалено беден, те избутват от опашката.

— Поради каква причина?

Момчето сви рамене.

— Не им трябва такава, предполагам. Казват, че вече си минал, само дет’ не си.

— Много от тези хора… са слуги от богати домове, нали?

Момчето кимна.

„Буреносни светлооки“, помисли си Воал, докато наблюдаваше. Някои от бедните бяха избутани от редицата заради едно или друго нарушение, както бе казало хлапето. Другите чакаха търпеливо, тъй като това им беше работата. Бяха изпратени от богати къщи да съберат храна. Много от тях изглеждаха жилави и силни като домашни охранители, макар да не носеха униформи.

Бурите да го вземат. Хората на Велалант наистина нямаха идея как да вършат това. „Или може би знаят отлично какво правят“, помисли си. „И Велалант просто поддържа местните светлооки щастливи и готови да подкрепят управлението му, ако ветровете задухат в грешната посока.“

На Воал й се догади от гледката. Тя извади втора пръчица месо за момчето, след което започна да го пита колко надалеч се простира влиянието на Велалант… но хлапето изчезна за секунда.

Раздаването на зърно приключи и много нещастни хора изкрещяха от отчаяние. Войниците отвърнаха, че ще раздават отново вечерта и посъветваха хората да се подредят и да чакат. След това банката затвори врати.

Но откъде Велалант намираше храната? Воал се надигна и продължи да крачи през пазара, като подминаваше езерца от духчета на гнева. Някои изглеждаха като обичайните локвички кръв; други повече напомняха на катран, бяха чисто черни. Когато мехурчетата в тях се пукаха, отвътре се показваше горящо червено, като жар. Започнаха да изчезват, докато хората се настаняваха, за да чакат — и на тяхно място изникваха духчета на изтощението.

Оптимизмът й за пазара се изпари. Тя подмина тълпи, които се въртяха наоколо, изглеждаха изгубени, и откриваше отчаяние в очите на хората. Защо да опитват да се преструват, че животът може да продължи? Те бяха обречени. Пустоносните щяха да разкъсат този град — ако преди това просто не оставеха хората да умрат от глад.

Някой трябваше да стори нещо. Воал трябваше да стори нещо. Проникването в Култа на Моментите изведнъж й се видя много далечно. Не можеше ли да направи нещо директно за тези бедни хора? Само дето… тя не успя да спаси дори собственото си семейство. Нямаше представа какво бе сторил Мраизе с братята й и отказваше да мисли за тях. Как би могла да спаси цял град?

Запробива си път през тълпата, търсеше свобода, изведнъж почувствала се като в капан. Трябваше да се махне. Тя…

Какъв беше този звук?

Шалан спря и се обърна, заслушана. Бурите да го отнесат. Не можеше да бъде, нали? Тя се понесе към звука, към гласа.

— Така твърдиш ти, скъпи ми човече — произнасяше той, — но всички смятат, че познават луните. И как да бъде иначе? Ние живеем под погледа им всяка нощ. Познаваме ги от по-дълго, отколкото познаваме приятелите си, съпругите си, децата си. И въпреки това… и въпреки това…

Шалан си проби път през крачещата тълпа, за да го открие седнал на ниската стена, обграждаща един резервоар за дъждовна вода. Пред него имаше запален, метален мангал и от него излизаха тънки струйки дим, които се извиваха на вятъра. Той бе облечен, странно, във войнишка униформа — с цветовете на Садеас, куртката беше разкопчана и имаше цветен шал около врата.

Пътешественикът. Онзи, когото наричаха Шута на краля. С ъгловати черти, остър нос, черна като нощта коса.

Той беше тук.

— Все още има истории, които да бъдат разказани. — Шутът скочи на крака. Малко хора му обръщаха внимание. За тях той беше просто още един пътуващ актьор. — Всички знаят, че Мишим е най-умната от трите луни. Макар сестра й и брат й да са доволни да властват над небето — да покриват земите под себе си със светлината си, — Мишим винаги търси възможност да избяга от задълженията си.

Шутът хвърли нещо в мангала и от него се понесе яркозелено облаче дим с цвета на Мишим, третата и най-бавна от луните.

— Тази история се развива по времето на Тса — продължи той. — Най-великата кралица на Натанатан, преди падането на кралството. Благословени с велики спокойствие и красота, хората на Натан били прочути из цял Рошар. Ако бяхте живели по онова време, щяхте да сте видели изтока като място на велика култура, вместо като празна пустош!

Кралица Тса, както без съмнение сте чували, била архитект. Тя проектирала високи кули за града си, построени да стигат дори още по-високо, устремени към небето. Една нощ Тса почивала в най-високата си кула и се наслаждавала на гледката. Така че Мишим, онази умна луна, се случило да премине наблизо в небето. (Било нощ, в която луните били пълни, а това — всеки знае — са нощите, в които небесните тела отделят специално внимание на действията на смъртните.)

„Велика кралице!“ викнала Мишим. „Строите такива прекрасни кули в града си. Радвам се да ги наблюдавам всяка нощ, когато минавам оттук.“

Шутът хвърли пудра в мангала, този път на буци, които накараха две струйки пушек — едната бяла, другата зелена — да се понесат нагоре. Шалан пристъпи напред, загледана във виещия се дим. Крачещите из пазара хора забавиха темпо и започнаха да се събират наоколо.

— Вижте — продължи Шутът и провря ръце през линиите от дим, като ги изви така, че и самият пушек се заизвива и разкриви, създавайки усещането за зелена луна, която се върти в центъра, — кралица Тса въобще не била неука, що се отнася до лукавите намерения на Мишим. Натанците по принцип не обичали Мишим, а вместо това почитали великия Номон.

И все пак човек не пренебрегва една луна.

„Благодаря ти, Велика Небесна“, отвърнала Тса. „Инженерите ни се трудят неуморно, за да изградят най-прекрасните творения на простосмъртни.“

„Те почти стигат до моето царство“, рекла Мишим. „Започвам да се чудя дали не се опитваш да го превземеш.“

„Никога, Велика Небесна. Моето царство е тази земя, а небето принадлежи на теб.“

Шутът промуши ръка в пушека и извая бяла линия във формата на прав стълб. Другата му ръка завъртя малко зелен дим над него, като водовъртеж. Кула и луна.

„Това не може да е естествено, нали?“ помисли си Шалан. „Той да не Тъче Светлина?“ И въпреки това тя не виждаше Светлина на Бурята. Имаше нещо по-… органично в онова, което правеше. Не можеше да е напълно сигурна, че е свръхестествено.

— Както винаги, Мишим замисляла план. Тя мразела да виси в небето всяка нощ, толкова далеч от насладите на света под нея и от удоволствията, които само смъртните познавали. На следващата нощ Мишим отново минала край кралица Тса в кулата й.

„Жалко е“, заговорила луната, „че не можеш да видиш съзвездията отблизо. Защото те са като наистина красиви скъпоценни камъни, обработени от най-добрите майстори.“

„Наистина е жалко“, съгласила се Тса. „Но всички знаят, че очите на един смъртен ще изгорят, ако погледне такава възвишена гледка.“

На следващата нощ Мишим опитала отново.

„Жалко е“, рекла тя, „че не можеш да разговаряш с духчетата на звездите, тъй като те разказват очарователни истории.“

„Наистина е жалко“, съгласила се кралицата. „Но всички знаят, че езикът на небесата би побъркал един смъртен.“

На следващата нощ Мишим опитала за трети път.

„Жалко е, че не можеш да видиш красотата на царството си оттук. Тъй като стълбовете и куполите на града ти са сияйни.“

„Наистина е жалко“, съгласила се Тса. „Но те са предназначени за великите от небесата, а да ги гледам аз самата би било богохулство.“

Шутът хвърли още малко пудра в мангала и от него излезе жълто-златист пушек. Вече се бяха събрали десетки хора да го гледат. Той размаха ръце настрани и запрати пушека да се стеле хоризонтално. След което димът отново запълзя нагоре в стълбчета… и оформи кули. Град?

Мъжът продължи да извива едната си ръка, привличайки зеления дим в обръч, който — с побутване — изпрати да се върти над върховете на жълто-златистия град. Беше забележително и Шалан усети как челюстта й увисва. Този образ беше жив.

Шутът погледна настрана, където бе оставил раницата си. Сепна се, сякаш нещо го изненада. Шалан наклони глава, когато той дойде на себе си и се върна към историята толкова бързо, че беше лесно човек да пропусне паузата. Но сега, докато говореше, Шутът внимателно оглеждаше публиката.

— Мишим — продължи той — не била приключила. Кралицата се справяла похвално, но луната била лукава. Ще трябва да оставя на вас да решите коя е била по-могъща. Четвъртата нощ, докато Мишим минавала край кралицата, опитала друг номер.

„Да“, рекла луната, „градът ти е велик, както само един бог може да види отгоре. Затова е толкова, толкова тъжно, че една от кулите ти има дефектен покрив.“

Шутът замахна настрани и унищожи ивиците дим, които образуваха града. Остави пушека да се разсейва, пудрите, които бе хвърлил, привършваха, всичко изчезваше, с изключение на зелената струйка.

„Какво?“ викнала Тса. „Дефектна кула? Коя?“

„Само един незначителен дефект“, отвърнала Мишим. „Нека не те тревожи. Оценявам усилието, което твоите строители, колкото и да са некомпетентни, влагат в работата си.“ И тя продължила по пътя си, но знаела, че е хванала кралицата в капан.

И наистина, на следващата нощ, красивата кралица стояла и я чакала на балкона си.

„О, Велика Небесна“, викнала Тса. „Проверихме покривите и не можем да открием несъвършенството! Моля те, моля те, кажи ми коя кула е, за да я съборя.“

„Не мога да ти кажа“, отвърнала Мишим. „Да си смъртен означава да си несъвършен; не е правилно да очаквам съвършенство от теб.“

Това само разтревожило кралицата допълнително. На следващата нощ тя попитала:

„Велика Небесна, има ли начин да посетя небето? Ще запуша ушите си за разказите на духчетата на звездите и ще извърна очи от съзвездията. Ще гледам само дефектните творби на народа си, не и гледките, предназначени за теб, така че да видя със собствените си очи какво трябва да бъде поправено.“

„Искаш нещо, което е забранено“, казала Мишим, „тъй като ще трябва да разменим местата си и да се надяваме, че Номон няма да забележи.“ Тя подхвърлила това с голяма радост, макар и скрита, тъй като тази молба била точно онова, което искала.

„Ще се преструвам на теб“, обещала Тса. „И ще правя всичко, което правиш ти. Ще си сменим местата обратно, щом съм готова, и Номон никога няма да разбере.“

Шутът се усмихна широко.

— И така, луната и жената разменили местата си. — Искреният му ентусиазъм към историята беше заразителен и Шалан откри, че се усмихва.

Намираха се във време на война, градът рухваше, но всичко, което искаше тя, бе да чуе края на историята.

Шутът използва пудри, за да изпрати във въздуха четири различни ивици дим — синя, жълта, зелена и наситено оранжева. Той ги завъртя заедно в омайващ водовъртеж от цветове. И докато работеше, сините му очи се спряха върху Шалан. Шутът ги присви и усмивката му стана закачлива.

„Той току-що ме разпозна“, осъзна тя. „Все още нося лицето на Воал. Но как… откъде разбра?“

Когато мъжът приключи със смесването на цветовете, луната бе станала бяла, а единствената права кула, която бе създал с издърпване на пушека, бе добила светлозелен цвят.

— Мишим слязла долу между смъртните — обяви той, — а Тса се качила на небесата, за да заеме мястото й! Мишим прекарала остатъка от нощта в пиене, флиртуване, танци и пеене и във вършене на всички неща, които наблюдавала отдалеч. Прекарала като обезумяла няколкото си часа свобода.

Всъщност била толкова очарована, че забравила да се върне и била потресена от появата на слънчевата светлина! Забързано се покатерила във високата кула на кралицата, но Тса вече била залязла, а нощта — отминала.

Мишим вече познавала не само насладите на смъртните, но и страха. Прекарала деня в големи тревоги, наясно, че Тса ще бъде затворена с умната й сестра и сериозния й брат, за да прекарат деня на мястото, на което почиват луните. Когато нощта отново се спуснала, Мишим се скрила в кулата в очакване Салас да я извика и да я смъмри за желанията й. Но Салас подминала без думи.

Със сигурност, когато се издигнел Номон, той щял да избухне заради глупостта й. Но въпреки това Номон подминал без дума. Най-сетне в небето се издигнала Тса и Мишим я повикала: „Кралице Тса, какво се е случило? Брат ми и сестра ми не ме повикаха. Да не би някак да не са те разкрили?“

„Не“, отвърнала Тса. „И двамата незабавно ме разпознаха като самозванец.“

„Тогава нека бързо разменим местата си!“ викнала Мишим. „За да мога да ги излъжа и да ги успокоя.“

„Те вече са спокойни“, казала Тса. „Намират ме за очарователна. Прекарахме часовете на деня като пирувахме.“

„Пирували сте?“ Брат й и сестра й никога не бяха пирували с нея.

„Пяхме песни заедно.“

„Песни?“ Брат й и сестра й никога не бяха пели с нея.

„Наистина е прекрасно тук горе“, довършила Тса. „Духчетата на звездите разказват изумителни приказки, както ми каза, а съзвездията като скъпоценни камъни са величествени отблизо.“

„Да. Аз обичам тези приказки и тези гледки.“

„Мисля“, рекла Тса, „че може би ще поостана.“

Шутът позволи на пушека да се разсее, докато не остана една-единствена зелена ивица. Тя се сви надолу и се разнесе, почти изчезна. Когато той заговори, гласът му беше тих.

— Мишим — продължи той — вече познавала още една от емоциите на смъртните. Загубата.

Луната започнала да се паникьосва! Замислила се за великата си гледка от толкова високо, където можела да наблюдава всички земи и да се наслаждава — отдалеч — на изкуствата, сградите и песните им! Спомнила си добрината на Номон и замислеността на Салас.

Шутът създаде струйка бял дим и бавно я избута вляво от себе си, новата луна Тса скоро щеше да залезе.

„Чакай!“ викнала Мишим. „Чакай, Тса! Ти наруши думата си! Говорила си с духчетата на звездите и си гледала съзвездията!“

Шутът хвана кръгчето от дим с едната си ръка и някак го накара да остане на едно място, след което го завъртя.

„Номон каза, че мога“, обяснила Тса. „И не бях наранена.“

„Въпреки това наруши думата си!“ изревала Мишим. „Трябва да се върнеш на земята, смъртна, защото сделката ни приключи!“

Шутът остави кръгчето да виси на мястото си.

След което да изчезне.

— За безкрайно успокоение на Мишим, Тса отстъпила. Кралицата слязла обратно в кулата си, а Мишим се изкачила на небето. С голямо удоволствие, луната потънала обратно към хоризонта. Макар че точно преди да залезе, Мишим чула една песен.

Странно, Шутът добави малка ивичка син пушек в мангала.

— Била красива песен, със смях. Песен, която Мишим никога не била чувала! Отнело й дълго време да разбере тази песен, докато месеци по-късно, когато минавала по небето нощем, не видяла кралицата отново в кулата си. Държала дете със светлосиня кожа.

Те не разговаряли, но Мишим разбрала. Кралицата я надхитрила. Тса искала да прекара едно денонощие на небето, за да опознае Номон за една нощ. Била родила син с бледосиня кожа, с цвета на самия Номон. Син, роден от боговете, който щял да поведе народа й към величие. Син, който носел цвета на небесата.

И затова до ден-днешен хората от Натанатан имат кожа с бледосин оттенък. И затова Мишим, макар и все още лукава, никога повече не напуснала мястото си. Най-вече, това е история за това как луната слязла, за да опознае нещо, което, дотогава, само смъртните познавали. Загубата.

Последната ивица син пушек се разсея, след което изчезна.

Шутът не се поклони за аплодисменти и не поиска пари. Седна обратно с изтощен вид върху стената на резервоара, която бе негова сцена. Хората чакаха, потресени, докато няколко от тях не започнаха да викат за още. Шутът продължи да мълчи. Понесе молбите им, настояванията им, а след това и клетвите им.

Бавно, публиката се разотиде.

След известно време пред него остана само Шалан.

Той й се усмихна.

— Защо тази история? — попита тя. — Защо сега?

— Аз не издавам смисъла, дете — отвърна той. — Трябва да си го научила досега. Аз само разказвам приказката.

— Беше прекрасно.

— Да — съгласи се той. След което добави: — Липсва ми флейтата ми.

— Кое?

Шутът скочи и започна да си събира вещите. Шалан пристъпи леко напред, надникна в раницата му и забеляза малък затворен буркан. Беше предимно черен, но частта, която бе обърната към нея, беше бяла.

Той рязко затвори раницата.

— Ела. Изглеждаш сякаш можеш да се възползваш от възможността да ми купиш нещо за ядене.