Брандън Сандърсън
Заклеващия (84)

65
Присъда

„Сега, след като изоставяме кулата, мога ли най-сетне да призная, че мразя това място? Твърде много правила.“

Из чекмедже 8–1, аметист

Спомени бушуваха в главата на Далинар, докато вървеше по дългия коридор пред контролната сграда на Клетвената порта в Азимир, която се намираше под великолепен бронзов купол. Големият пазар, както се наричаше, беше огромна покрита търговска площ. Това щеше да създаде неудобства, когато се наложеше Далинар да използва цялата Клетвена порта.

В момента не можеше да види нищо от пазара; контролната сграда — към която се бяха отнасяли като към някакъв паметник на пазара — сега беше обградена от дървени стени и нов коридор. Изпразнен от хора, той бе осветен от лампи със сфери по стените. Сапфири. Случайност или жест на уважение към посетител от Колин?

Накрая коридорът се отваряше към малка стая, пълна с редови азишки войници. Те носеха плетени ризници, бяха с шарени шапки на главите си, големи щитове и брадви с много дълги дръжки и малки остриета. Цялата група подскочи, когато Далинар влезе, след което войниците се дръпнаха назад, хванали оръжия заплашително.

Далинар разпери ръце настрани, с пакета от Фен в едната си длан и торбичка с храна в другата.

— Невъоръжен съм.

Те бързо заговориха нещо на азишки. Той не виждаше императора или малката Сияйна, макар хората в шарените роби да бяха везири и потомци — и двете всъщност бяха азишката версия на арденти. Само че тук ардентите участваха в управлението далеч повече, отколкото бе редно.

Една жена пристъпи напред, многото слоеве на дългата й, екстравагантна роба шумоляха, докато ходеше. Подходяща шапка завършваше тоалета й. Тя беше важна и може би възнамеряваше лично да превежда за него.

„Време за първата ми атака“, помисли си Далинар. Той отвори пакета, който Фен му бе дала, и извади четири листа хартия.

Подаде ги на жената и остана доволен, когато видя шока в очите й. Тя ги взе колебливо, след което извика някои от придружителите си. Те се присъединиха към нея пред Далинар, което видимо изнерви стражите. Някои от тях бяха извадили триъгълни катари, популярна разновидност на късия меч тук на запад. Той винаги бе искал такъв.

Ардентите се оттеглиха зад войниците, като разговаряха оживено. Планът бе в тази стая да се разменят любезности, след което Далинар веднага да се върне в Уритиру — където възнамеряваха да заключат Клетвената порта от тяхната страна. Той искаше повече. Той възнамеряваше да получи повече. Някакъв вид съюз или поне среща с императора.

Един от ардентите започна да чете документите на останалите. Текстът беше на азишки, забавен език, съставен от малки петна, които приличаха на следи от кремлинги. Липсваха му елегантните, направени с размах вертикали от писмата на алетските жени.

Далинар затвори очи, заслушан в непознатия език. Както и в град Тайлен, за момент изпита чувството, че почти може да го разбере. Напрегна се и усети, че смисълът е близко до него.

— Ще ми помогнеш ли да разбера? — прошепна той на Отеца на Бурята.

— Какво те кара да мислиш, че мога?

— Недей да скромничиш — прошепна Далинар. — Говорил съм на нови езици във виденията. Можеш да ме накараш да говоря азишки.

Отеца избоботи недоволно:

— Това не бях аз — рече най-сетне — Беше ти.

— Как да го използвам?

— Опитай се да докоснеш някой от тях. С Духовно сцепление можеш да осъществиш Връзка.

Далинар огледа групата враждебни стражи, след което въздъхна и направи жест все едно изсипва течност в устата си. Войниците си размениха резки думи, после един от най-младите беше избутан към него с манерка. Далинар кимна в знак на благодарност, след това — докато отпиваше от водата — хвана младия мъж за ръката и го задържа.

— Светлина на Бурята — дочу се боботене в ума му.

Далинар вкара Светлина на Бурята в другия мъж и почувства нещо — като приятелски звук, който идва от съседна стая. Всичко, което трябваше да стори, бе да влезе. След внимателно побутване вратата се отвори и във въздуха се извиха и понесоха звуци. После, като сменящи се музикални тонове, те се превърнаха от глупости в думи със смисъл.

— Капитане! — изрева младият мъж, който Далинар бе хванал. — Какво да правя? Той ме държи!

Далинар го пусна и за щастие продължи да разбира езика.

— Съжалявам, войнико — извини се той и му върна манерката. — Не исках да те стряскам.

— Пълководецът говори азишки? — Звучеше толкова изненадано, сякаш бе срещнал говорещ чул.

Далинар хвана ръце зад гърба си и загледа ардентите. „Продължаваш да мислиш за тях като за арденти“, мина му през ума, „защото те могат да четат, и мъжете, и жените.“ Но той вече не беше в Алеткар. Въпреки тези издути роби и големи шапки, азишките жени не носеха нищо на скритите си ръце.

Слънцетворящия, предшественикът на Далинар, бе твърдял, че азишите имат нужда да бъдат цивилизовани. Той се зачуди дали някой бе повярвал на този аргумент дори и тогава, или всички са го видели като обяснението, което е било в действителност.

Везирите и потомците приключиха с четенето, след което се обърнаха към Далинар и отпуснаха листовете, които им бе дал. Той се бе вслушал в плана на кралица Фен, като вярваше, че не може да си проправи път през Азир с груба сила и меч. Вместо това бе донесъл друг вид оръжие.

Есе.

— Наистина ли говорите езика ни, алете? — попита главната жена везир. Лицето й беше кръгло, имаше тъмнокафяви очи и шапка, покрита с ярки шарки. Сивеещата й коса се подаваше от едната страна, сплетена в стегната плитка.

— Скоро имах възможността да го науча — отвърна Далинар. — Предполагам, че вие сте везир Нура?

— Действително ли кралица Фен написа това?

— Със собствената си ръка, Ваша светлост — потвърди Далинар. — Можете да се свържете с град Тайлен, за да получите потвърждение.

Везирите отново се скупчиха, за да обсъдят тихо нещо. Есето беше дълъг, но убедителен аргумент за икономическата стойност на Клетвените порти за градовете, в които се помещаваха. Фен твърдеше, че отчаяната настойчивост на Далинар да създаде съюз бе идеалната възможност да си осигурят изгодна и продължителна търговия през Уритиру. Дори и Азир да нямаше планове да се присъединява към коалицията, те трябваше да преговарят за употребата на Клетвените порти и да изпратят делегация до кулата.

В есето с много думи се казваше онова, което бе очевидно, и точно за подобни неща на Далинар му липсваше търпение. Но това многословие, надяваше се той, го правеше идеално за азишите. И ако не бе напълно достатъчно… е, Далинар си знаеше никога да не влиза в бой, освен ако няма свежи войски в резерва.

— Ваше Величество — заговори Нура, — колкото и да сме впечатлени, че сте се потрудили да научите езика ни — и дори като вземем предвид този убедителен аргумент, представен тук, — смятаме, че е най-добре да…

Тя прекъсна, когато Далинар се пресегна и извади от пакета втори сноп хартия, този път от шест листа. Той ги размаха пред групичката като развяно знаме, след което им ги предложи. Един страж, който стоеше наблизо, отскочи назад и ризницата му издрънка.

Малката стая утихна. Най-сетне един страж прие листовете и ги отнесе до везирите и потомците. Един по-нисък мъж сред тях тихо започна да чете — това беше дълъг трактат от Навани, в който се говореше за чудесата, които бяха открили в Уритиру и който официално канеше азишките учени да го посетят и да споделят знания.

Тя прилагаше умни доводи за важността на новите фабриали и технология в битките с Пустоносните. Включваше диаграми за палатки, които бе създала, за да им помогне в боя по време на дъждовния сезон и обясняваше теориите си за летящите кули. След това, с разрешението на Далинар, предлагаше подарък: детайлна схема, която Таравангян бе донесъл от Я Кевед, обясняваща създаването на така наречените полуброни, фабриални щитове, които можеха да понесат удари от Вълшебни мечове.

„Враговете са обединени срещу нас“ бе последният довод в есето й. „Те имат уникалното предимство на фокуса, хармонията и спомените, които се простират далеч в миналото. За да им се противопоставим, ще са ни необходими най-великите ни умове, независимо дали те са алетски, азишки, веденски или тайленски. Аз свободно споделям държавни тайни, тъй като дните на криене на знания са вече в миналото. Сега или учим заедно, или падаме един по един.“

Везирите приключиха с четенето, след което започнаха да си подават схемата един на друг и дълго време я изучаваха. Когато групата погледна обратно към Далинар, той можеше да види, че отношението им се променя. Забележително, но това даваше резултат.

Е, той не разбираше много от есета, но имаше боен инстинкт. Когато противникът ти се бори за глътка въздух, не му даваш да се изправи на крака. Забиваш меча си право в гърлото му.

Далинар отново бръкна в пакета и извади последния лист хартия: един-единствен, изписан и от двете страни. Той го хвана между показалеца и средния си пръст и го протегна напред. Азишите гледаха ококорено, сякаш им бе показал блестящ скъпоценен камък с неоценима стойност.

Този път самата Нура пристъпи напред и го взе.

„Присъда“, прочете тя началото. „От Ясна Колин.“

Другите минаха край стражите и се събраха покрай нея, след което започнаха да четат заедно. Макар това да беше най-краткото от есетата, той ги чу да си шепнат и да се дивят върху съдържанието му.

— Вижте, тук са включени всичките седем Логични форми на Аку!

— Това е позоваване на Великата ориентация. И… бурите да го отнесат… тя цитира император Касимарликс в три последователни етапа, като всеки ескалира същия цитат до различно ниво на Върховно разбиране.

Една жена вдигна ръка пред устата си.

— Написано е изцяло в една-единствена ритмична метрика!

— Велики Яезир — прошепна Нура. — Права си.

— Алюзиите…

— Каква игра на думи…

— Инерцията и красноречието…

Духчета на логиката избухнаха около тях във формата на малки буреносни облачета. След това, като един, потомците и везирите се обърнаха към Далинар.

— Това е произведение на изкуството — заяви Нура.

— А… убедително ли е? — попита той.

— Подтиква към по-нататъшен размисъл — отвърна жената, като погледна към останалите, които кимнаха. — Ти наистина си дошъл сам. Ние бяхме потресени от това — не се ли боиш за безопасността си?

— Вашата Сияйна — отвърна Далинар — се е доказала като мъдра за крехката си възраст. Сигурен съм, че мога да разчитам на нея за безопасността си.

— Не знам дали аз бих разчитал на нея за каквото и да е — обади се насмешливо един от мъжете. — Освен да ти свие джобните.

— Все едно — каза Далинар. — Дойдох да моля за доверието ви. Това ми се стори като най-доброто доказателство за намеренията ми. — Той протегна ръце настрани. — Не ме отпращайте веднага. Нека поговорим като съюзници, а не като хора на бойното поле в палатката за преговори.

— Ще занеса тези есета на императора и официалния му съветник — рече везир Нура най-сетне. — Признавам, че той изглежда те харесва, въпреки твоето необяснимо натрапване в сънищата му. Последвай ни.

Така щеше да се отдалечи от Клетвената порта и от всеки шанс, който имаше, да се прехвърли у дома при спешен случай. Но той на това се бе надявал.

— С удоволствие, Ваша светлост.

* * *

Вървяха по виещ се път сред покрития с купол пазар — който сега беше празен, като призрачен град. Много от улиците завършваха с барикади, пазени от войници.

Бяха превърнали Големия пазар в Азимир в един вид обратна крепост, предназначена да опази града от каквото и да се появеше от Клетвената порта. Ако войските напуснеха контролната сграда, те щяха да се намерят в лабиринт от объркващи улички.

За съжаление на азишите, самата контролна сграда не беше портата. Един Сияен можеше да накара целия този купол да изчезне, заменен от армия по средата на Азимир. Трябваше да бъде деликатен, когато обясняваше това.

Вървеше с везир Нура, следван от останалите писари, които отново си подаваха есетата. Нура не си говореше празни приказки с него и Далинар не хранеше илюзии. Това пътуване през тъмните вътрешни улички — с натъпкани търговски сгради и криволичещи пътища — трябваше да го обърка, в случай че опиташе да запомни пътя.

След известно време се качиха на второ ниво и излязоха през една врата върху корниз от външната страна на купола. Умно. Оттук горе той видя, че на първото ниво изходите от пазара бяха барикадирани или запушени. Единственият път навън бе по тези стъпала, по тази платформа и покрай периферията на големия бронзов купол, след което надолу по други стълби.

От тази рампа Далинар можеше да огледа част от Азимир — и бе облекчен от това колко малко разрушение вижда. Някои от кварталите в западната част на града изглежда бяха сринати, но като цяло градът бе останал в добро състояние след Вечната буря. Повечето от постройките тук бяха каменни и големите куполи — много от тях покрити с червеникавозлатист бронз — отразяваха слънчевата светлина като разтопени чудеса. Хората носеха пъстри дрехи с шарки, които писарите можеха да разчитат като език.

Този летен сезон беше по-топъл, отколкото той бе свикнал. Далинар се обърна на изток. Уритиру се намираше някъде в тази посока, сред планините на границата — много по-близо до Азир, отколкото до Алеткар.

— Насам, Тояго — каза Нура и тръгна надолу по дървената рампа. Тя бе построена върху дървено скеле. Когато видя тази дървена конструкция, Далинар почувства далечен спомен. Бегло му напомняше за нещо, за навеждане над един град и поглеждане надолу към дървени греди…

„Раталас“, помисли си. „Дълбините.“ Градът, който се бе разбунтувал. Точно така. Той усети хлад и напрежението на нещо скрито, което се опитваше да се промуши в съзнанието му. Имаше още нещо, което да си спомни за онова място.

Тръгна надолу по рампата и прие като знак на уважение, че цели два взвода войници обграждаха купола.

— Не трябва ли тези мъже да бъдат на стените? — попита Далинар. — Ами ако Пустоносните нападнат?

— Те се оттеглиха през Емул — поясни Нура. — Повечето от онази страна вече гори или благодарение на паршите, или на войските на Тезим.

Тезим. Който беше Вестител. „Той не би се съюзил с врага, нали?“ Може би най-доброто, на което можеха да се надяват, бе война между Пустоносните и армиите на един полудял Вестител.

Долу ги чакаха рикши. Нура се присъедини към него в едната. Беше странна, теглеше я човек, който изпълняваше ролята на чул. Макар да бе по-бърза от паланкин, Далинар я намери за по-малко величествена.

Градът бе подреден много методично. Навани винаги се бе възхищавала на това. Той наблюдаваше за още следи на унищожение и докато откриваше няколко, го порази друга странност. Маси от хора, които стояха на групички, носеха цветни жилетки, широки панталони или поли и шарени шапки. Крещяха за несправедливост и макар да изглеждаха ядосани, бяха обградени от духчета на логиката.

— Какво е всичко това? — попита Далинар.

— Протестиращи. — Нура го погледна и очевидно забеляза объркването му. — Подали са официално оплакване, отказват заповед да напуснат града и да обработват фермите. Това им дава едномесечен период, през който да огласят недоволството си, преди да бъдат принудени да се подчинят.

— Могат просто да не се подчинят на имперска заповед?

— Предполагам, че ти просто щеше да съпроводиш всички с насочен меч. Е, ние тук не правим така. Има си процедури. Нашите хора не са роби.

Далинар усети как се наежва. Тя очевидно не знаеше много за Алеткар, ако предполагаше, че всички тъмнооки алети са някакви чули, които ги развеждат като стадо наоколо. Нисшите класи имаха дългогодишна и горда традиция от права, свързани със социалното им положение.

— Тези хора — каза той, когато осъзна нещо — са били изпратени на нивите, защото сте изгубили паршите си.

— Нашите ниви още не са засети — отвърна Нура, погледът й стана отнесен. — Сякаш знаеха кое е най-удобното време да ни осакатят като напуснат. Дърводелци и обущари трябва да бъдат принуждавани към ръчен труд, само за да избегнем глада. Може и да се изхраним, но занаятите и инфраструктурата ни ще бъдат съсипани.

В Алеткар хората не бяха толкова съсредоточени над това, тъй като отвоюването на кралството им бе по-належащо. В Тайлена бедствието беше физическо, градът бе опустошен. И двете кралства бяха разсеяни от по-пагубни от икономическото бедствия.

— Как се случи това? — попита Далинар. — Напускането на паршите?

— Събраха се по време на бурята — отвърна тя. — Напуснаха домовете си и влязоха право в нея. Някои доклади твърдят, че паршите са говорели как чуват биене на барабани. Други доклади — тези са доста противоречиви — споменават духчета, които са водели паршите. Стълпили се край градските порти, отворили ги под дъжда, след което тръгнали към равнините край града. На следващия ден настояли за официални икономически компенсации за неуместното използване на труда им. Твърдели, че подраздел на правилата, които освобождават паршите от надници, бил незаконен и поставили искане пред съда. Ние преговаряхме — странно преживяване, трябва да кажа, — преди някои от водачите им просто да ги изведат.

Интересно. Алетските парши се бяха държали като алети — незабавно се групираха за война. Тайленските парши бяха тръгнали към морето. А азишките парши… е, те бяха сторили нещо изконно азишко. Бяха подали оплакване пред правителството.

Трябваше да внимава да не започне да обяснява колко забавно му звучи това, дори и само защото Навани му бе казала да не подценява азишите. Алетите обичаха да се шегуват с тях — обиди някой от войниците им, казваха те, и той ще подаде официално запитване, в което моли за възможността да те напсува. Но това беше карикатура, вероятно също толкова точна, колкото представата на Нура за неговия народ, който винаги вършеше всичко под заплаха от меч и копие.

Когато стигнаха двореца, Далинар се опита да последва Нура и останалите писари в главната сграда — но вместо това войниците го насочиха към малка външна постройка.

— Надявах се — викна той след Нура, — че ще мога лично да разговарям с императора.

— За съжаление, тази молба не може да бъде уважена — отвърна тя. Групата си тръгна и го остави да стои сам в сградата, величествена бронзова постройка с кръгли куполи.

Войниците го отделиха в една тясна камера с ниска маса в центъра и удобни дивани край стените. Оставиха го сам в малката стая, но заеха позиции отвън. Не беше точно затвор, но очевидно не му бе разрешено и да се разхожда.

Той въздъхна и седна на един диван, като остави обяда си на масата до няколко купи със сушени плодове и ядки. Извади далекосъобщителя и изпрати кратък сигнал на Навани, който означаваше време, съгласувания знак, че трябва да му дадат още час, преди да се паникьосат.

Той стана и започна да пристъпва напред-назад. Как някои хора издържаха това? В битка или печелиш, или губиш, въз основа на силата си. Накрая знаеш къде се намираш.

Това безкрайно говорене го оставяше толкова несигурен. Щяха ли везирите да пренебрегнат есетата? Репутацията на Ясна изглеждаше силна дори и тук, но те изглеждаха по-малко впечатлени от аргумента й, отколкото от начина, по който го бе изразила.

— Винаги си се тревожил за това, нали? — обади се Отеца на Бурята в ума му.

— За кое?

— Че светът някога ще се управлява от писалки и писари, а не от мечове и генерали.

— Аз… — „Кръв на предците ми. Истина беше.“

Затова ли настояваше да преговаря лично? Защо не изпрати посланици? Дали защото дълбоко в себе си не вярваше на красивите им думи и сложните обещания, всичките събрани в документи, които той не можеше да прочете? Парчета хартия, които някак бяха по-силни от най-силната Вълшебна броня?

— Битките за кралства се очаква да бъдат мъжествено изкуство — каза той. — Би трябвало да мога да се справя и сам.

Отеца на Бурята избоботи, не съвсем в несъгласие. Той да не би… да се забавляваше?

Далинар най-сетне се настани на един от диваните. По-добре да хапне нещо… само дето увитият му в плат обяд лежеше разопакован на масата, върху която имаше трохи, дървената кутия с къри беше празна с изключение на няколко капки. Какво, по Рошар?

Той бавно погледна към един от диваните. Слабото решийско момиче се излягаше не на седалката, а на облегалката за гърба. Носеше голяма азишка роба и шапка и ядеше от наденицата, която Навани бе прибавила към храната, за да бъде сложена в кърито.

— Малко е безвкусно — отбеляза тя.

— Войнишка дажба — отвърна Далинар. — Така ги предпочитам.

— Щото ти си безвкусен?

— Предпочитам да не оставям храната да се превръща в нещо, което ме разсейва. Тук ли беше през цялото време?

Тя сви рамене и продължи да яде.

— Каза нещо по-рано. За мъжете?

— Аз… започвах да осъзнавам, че не ми се нрави идеята писари да контролират съдбата на цели нации. Нещата, които пишат жените, са по-силни от моята армия.

— Да, в това има смисъл. Много момчета ги е страх от момичетата.

— Мен не ме е…

— Казват, че това се променя, когато пораснеш — добави тя и се наведе напред. — Аз няма как да знам, защото няма да порасна. Измислих го как ще стане. Просто ще спра да ям. Хора, които не ядат, не порастват. Лесно.

Тя каза всичко това между хапките от неговата храна.

— Лесно — съгласи се Далинар. — Сигурен съм.

— Всеки момент ще започна — продължи момичето. — Искаш ли тези плодове или…?

Той се наведе напред и избута двете купички със сушени плодове към нея. Тя ги нападна. Далинар се облегна назад в дивана. Това момиче изглеждаше толкова не на място. Макар да беше светлоока — с бледи, ясни ириси — тук това нямаше толкова значение, колкото на запад. Кралските дрехи й бяха твърде големи и тя не се занимаваше да прибира косата си назад и под шапката.

Цялата тази стая — целият този град всъщност — беше упражнение по показност. Метални листове покриваха куполите, рикшите, дори голяма част от стените на стаята. Азишите притежаваха само няколко Превръщатели и се предполагаше, че единият може да създава бронз.

По килимите и диваните имаше светли шарки от оранжево и червено. Алетите предпочитаха плътни цветове, може би с малко бродерия. Азишите обичаха декорациите им да изглеждат като продукт на художник, който не е спрял да киха.

По средата на всичко това се намираше момичето, което имаше толкова обикновен вид. То плуваше в показност, но тя не полепваше по него.

— Чух ги какво си говорят там, спеченяк — подхвърли момичето. — Преди да дойда тука. Мисля, че ще ти откажат. Получили са пръст.

— Мисля, че те имат доста пръсти.

— Мне, този е допълнителен. Изсъхнал, изглежда сякаш е принадлежал на някоя баба на друга баба, но всъщност е от император. Император Сопол-Голям или…

— Сноксил?

— Мда. Същият.

— Той е бил владетел, когато предшественикът ми е грабил Азимир — каза Далинар с въздишка. — Това е реликва. — Азишите можеше да са суеверно племе, въпреки всичките си твърдения за логика, есета и законови кодекси. Тази реликва вероятно е била използвана по време на обсъждането им като напомняне за последния път, когато някой алет е бил в Азир.

— Е, ами всичко, което знам, е, че той е мъртъв, така че няма нужда се тревожи за… за…

— Одиум.

Решийското момиче видимо потръпна.

— Можеш ли да отидеш и да говориш с везирите? — попита Далинар. — Да им кажеш, че мислиш, че подкрепата за коалицията ми е добра идея? Те те послушаха, когато ги помоли да отключат Клетвената порта.

— Мне, те послушаха Недодялко — отвърна тя. — Старчоците, дето управляват града, не са ми големи почитатели.

Далинар изсумтя.

— Името ти е Крадла, нали?

— Да.

— А поръчката ти?

— Още храна.

— Исках да кажа ордена^[1] ти на Сияен рицар. Какви сили притежаваш?

— О. Хм… Танцуваща по ръба? Плъзгам се наоколо и така нататък.

— Плъзгаш се.

— Много е забавно. Е, когато не се блъскам в разни неща. Тогава е само донякъде забавно.

Далинар се наведе напред, като си мечтаеше — отново — да може просто да отиде и да говори с всички онези глупаци и писари.

„Не. Като никога се довери на някой друг, Далинар.“

Крадла наклони глава.

— Хм. Миришеш като нея.

— Нея?

— Лудото духче, което живее в гората.

— Срещала си Нощната пазителка?

— Мда… а ти?

Той кимна.

Двамата седяха в стаята и се чувстваха неловко, докато младото момиче не му подаде една от купите си със сушени плодове. Той си взе едно парче и задъвка мълчаливо, а тя взе друго.

Изядоха цялата купичка в мълчание, докато вратата не се отвори. Далинар подскочи. Нура стоеше на прага, обградена от везирите си. Очите й се стрелнаха към Крадла и жената се усмихна. Нура не изглежда да имаше толкова лошо мнение за Крадла, колкото смяташе момичето.

Далинар се изправи, усети, че го обзема ужас. Беше подготвил доводите си, молбите си. Те трябваше да…

— Императорът и съветникът му — започна Нура — решиха да приемат поканата ти да посетят Уритиру.

Далинар прекъсна възражението си. Тя не каза ли „приемат“?

— Владетелят на Емул почти е стигнал Азир — продължи жената. — Довел е Мъдреца със себе си и те сигурно ще се присъединят към нас. За жалост, след нападението на паршите, Емул е само частица от онова, което беше някога. Подозирам, че той ще приветства всяка помощ, както и коалицията ти. Принцът на Ташикк има посланик — брат му — в града. Той също ще дойде, както се предполага, че ще дойде и лично принцесата на Йезиер, за да моли за помощ. Ще видим за нея. Мисля, че тя просто вярва, че в Азимир ще бъде в по-голяма безопасност. Така или иначе живее тук през половината година.

— Алм и Деш имат посланици в града, а Лиафор винаги е нетърпелив да се присъедини към нас, каквото и да правим, стига да могат да обслужват буреносните срещи. Не мога да говоря за Стеен — те са измамна пасмина. Съмнявам се, че искаш жреца крал на Тукар, а и Марат е опустошен. Но можем да доведем достатъчно хора, които да се присъединят към обсъждането ти.

— Аз… — заекна Далинар. — Благодаря! — Наистина се случваше! Както се бяха надявали, Азир беше основният стълб.

— Е, съпругата ти пише хубави есета — усмихна се Нура.

Той се сепна.

— Убедило те е есето на Навани? Не това на Ясна?

— Всеки от трите довода беше внимателно претеглен, а и докладите от град Тайлен са обнадеждаващи — обясни Нура. — Това изигра важна роля за решението ни. Но докато есето на Ясна Колин е точно толкова впечатляващо, колкото предполага репутацията й, имаше нещо… по-автентично в молбата на лейди Навани.

— Тя е един от най-автентичните хора, които познавам. — Далинар се ухили като глупак. — И я бива да получава онова, което иска.

— Нека те отведа обратно до Клетвената порта. Ще поддържаме контакт за визитата на императора в града ви.

Далинар прибра далекосъобщителя си и се сбогува с Крадла, която стоеше на гърба на дивана и му махаше. Небето изглеждаше по-ясно, докато везирите го придружаваха обратно до купола, в който се помещаваше Клетвената порта. Можеше да ги чуе как говорят нетърпеливо, докато се качваха в рикшите; изглежда приемаха това решение с удоволствие, сега след като бе взето.

Далинар изкара пътя в мълчание, притеснен, че може да каже нещо грубо и да развали нещата. След като влязоха в купола на пазара, той се възползва от възможността да спомене на Нура, че Клетвената порта може да бъде използвана, за да се транспортира всичко там, включително и самият купол.

— Опасявам се, че това е по-голяма опасност за сигурността, отколкото си мислите — завърши той, когато стигнаха до контролната сграда.

— Какво ще стане — попита тя, — ако направим постройка в средата на периметъра на платото? Ще бъде прерязана на две ли? Ами ако човек е наполовина вътре, наполовина вън?

— Все още не знаем — отвърна Далинар, като се занимаваше да пуска и спира далекосъобщителя по определена схема, за да изпрати сигнал, който щеше да доведе Ясна обратно през Клетвената порта, за да го вземе.

— Ще призная — тихо заговори Нура, докато другите везири си бъбреха зад тях, — че не съм… не съм доволна да ме пренебрегват. Аз съм верен слуга на императора, но не ми харесва идеята за вашите Сияйни, Далинар Колин. Тези сили са опасни, а древните Сияйни накрая са се превърнали в предатели.

— Ще ви убедим — обеща Далинар. — Ще ви се докажем. Всичко, от което имам нужда, е възможност.

Клетвената порта проблесна и Ясна се появи вътре. Далинар се поклони на Нура в знак на уважение, след което пристъпи обратно в сградата.

— Ти не си какъвто очаквах, Тояго — каза Нура.

— А какво очакваше?

— Животно — отговори тя откровено. — Наполовина човешко създание на война и кръв.

Нещо в тези думи го потресе. „Животно…“ Ехо от спомени потръпна в него.

— Аз бях този човек — рече той. — Просто бях благословен с достатъчно добри примери, които да ме накарат да се стремя към нещо повече. — Кимна на Ясна, тя нагласи меча си и завъртя вътрешната стена, за да започне преместването и да ги отведе обратно в Уритиру.

Навани чакаше пред сградата. Далинар излезе и примигна към слънчевата светлина, охладен от планинския студ. Усмихна й се широко и отвори уста, за да й каже какво бе постигнало есето й.

„Животно… Животното реагира, когато го ръчкаш…“

Спомени.

„Биеш го и то подивява.“

Далинар се препъна.

Бегло чу как Навани извика, закрещя за помощ. Зрението му се загуби и той падна на колене, обзет от съкрушително гадене. Заби нокти в камъка, стенещ, изпочупи ноктите си. Навани… Навани викаше лечител. Мислеше, че е отровен.

Не беше това. Не, беше много, много по-лошо.

Бурите да го отнесат. Той си спомни. Спомените го връхлетяха с теглото на хиляди камъни.

Спомни си какво се бе случило на Иви. Бе започнало в една студена крепост, в планина, някога принадлежала на Я Кевед.

Бе приключило в Дълбините.