Брандън Сандърсън
Заклеващия (73)

I-4
Кадза

Корабът „Първи мечти“ превали гребена на вълната, а Кадза се вкопчи здраво във въжето. Облечените й в ръкавици ръце вече я боляха и с всяка нова вълна й се струваше, че именно тази ще я изхвърли зад борда.

Отказваше да слезе в трюма. Това беше нейната съдба. Тя не беше някакъв лишен от воля предмет, който да влачат от място на място; вече не. Освен това, това тъмно небе, в което внезапно се беше извила буря, въпреки че плаваха в спокойни води допреди час, не я плашеше толкова, колкото виденията й.

Следващата вълна се стовари върху палубата. Моряците се разбягаха с викове. Бяха общи работници, които бяха наели от Стеен — никой разумен, опитен екипаж не би се наел да предприеме пътуване като това. Капитан Вазрмеб крачеше между тях и крещеше заповеди, докато Дроз, кормчията, се стараеше да ги поддържа на правилния курс. Към бурята. Право. Към. Бурята.

Кадза продължаваше да стиска въжетата. Усещаше напредналата си възраст по начина, по който ръцете й вече започваха да отслабват хватката си. Ледената вода я обля, отметна назад качулката на робата й и откри лицето й — и неговите изродени черти. Повечето моряци не й обърнаха внимание, но викът й привлече вниманието на Вазрмеб.

Капитанът беше единственият тайленец на борда, но изобщо не отговаряше на представата й за този народ. За нея тайленците бяха нисички, пълни мъже с елеци — търговци с намазана с помада коса, които се пазаряха и за последната сфера. Вазрмеб, обаче, беше висок колкото алет, с ръце, достатъчно големи да хване стабилно някоя скала и предмишници, достатъчно силни за да я вдигне.

— Някой да отведе Превръщателката в трюма! — изкрещя той силно, за да надвика оглушителния шум на вълните.

— Не — извика тя в отговор. — Ще остана.

Капитанът прекоси палубата с усилие и отиде при нея.

— Не платих такава баснословна сума за теб, само за да оставя вълните да те завлекат зад борда!

— Аз не съм предмет, който…

— Капитане! — изкрещя един моряк. — Капитане!

Двамата погледнаха напред и видяха как носът на кораба се подава на гребена на една огромна вълна. В следващия миг цялото корито се олюля и просто падна на едната си страна. Бурята да го отнесе! Кадза усети как стомахът й се качва в гърлото, а пръстите й се плъзнаха по въжетата.

Вазрмеб я стисна за робата и я задържа здраво, когато двамата се гмурнаха под вълната. За един кратък, ужасяващ миг й се стори, че ще останат погребани под повърхността на мразовитата вода. Сякаш целият кораб беше потънал.

Вълната премина и Кадза се озова свита на подгизнала, жалка купчина на палубата, все още придържана от капитана.

— Глупачка такава — каза й той. — Ти си моето тайно оръжие. Ще се давиш, след като си получа парите за теб, ясно?

Тя кимна немощно. А после осъзна смаяно, че го беше чула без никакво затруднение. Бурята…

Си беше отишла.

Вазрмеб се изправи, широко ухилен. Дългите му бели вежди, зализани назад, се губеха в косата му, от която продължаваше да се стича морска вода. Онези от моряците по палубата, които бяха извадили късмета да оцелеят, се изправяха един по един на крака, мокри до кости и загледани в небето. То още беше облачно и мрачно, но ветровете бяха утихнали напълно.

Вазрмеб избухна в гърлен смях и отметна назад къдравата си коса.

— Какво ви казах, мъже! Тая нова буря е дошла от Аимиа! А сега си отиде и остави богатствата на родината си, готови да бъдат ограбени!

Всички знаеха, че не бива да се навъртат твърде дълго около Аимиа, макар че даваха различни причини за това. Според някои от слуховете, там вилнеела особено злостна буря — буря, която някак усещала приближаващите кораби и се стремяла да ги унищожи. Необичайният вихър, на който бяха попаднали и който не съвпадаше нито с очакваното време на бурята, нито с това на Вечната буря, сякаш подкрепяше това твърдение.

Капитанът закрещя поредица от заповеди, с които подреди екипажа обратно по местата. Не пътуваха от особено дълго време насам — бяха изминали кратко разстояние по крайбрежието на Шин, след като бяха отпътували от Лиафор, а после бяха продължили на запад към тази северна област на Аимиа. Скоро бяха забелязали големия, главен остров, но не бяха спрели там. Всички знаеха, че той е пуст и необитаван. Съкровищата бяха скрити на тайните острови, за които твърдяха, че се спотайват в очакване да направят несметно богати моряците, достатъчно смели да преодолеят измамните течения и опасните ветрове.

Кадза не се вълнуваше от това — какво значеха богатствата за нея? Беше дошла заради друг слух — мълва, за която се говореше само сред нейния народ. Може би тук най-после щеше да успее да намери лек за болестта си.

Още докато се изправяше, опипа кесийката на колана си в търсене на успокояващото докосване на Превръщателя си. Който беше неин — независимо какво твърдяха управляващите в Лиафор. Нима те бяха отделили толкова време от младостта си да го галят, да се вслушват в тайните му? Нима те бяха прекарали годините от средната си възраст във вярна служба — независимо от факта, че с всяка следваща употреба пристъпваха на една крачка по-близо към вечното забвение?

Моряците се отдръпнаха на почтено разстояние от нея. Отказваха да я погледнат в очите. Тя дръпна качулката си и скри лице отново. Не беше свикнала да я гледат обикновени хора. Вече беше навлязла във фазата, в която… обезобразяването й беше станало болезнено очебийно.

Кадза бавно се превръщаше в дим.

Вазрмеб пое щурвала, за да си почине Дроз. Дългурестият мъж слезе от кърмата и забеляза застаналата отстрани Кадза. Ухили й се, което тя намери за странно. Дори не му беше проговаряла. Дроз се приближи нехайно, сякаш се готвеше да си приказва с нея.

— Та… — започна той. — През цялото време на палубата? По време на такава хала? Доста си те бива.

Дори не трепна при вида й, макар че косата й, ушите и вече дори някои черти на лицето й започваха да се разпадат. В бузата й се беше отворила дупка, през която се виждаха челюстта и зъбите. Тук-там от краищата й се издигаха тънки струйки дим; плътта сякаш бавно изгаряше. Въздухът минаваше през пролуката, когато Кадза отваряше уста да проговори, и променяше гласа й. Трябваше да отмята силно глава назад, когато пиеше — и дори тогава струйки от питието се процеждаха навън.

Промяната напредваше бавно. Оставаха й още няколко години, преди Превръщането да я убие.

Дроз явно беше решил да се преструва, че не забелязва нищо нередно.

— Не мога да повярвам, че оцеляхме след такава буря. Мислиш ли, че наистина преследва корабите — както твърдят в легендите?

Кормчията беше лиафорец като нея, с тъмнокафява кожа и кафяви очи. Какво искаше от нея? Кадза се опита да си спомни страстите на обикновения човешки живот, които беше започнала да забравя.

— Секс ли искаш?… Не, ти си много по-млад от мен. Хммм…

Любопитно.

— Уплашен ли си? Утеха ли желаеш? — опита тя пак.

Мъжът се заигра с края на едно от въжетата нервно.

— Ъ-ъ… Теб те е пратил краля. Тоест… така е, нали?

— Аха — досети се тя. Значи беше разбрал, че тя е негова братовчедка. — Искаш да се свържеш с кралския род. Но аз тръгнах на път по собствена воля.

— Е, той трябва да те е пуснал да заминеш.

— Разбира се, че не е. Ако не заради моята безопасност, то заради безопасността на устройството ми.

Нейно си беше. Тя зарея поглед към неестествено притихналия океан и продължи:

— Държаха ме под ключ всеки ден. Предоставяха ми различни удобства, като вярваха, че това ще ме направи щастлива. Разбираха, че ако поисках, можех буквално да превърна стените и оковите си в пушек.

— А… а боли ли?

— Блаженство е. Бавно се свързвам с устройството, а чрез него — с цял Рошар. До деня, в който той ще ме погълне напълно.

Тя вдигна длан, свали ръкавицата от нея пръст по пръст и разкри ръка, която вече се разпадаше. Пет ивици тъмнина, по една от върха на всеки пръст. Обърна я с дланта към него.

— Мога да ти покажа. Докосни ме и ще узнаеш. Само миг и ще се слееш в едно с въздуха.

Той избяга. Отлично.

Капитанът насочи кораба към един малък остров, който се показваше над повърхността на океана точно там, където беше посочено на картата. Имаше десетки имена. Скалата на Тайните. Пустата Преизподня. Толкова мелодраматично. Тя предпочиташе старото му наименование — Акина.

Твърдяха, че някога тук бе имало величествен град. Но кой би построил град на остров, на който нямаше как да стъпиш? Защото сред водите на океана се издигаха няколко странни скални образувания, всяко над десет метра високо и подобно на острие на копие, които обграждаха целия остров като стена. Когато корабът приближи, вълните отново се разбушуваха и Кадза усети, че й прилошава. Чувството й хареса. Беше човешко.

Отново се пресегна за Превръщателя.

Към гаденето се прибави и леко усещане за глад. Храната беше нещо, което често забравяше напоследък, тъй като тялото й вече не се нуждаеше от нея в особено големи количества. Дъвченето й беше досадно заради дупката в бузата. И все пак й допадаше да усеща аромата на ястията, които се готвеха долу, в корабната кухня. Мъжете сигурно щяха да се успокоят, след като хапнеха — някои изглеждаха доста изнервени от мисълта да се приближат до острова.

Кадза се приближи към капитана на кърмата.

— Сега е твой ред да ме компенсираш за парите, които платих за теб, Превръщателко — каза той. — И задето те домъкнах чак дотук.

— Аз не съм някакъв предмет — отвърна тя разсеяно, — който да можеш да използваш. Аз съм човек. Онези каменни зъбери… били са Превърнати.

Огромните каменни остриета бяха разпределени прекалено равномерно около острова. Ако се съдеше по теченията пред тях, имаше и такива, които се спотайваха под повърхността на водата, готови да пробият корпуса на приближаващите се кораби.

— Можеш ли да унищожиш някой от тях? — попита я капитанът.

— Не. Много по-големи са, отколкото каза, че ще бъдат.

— Но…

— Мога да отворя дупка в някой от тях, капитане. По-лесно е да се Превърне цял предмет, но аз не съм обикновен Превръщател. Започвам да различавам тъмното небе и второто слънце; съществата, които се спотайват около човешките обиталища.

Той потрепери видимо. Защо го беше уплашило това? Тя просто беше изтъкнала фактите.

— Трябва да трансформираш върховете на няколко от скалите под повърхността, а после да направиш достатъчно голяма дупка, за да могат да минат поне лодките ни.

— Ще удържа обещанието си, но трябва да запомниш това. Аз не съм твой слуга. Тук съм да изпълня собствените си цели.

Пуснаха котва колкото посмяха по-близо до каменните шипове. Оттук изглеждаха даже още по-заплашителни — и беше още по-очевидно, че са били Превърнати. „За Превръщането на всеки е трябвало да работят по няколко Превръщателя в синхрон“, помисли си тя, застанала на носа на кораба, докато мъжете засищаха глада си набързо с купи яхния.

Готвачката беше жена — решийка, ако можеше да се съди по външния й вид, с татуировки по цялото лице. Настояваше капитанът също да се нахрани — твърдеше, че ако остане гладен, ще се разсейва по-лесно. Дори Кадза си взе малко яхния, макар че езикът й вече беше изгубил способността си да усеща вкусове. Всичко й се струваше като блудкава каша и ядеше, притиснала салфетка към бузата си.

Около капитана се завъртяха духчета на очакването — панделки, които се вееха леко на вятъра, — а Кадза различи създанията около тях — чудовищата, които ги придружаваха.

Четирите лодки на кораба бяха претъпкани с гребци и командващи, но й направиха място в предната част на една от тях. Тя дръпна още мократа качулка по-ниско и седна на пейката. Какво щеше да направи капитанът, ако бурята не беше утихнала? Наистина ли щеше да се опита да махне тези скали от пътя им само с нейна помощ и една лодка, посред бушуващия вихър?

Достигнаха първия зъбер и Кадза внимателно извади ослепително сияйния Превръщател. Три големи скъпоценни камъка, свързани с верижки, с халки, в които да пъхне пръстите си. Сложи си го, с камъните откъм опакото на ръката й. Въздъхна тихо, когато усети отново допира на метала в кожата си. Топъл, уютен, част от нея.

Протегна ръка в хладната вода и притисна длан към върха на каменното острие, изгладено от годините движение на океанските вълни. Сиянието на скъпоценните камъни озари водата, а отражението на светлината им заигра по робата й.

Тя затвори очи и усети познатото чувство, че нещо я притегля към един друг свят. Че някаква чужда воля подсилва нейната — нещо властно и силно, призовано от молбата й за помощ.

Камъкът не искаше да се променя. Беше доволен от дългата си дрямка под вълните. Но… да, да, спомняше си. Някога, преди да бъде принуден да приеме тази форма, той беше въздух. Не можеше да го превърне отново във въздух; Превръщателят й имаше само една настройка, не и трите. Не знаеше защо.

— Пушек — прошепна тя на камъка. — Свобода във въздуха. Помниш ли?

Изкушаваше го; припомняше му моментите, в които беше танцувал свободно.

Да… свобода.

Самата тя почти се поддаде на съблазънта. Колко прекрасно би било да не изпитва повече страх! Да се носи към безкрайността на въздуха. Да се освободи от болката на смъртните.

Върхът на камъка внезапно избухна в облак дим, а около лодката закипяха мехурчета въздух. Кадза се изтръгна от унеса и се върна към действителността, а нещо дълбоко в нея потрепери. Ужасено. Този път почти беше прекрачила границата.

Мехурчетата, пълни с пушек, разлюляха лодката, която едва не се преобърна. Трябвало беше да ги предупреди. Моряците се размърмориха, но капитанът, седнал в съседната лодка, я похвали за успеха.

Тя отстрани още два от каменните зъбери под вълните, преди най-после да се доберат до стената. Подобните на остриета образувания тук бяха така нагъсто един до друг, че едва можеше да пъхне ръка помежду им. Отне им три опита, за да успеят да приближат лодката достатъчно — веднага, след като спираха пред скалите, някоя неочаквана вълна ги завличаше настрани.

Когато моряците най-после успяха да уравновесят лодката така, че да застане неподвижно, Кадза протегна ръката, на която беше сложила Превръщателя — Светлината на два от трите камъка вече беше почти изчерпана, и светеха съвсем слабо. Но трябваше да й е останала достатъчно.

Притисна длан към камъка и го убеди да се превърне в пушек. Този път беше… лесно. Усети взрива на вятъра при трансформацията и душата й нададе вик на триумф при усещането от дима, гъст и сладък. Вдиша през дупката на бузата си, докато моряците кашляха. Вдигна поглед към облаците пушек, които се разнасяха в небето. Колко прекрасно би било да стане като тях…

„Не.“

Островът се издигаше зад току-що отворената пролука. Беше тъмен, сякаш скалите му бяха осаждени, а през средата му минаваше верига от скални образувания. Изглеждаха почти като стените на някой град.

Лодката на капитана се изравни с нейната и той се прехвърли при нея. Моряците в неговата започнаха да гребат назад.

— Какво? — попита тя. — Защо се връща твоята лодка?

— Твърдят, че не се чувстват добре — каза капитанът. Въобразяваше ли си, или той наистина беше необичайно пребледнял?

— Страхливци — додаде той. — Няма да получат нищичко от съкровището.

— Тук е пълно със скъпоценни камъни, поднасят се като на тепсия — съгласи се Дроз. — Тук са умирали цели поколения голямочерупчести, а сърцата им са останали след тях. Ще бъдем много, много богати.

Стига тайната да беше тук.

Кадза се настани на мястото си на носа на лодката, а моряците насочиха лодките към пролуката. Съществуването на Превръщателите беше известно на древните аимианци. Това беше мястото, откъдето те се бяха сдобивали с устройствата си някога. От древния остров Акина.

Ако имаше някакъв таен начин да се избегне смъртта посредством устройството, което обичаше, тя щеше да го открие тук.

Стомахът й започна да се бунтува, докато гребяха. Кадза го изтърпя, макар че се чувстваше, сякаш бавно се плъзва в другия свят. Под нея нямаше океан, а дълбоко, наситеночерно стъкло. А в небето имаше две слънца, едното от които притегляше душата й към себе си. И сянката й, която се удължаваше в погрешната посока…

Пляс.

Тя се сепна. Един от моряците беше паднал от лодката в океана. Тя зяпна изненадано, когато видя и втори да се свлича на едната страна, а греблото да се изплъзва от пръстите му.

— Капитане?

Тя обърна към него замъглен поглед. Вазрмеб се отпусна и се свлече в безсъзнание назад, а главата му се удари в пейката зад него.

Останалите моряци не се чувстваха по-добре. Другите две лодки се носеха по водата безцелно. Явно и един от мъжете не беше останал в съзнание.

„Моята съдба“, помисли си Кадза. „Моят избор.“

Не беше предмет, когото да превозват от място на място и да използват, за да Превръща неща. Не инструмент. А човек.

Тикна настрани един от припадналите моряци и хвана греблата. Не беше лесно да управлява лодката. Не беше свикнала с физически труд, а и пръстите й бяха загубили способността си да държат здраво. От тях беше изчезнала още по-голяма част. Може би очакванията й да живее още една-две години бяха прекалено оптимистични.

Но тя упорстваше и гребеше. Бореше се с водите, докато най-после не стигна достатъчно наблизо, за да скочи в плитката вода и да опре ходила в скалите. Докато вървеше, а робата й се развяваше около нея, тя най-после се сети да провери дали капитанът е жив.

Никой от моряците в лодката не дишаше, затова тя я остави да се плъзне обратно по вълните. Пребори се с вълните на брега и най-после успя да пропълзи на суша, вече на четири крака.

Свлече се на скалите, замаяна. Защо й се спеше толкова много?

Когато се събуди, зърна малък кремлинг да пропълзява по скалата покрай нея. Формата му беше странна — имаше големи криле и глава, която го караше да прилича на брадвохрътка. Черупката му блещукаше в десетки различни цветове.

Кадза си спомняше дните, в които събираше кремлинги, забождаше ги с карфици и обичаше да твърди, че е естествоизпитател. Какво се беше случило с онова момиче?

„Промени се, понеже нямаше друг избор.“ Когато й дадоха Превръщателя, който трябваше да остане завинаги в кралското семейство. Повериха й сила.

И смъртна присъда.

Кадза се размърда и кремлингът побърза да избяга. Тя се закашля и запълзя към скалните образувания. Онзи град? Тъмният, каменен град? Едва успяваше да мисли трезво, макар че забеляза скъпоценния камък, покрай който мина — голямо, необработено скъпоценно ядро сред избелелите парчета черупка, останали от мъртвия голямочерупчест. Вазрмеб се беше оказал прав.

Свлече се пак, малко преди да достигне до големите скали. Приличаха на огромни, сложни сгради, покрити с крем.

— А… — обади се един глас иззад нея. — Трябваше да се досетя, че опиатът няма да ти подейства така бързо. Вече почти не си човек.

Кадза се превъртя и видя, че някой върви към нея тихо, с боси крака. Готвачката? Да, това беше тя — жената с татуираното лице.

— Ти… — изграчи Кадза. — Ти си ни отровила.

— След множеството предупреждения да не идвате тук, които ви отправих — отвърна готвачката. — Рядко ми се е налагало да браня острова така… ожесточено. Хората не бива да научават за това място отново.

— Скъпоценните камъни? — попита Кадза, все по-отпаднала. — Или… е нещо друго… нещо повече…

— Не мога да говоря за това — каза готвачката, — дори и за да отговоря на нечий предсмъртен въпрос. Някои не биха се поколебали да изтръгнат тайната от самата ти душа и това би ни коствало смъртта на цели светове. Спи сега, Превръщателко. Това е най-милостивата съдба, която мога да ти отредя.

Готвачката започна да тананика. Частици от тялото й започнаха да падат в краката й, докато накрая не се раздроби напълно и не се превърна в купчина мънички кремлинги, които се измъкнаха от гънките на свлечените й на купчина дрехи и се защураха наоколо.

„Халюцинация?“, запита се Кадза, докато губеше съзнание.

Умираше. Е, това не беше нищо ново.

Кремлингите заобиколиха дланта й и свалиха Превръщателя. Не… имаше едно последно нещо, което трябваше да направи.

С непокорен вик, тя притисна длан към каменистата земя под себе си и я застави да се промени. Когато скалите се превърнаха в дим, тя се сля с тях.

Нейният избор.

Нейната съдба.