Брандън Сандърсън
Заклеващия (69)

54
Името на един древен пеещ

„Преди да достигна сегашното си положение, вярвах, че божествата не се изненадват.

Това, разбира се, не е вярно. Аз мога да бъда изненадан. Смятам, че би могло да се каже дори, че понякога съм наивен.“

— Просто питам с какво е по-хубаво това — изръмжа Кен. — Бяхме роби на алетите. Сега сме роби на Слетите. Прекрасно. Голяма утеха ми е да знам, че причината за страданието ни вече е собственият ни народ.

Паршата остави вързопа си на земята с глухо дрънчене.

— Пак ще ни навлечеш неприятности, ако продължаваш да говориш така — каза Сах, пусна вързопа си с дървени пръти и се отдалечи в противоположната посока.

Моаш го последва, подминавайки редиците човеци и парши, които сковаваха стълби от прътите. Също като Сах и останалите от екипа, и те скоро щяха да бягат начело на войските със стълбите в ръце, под пороя на вражеските стрели.

Това място беше като някакво странно ехо от живота му във военния лагер на Садеас преди месеци. Само дето тук му бяха дали стабилни ръкавици и хубав чифт ботуши и го хранеха три пъти дневно с нормални порции. Единствената неприятна част — като се изключи обстоятелството, че скоро щеше да участва в нападението на укреплението на противниковата войска, — беше фактът, че разполагаше с твърде много свободно време.

Работниците пренасяха дърва от едната страна на двора пред складовете до другата, като от време на време им заповядваха да ги нарежат или нацепят. Но нямаше достатъчно материал, че да ги поддържа заети. А както беше установил на Пустите равнини, това беше много лошо. Дадеш ли на осъдените на тежък труд пленници твърде много свободно време, започваха да задават въпроси.

— Виж — каза Кен, докато вървеше рамо до рамо със Сах точно пред Моаш, — поне ми кажи, че си ядосан, Сах. Не ми казвай, че според теб си го заслужаваме.

— Укривахме шпионин — промърмори Сах.

Шпионин, който — както Моаш бързо беше научил — беше не друг, а самият Каладин Благословения от Бурята.

— А нима имаше как ние, робите, да разберем, че е шпионин? — попита Кен. — Нима? Не трябваше ли духчетата да ни предупредят? Сякаш направо искаха да ни го припишат. Сякаш бяхме… бяхме…

— Умишлено натопени? — попита Моаш иззад тях.

— Да, натопени — съгласи се Кен.

Това им се случваше често — да забравят някоя дума. А може би… просто се опитваха да намерят думите за първи път.

Акцентът им беше така сходен с този на повечето мостови — мъжете, които някога му бяха приятели.

„Спри да се измъчваш за това, Моаш“, прошепна нещо дълбоко в него. „Остави болката да си отиде. Всичко е наред. Ти просто направи онова, което беше най-логично.

Нямаш вина. Спри да носиш това бреме.

Спри.“

Тримата хванаха по един вързоп и закрачиха обратно. Подминаха дърводелците, които сковаваха стълбите. Повечето бяха парши, а между тях се разхождаше един от Слетите. Беше с една глава по-висок от тях и принадлежеше на един от подвидовете, чиято кожа беше покрита с широки участъци хитинова броня, пораснала в странни форми.

Слетият спря и обясни нещо на един от работниците-парши. Стисна пръстите си в юмрук и цялата му ръка се обви в тъмновиолетова енергия. На нейното място се оформи хитинова черупка под формата на трион и Слетият го използва, за да среже едно парче дърво, без да спира внимателно да обяснява какво прави. Моаш вече беше виждал нещо подобно. Някои от тези чудовища на бездната бяха дърводелци.

На полето зад дървения склад войските парши се упражняваха в маршируване и в основите на боравенето с оръжия. Според мълвата, армията възнамеряваше да нападне Колинар в рамките на няколко седмици. Това беше амбициозна цел, но нямаха време за продължителни обсади. Колинар разполагаше с Превръщатели, които му осигуряваха храна, а на Пустоносните в провинцията щеше да им отнеме месеци да организират производството на припасите си. Войската скоро щеше да остане без храна и щеше да им се наложи да изпратят част от войниците да търсят ядивни растения. По-добре щеше да бъде да нападнат, като се възползват от числеността си, да пленят Превръщателите и да ги използват за собствените си цели.

Всяка войска се нуждаеше от хора, които да бягат начело и да обират по-голямата част от стрелите. Добре организирани или не, Пустоносните не можеха да избегнат това. Групата на Моаш нямаше да премине през никакви обучения; просто чакаха първото сражение, в което щяха да служат за жив щит на по-ценните войници.

— Бяхме натопени — повтори Кен, докато вървяха. — Знаеха, че разполагат с твърде малко човеци, достатъчно силни да бягат начело на войската. Трябвали са им и някои от нас, затова са си измислили причина, задето ни пращат да умрем.

Сах изръмжа.

— Само това ли ще кажеш? — настоя Кен. — Не те ли интересува какво правят с нас собствените ни богове?

Сах стовари наръча дърва на земята.

— Да, интересува ме — озъби й се той. — Мислиш ли, че не съм си задавал същите въпроси? Бурята да го тръшне! Те ми отнеха дъщерята, Кен! Изтръгнаха я от ръцете ми, за да ме изпратят на сигурна смърт.

— Какво ще правим, тогава? — попита Кен с тих глас. — Какво ще правим?

Сах погледна към войските — непрекъснато в движение, заети да се подготвят за войната. Мощни, всеобхватни, като своеобразен вид буря — неспирни и неумолими. Като вихър, който те подема и те завлича със себе си.

— Не зная — прошепна Сах. — Бурята да го вземе, Кен. Нищо не зная.

„Аз зная“, помисли си Моаш. Но не можа да намери волята да им го каже. Вместо това откри, че е раздразнен. Около него вряха духчета на гнева. Изпитваше безсилна ярост както към себе си, така и към Пустоносните. Стовари снопа пръти на земята и се отдалечи от двора пред дървения склад с бързи крачки.

Една надзирателка нададе силен вик и побърза да тръгне след него — но не го спря. Не го спряха и стражниците, които подмина. Беше си спечелил известна слава.

Моаш закрачи по улиците на града, следван от надзирателката, в търсене на един от летящите Слети. Изглежда те ръководеха всички — дори и останалите Слети.

Не успя да намери такъв, затова се приближи към един от представителите на другите подвидове: един мъжки, седнал до цистерната на града, която служеше да събира дъждовна вода. Създанието беше от онези с по-голяма броня, без коса. Черупката обхващаше лицето му от двете страни и покриваше част от скулите му.

Моаш застана право пред него.

— Трябва да поговоря с някой от главнокомандването.

Надзирателката зад него възкликна — може би едва сега беше осъзнала колко много проблеми би могло да й навлече поведението му.

Слетият го изгледа и се ухили.

— Някой от главнокомандването — повтори Моаш.

Пустоносният се засмя, след което се хвърли заднешком във водата в цистерната и се понесе по повърхността й, загледан в небето.

„Чудесно“, помисли си Моаш. „Този е от смахнатите.“ Бяха доста.

Моаш се отдалечи ядосано, но не успя да стигне много по-нататък, преди нещо да се спусне от небето пред него. Във въздуха се развяваха одежди, в средата на които се носеше същество с кожа, чиито оттенък съответстваше на червено-черните им шарки. Не можеше да познае дали е мъжко или женско.

— Дребно човече — заговори създанието с чуждоземски акцент, — ти си интересно и надарено със страст.

Моаш облиза устни.

— Трябва да говоря с някого от главнокомандването.

— Не ти трябва нищо освен онова, което ти даваме — отвърна Слетият. — Но желанието ти ще бъде изпълнено. Господарката Лешви ще се срещне с теб.

— Страхотно. Къде мога да я открия?

Слетият притисна ръка към гърдите му и се усмихна. Тъмна Пустосветлина се разпростря от нея към тялото му и двамата се издигнаха във въздуха.

Уплашеният Моаш се вкопчи в Слетия с другата си ръка. Дали щеше да успее да го стисне за гърлото? А после какво? Ако го убиеше тук горе, щеше да падне и да умре.

Издигнаха се толкова високо, че градът заприлича на свой умален модел: двора на склада за дърва и площадката за обучения от другата, единствената голяма улица, която минаваше през средата му. Отдясно се виждаше изкуствената стена, която му осигуряваше заслон срещу бурите и пазеше дърветата и имението на градоначалника.

Набраха още по-голяма височина. Дрехите на Слетия плющяха около двамата. Макар че долу беше топло, тук горе въздухът беше доста хладен, а и Моаш изпитваше странното усещане, че ушите му са запушени с плат.

Най-после Слетият ги накара да спрат и двамата увиснаха във въздуха, като се поклащаха леко нагоре-надолу. Моаш се опита да се хване по-здраво за него, но той го избута настрана, а после се стрелна и изчезна с последно изшумоляване на одеждите си.

Моаш остана да се носи сам над широката земя. Сърцето му биеше оглушително, а когато погледна надолу и видя на каква височина се намира, осъзна нещо. Не искаше да умре.

Насили се да се обърне във въздуха и да се огледа. Усети прилив на надежда, когато установи, че лети бавно към друг Слят — жена, която се носеше в небето, облечена с одежди, които трябва да се простираха поне на три метра под нея, като следа от протекла червена боя. Моаш се приближи съвсем до нея — достатъчно близо, че тя да го спре с ръка.

Устоя на изкушението да се вкопчи в ръката й и да не я пуска с цената на живота си. Умът му насмогна на събитията и той осъзна, че тя иска да разговаря с него, но на място, където тя принадлежи, а той — не. Е, той щеше да овладее страха си.

— Моаш — проговори Слятата.

Лешви, както я беше нарекъл другият. На лицето й се съчетаваха и трите паршендски цвята: бяло, червено и черно, смесени като бои, разбъркани в един съд. Рядко беше попадал на паршенди, върху чиято кожа да се виждат и трите цвята, и това беше една от най-хипнотизиращите шарки, които някога беше зървал — изглеждаше почти течна, а очите й наподобяваха езерца, около които се виеха и преплитаха цветовете.

— Откъде знаеш името ми? — попита Моаш.

— Надзирателката ти ми каза — отвърна Лешви.

От нея се излъчваше особено спокойствие, докато се носеше във въздуха, отпуснала върховете на ходилата си надолу. Вятърът си играеше с панделките, които носеше, и те се развяваха зад нея на свободни дипли. Колкото и странно да беше, не се виждаха никакви вятърни духчета.

— Кой ти е дал това име?

— Кръстил ме е дядо ми — отвърна Моаш и се намръщи объркано. Не беше очаквал разговорът да се насочи в тази посока.

— Любопитно. Знаеш ли, че това е едно от нашите имена?

— Така ли?

Тя кимна.

— Колко ли дълго се е носело по течението на времето, от пеещ на човек и обратно, докато накрая се е озовало тук, у един човек-роб?

— Вижте, вие сте една от предводителките, нали?

— Аз съм една от Слетите, която не е загубила разума си — отвърна тя, сякаш беше едно и също.

— Значи трябва да…

— Смел си — прекъсна го Лешви, зареяла поглед напред. — Много от пеещите, които оставихме тук, не са такива. Намираме ги за забележителни, като се има предвид колко време са били малтретирани и потискани от твоя народ. Но все пак, те не са достатъчно смели.

Погледна право в него за пръв път от началото на разговора. Лицето й беше ъгловато, с дълга, права паршска коса — с черни и алени кичури и по-гъста от тази на човеците. Почти като храст тънка тръстика, или може би трева. Очите й бяха наситеночервени, като езерца от лъскава кръв.

— Къде си научил Стихиите, човеко? — попита тя.

— Стихиите ли?

— В деня, когато ме уби, те Оттласнах към небето — но реагира бързо, сякаш вече ти беше познато. Мога да кажа без преструвки, че се вбесих, задето ме хвана така неподготвена.

— Чакай — възкликна премръзналият Моаш. — Когато те убих ли?

Тя го изгледа с немигащите си, рубиненочервени очи.

— Ти си същата от онзи път?

„Тези шарки по кожата й…“, досети се той. „Наистина е онази, с която се бих.“ Но чертите й бяха различни.

— Това е ново тяло, което ми беше принесено в жертва — каза Лешви. — За да се свържа с него и да го направя мое, тъй като аз нямам истинско такова.

— Ти си нещо като духче, така ли?

Тя примигна, но не отговори.

Моаш започна да се спуска. Усети го по дрехите си, от които силата да летят се отцеди първа. Извика и протегна ръце към Слятата, която го стисна за китката и вля в него още Пуста светлина. Светлината се разпростря из тялото му и той се издигна във въздуха отново. Виолетовата тъма изчезна и отново се превърна в слаби, едва забележими проблясъци, които играеха по кожата на Слятата от време на време.

— Моите съмишленици те пощадиха — каза му тя. — Доведоха те тук, в тези земи, тъй като смятаха, че може да пожелая да ти отмъстя лично, след като се преродя. Но аз не исках. Защо бих унищожила нещо, в което се крие такава страст? Вместо това те наблюдавах, любопитна да видя какво ще направиш. Видях как помогна на пеещите, които теглеха шейната.

Моаш си пое дъх дълбоко.

— Можеш ли да ми кажеш защо, тогава, се отнасяте така жестоко към собствения си народ?

— Жестоко ли? — отвърна тя, почти развеселено. — Осигуряваме им храна, дрехи и обучение.

— Не на всички. Карахте онези нещастни парши да работят като роби, като човеци. А сега ще ги хвърлите в битка, в която ги чака сигурна смърт.

— Жертви — отвърна Слятата и махна с ръка към пейзажа под тях. — Мислиш ли, че една империя може да бъде построена без жертви?

Стомахът на Моаш се обърна; за известно време беше успял да се съсредоточи върху събеседницата си и да забрави на каква точно височина се намира. Отче на Бурята… ама че обширни бяха тези земи. Виждаше как хълмовете, полетата, тревата, дърветата и скалите се простират сякаш безкрайно в далечината.

А на хоризонта в посоката, накъдето тя беше посочила, се виждаше една по-тъмна линия. Колинар?

— Аз дишам отново благодарение на тяхната жертва — продължи Лешви. — И този свят ще бъде наш благодарение на жертвите, които направим. Онези, които паднат в бой, ще бъдат възпети с почести, но тяхната кръв е наша. А ако оцелеят след сражението, ако се докажат — то те ще бъдат възнаградени.

Тя се обърна отново към него и допълни:

— Ти се бори за тях по време на пътя дотук.

— Откровено казано, очаквах да наредите да ме убият заради това.

— Щом не беше убит, задето погуби една от Разумните, нима биха те убили, задето си ударил един от по-нисшестоящите? И в двата случая, човеко, ти доказа своята страст и си заслужи правото да победиш. След това се преклони пред властта и с това заслужи правото си да продължиш да живееш. Кажи ми — защо защити онези роби?

— Защото трябва да сте обединени — отвърна Моаш и преглътна. — Моят народ не заслужава тези земи. Ние сме пречупени, съсипани. Неспособни.

Разумната наклони глава. Хладният ветрец си играеше с дрехите й.

— А не се ли гневиш, задето ти отнехме Вълшебното оръжие и Бронята?

— Те ми бяха дадени от човек, когото предадох. Не ги… заслужавам.

„Не. Не ти. Вината не беше твоя.“

— Не си ядосан, че те пленихме?

— Не.

— Какво, тогава, те ядосва? Какво буди страстния ти гняв, Моаш, човеко с име на древен пеещ?

Да, той още си беше там. Продължаваше да гори. Дълбоко в него.

Проклятието да го вземе, тогава Каладин бе защитавал убиец.

— Отмъщението — прошепна.

— Да. Разбирам — отвърна тя и го погледна с усмивка, която му се стори поразително злокобна. — А знаеш ли защо се бием ние? Нека ти разкажа…

* * *

Половин час по-късно, когато вече се свечеряваше, Моаш вървеше по улиците на покорения град. Сам. Господарката Лешви беше заповядала да го оставят насаме, свободен.

Вървеше с ръце, пъхнати в джобовете на палтото на Мост Четири, замислен за студения въздух високо в небето. Продължаваше да зъзне, въпреки факта, че долу беше топло и задушно.

Градът беше хубав. Старомоден. Малки каменни постройки, цветя в задния двор на всяка къща. От лявата му страна имаше култивирани скални пъпки и храсти, които никнеха около вратите, но отдясно, откъм бурята, се виждаха само голи стени. Нямаше дори прозорци.

Растенията му миришеха на цивилизация — аромат, който му напомняше на град и който не се усещаше никъде в дивата природа. Едва потрепваха, докато той ги подминаваше, макар че духчетата на живота се поклащаха нагоре-надолу във въздуха сред тях. Цветята бяха свикнали с присъствието на хора по улиците.

Накрая спря до ниската ограда на кошарите, в които Пустоносните бяха прибрали пленените коне. Животните преживяха тревата, която паршите им бяха оставили.

Такива странни създания бяха. Трудно беше да се грижиш за тях, а и скъпо. Обърна им гръб и зарея поглед над полетата на Колинар. Тя му беше казала, че може да си тръгне. Да се присъедини към бегълците, които пътуваха към столицата. Да защити града.

„Какво буди страстния ти гняв?“

Хиляди години на прераждания. Какво ли би било? Хиляди години, през които те не се бяха предали.

„Докажи се…“

Завъртя се и се отправи обратно към двора пред склада, където работниците привършваха работата за деня. Тази вечер не се очакваше буря, затова нямаше нужда да обезопасяват всичко, и те работеха спокойно, почти весело. Всички, с изключение на неговия екип — които, както обикновено, се бяха събрали сами встрани от останалите, изолирани от тях.

Моаш хвана един наръч дървени пръти от купчината. Работниците понечиха да възнегодуват, но спряха, когато видяха кой е. Той развърза връвта, която придържаше наръча, приближи се към екипа злощастни парши и им подхвърли по един от прътите.

Сах хвана своя и се изправи, сключил вежди. Останалите направиха същото.

— Мога да ви обуча с тези — каза Моаш.

— С дървени сопи? — попита Кей.

— Копия — поправи я Моаш. — Мога да ви науча как да бъдете войници. Така или иначе, сигурно ще умрем. Бурята да го тръшне, сигурно даже няма да се доберем до върха на стените. Но е все нещо.

Паршите се спогледаха, стиснали прътите, които можеха да наподобят копия.

— Съгласна съм — каза Кен.

Останалите бавно кимнаха в знак на съгласие.