Брандън Сандърсън
Заклеващия (64)

50
Шаш тридесет и седем

„Освен това ти забраняваме да се връщаш в Обродай. Този свят е вече наш, и там започва да се проявява едно ново олицетворение на нашата същност.

Тя е още млада и като предпазна мярка избрахме да вкореним в нея дълбока и остра неприязън към теб.“

Според Далинар летенето много приличаше на пътуване с кораб през океана.

Имаше нещо дълбоко обезпокоително в това да плуваш през безбрежната шир, изцяло на произвола на ветровете и теченията. Хората не можеха да управляват вълните — просто се отправяха на път и се молеха океанът да не реши да ги погълне.

Летенето до капитан Каладин будеше у него подобни чувства. От една страна, гледката на ширналите се под тях Пусти равнини беше великолепна. Чувстваше, че почти забелязва равномерното разположение, което Шалан беше споменала.

От друга страна, този вид пътуване му се струваше дълбоко неестествен. Ветровете ги брулеха, а ако помръднеха ръка или извиеха гръб не накъдето трябва, политаха в различна посока от останалите. Налагаше се Каладин непрекъснато да се стрелка напред-назад, за да върне някого, който се беше отклонил от правилния курс. А ако погледнеха надолу и си позволяха да се замислят на какво точно разстояние от земята се намираха…

Е, Далинар не беше плашлив мъж, но все пак беше доволен, че усеща ръката на Навани в своята.

От другата му страна летеше Елокар, а по-нататък бяха Кадаш и една красива млада ардентка, която в момента беше част от екипа учени на Навани. Петимата бяха придружавани от Каладин и десетима от неговите оръженосци. Бягащите по вятъра тренираха редовно от вече три седмици и Каладин най-после се беше съгласил — след като се беше упражнявал да лети с групи войници до и от военните лагери — да заведе Далинар и краля на подобно пътуване.

„Наистина е като да плаваш на кораб“, помисли си Далинар. Какво ли щеше да бъде да лети така по време на буря? Каладин смяташе да заведе екипа на Елокар до Колинар по този начин — като пътуват близо до фронта на бурята, така че сферите му непрекъснато да се презареждат със Светлина.

— Мислиш за мен — обади се Отеца на Бурята в главата му. — Усещам го.

— Мисля за това как се отнасяш към корабите — прошепна Далинар. Гласът му се изгуби сред ветровете, но смисълът на думите му достигна невъзпрепятстван до Отеца.

— Хората не бива да плават по море по време на буря — отвърна той. — Тяхното място не е сред вълните.

— А на небето? Имат ли място в небето?

— Някои от тях — да — отвърна Отеца с неохота.

Далинар можеше само да си представя колко ужасяващо трябва да беше да си моряк на кораб по време на буря. Беше предприемал само кратки пътувания по вода, и то — покрай бреговата линия.

„Не, момент“, каза си. „Имаше още едно, разбира се. Пътуването до Долината…“

Едва си спомняше онова пътешествие, макар че не можеше да обвинява само Нощната пазителка за това.

Капитан Каладин полетя към него. Той беше единственият, който изглеждаше в състояние да контролира летенето си напълно. Дори войниците му летяха по начин, който напомняше по-скоро на пуснат камък, отколкото на небесна змиорка. Липсваше им неговият финес, неговият контрол. Макар че другите бяха в състояние да помогнат, ако нещо се объркаше, Каладин беше единственият, който Оттласваше Далинар и останалите. Каза, че иска да се упражнява за бъдещия им полет до Колинар.

Той докосна Елокар и кралят започна да забавя летенето си. Каладин продължи нататък по редицата, като докосваше и забавяше всекиго поред. После ги накара да се издигнат нагоре, достатъчно наблизо, за да се чуват. Войниците му спряха и се зареяха във въздуха до тях.

— Какво има? — попита Далинар, като се опита да не обръща внимание на факта, че е увиснал на десетки метри в небето.

— Нищо — отговори Каладин и посочи.

Заради насрещния вятър, Далинар не беше успял да забележи военните лагери досега — десет подобни на кратери окръжности, подредени покрай северозападната граница на Пустите равнини. Оттук се виждаше ясно, че някога са представлявали куполи — стените им бяха извити като пръсти, които се издигаха от земята и обгръщаха вътрешността им.

Два от лагерите бяха още пълни, а Себариал беше изпратил войски да окупират и близката гора. Военният лагер на самия Далинар беше по-рядко населен, но в него още имаше няколко взвода войници и известно количество работници.

— Толкова бързо пристигнахме! — възкликна Навани.

Косата й беше в пълен безпорядък — повечето кичури се бяха измъкнали от прилежно сплетената й плитка, разрошени от вятъра. Елокар не изглеждаше много по-добре — косата му стърчеше настрани като тайленски вежди. Двамата арденти, разбира се, бяха с голи глави, поради което нямаха такива грижи.

— Бързо, наистина — каза Елокар, като оправи няколко от разкопчалите се копчета на униформата си. — Много обещаващо, като се има предвид задачата ни.

— Да — отвърна Каладин. — Но искам да проведа повече опити с летене пред буря.

После хвана краля за рамото и Елокар започна да се спуска бавно към земята.

Каладин ги накара да се приземят един по един, и когато ходилата му най-после се опряха пак в камъните, Далинар въздъхна от облекчение. Намираха се само на едно плато разстояние от военния лагер, откъдето войникът, застанал на часовойския пост, им махаше с ентусиазирани, преувеличени движения.

— Влезте зад стените, Сиятелен господарю — подкани го капитанът, опрял длан на ефеса на меча си. — Черупчестоглавите продължават да се навъртат отвън.

— Предприемали ли са нападения така близо до лагерите? — попита Елокар, изненадан.

— Не, но това не означава, че няма да го направят, Ваше Величество.

Далинар не беше толкова разтревожен, но не каза нищо, докато войниците ги въвеждаха във военния лагер, където Сиятелната Ясалай — високата, стройна жена, която Далинар беше назначил за главен управител на лагера — се присъедини към тях.

След като беше прекарал толкова дълго сред странните тунели на Уритиру, му беше приятно отново да бъде на това място, което беше считал за свой дом в продължение на пет години. Част от спокойствието, което го обзе, се дължеше на факта, че военният лагер беше почти напълно невредим; беше понесъл Вечната буря доста добре. Повечето от сградите представляваха каменни бункери, а западната стена на бившия купол им беше осигурила стабилен заслон от вятъра.

— Безпокоя се единствено за разположението ни — каза Далинар на Ясалай сред кратката им обиколка на лагера. — Походът от Нарак, където се намира Клетвената порта, ще е дълъг. Боя се, че ако разделим хората си между Нарак, тукашния лагер и Уритиру, ще бъдем по-уязвими за евентуални нападения.

— Това е така, Сиятелен господарю — отговори жената. — Моята цел е само да ви предоставя възможно най-много различни варианти.

За съжаление, това място вероятно щеше да им е необходимо за земеделски цели — да не говорим за дървения материал, който си осигуряваха оттук. Населението на кулата-град не можеше да се издържа вечно от набезите на платата за скъпоценни ядра — особено като се имаше предвид преценката на Шалан, че вероятно вече са избили пропастните чудовища почти напълно.

Далинар погледна Навани. Тя смяташе, че трябва да основат ново кралство тук — на Пустите равнини и около тях. Да доведат фермери, да пенсионират възрастните войници и да започнат производство — в много по-голям мащаб, отколкото се бяха опитвали да го направят преди.

Останалите не бяха съгласни. Имаше основателна причина за факта, че Ничиите хълмове не бяха гъсто населени. Животът тук би бил суров — скалните пъпки растяха по-дребни, реколтите щяха да са по-оскъдни. А и да основат ново кралство по време на Опустошение? По-добре щеше да бъде да защитят онова, което вече имаха. Алеткар сигурно беше в състояние да изхрани Уритиру — но това нямаше да се случи, ако Каладин и Елокар не успееха да им помогнат да си възвърнат столицата.

Обиколката завърши с вечеря в бункера на Далинар — в някогашната му гостна, която изглеждаше твърде гола сега, след като бяха пренесли повечето мебели и килими в кулата.

След като се нахраниха, Далинар се озова, застанал до прозореца и обзет от особеното усещане, че тук е някак не на място. Беше напуснал този военен лагер преди само десет седмици, но той сякаш му се струваше напълно познат и, едновременно с това, вече чужд.

Навани и писарката й ядяха плодове и разговаряха тихо, седнали зад него и наведени над няколко от скиците на Навани.

— О, но според мен останалите също трябва да го изпитат, Ваше Сиятелство! — тъкмо казваше писарката. — Полетът беше забележителен. Каква скорост смятате, че достигнахме? Мисля, че трябва да сме постигнали бързина, която никое човешко същество не е успявало да постигне от Измяната насам. Замислете се за това! Със сигурност сме били по-бързи и от най-бързия кон или кораб.

— Съсредоточи се, Рушу — спря я Навани. — Скицата ми.

— Не мисля, че сметките са верни, Ваше Сиятелство. Не, това платно изобщо не е подходящо.

— Това не е точна схема, а само скица — отвърна Навани. — Просто идея. Въпросът ми е би ли било възможно изобщо?

— Ще ни трябва да го подсилим допълнително. Да, със сигурност трябва да се подсили. А кормилния механизъм… по него също остава доста работа. Но това действително е умно измислено, Ваше Сиятелство. Трябва да го покажем на Фалилар; той най-добре ще прецени дали може да се построи, или не.

Далинар извърна очи от прозореца и се спогледа с Навани. Тя му се усмихна. Винаги твърдеше, че не е учен, а само покровител на учените. Твърдеше, че работата й е да насърчава и напътства истинските учени. Но всеки, който бе зървал искрицата в очите й, докато вадеше нов лист хартия, за да направи следваща скица на някоя своя идея, би разбрал, че тези й думи са само проява на скромност.

Залови се със следващата си рисунка, но после спря и хвърли поглед встрани, към мястото, където беше поставила един далекосъобщител. Рубинът проблясваше.

„Фен!“, помисли си Далинар. Кралицата на Тайлена беше помолила Далинар да я изпрати във видението за Ахариетиам по време на тазсутрешната буря. Беше разбрала за него от публикуваните разкази на самия Далинар относно виденията му. Макар и неохотно, той беше изпълнил молбата й и я беше пратил сама, без надзор.

Още чакаха тя да се свърже с тях относно това, да каже нещо. На следващата сутрин, обаче, тя все още не беше отговорила на молбите им за разговор.

Навани приготви далекосъобщителя, после го пусна да пише. Перото подращи по листа за съвсем кратко.

— Доста лаконично — каза Далинар и се приближи към Навани.

— Само една дума — отвърна тя и вдигна поглед към него. — „Да.“

Далинар издиша дълбоко. Кралицата се беше съгласила да посети Уритиру. Най-после!

— Кажи й, че ще изпратим Сияен — каза Далинар и се загледа в нея, докато Навани отговаряше.

В скицника й зърна рисунка на някакво подобно на кораб устройство, чието платно обаче беше прикрепено към дъното му. Какво, в името на Отеца, беше това изобщо?

Фен явно нямаше желание да продължава разговора и Навани се върна към дискусията си с писарката, а Далинар излезе от стаята. Прекоси бункера, който му се струваше някак кух — като кората на плод, чиято месеста част вече е била изгребана. Нямаше слуги, които да се щурат насам-натам, нямаше войници. Каладин и мъжете му бяха изчезнали някъде, а Кадаш вероятно беше в манастира на лагера. Беше очаквал с нетърпение да отиде там и Далинар беше доволен от охотата, с която се беше съгласил да лети с Каладин.

Не бяха разговаряли много, откакто си бяха разменили остри думи в залата за тренировки. Е, може би мнението на Кадаш за Сияйните щеше да се подобри, ако лично видеше силата на Бягащите по вятъра.

Далинар остана изненадан — и тайно зарадван, — когато установи, че на задния изход на бункера няма стражници. Измъкна се сам и се отправи към манастира на военния лагер. Не търсеше Кадаш; имаше друга цел.

Скоро пристигна в манастира, който изглеждаше също като по-голямата част от лагера — няколко постройки с подобни гладки, заоблени стени. Алетските Превръщатели ги бяха създали от нищото. На това място имаше няколко по-малки, ръчно построени сгради от каменни блокове, но те приличаха повече на бункери, отколкото на храмове. Далинар не беше искал народа му да забравя, че са във война.

Прекоси двора и откри, че без водач не може да се ориентира сред почти напълно еднаквите постройки. Спря между две от тях. Въздухът миришеше на мокър камък — на същата сутрин се беше разразила буря, — а отдясно се издигаха няколко красиви скулптури от шистокор, оформени като подредени една върху друга квадратни плочи. Единственият звук, който дочуваше, идваше от капките, които се стичаха по улуците.

Бурята да го вземе. Би трябвало да знае разположението на сградите в собствения си манастир, нали? „Колко пъти изобщо си идвал тук — през всички онези години, прекарани в лагера?“, запита се. Бе имал намерение да идва по-често и да разговаря с ардентите в светилището, което беше избрал. Но винаги се намираше някаква по-неотложна задача — пък и ардентите подчертаха, че няма нужда да идва. Те се молеха и горяха молитви от негово име; това беше задачата им, затова искаха да ги притежават Сиятелните господари.

Дори през най-тежките дни на войната го бяха уверявали, че като следва своето Призвание — като предвожда войските си, — служи вярно на Всемогъщия.

Далинар се наведе и влезе в една сграда, чиято вътрешност беше разделена на множество тесни стаички за молитва. Мина по един коридор, отвори вратата в дъното и пристъпи в атриума, който ухаеше леко на тамян. Струваше му се безумие от страна на ардентите да му се сърдят сега, след като цял живот го бяха напътствали да прави, каквото желае. Но той беше нарушил равновесието. Беше престъпил границата.

Закрачи между мангалите, пълни с мокра пепел. Всички харесваха установената система. Светлооките можеха да живеят без бремето на вината, уверени, че са живи наместници на Божията воля. Тъмнооките получаваха свободен достъп до обучение в множество различни способности. Ардентите имаха възможността да се занимават с наука. Най-добрите от тях служеха с гордост. Най-лошите живееха в леност — но какво друго можеха да сторят знатните светлооки родове с нехайните си деца?

Някакъв шум привлече вниманието му. Прекоси вътрешния двор и влезе в един тъмен коридор. От вратата на стаята в отсрещния му край се процеждаше светлина и Далинар не се изненада, когато влезе и завари Кадаш вътре. Ардентът тъкмо преместваше купчина книги и тефтери от тайника на стената в една торба, оставена на пода. На писалището до него се виждаше далекосъобщител, чието перо дращеше нещо.

Далинар пристъпи в стаята. Белязаният ардент подскочи, но се успокои, когато видя, че е той.

— Трябва ли да водим същия разговор отново, Далинар? — попита Кадаш и отново се залови да опакова тежките томове в чантата.

— Не — отвърна Далинар. — Всъщност не търся теб. Търся един мъж, който е живял тук преди. Безумец, който е твърдял, че е един от Вестителите.

Кадаш наклони глава.

— А, да. Онзи, който е имал Вълшебен меч?

— Всички останали пациенти в манастира вече са в безопасност в Уритиру, но той някак си е изчезнал. Надявах се да открия в стаята му някакви следи, които да ми помогнат да си обясня какво се е случило с него.

Кадаш го погледна, сякаш се опитваше да прецени доколко е искрен. След това въздъхна и се изправи.

— Той е бил в друго светилище, но списъците с пациенти и разпределението им са тук. Би трябвало да пише в коя стая е бил.

— Благодаря ти.

Кадаш се разрови из една купчина тефтери.

— Сграда „Шаш“ — каза най-после и посочи разсеяно през прозореца. — Ето онази. Стая тридесет и седем. Главен отговорник за нея е била Инса; в записките й трябва да е описано лечението, на което е бил подложен. Ако е заминала от лагера така, както аз, сигурно е оставила по-голямата част от документацията тук.

И той посочи към тайника и торбата.

— Благодаря — каза пак Далинар и понечи да си тръгне.

— Ти… смяташ, че лудият наистина е бил Вестител, нали?

— Мисля, че е вероятно.

— Говорел е с провинциален алетски акцент, Далинар.

— И е изглеждал като жител на Макабаки — отговори Далинар. — Това само по себе си е необичайно, не би ли казал?

— Имигрантските семейства не са толкова рядко срещано явление.

— И онези с Вълшебни мечове ли?

Кадаш сви рамене.

— Да кажем, че наистина успея да открия някой от Вестителите — каза Далинар. — Да кажем, че успея да потвърдя самоличността му, а ти приемеш доказателствата за убедителни. Би ли му повярвал тогава, ако ти каже същите неща, които ти казах аз?

Кадаш въздъхна.

— Ако Всемогъщия действително е мъртъв, ти със сигурност би искал да знаеш, Кадаш — настоя Далинар, като влезе пак в стаята. — Признай, че е така.

— Знаеш ли какво би означавало това? Би означавало, че твоята власт вече е лишена от религиозна подкрепа и основа.

— Зная.

— А нещата, които си сторил, за да покориш Алеткар? — продължи Кадаш. — Вече няма да бъдат оправдани с призванието, дадено ти от Бог, Далинар. Всички приемат онова, което направи, защото победите ти бяха доказателство за благоразположението на Всемогъщия към теб. Без него… какво ще бъдеш ти?

— Отговори ми, Кадаш. Наистина ли би предпочел да не знаеш?

Кадаш погледна далекосъобщителя, който беше спрял да пише, и поклати глава.

— Не зная, Далинар. Със сигурност би било по-лесно.

— Не е ли в това проблемът? Какво се е изисквало от хората като мен — когато и да било? Какво се е изисквало от когото и да било от нас?

— Изисквало се е да бъдете онова, което сте.

— Което е самоизпълняващо се условие — отвърна Далинар. — Ти си бил майстор на меча, Кадаш. Щеше ли да можеш да станеш толкова добър без противници, срещу които да се изправиш? Щеше ли да станеш толкова силен без тежести, които да вдигаш? Е, заради воринизма сме прекарали векове наред в избягване на противниците и тежестите.

Кадаш отново хвърли поглед към далекосъобщителя.

— Какво има? — попита Далинар.

— Оставих повечето си далекосъобщители тук, когато тръгнах с теб към центъра на Пустите равнини — обясни Кадаш. — Взех само онзи, който беше свързан с една ардентска станция в Колинар. Мислех, че ще е достатъчен, но вече не работи. Принудих се да използвам посредници в Ташикк.

Кадаш вдигна една кутия, остави я на бюрото и я отвори. Вътре имаше още пет далекосъобщителя с рубини, чието блещукане означаваше, че някой се е опитвал да се свърже с Кадаш.

— Тези имат връзка с най-високопоставените ворински свещенослужители в Я Кевед, Хердаз, Карбрант, Тайлена и Нови Натанан — изброи Кадаш. — Днес се е състояла среща помежду им по далекосъобщителите. Обсъждали са Опустошението и Вечната Буря. И може би теб. Споменах, че ще си взема собствените далекосъобщители днес. Заседанието им явно ги е направило особено нетърпеливи да ме разпитат в подробности.

Той остави тишината да тегне помежду им в продължение на дълго време, отмервано от мигането на петте червени светлинки.

— Ами онзи, който пише? — попита Далинар.

— Свързан е с Паланеума и водещите фигури във воринските проучвания там. Работят върху „Песента на зората“, като използват информацията, която Сиятелната Навани им предостави благодарение на твоите видения. Онова, което са ми изпратили, са по-важните части от преводите, с които се занимават в момента.

— Доказателства — каза Далинар. — Искаше неоспорими доказателства, че онова, което виждам, е истинско.

Той пристъпи към Кадаш, стисна го за раменете и добави:

— Изчака ли да получиш онова съобщение, преди да отговориш на воринските големци?

— Исках да разполагам с всички факти.

— Значи знаеш, че виденията са истински!

— Още отдавна приех, че не си луд. Сега въпросът е по-скоро под чие влияние се намираш.

— Защо биха ми изпратили такива видения Пустоносните? — попита Далинар. — Защо да ни дават такива велики сили като онези, благодарение на които долетяхме дотук? В това няма логика, Кадаш.

— Няма и в нещата, които твърдиш за Всемогъщия — отвърна Кадаш и вдигна ръка, за да спре отговора на Далинар. — Не искам да водя същия спор отново. Предишния път поиска от мен доказателства за това, че следваме поученията на Всемогъщия, нали?

— Всичко, което искам, е истината.

— Вече разполагаме с нея. Ще ти покажа.

— Очаквам с нетърпение — каза Далинар и се запъти към вратата. — Но, Кадаш? Моят горчив опит говори, че истината може и да бъде проста, но рядко е лесна.

Далинар влезе в съседната постройка и преброи стаите. Бурята да го отнесе, това място изглеждаше като затвор. Повечето врати зееха отворени и разкриваха еднообразните помещения зад тях: всяка тясна стаичка имаше по едно мъничко прозорче, гол нар за легло и стабилна дървена врата. Ардентите знаеха какво е най-полезно за умопомрачените — имаха достъп до най-новите проучвания във всички научни области на света, — но наистина ли беше необходимо да ги заключват така?

Врата номер тридесет и седем все още беше заключена. Далинар разтърси дръжката, после опря рамо в дървото. Проклятие, ама че дебела беше. Без да мисли, той протегна ръка встрани и се опита да призове Вълшебния си меч. Нищо не се случи.

— Какво правиш? — попита Отеца на Бурята.

— Съжалявам — отвърна Далинар и разтърси длан. — По навик.

Клекна, за да се опита да надзърне под вратата, и извика, внезапно ужасѐн, че може би просто са изоставили човека да умре от глад вътре. Не беше възможно, нали?

— Силите ми — каза Далинар и се изправи. — Мога ли да ги използвам?

— Обвързването? — отговори Отеца на Бурята. — Как би ти помогнало това да отвориш вратата? Ти си Връзкотворец; ти обвързваш нещата, не ги разделяш.

— Ами другата ми Стихия? Сияйният във видението накара скалата да се извие и набразди.

— Не си готов. Освен това, онази Стихия е по-различна за теб, отколкото за един Каменен.

Е, доколкото Далинар успяваше да види под вратата, в тази стая беше светло. Може би имаше прозорец, който водеше навън и който можеше да използва.

На излизане от сградата надзърташе в покоите на ардентите един по един, докато не откри кабинет, подобен на онзи на Кадаш. Не намери ключове, макар че на бюрото още стояха писалките и мастилото на обитателя. Явно беше тръгнал бързешком, така че имаше голяма вероятност книжата в тайника на стената още да бяха там — но, разбира се, Далинар не можеше да го отвори. Бурята да го тръшне, дано. Вълшебният меч му липсваше.

Заобиколи постройката от външната страна, за да потърси прозореца, и веднага се почувства глупаво, задето е загубил толкова много време в опити да влезе през вратата. Някой вече беше пробил дупка в камъните на стената — очертанията й се отличаваха с чистите разрези, характерни за Вълшебните мечове.

Далинар пристъпи вътре, като си проправи път между отломките от стената, които бяха паднали навътре — явно Мечоносецът беше пробил стената от външната страна. Ардентите сигурно я бяха забелязали, но явно бяха продължили с евакуацията, без новината за странната дупка да достигне до висшестоящите им.

Не откри никаква следа, която да му подскаже къде е отишъл Вестителят, но поне беше установил, че е бил замесен и Мечоносец. Някой важен човек беше поискал да проникне в тази стая, което придаваше правдоподобност на твърденията на безумеца, че е Вестител.

Кой го беше отвлякъл, тогава? Или може би му бяха сторили нещо? Какво се случваше с трупа на един Вестител, след като загинеше? Възможно ли беше още някой да е достигнал до извода, до който беше достигнала Ясна?

Тъкмо когато се готвеше да си тръгне, Далинар забеляза нещо на пода до леглото. Коленичи, пропъди един кремлинг и вдигна дребния предмет. Беше стреличка — зелена, с жълт канап, увит около нея. Намръщи се и я превъртя между пръстите си. После вдигна глава, когато чу някой да го вика по име в далечината.

Намери Каладин отвън, в двора на манастира. Приближи се до него и му подаде малката стреличка.

— Виждал ли си преди нещо подобно, капитане?

Каладин поклати глава. Подуши върха и вдигна вежди.

— Намазана е с отрова. От черна жлъчка.

— Сигурен ли си? — попита Далинар и я взе пак.

— Напълно. Къде я намери?

— В стаята, където са държали Вестителя.

Каладин изсумтя.

— Имаш ли нужда от още време за проучването?

— Не много — отвърна Далинар. — Макар че би помогнало, ако призовеш Вълшебния си меч…

Малко по-късно Далинар връчи на Навани записките, които беше взел от тайника на ардента. Пусна стреличката в една платнена торбичка и й даде и нея, като я предупреди за отровния връх.

После Каладин ги изпрати един по един в небето, където мостовите му ги подхванаха и уравновесиха полета им със Светлина на Бурята. Далинар беше последен, и когато Каладин се протегна към него, той улови капитана за ръката и каза:

— Искаш да се упражняваш в летене пред бурята. Можеш ли да стигнеш до Тайлена?

— Вероятно — отвърна Каладин. — Ако се Оттласна на юг колкото мога по-бързо.

— Върви, тогава — каза Далинар. — Вземи със себе си някого, с чиято помощ да провериш дали можеш да летиш заедно с още един човек пред бурята, ако искаш, но иди в Тайлена. Кралица Фен се съгласи да се присъедини към нас. Искам Клетвената порта да бъде задействана. Светът се променя под носа ни, капитане. Боговете и Вестителите са започнали война, а ние сме били прекалено заети с дребнавите си проблеми, че да забележим.

— Ще ида със следващата буря — каза Каладин и изпрати Далинар нагоре във въздуха.