Брандън Сандърсън
Заклеващия (59)

45
Разкритие

„Както вълните на морето трябва да продължат да прииждат, така и ние трябва да запазим непоклатима волята си.

Сами.“

Пустоносните отнесоха Моаш в Револар, града в Централен Алеткар. Когато пристигнаха, го пуснаха пред границите на града и го тикнаха към една група от по-низши парши.

Ръцете го боляха от дългото време, през което го бяха носили за тях. Защо не бяха използвали силите си, за да го Оттласнат нагоре и да го направят по-лек, както би направил Каладин?

Протегна се и се огледа. Беше посещавал Револар много пъти, докато караше един фургон до Колинар. За нещастие, не беше имал възможността да го разгледа кой знае колко добре. В покрайнините на всеки от по-големите градове имаше групичка постройки, предназначени за хората като него: модерните номади, които караха фургони или доставяха пратки. „Хората под стрехите“, наричаха ги някои. Мъже и жени, които се навъртаха достатъчно близо до цивилизацията, че да могат да се приютят от лошото време, но не пасваха напълно никъде.

Револар изглежда имаше доста голяма общност от „хора под стрехите“ — твърде голяма. Пустоносните сякаш бяха превзели целия проклет град и бяха изгонили човеците в покрайнините.

Пустоносните си тръгнаха, без да му кажат и дума, макар че го бяха носили така дълго. Паршите, които явно поемаха отговорността за него оттук нататък, изглеждаха като кръстоска между паршендските воини и обикновените, кротки парши, които беше срещал по време на множество от пътуванията си с фургона. Говореха отличен алетски, докато го тикаха към групичката хора, затворени в една тясна кошара.

Моаш седна и зачака. Явно Пустоносните бяха пуснали патрули, които да оглеждат околността и да залавят изостанали човеци. В края на краищата, паршите подкараха него и останалите хора към един от големите бункери пред града, явно използвани да помещават войници или множество фургони по време на бури.

— Не ни създавайте проблеми — заповяда една жена-парша, като изгледа Моаш. — Не се бийте, иначе ще ви убием. Не бягайте, защото ще си изядете боя. Робите вече сте вие.

Неколцина от човеците — заселници, доколкото можеше да прецени по външния им вид, — се разридаха. Стискаха малки вързопчета, които бяха принуждавани да дадат на паршите за проверка. Моаш можеше да прочете историята на загубите, които бяха претърпели, по зачервените им очи и опърпаните вещи. Вечната буря явно беше унищожила фермата им. Трябва да бяха дошли в големия град в търсене на подслон.

Моаш не носеше у себе си нищо ценно — вече не, — и паршите го пуснаха преди останалите. Той влезе в бункера, обзет от сюрреалистичното чувство, че е бил… изоставен? Докато го носеха насам, ту си мислеше, че ще го екзекутират, ту — че ще го заведат на разпит. А вместо това го бяха превърнали в обикновен роб? Технически погледнато, той не беше роб, дори докато още беше във войската на Садеас. Зачислиха го към мостовите, да. Изпратиха го на сигурна смърт. Но на челото му нямаше клеймо. Опипа татуировката на Мост Четири под ризата си, на лявото рамо.

Просторният бункер с висок таван имаше формата на огромно каменно листо. Моаш се заклатушка навътре, пъхнал ръце в джобовете си. Скупчените тук-там групи хора го гледаха враждебно — независимо от факта, че беше просто поредният заловен беглец.

Където и да отидеше, го посрещаха враждебно, бурята да го тръшне, дано. Младеж като него, твърде едър и очевидно твърде самоуверен за тъмноок, винаги се възприемаше като заплаха. Беше се присъединил към керваните с фургони, за да се хване на някаква полезна работа, поощряван от баба си и дядо си. Но въпреки добрината си, те бяха убити, а Моаш… на него му се налагаше да се примирява с този си външен вид цял живот.

Мъж, който действаше сам, мъж, който не можеше да бъде управляван — това беше нещо опасно. Той беше плашещ по самата си същност — само заради онова, което беше. И никой никога нямаше да го приеме.

„С изключение на Мост Четири“, помисли си.

Е, Мост Четири беше изключение, а и той се беше провалил. Грейвс беше прав, като му каза да отреже нашивката. Такъв човек беше той в действителност. Човек, когото всички гледаха с недоверие, като придърпваха децата си по-близо към себе си и му правеха знак да се пръждосва.

Мина с тежки стъпки през средата на сградата, която беше толкова висока, че на места бяха сложили стълбове, които да крепят тавана. Издигаха се нагоре като дървета, Превърнати направо в камъните долу. В ъглите на просторното помещение се бяха скупчили множество хора, но средата му беше празна, за да има място за въоръжените парши, които обикаляха и наглеждаха обитателите на бункера. Бяха си устроили и няколко импровизирани подиума върху няколко фургона, от които да говорят на тълпата. Моаш се приближи към единия.

— В случай, че сме пропуснали някого — тъкмо крещеше паршът отгоре, — опитните фермери трябва да идат при Брю, в предния край на залата. Той ще ви зачисли парцел земя, която да обработвате. Днес се нуждаем и от работници, които да носят вода в града, както и такива, които да разчистват отломките, останали след последната буря. Мога да взема по двайсетима за всяка от двете задачи.

Мъжете започнаха да надават възгласи, за да бъдат взети като доброволци, и Моаш се намръщи.

— Предлагат ни работа? — попита той, като се наведе към мъжа до него. — Не сме ли роби?

— Аха — отвърна мъжът. — Роби, които няма да ядат, ако не работят нещо. Позволяват ни да си изберем какво ще правим, но не е кой знае какъв избор, бурята да го отнесе, макар. Все тежък труд — мъчат ни, сякаш сме волове.

Моаш се сепна, като забеляза, че очите на мъжа са бледозелени. Въпреки това вдигна ръка, когато започнаха да набират доброволци за носенето на вода — нещо, с което преди се занимаваха само паршите. Е, това беше гледка, която можеше да разведри и най-унилия човек. Моаш тикна ръцете си обратно в джобовете и продължи нататък през бункера, като проверяваше каква работа се търси на всеки от трите подиума.

Нещо в тези парши и съвършения им алетски го тормозеше. Пустоносните бяха именно такива, каквито беше очаквал — с чуждоземните им акценти и зрелищни сили. Но обикновените парши — мнозина от които сега приличаха на паршенди, заради по-високия си ръст, — му изглеждаха почти толкова объркани от резкия обрат в положението, колкото и човеците.

На всеки от трите подиума се търсеше различен вид труд. На онзи в далечния край издирваха фермери, жени, които умееха да шият, и обущари. Дрехи, униформи, ботуши. Паршите се готвеха за война. След като поразпита наоколо, Моаш научи, че вече са взели ковачите, майсторите на стрели и оръжейниците — а ако разберяха, че укриваш способностите си в някой от тези три занаята, цялото ти семейство биваше лишено от половината от дневната си дажба.

На средния подиум търсеха работници без специален опит за общ труд — носене на вода, чистене, готвене. Последният подиум заинтересува Моаш най-силно. Там се търсеха хора за тежък труд.

Застоя се там по-дълго, заслушан в думите на парша, който тъкмо набираше доброволци за теглене на фургоните с припаси на войските, когато тръгнеха на поход. Явно не разполагаха с достатъчно чулове.

Никой не вдигна ръка. Работата изглеждаше непосилно трудна — да не говорим за това, че би означавала поход към бойното поле.

„Ще им се наложи да принудят хората да се заемат с това“, помисли си Моаш. „Може би ще съберат неколцина светлооки и ще ги накарат да се бъхтят да влачат фургоните през полетата като добитък.“ Много щеше да му хареса да ги види.

Когато се отдалечи от последния подиум, Моаш забеляза групичка мъже с дълги тояги, които се облягаха на стената. Стабилни ботуши, кожени мехове, прикрепени отстрани на едното им бедро, и торбички за път, зашити за панталона от другата страна. Знаеше от опит какво носят в тях — купичка, лъжица, чаша, конец, игла, кръпки плат и малко прахан и кремък.

Керванджии. Дългите тояги им служеха да бият чуловете по черупките, докато вървяха до тях. Беше носил такова облекло много пъти, макар и повечето от фургоните, с които беше работил, да бяха теглени от парши, вместо чулове. Бяха по-бързи.

— Ей — приближи се той към керванджиите. — Гъф още ли е с вас?

— Гъф ли? — попита един от керванджиите. — Старият майстор на колела? Половин тръстика на ръст? Дето не може да ругае като хората?

— Същият.

— Мисля, че е ей-там — посочи младият мъж с тоягата. — В палатките. Но няма работа, приятелю.

— Черупчестоглавите поемат на поход — каза Моаш, като посочи с палец през рамо. — Ще им трябват керванджии.

— Всички места са заети — обади се друг от мъжете. — Направо се сбиха за работата. Всички останали ще теглят фургоните. Гледай да не привличаш много вниманието, иначе ще ти надянат оглавника. Помни ми думата.

Мъжете му се усмихнаха приятелски, а той ги поздрави със стария керванджийски жест — който приличаше на неприличен такъв достатъчно, за да заблуди всички останали, — и се отдалечи в посоката, която му бяха посочили. Типично. Керванджиите бяха едно голямо семейство — и като във всяко семейство, помежду им често избухваха дрязги.

„Палатките“ всъщност представляваха парчета плат, опънати между стената и върховете на дървени пръти, забити в кофи, пълни с камъни, за да не падат. Това образуваше нещо като тунел покрай едната стена, а в него множество старци кашляха и подсмърчаха. Беше мрачно — само тук-таме светеше по парченце скъпоценен камък, оставено на някоя преобърната кутия.

Откри керванджиите по акцентите им. Разпита за Гъф — който беше един от мъжете, които познаваше преди, — и му позволиха да навлезе по-дълбоко в сенчестата, подобна на тунел палатка. В крайна сметка откри стария Гъф, седнал точно по средата й, сякаш да попречи на хората да минат нататък. Тъкмо чистеше с пясък едно парче дърво — ос на фургон, доколкото можеше да види.

Примигна, когато Моаш пристъпи пред него.

— Моаш? Наистина ли? Коя буря те е довяла тук?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — каза Моаш и клекна до стареца.

— Беше с кервана на Джам — каза Гъф. — На път към Пустите равнини. Всички ви писах мъртви. И тъмно парченце скъпоценен камък нямаше да заложа, че ще се върнете.

— Мъдър залог — отвърна Моаш и се наведе напред, опрял ръце на коленете си.

Независимо, че от тях ги делеше само едно парче плат, глъчката на хората отвън долиташе в тунела едва като приглушено, далечно шумолене.

— Синко? — обърна се към него Гъф. — Защо си тук, момче? Какво искаш?

— Просто трябва да бъда отново онзи, който бях.

— В това виждам горе-долу толкова логика, колкото в това Отеца на Бурята да се захване да свири на флейта, момчето ми. Но няма да си първият, който се завръща от онея равнини не съвсем наред в главата. Не, далеч няма да си първият. Бурята да ме тръшне, ако лъжа.

— Опитаха се да ме пречупят. Проклятие, успяха да ме пречупят. Но той ме възроди като нов човек — каза Моаш и направи кратка пауза. — А аз пропилях шанса си.

— Разбира се, разбира се — отвърна Гъф.

— Винаги го правя — прошепна Моаш. — Защо, когато се сблъскаме с нещо ценно, постепенно го намразваме, Гъф? Сякаш чистотата му ни напомня колко малко го заслужаваме. Взех копието и прободох сам себе си с него…

— Копието ли? — попита Гъф. — Ти войник ли си станал, момче?

Моаш трепна и го погледна, после се изправи, протегна се и показа лишеното от нашивки палто на униформата си. Гъф присви очи в тъмнината.

— Ела с мен.

Старият майстор на колела се изправи със затруднение и остави парчето дърво на стола си. После поведе Моаш с накуцване по-навътре по платнения тунел, и двамата навлязоха в ъгъла на бункера, където парчетата плат образуваха едно подобно на стая кътче. Тук седеше група от петима-шестима души, които разговаряха тихичко, придърпали столовете си близо един до друг.

Мъжът, застанал до входа, стисна Гъф за ръкава, докато влизаха.

— Гъф? Ти трябваше да си на пост, глупав старико.

— На пост съм си, пикльо такъв — сопна му се Гъф и се отърси от ръката му. — Сияйният искаше да знае дали сме открили някакви войници. Е, аз открих такъв, така че си гледай работата, бурята да те обрули макар.

Пазачът насочи вниманието си към Моаш, като хвърли поглед на рамото му.

— Дезертьор?

Моаш кимна. Беше вярно и то в повече от един смисъл.

— Какво е това? — обади се един висок, снажен мъж и се изправи.

Имаше нещо в силуета му, в голата му глава, в кройката на дрехите…

— Дезертьор, Сиятелен господарю — каза пазачът.

— От Пустите равнини — добави Гъф.

„Сиятелният господар“, даде си сметка Моаш. „Паладар.“ Градоначалник на Револар, пословично жесток човек. През изминалите години едва не беше погубил града, като прогони много от тъмнооките с право да пътуват. Не се случваше покрай Револар да мине керван, който после да не се оплаче от алчността му.

— От Пустите равнини, така ли? — попита Паладар. — Отлично. Кажи ми, дезертьоре, има ли вести от Върховните принцове? Знаят ли в каква беда изпаднах? Мога ли да очаквам помощ скоро?

„Избрали са го за неофициален водач“, помисли си Моаш, като погледна останалите светлооки. Носеха хубави дрехи — не копринени, разбира се, но добре ушити униформи. Наистина великолепни ботуши. В единия ъгъл на импровизираната стая беше заделено щедро количество храна, докато хората отвън се бореха и трудеха за всеки залък.

Беше започнал да се надява… Но тази надежда, разбира се, беше глупава. Завръщането на Пустоносните не беше свалило от власт светлооките; онези, които Моаш беше мернал отвън, бяха просто единични жертви. Тъмнооките, които се бяха струпали около светлооките тук и се надпреварваха да им угодничат, потвърждаваха това. Войници, стражници, някои по-изтъкнати търговци.

Преизподнята да ги вземе! Беше им предоставен шанс да избягат от светлооките, а те само бяха станали още по-упорити в желанието си да им прислужват! В този момент, заобиколен от присъщото на собствените му събратя малодушие, Моаш получи просветление.

Той не се беше пречупил. Всички те се бяха пречупили. Цялото алетско общество — както тъмнооките, така и светлооките. Може би дори цялото човечество.

— Е? — настоя градоначалникът. — Говори, човече!

Моаш продължи да мълчи, неспособен да се овладее. Той не беше единственото изключение, което винаги проваляше шансовете, които му се предоставяха. Изключения бяха хората като Каладин — много, много рядко срещани изключения.

Тези тук го доказваха нагледно. Нямаше никаква причина да се подчиняват на светлооките. Те нямаха никаква власт, никакви правомощия. А хората бяха стъпкали удалата им се възможност в прахта.

— Мисля… мисля, че нещо не му е наред, Сиятелен господарю — каза стражникът.

— Да — прибави Гъф. — Трябваше да ви го спомена — станал е адски шашав в главата, бурята да го отръска, дано.

— Ха! — възкликна градоначалникът, като посочи Моаш. — Изхвърлете го. Нямаме време да се занимаваме с такива глупости, щом ще възстановяваме двореца ми!

После махна с ръка към Гъф и добави:

— А този го набий и избери някой способен пазач, Кед, иначе и теб те чака същото!

Старият Гъф нададе вик, когато го стиснаха под мишниците. Моаш само кимна. Да. Разбира се. Естествено, че щяха да направят така.

Пазачите хванаха и него и го отнесоха до стената на палатката. После вдигнаха парчето плат и го повлякоха грубо навън. Подминаха една измъчена жена, която се опитваше да подели едно-единствено парче хляб между трите й малки, облени в сълзи деца. Плачът им сигурно се чуваше и в палатката на Сиятелния господар, където имаше натрупана цяла купчина питки.

Пазачите го изхвърлиха обратно на „улицата“, която минаваше през средата на бункера. Казаха му да не припарва повече, но Моаш едва ги чу. Изправи се на крака, изтупа праха от дрехите си и се запъти към третия подиум — онзи, където се търсеха работници за тежък физически труд.

Предложи се като доброволец за най-трудната от всички задачи — тегленето на фургоните с припаси за войската на Пустоносните.