Брандън Сандърсън
Заклеващия (148)

114
Цената

ПЕТ ГОДИНИ И ПОЛОВИНА ПО-РАНО

Далинар се свести, задъхан, в каросерията на фургон за буря. Сърцето му биеше силно, той се завъртя, изрита настрани празни бутилки и вдигна юмруци. Отвън останките от бурята измиваха стените с дъжд.

Какво, в десетото име на Всемогъщия, беше това? В единия момент той лежеше в бункера си. В следващия беше… Ами не помнеше точно. Какво му причиняваше пиенето сега?

Някой почука на вратата.

— Да? — обади се Далинар прегракнало.

— Керванът се подготвя за тръгване, Сиятелни господарю.

— Вече? Дъждът още не е спрял.

— Мисля, че, хм, нямат търпение да се отърват от нас, сър.

Далинар бутна вратата. Фелт стоеше отвън, жилав човек с дълги, увиснали мустаци и бледа кожа. Сигурно имаше шинска кръв в него, ако се съдеше по очите му.

Въпреки че Далинар не беше казал изрично какво смята да прави тук навън, в Хекси, войниците му явно разбираха. Той не бе сигурен дали трябва да е горд от верността им, или скандализиран от това колко лесно приеха намерението му да посети Нощната пазителка. Разбира се, един от тях — самият Фелт — беше идвал насам и преди.

Отвън керванджиите вдигаха чулите си. Бяха се съгласили да го оставят тук, по пътя им, но отказваха да го заведат по-близо до Долината.

— Можеш ли да ни заведеш до края на пътя? — попита Далинар.

— Разбира се — отговори Фелт. — На по-малко от ден път сме.

— Тогава кажи на добрия водач на кервана, че ще си вземем фургоните и ще се отделим от него тук. Плати му каквото ти поиска, Фелт, след което сложи и още малко отгоре.

— Щом казваш, Сиятелни господарю. На мен ми се струва, че да има Броненосец край себе си би трябвало да е достатъчна отплата.

— Обясни му, че донякъде си купуваме мълчанието му.

Далинар изчака, докато дъждът почти спря, след което си облече куртката и излезе навън, за да се присъедини към Фелт, който крачеше в началото на върволицата от фургони. Не искаше вече да седи затворен.

Бе очаквал тази страна да изглежда като алетските равнини. Все пак пометената от вятъра плоска земя на Хекси не беше много по-различна от тази по родните му места. И все пак никъде не се мяркаха скални пъпки. Земята бе покрита с гънки, като замръзнали вълнички в езеро, около шест-седем сантиметра дълбоки. Имаха коричка от страната на бурите, покрита с лишеи. Откъм подветрената страна по земята се разпростираше трева, ниска и сплескана.

Редките дървета тук бяха мършави, превити неща с трънливи листа. Клоните им се бяха извили толкова към подветрената страна, че почти достигаха земята. Сякаш някой от Вестителите бе преминал през това място и бе огънал всичко настрани. Близките планински склонове бяха голи, ерозирали и изглеждаха сурови.

— Вече не е далеч, сър — каза Фелт. Ниският мъж едва стигаше до средата на гръдния кош на Далинар.

— Когато си идвал тук предишния път — започна Далинар. — Какво… какво видя?

— Ако трябва да съм честен, сър, нищо. Тя не дойде при мен. Не отива при всички, нали разбирате. — Той плесна с ръце и дъхна в тях. Напоследък беше зима. — Ще искате да влезете точно след като се стъмни. Сам, сър. Тя избягва групите.

— Имаш ли представа защо не те е посетила?

— Ами най-доброто ми предположение беше, че не харесва чужденци.

— И аз може да имам проблем.

— Вие сте малко по-малко чужд, сър.

Напред по пътя група малки тъмни същества се разпръсна иззад едно дърво и се устреми във въздуха, всички заедно. Далинар зяпна, като видя скоростта и пъргавостта им.

— Пилета? — попита той. Малки и черни, с големината на човешки юмрук.

Фелт се изкикоти.

— Да, дивите пилета се появяват толкова далеч на изток. Но не разбирам какво правят от тази страна на планината.

Пилетата накрая си избраха друго прегърбено дърво и се настаниха в клоните му.

— Сър — заговори Фелт. — Извинете за въпроса, но сигурен ли сте, че искате да го направите? Там вътре ще бъдете във властта й. И няма вие да изберете цената, която ще платите.

Далинар не каза нищо, под краката му хрущяха плевели, които трептяха и се извиваха, щом ги докоснеше. Тук, в Хекси, имаше толкова много пустош. В Алеткар не можеше да вървиш повече от ден-два, преди да се натъкнеш на някое фермерско село. Те продължиха похода си поне още три часа, в които Далинар чувстваше едновременно нетърпение да приключи с това и — в същия момент — нежелание да продължава. Бе се наслаждавал на новооткритото си чувство за цел. Заедно с това решението му бе давало извинения. Ако така и така отиваше при Нощната пазителка, защо да се бори с пиенето?

Бе прекарал голяма част от пътуването в опиянение. Сега, когато алкохолът свършваше, гласовете на мъртвите сякаш го преследваха. Бяха най-лоши, когато се опитваше да заспи и той усещаше тъпа болка зад очите си от недостатъчната отмора.

— Сър — обади се Фелт след известно време. — Погледнете там. — Той посочи към тънка ивица зелено, която обагряше обруления от ветровете планински склон.

С приближаването им пред Далинар се откри по-добра гледка. Планините тук се разделяха в долина и тъй като входът й сочеше на североизток, подножията заслоняваха вътрешността от бури.

Така че тук растителният живот бе експлодирал. Ластари, папрати, цветя и треви растяха заедно в стена от храсталак. Над тях се извисяваха дървета и те не бяха онези издръжливи тежкостъпи от родината му. Тези бяха чворести, високи и извити, с клони, които се преплитаха един в друг. По тях растяха висящи мъхове и ластари, а наоколо подскачаха множество духчета на живота.

Всичко се струпваше едно върху друго, тръстики и клони, които стърчаха във всички посоки, папрати, толкова обрасли с ластари, че увисваха под тежестта им. Това напомни на Далинар за бойно поле. Голям гоблен, който изобразяваше хора в битка на живот и смърт, всеки се бореше за напредък.

— Как се влиза там? — попита той. — Как минаваш през това?

— Има няколко пътеки — отвърна Фелт. — Ако човек се вгледа достатъчно добре. Тук ли ще лагеруваме, сър? Утре можете да потърсите за път и да вземете окончателно решение.

Той кимна и двамата седнаха на края на пролома, достатъчно близо, че да могат да подушат влагата вътре. Нагласиха фургоните като бариера между две дървета и мъжете скоро си бяха сглобили палатките. Бързаха да запалят огън. Имаше… усещане в това място. Сякаш човек можеше да чуе как всичките тези растения растат. Долината потръпваше и пропукваше. Когато оттам се вдигнеше вятър, беше горещ и влажен.

Слънцето залезе зад планините и ги потопи в мрак. Скоро след това Далинар тръгна към вътрешността. Не можеше да чака още един ден. Звукът го привличаше. Ластарите шумоляха, движеха се, докато малки животинки бягаха из тях. Листата се извиваха. Мъжете не извикаха след него, разбираха решението му.

Той пристъпи в спарената, влажна долина, ластари се спускаха по главата му. Едва успяваше да види нещо в мрака, но Фелт беше прав — докато лиани и клони се огъваха край него, се разкриваха пътеки и позволяваха на Далинар да влезе със същата неохота, с която стражи позволяваха непознат човек да остане в присъствието на краля им.

Беше се надявал Вълнението да му помага тук. Това бе предизвикателство, нали? Но не усети нищо, дори и намек.

Влачеше се през мрака и изведнъж се почувства като глупак. Какво правеше тук? Преследваше едно езическо суеверие, докато останалите Върховни принцове се събираха, за да накажат убийците на Гавилар? Трябваше да бъде на Пустите равнини. Там щеше да се промени, там можеше отново да стане човекът, който бе преди. Искаше да избяга от пиенето? Просто трябваше да призове Заклеващия и да открие някой, с когото да се бие.

Кой знаеше какво има там в тази гора? Ако той беше разбойник, със сигурност точно на такова място щеше да се устрои. Хората вероятно се тълпят тук. В името на Преизподнята! Нямаше да бъде изненадан да открие, че някой е започнал всичко това, просто за да привлича нищо неподозиращи жертви.

Чакай. Какво бе това? Звук, различен от шумолене в храсталака или отдръпващи се ластари. Той спря на място, заслушан. Беше…

Плач.

„О, Всемогъщи в небесата. Не.“

Чу плачът на момче, което се молеше за живота си. Звучеше като Адолин. Далинар се обърна по посока на звука, търсеше в тъмнината. Други писъци и молби се присъединиха към плача, хора изгаряха и умираха.

В пристъп на паника побягна натам, откъдето беше дошъл. Моментално се спъна в храсталака.

Падна върху изгнило дърво, ластари се заизвиваха под пръстите му. Хора пищяха и виеха навсякъде около него, звуците ехтяха в почти непрогледната тъмнина.

Обезумял, той призова Заклеващия и се изправи със залитане на крака, след което започна да реже, опитвайки се да разчисти пространство. Тези гласове. Навсякъде край него!

Мина покрай ствол на дърво, пръстите му се вплетоха във висящия мъх и мократа кора. Входът насам ли беше?

Изведнъж се видя в Ничиите хълмове, бореше се с онези предатели парши. Видя се как убива, разсича и погубва. Видя страстта си, с разширени очи и стиснати зъби в ужасяваща гримаса. Гримаса на череп.

Видя се как души Елокар, който никога не бе притежавал държанието или чара на баща му. Далинар поемаше трона. Така или иначе трябваше да бъде негов.

Армиите му се изливаха в Хердаз, след това в Я Кевед. Той се превръщаше в крал на кралете, могъщ владетел, чиито постижения далеч надминаваха онези на брат му. Далинар създаваше обединена воринска империя, която покриваше половин Рошар. Невиждан подвиг!

И той ги видя как горят.

Стотици села. Хиляди и хиляди хора. Това бе единственият начин. Ако някой град се опълчи, го опожаряваш напълно. Избиваш всеки, който се противи и оставяш труповете на любимите им хора, за да се хранят мародерите с тях. Изпращаш ужас пред себе си като буря, докато враговете ти не се предадат.

Пропастта щеше да бъде първият от много подобни примери. Той се виждаше да стои върху купчина трупове и да се смее. Да, бе избягал от пиенето. Бе се превърнал в нещо велико и ужасяващо.

Това беше неговото бъдеще.

Задъхан, Далинар падна на колене в тъмната гора и позволи на гласовете да се струпат край него. Чуваше Иви сред тях, която плачеше, докато изгаряше до смърт, невидяна, непозната. Сама. Той остави Заклеващия да се изплъзне от пръстите му и да се разпадне в мъгла.

Плачът взе да заглъхва, докато не стана далечен.

— Син на Чест… — нов звук прошепнат по ветровете, глас като шумоленето на дърветата.

Далинар отвори очи и се намери в малък проход, окъпан в звездна светлина. В мрака отвъд дърветата се движеше някаква сянка, придружавана от шума на извиващи се ластари и полюляваща се трева.

— Здравей, човеко. Миришеш на отчаяние. — Женският глас беше като стотици преплитащи се шепоти. Издължената фигура се движеше сред дърветата край прохода, дебнеше го като хищник.

— Говори се… че ти можеш да промениш човек — каза Далинар изтощено.

Нощната пазителка се изтече от мрака. Представляваше тъмнозелена мъгла, смътно оформена като пълзящ човек. Твърде дълги ръце се протягаха напред и я издърпваха, докато се носеше над земята. Същността й, подобно на опашка, се простираше зад нея, виеше се около стволовете на дърветата и изчезваше в гората.

Неразличима и мъглива, тя се виеше като река или змиорка, и единствената част от нея с определени детайли, беше гладкото й, женско лице. Тя се плъзна към него, докато носът й не се озова на сантиметри от неговия, подкупващите й черни очи срещнаха неговите. Мънички ръце поникнаха от мъгливите страни на главата й. Те се протегнаха и обгърнаха лицето му, като го покриха с хиляди студени — въпреки това нежни — милувки.

— Какво желаеш от мен? — попита Нощната пазителка. — Каква молба те води при мен, Син на Чест? Син на Зло?

Тя започна да обикаля край него. Малките черни длани продължаваха да докосват лицето му, но ръцете им се удължиха и се превърнаха в пипала.

— Какво би искал? — продължи тя. — Слава? Богатство? Умение? Би ли искал да можеш да размахваш меч и никога да не се изморяваш?

— Не — прошепна Далинар.

— Красота? Последователи? Мога да подхраня мечтите ти, да те направя знаменит.

Черните й мъгли се увиха около него. Малките филизи гъделичкаха кожата му. Тя отново доближи лицето си до неговото.

— Каква е молбата ти?

Далинар примига, за да прогони сълзите, заслушан в звуците на умиращи деца в далечината, и прошепна една-единствена дума:

— Прошка.

Филизите на Нощната пазителка се отдръпнаха от лицето му, като отрязани пръсти. Тя се наклони назад, присвила устни.

— Може би искаш притежания — продължи. — Сфери, скъпоценни камъни. Вълшебно въоръжение. Острие, което кърви тъмнина и не може да бъде победено. Мога да ти дам тези неща.

— Моля те — простена Далинар и си пое накъсан дъх. — Кажи ми. Мога ли… Мога ли някога да получа прошка?

Не това бе възнамерявал да поиска.

Не можеше да си спомни какво бе възнамерявал да поиска.

Нощната пазителка се виеше около него, развълнувана.

— Прошката не е молба. Какво се очаква да направя за теб? Какво да ти дам? Говори, човеко. Аз…

ТОВА Е ДОСТАТЪЧНО, ДЕТЕ.

Новият глас стресна и двама им. Ако гласът на Нощната пазителка беше като шепнещ вятър, новият бе като от тресящи се камъни. Нощната пазителка се отдръпна от него с едно рязко движение.

Колебливо, Далинар се обърна и откри жена с кафява кожа — цвета на кората на тъмно дърво — да стои в края на прохода. Имаше внушителна фигура и носеше спускаща се до земята кафява рокля.

— Майко? — попита Пазителката. — Майко, той дойде при мен. Аз щях да го благословя.

БЛАГОДАРЯ ТИ, ДЕТЕ, отвърна жената. НО ТОЗИ ДАР НЕ Е ПО СИЛИТЕ ТИ. Тя погледна Далинар. МОЖЕШ ДА СЕ ОБЪРНЕШ КЪМ МЕН, ДАЛИНАР КОЛИН.

Вцепенен от това сюрреалистично представление, Далинар се стегна.

— Коя си ти?

НЯКОЯ, КОЯТО ТИ НЯМАШ ВЛАСТТА ДА РАЗПИТВАШ. Тя тръгна през гората и Далинар я последва. Сега му се струваше по-лесно да се движи през храсталака, макар ластарите и клоните да се изтягаха към странната жена. Роклята й сякаш се сливаше с тях, тъмният плат се превръщаше в кора или трева.

Нощната пазителка се виеше зад тях, тъмната й мъгла течеше през пролуките сред шубраците. Далинар я намираше за доста изнервяща.

ТРЯБВА ДА ИЗВИНИШ ДЪЩЕРЯ МИ, рече жената. ТОВА Е ПЪРВИЯТ ПЪТ ОТ ВЕКОВЕ НАСАМ, В КОЙТО ИДВАМ ЛИЧНО ДА РАЗГОВАРЯМ С НЯКОЙ ОТ ВАС.

— Значи не се случва винаги така?

РАЗБИРА СЕ, ЧЕ НЕ. ОСТАВИЛА СЪМ Я ТЯ ДА СЪДИ ТУК. Жената прокара пръсти през мъгливата коса на Нощната пазителка. ПОМАГА Й ДА ВИ РАЗБЕРЕ.

Далинар се намръщи, опитвайки се да осъзнае всичко това.

— Какво… защо избра да се покажеш сега?

ЗАРАДИ ВНИМАНИЕТО, КОЕТО ОСТАНАЛИТЕ ТИ ОБРЪЩАТ. И КАКВО ТИ КАЗАХ ЗА НАСТОЯТЕЛНИТЕ ВЪПРОСИ?

Далинар млъкна.

ЗАЩО ДОЙДЕ ТУК, ЧОВЕКО? НИМА НЕ СЛУЖИШ НА ЧЕСТ, ОНЗИ, КОГОТО ВСИЧКИ ВИЕ НАРИЧАТЕ ВСЕМОГЪЩИЯ? ПОМОЛИ НЕГО ЗА ПРОШКА.

— Обърнах се към ардентите — отвърна Далинар. — Не получих онова, което очаквах.

ПОЛУЧИЛ СИ ОНОВА, КОЕТО СИ ЗАСЛУЖИЛ. ИСТИНАТА, КОЯТО СТЕ ИЗРАБОТИЛИ ЗА СЕБЕ СИ.

— В такъв случай съм обречен — прошепна той и спря на място. Все още можеше да чуе всички онези гласове. — Те плачат, Майко.

Тя го погледна отново.

— Чувам ги, когато затворя очи. Навсякъде около мен, молят ме да ги спася. Подлудяват ме.

Жената го съзерцаваше, Нощната пазителка се увиваше около краката й, после около тези на Далинар, накрая пак около краката на майка си.

Тази жена… тя беше нещо повече, отколкото той можеше да види. Ластарите от роклята й се извиваха в земята, проникваха във всичко. В този момент осъзна, че не вижда нея, а само частичка, с която можеше да общува.

Тази жена се простираше във вечността.

ТОВА ЩЕ БЪДЕ ТВОЯТ ДАР. НЯМА ДА ТЕ НАПРАВЯ ЧОВЕКА, КОЙТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ. НЯМА ДА ТИ ДАМ ДАРБАТА, СИЛАТА, НИТО ЩЕ ОТНЕМА ОТ НАТРАПЧИВИЯ ТИ ИМПУЛС.

НО ЩЕ ТИ ДАМ… ПОДРЯЗВАНЕ. ВНИМАТЕЛНО ПОДРЯЗВАНЕ, КОЕТО ДА ТИ ПОЗВОЛИ ДА РАСТЕШ. ЦЕНАТА ЩЕ БЪДЕ ВИСОКА.

— Моля те — каза Далинар. — Каквото и да е.

Тя пристъпи обратно към него.

КАТО ПРАВЯ ТОВА, АЗ МУ ДАВАМ ОРЪЖИЕ. ОПАСНО, МНОГО ОПАСНО. И ВСЕ ПАК ВСИЧКИ НЕЩА ТРЯБВА ДА БЪДАТ КУЛТИВИРАНИ. КАКВОТО СЕГА ЩЕ ВЗЕМА ОТ ТЕБ, СЛЕД ВРЕМЕ ЩЕ ПОРАСНЕ ОТНОВО. ТОВА Е ЧАСТ ОТ ЦЕНАТА.

ДОБРЕ ЩЕ МИ СЕ ОТРАЗИ ДА ИМАМ ЧАСТ ОТ ТЕБ, ДОРИ И НАКРАЯ ДА СТАНЕШ НЕГОВ. ВИНАГИ СИ БИЛ ПРЕДОПРЕДЕЛЕН ДА ДОЙДЕШ ПРИ МЕН. АЗ КОНТРОЛИРАМ ВСИЧКИ НЕЩА, КОИТО МОГАТ ДА БЪДАТ ОТГЛЕДАНИ, ИЗХРАНЕНИ.

ТОВА ВКЛЮЧВА И ТОЯГИТЕ.

Тя го хвана и дърветата се спуснаха, клоните, ластарите. Гората се сви около него и пропълзя в цепките покрай очите му, под ноктите му, в устата и в ушите му. В порите му.

ДАР И ПРОКЛЯТИЕ, заяви Майката. ТАКА СЕ ПРАВИ. ЩЕ ВЗЕМА ТЕЗИ НЕЩА ОТ УМА ТИ. И С ТЯХ ЩЕ ВЗЕМА И НЕЯ.

— Аз… — Далинар се опита да говори, докато растенията го поглъщаха. — Чакай!

Забележително, ластарите и клоните спряха. Далинар висеше там, промушен от филизи, които някак бяха пробили кожата му. Нямаше болка, но той ги усещаше да се извиват в самите му вени.

ГОВОРИ.

— Ще вземеш… — Костваше му усилие да говори. — Ще ми вземеш Иви?

ВСИЧКИ СПОМЕНИ ЗА НЕЯ. ТОВА Е ЦЕНАТА. ДА СПРА ЛИ?

Далинар стисна очи. Иви…

Никога не я бе заслужавал.

— Направи го — прошепна.

Ластарите и клоните се впуснаха напред и започнаха да късат парчета от вътрешностите му.

* * *

Далинар изпълзя от гората на следващата сутрин. Мъжете се втурнаха към него, носеха вода и превръзки, макар колкото и да бе странно, той да нямаше нужда от тях.

Но беше изморен. Много, много изморен.

Те го настаниха в сянката на фургона за буря, духчета на изтощението се въртяха из въздуха. Малли — съпругата на Фелт — бързо написа бележка чрез далекосъобщител за кораба.

Далинар поклати глава, спомените му бяха мъгливи. Какво… какво се беше случило? Наистина ли бе помолил за прошка?

Не можеше да проумее защо. Зле ли се бе чувствал задето провали… Той се пресегна към думата. Задето провали…

Бурите да го отнесат. Жена си. Толкова ли зле се бе чувствал, задето бе позволил убийци да отнемат живота й? Той затърси из ума си и откри, че не можеше да си спомни как е изглеждала. Нямаше образ на лицето й, нямаше спомени за времето, което са прекарали заедно.

Нищо.

Спомняше си тези последни няколко години, изживени като пияница. Годините преди това, прекарани в битки. Всъщност всичко в миналото му изглеждаше ясно освен нея.

— Е? — попита Фелт, като коленичи до него. — Предполагам, че… се е случило.

— Да — отвърна Далинар.

— Има ли нещо, за което ние трябва да знаем? — попита мъжът. — Веднъж чух за човек, който дошъл на посещение тук, и оттам насетне всеки човек, когото докоснел, падал нагоре вместо надолу.

— Няма нужда да се тревожите. Проклятието ми е само за мен. — Колко странно, да може да си спомни места, където е била, но да не помни… хм… бурите да го вземат, името й.

— Какво беше името на жена ми? — попита Далинар.

— Шшшш? — каза Фелт. Прозвуча като безсмислени звуци.

Далинар се стресна. Напълно ли му бе отнета? Дали това… не беше цената? Да… мъката го бе накарала да страда през последните години. Бе претърпял нервен срив, когато беше загубил жената, която бе обичал.

Е, предполагаше, че я е обичал. Любопитно.

Нищо.

Изглежда Нощната пазителка бе взела спомените за жена му и като беше направила това, го бе дарила със спокойствие. Обаче той все още изпитваше тъга и вина за провала си пред Гавилар, така че не беше напълно изцерен. Все още искаше бутилка, която да притъпи скръбта по загубата на брат му.

Щеше да се откаже от този навик. Когато мъже под негово командване злоупотребяваха с алкохола, той откриваше, че решението е да ги претоварва с работа и да не им позволява да вкусят силно вино. И той самият можеше да стори същото. Нямаше да бъде лесно, но щеше да се справи.

Далинар се успокои, но имаше чувството, че още нещо от него липсва. Нещо, което не можеше да определи. Слушаше как мъжете разтурват лагера и си разказват смешки сега, когато вече можеха да си тръгват. Освен това чуваше шумолящи листа. И нищо друго. Не трябваше ли да чува…

Той поклати глава. Всемогъщи, ама че глупаво пътуване беше това. Наистина ли бе бил толкова слаб, че бе имал нужда горски дух да облекчава скръбта му?

— Трябва да съм във връзка с краля — заяви той и се изправи. — Кажете на хората ни на доковете да влязат в контакт с армиите. Докато пристигна, искам да разполагат с бойните карти и плановете за завладяването на паршендите.

Беше се самосъжалявал достатъчно дълго. Не винаги беше бил най-добрият брат или най-добрият светлоок. Бе се провалил в следването на Кодексите и това бе коствало живота на Гавилар.

Никога повече.

Далинар изпъна униформата си и погледна към Малли.

— Кажи на моряците, че докато са на пристанището, трябва да ми намерят бройка на алетски от една книга, наречена „Пътят на кралете“. Бих искал отново да ми бъде прочетена. Последния път не бях с ума си.