Брандън Сандърсън
Заклеващия (142)

111
Еилската стела

„Не е нужен внимателен читател, за да види, че съм описал само осем от Несътворените тук. Науката е сигурна, че са били девет, нечестиво число, асиметрично и често свързвано с врага.“

Из Митика на Хеси, страница 266

Далинар пристъпи извън контролната сграда на Клетвената порта в град Тайлен и бе посрещнат от човека, когото най-силно искаше да удари в цял Рошар.

Меридас Амарам стоеше изправен в униформата си на дома Садеас, гладко избръснат, с тясно лице и квадратна челюст. Висок, спретнат, с лъснати копчета и стегната стойка, той беше идеалният образ на алетски офицер.

— Докладвай — каза Далинар, с надеждата, че неприязънта не личи в гласа му. Амарам — Садеас — влезе в крачка с Далинар и те тръгнаха към края на платформата на Клетвената порта, която гледаше към града. Стражите на Далинар се отдръпнаха, за да могат да говорят на спокойствие.

— Екипите ни направиха чудеса за този град, Сиятелни господарю — започна Амарам. — В началото се фокусирахме върху съборетините извън града. Притеснявах се, че те ще дадат на противниковите сили твърде много места за прикритие — без да споменаваме и достатъчно материал, за да построят рампа и да стигнат до стената.

Действително равнината пред стените на града — която някога бе приютявала пазарите и складовете на доковете — беше напълно разчистена. Поле за убиване, нарушавано единствено от някое очертание на разрушена основа. Само Всемогъщия знаеше как така изобщо тайленската армия бе допуснала да се построят толкова сгради извън стените на града. Това щеше да е кошмарно за защита.

— Закърпихме местата, където стената беше отслабена — продължи Амарам, като посочи. — Не е висока по стандартите на Колинар, но все пак си е впечатляващо укрепление. Разчистихме и сградите вътре до стената, за да осигурим място за скелета и депа за провизии и армията ми е разположила лагера си там. След това помогнахме с общата реконструкция.

— Градът изглежда много по-добре — потвърди Далинар. — Мъжете ти са се справили чудесно.

— В такъв случай може би покаянието ни трябва да приключи — заяви Амарам. Каза го равно, въпреки че духче на гнева — локва кипяща кръв — се разпростря под десния му крак.

— Работата ти тук беше важна, войнико. Не само помогнахте да се построи отново градът, вие изградихте доверието на тайленския народ.

— Разбира се — добави Амарам, по-тихо. — А и виждам тактическото предимство на това да познаваш укрепленията на врага.

„Глупак такъв.“

— Тайлените не са ни врагове.

— Изразих се неправилно — поправи се Амарам. — И все пак не мога да подмина факта, че войските на Колин са разположени по границата между нашето кралство и Я Кевед. Твоите хора имат възможността да освободят нашата родна земя, докато моите прекарват времето си в копаене на камъни. Осъзнаваш какъв ефект има това върху морала им, още повече че много от тях все още смятат, че ти си убиецът на техния Върховен принц.

— Надявам се, че настоящият им водач се е постарал да им отвори очите относно тези фалшиви обвинения.

Амарам най-накрая се обърна, за да погледне Далинар в очите. Духчетата на гнева все още бяха там, въпреки че тонът му беше сух и военен.

— Сиятелни господарю. Познавам те като реалист. Моделирал съм кариерата си спрямо твоята. Честно казано, дори да си го убил — което знам, че трябва да отречеш, — бих те уважавал за това. Торол беше заплаха за народа си. Нека ти докажа, че не съм същият. Да го вземат Бурите, Далинар! Аз съм най-добрият ти генерал и ти го знаеш. Торол прекара години, без да ми позволи да направя нищо, защото репутацията ми го плашеше. Не допускай същата грешка. Използвай ме. Нека се бия за Алеткар, не да целувам краката на тайленските търговци! Аз…

— Достатъчно! — избухна Далинар. — Следвай заповедите си. Така ще се докажеш пред мен.

Амарам отстъпи назад и — след предумишлена пауза — отдаде чест. Завъртя се на пети и замарширува надолу към града.

„Този човек…“ помисли си Далинар. Бе възнамерявал да му каже, че този остров ще държи предната линия във войната, но разговорът му се бе изплъзнал. Е, Амарам можеше скоро да получи битките, които искаше — факт, който щеше да открие достатъчно скоро, на срещата за планиране.

Зад гърба му прозвучаха ботуши върху камък, когато група мъже в сини униформи се присъединиха към него в края на платото.

— Моля за разрешение малко да го намушкам, сър — каза Тефт, водачът на мостовите.

— Как намушкваш някой „малко“, войнико?

— Мога аз да го направя — предложи Лин. — Съвсем скоро започнах да се упражнявам с копието. Ще кажем, че е било инцидент.

— Не, не — намеси се Лопен. — Искаш да го намушкаш малко? Нека братовчед ми Хуио да го направи, сър. Той е специалист по малките неща.

— Шегуваш се на малък? — откликна Хуио на разваления си алетски. — Ти благодари, че търпението ми е голямо.

— Само се опитвам да те включа в разговора, Хуио. Знам, че повечето хора те гледат отвисоко. Много е лесно, нали знаеш…

— Внимание! — кресна Далинар, макар да установи, че се усмихва.

Те се подредиха по ранг. Каладин ги бе обучил добре.

— Имате — Далинар погледна часовника на ръката си — трийсет и седем минути до срещата, мъже. И, ъъ, жени. Не закъснявайте.

Те се разпръснаха и започнаха да си говорят. Навани, Ясна и Ренарин се присъединиха към него скоро след това и неговата съпруга му отправи една лукава усмивка, когато го видя как си поглежда часовника отново. Буреносната жена го бе накарала да пристига по-рано за срещи, като просто беше сложила това устройство на ръката му.

Докато се събираха, синът на Фен се изкачи върху платформата на Клетвената порта и поздрави топло Далинар.

— Имаме стаи за вас, над храма, където ще се срещаме. Аз… е, знаем, че не ви трябват, тъй като просто можете да минете през портата и да се приберете вкъщи за един миг…

— Ще ги приемем с удоволствие, синко — отговори му Далинар. — Нямам нищо против малко освежаване и време за размисъл.

Младият мъж се усмихна. Далинар никога нямаше да свикне с тези оформени като шипове вежди.

Те слязоха от платформата и един от тайленските стражи даде сигнал, че е чисто. Един писар изпрати съобщение по далекосъобщителя, че следващият трансфер може да започне. Далинар се забави, за да погледа. Минута по-късно проблесна светкавица и обгърна Клетвената порта със светлина. Портите се използваха почти непрекъснато напоследък — Малата управляваше устройството днес, както все по-често й се налагаше.

— Чичо? — подкани го Ясна, докато той се мотаеше.

— Просто съм любопитен кой пристига след нас.

— Мога да проверя документите, ако искаш… — предложи му тя.

Новопристигналите се оказаха група тайленски търговци в помпозни облекла. Те се спуснаха по по-голямата рампа, заобиколени от стражи и придружавани от няколко мъже, които носеха големи сандъци.

— Още банкери — отбеляза синът на Фен. — Тихото икономическо сриване на Рошар продължава.

— Сриване? — попита Далинар изненадано.

— Банкерите по целия континент се изнасят от градовете — обясни Ясна и посочи. — Виждаш ли тази сграда, която прилича на крепост, пред Древния квартал там долу? Това е тайленският Трезор на скъпоценни камъни.

— Местните правителства ще имат проблем с финансирането на армиите си след това — загрижено каза синът на Фен. — Ще трябва да пишат през упълномощени далекосъобщители и да им се пращат сфери. Ще бъде ужасен логистичен кошмар за всеки, който не е близо до Клетвена порта.

Далинар се намръщи.

— Не можете ли да насърчите търговците да останат и да помагат на градовете, в които са?

— Сър! — отвърна той. — Сър, насила да накараме търговците да се подчиняват на военната власт?

— Забрави, че попитах — съгласи се Далинар, като размени погледи с Навани и Ясна. Навани се усмихна нежно на това, което вероятно бе огромна грешка от социална гледна точка, но той подозираше, че Ясна е съгласна с него. Тя сигурно би иззела банките и би финансирала войната с тях.

Ренарин също се спря да погледа търговците.

— Колко са големи скъпоценните камъни, които носят? — попита той.

— Сиятелни господарю? — не го разбра синът на Фен и погледна към Далинар за помощ. — Сфери са. Обикновени сфери.

— А някакви по-големи камъни? — попита отново Ренарин. Обърна се към тях. — Някъде из града?

— Разбира се, има доста — потвърди синът на Фен. — Има някои много хубави екземпляри, както във всеки друг град. Ъм… защо питате, Сиятелни господарю?

— Просто така — отвърна Ренарин. Не добави нищо повече.

* * *

Далинар напръска лицето си с вода от легена в покоите си, които бяха във вила над храма на Таленелат, в горната част на града — Кралския квартал. Той избърса лицето си с кърпата и се обърна към Отеца на Бурята:

— По-добре ли се чувстваш?

— Аз не усещам като хората. Не боледувам като хората. Аз съществувам — избоботи той. — Можеше да бъда унищожен обаче. Разкъсан на хиляди парченца. Живея само защото врагът се бои да се изложи на удар от Култивация.

— Значи тя още е жива? Третият бог?

— Да. Ти си я срещал.

— Аз… така ли?

— Не си спомняш. Нормално е, тя обичайно се крие. Малодушие.

— Може би мъдрост — отвърна Далинар. — Нощната пазителка…

— Не е тя.

— Да, казвал си ми. Нощната пазителка е като теб. Има ли и други обаче? Духчета като теб или като Нощната пазителка? Духчета, които са сенки на богове?

— Има… и трети вид. Те не са с нас.

Крият ли се?

— Не. В покой са.

— Разкажи ми повече.

— Не.

— Но…

— Не! Остави ги намира. Наранили сте ги достатъчно.

— Хубаво — рече Далинар, остави кърпата настрана и се подпря на прозореца. Въздухът миришеше на сол и му напомняше за нещо, което още не се беше прояснило в ума му. Една последна дупка в паметта му. Пътуване по море.

И посещението му в Долината.

Той погледна встрани от легена към скрина, върху който имаше книга, написана на непознати тайленски глифи. До нея на малка бележка с алетски глифи пишеше: „Път. Крал.“ Фен му бе оставила подарък, копие на „Пътят на кралете“ на тайленски.

— Направих го — заяви Далинар. — Обединих ги, Отче на Бурята. Спазих клетвата си и обединих хората вместо да ги разделям. Може би това все пак е малко изкупление за болката, която причиних.

Отеца избоботи в отговор.

— Той… интересуваше ли се от чувствата ни? — продължи Далинар. — Чест, Всемогъщия? Наистина ли се интересуваше от болката на хората?

— Да, наистина. Тогава не знаех защо, но вече разбирам. Зло лъже, когато твърди, че само той притежава страстта. — Отеца замълча. — Спомням си… накрая… Чест наистина беше по-обсебен от клетви. Имаше моменти, в които самата клетва беше по-важна от смисъла зад нея. Но той не беше безчувствено чудовище. Обичаше човешкия род. Умря, защитавайки ви.

Далинар откри Навани да прави компания на Таравангян в общата зала на вилата.

— Ваше Величество? — обади се Далинар.

— Можеш да ме наричаш Варго, ако желаеш — отвърна Таравангян, който крачеше напред-назад, без да го погледне. — Така ме наричаха като младеж…

— Какво има? — попита Далинар.

— Просто се тревожа. Учените ми… Нищо, Далинар. Нищо. Глупост. Аз съм… аз съм добре днес. — Той спря и стисна бледосивите си очи.

— Това е хубаво, нали?

— Да. Но днес не е ден, в който да бъдеш безсърдечен. Така че се тревожа.

Безсърдечен? Какво имаше предвид той?

— Искате ли да не идвате на събранието? — попита Навани.

Таравангян бързо поклати глава.

— Хайде. Да вървим. Ще съм по-добре… по-добре, след като започнем. Сигурен съм.

* * *

Докато Далинар пристъпваше в главната зала на храма, той откри, че очаква срещата с нетърпение.

Какво странно откритие. Бе прекарал такава голяма част от младостта и средната си възраст да се ужасява от политиката и от безкрайните празни приказки на срещите. Сега беше развълнуван. Можеше да види очертанията на нещо велико в тази стая. Азишката делегация топло посрещна кралица Фен, а везир Нура дори й даде поема, която бе написала като благодарност за тайленското гостоприемство. Синът на Фен даже седна до Ренарин и говори с него. Император Янагон изглеждаше доволен на трона си, обграден от съюзници и приятели.

Хората от Мост Четири се шегуваха със стражите на Върховния принц Аладар, докато Крадла, Танцуващата по ръба, се бе разположила на един прозорец наблизо, заслушана с наклонена глава. В допълнение към петте униформени жени разузнавачи, още две жени с хави се бяха присъединили към Мост Четири. Носеха бележници и моливи и бяха зашили лентите на Мост Четири към горната част на ръкавите на роклите си — мястото, на което писарите обикновено носеха символа на взвода си.

Алетски Върховни принцове, азишки везири, Сияйни рицари и тайленски адмирали, всички в една и съща стая. Владетелят на Емул обсъждаше тактики с Аладар, който помагаше на обсадената страна. Генерал Хал и Тешав говореха с принцесата на Йезиер, която поглеждаше към Халам Кал — най-големият им син, — застанал гордо във Вълшебната броня на баща си до вратата. Говореше се за политически съюз там. Щеше да бъде първият от векове между алетско и макабакско кралство.

— Обедини ги. — Един глас прошепна думите в ума на Далинар, ехтящи със същия плътен звук от преди месеци, когато за пръв път бе започнал да получава виденията.

— Това правя — прошепна той в отговор.

— Обедини ги.

— Отче на Бурята, ти ли си? Защо продължаваш да ми повтаряш това?

— Нищо не съм казал.

Ставаше му все по-трудно да различава собствените си мисли от думите на Отеца на Бурята. Видения и спомени се бореха за място в мозъка на Далинар. За да прочисти ума си, той тръгна по периферията на кръглата зала на храма. Стенописи на стените — онези, които бе излекувал със способностите си — показваха Вестител Таленелат по време на няколко от много, многото му последни устоявания срещу Пустоносните.

Стигна до закачена на стената голяма карта, на която бе нарисувано морето Тарат и обграждащите го земи, където маркери показваха местата на флотата им. Стаята утихна, когато Далинар пристъпи и започна да я изучава. За момент той погледна през вратите на храма, към залива. Някои от по-бързите кораби от флотилията им бяха пристигнали, развели едновременно знамената на Карбрант и Азир.

— Ваше Величество — обърна се Далинар към Янагон. — Бихте ли споделили новини за войските си?

Императорът разреши на Нура да докладва. Главната им флота бе на не повече от ден път. Охранителните кораби — или разузнавачите, както ги наричаше тя — не бяха забелязали врага да приближава. Бяха се притеснили, че врагът ще нападне в този прозорец между бурите, но за момента нямаше такъв знак.

Адмиралите започнаха да обсъждат как най-добре да патрулират в морето, докато охраняват град Тайлен. Далинар бе доволен от разговорите им, най-вече защото адмиралите изглежда смятаха, че истинската опасност за град Тайлен бе отминала. Един от разузнавачите на един от веденските Върховни принцове бе успял да се приближи достатъчно близо до Марат, за да преброи корабите на доковете. Доста над сто чакали в различните заливи и пристанища по брега. Поради някаква причина, те все още не били готови за път, което беше благословия.

Срещата продължи, като Фен със закъснение приветстваше всички — Далинар осъзна, че трябваше да я остави да поеме това още отначало. Тя описа защитата на град Тайлен и предаде притесненията на водачите на гилдиите си за войските на Амарам. Те очевидно пируваха.

Амарам се вдърви при тези думи. При всичките му грешки, той обичаше да ръководи стегната армия.

Някъде към края на обсъждането Далинар забеляза Ренарин да мърда неспокойно на мястото си. Когато азишките писари започнаха да обясняват своя код за правила и указания за коалицията, Ренарин се извини дрезгаво и излезе.

Далинар погледна към Навани, която изглеждаше разтревожена. Ясна се изправи, за да последва Ренарин, но беше прекъсната от един писар, който й занесе малка купчина документи. Тя ги прие и се премести от страната на Навани, за да могат да ги изучават заедно.

„Да прекъснем ли?“ зачуди се Далинар и погледна часовника на китката си. Срещата течеше само от час, а азишите очевидно се вълнуваха, че представяха указанията си.

Отеца на Бурята избоботи.

„Какво?“ попита го мислено Далинар.

— Нещо… нещо идва. Буря.

Далинар се изправи и се огледа из стаята, като почти очакваше нападение. Внезапното му движение привлече вниманието на един от азишките везири, нисък мъж с много голяма шапка.

— Сиятелни господарю? — поинтересува се преводачът при една дума от везира.

— Аз… — Далинар можеше да го усети. — Нещо не е наред.

— Далинар? — обади се Фен. — За какво говориш?

Изведнъж из цялата стая започнаха да мигат далекосъобщители. Десетки примигващи рубини. Сърцето на Далинар подскочи. Духчета на очакването се издигнаха край него, дълги ленти се носеха по земята, докато различните писари вадеха примигващите далекосъобщители от кутии или калъфи и ги нагласяха, за да започнат да пишат.

Ясна не забеляза, че един от нейните също мигаше. Беше твърде погълната от онова, което четяха двете с Навани.

— Вечната Буря току-що е ударила Шиновар — обясни най-сетне кралица Фен, докато четеше през рамото на един писар.

— Невъзможно! — кресна Иалаи Садеас. — Минали са само пет дни от последната! Те идват на интервали от девет.

— Да, но… мисля, че имаме достатъчно потвърждения — каза кралицата и кимна към далекосъобщителите.

— Бурята е твърде нова — намеси се Тешав. Тя придърпа шала си, докато четеше. — Не я познаваме наистина добре, за да съдим за честотата й. Докладите от Стеен твърдят, че този път е особено силна и се движи по-бързо от преди.

Далинар изстина.

— Колко време имаме, докато стигне до нас? — попита Фен.

— Няколко часа — отвърна Тешав. — Може да отнеме цял ден на една буря да стигне от едната страна на Рошар до другата, а Вечната Буря е по-бавна. Обичайно.

— Но тази се движи по-бързо — включи се Янагон чрез преводача си. — Колко далеч са корабите ни? Как ще ги подслоним?

— Спокойно, Ваше Величество — започна Фен. — Корабите са наблизо, а новите докове на километри по-нататък по брега са заслонени и от изток, и от запад. Просто трябва да се уверим, че флотилията ще отиде директно там, вместо да спира тук, за да разтоварва войници.

Стаята жужеше от разговори, докато различните групи получаваха доклади от контактите си в Ташикк, които от своя страна предаваха информация от контакти в Ири, Стеен или дори Шиновар.

— Трябва да прекъснем за малко — каза им Далинар. Останалите се съгласиха, разсеяно, и се разделиха на групи, които се пръснаха из помещението. Далинар седна обратно на мястото си и изпусна дъха, който сдържаше.

— Не беше чак толкова зле. Можем да се справим.

— Не беше това — обясни Отеца на Бурята. Той избоботи, притесненият му глас значително омекна, когато продължи. — Има още.

Далинар скочи обратно на крака, инстинктите го накараха да издаде едната си ръка настрани, с разтворени пръсти, за да призове Острието, което вече не притежаваше. Мост Четири реагира незабавно, хората оставиха храната на масата за провизии и грабнаха копия. Никой друг не изглеждаше да е забелязал.

Но… да е забелязал какво? Не идваше нападение. Разговорите продължаваха от всички страни. Ясна и Навани все още бяха сгушени една до друга и четяха. Навани тихо ахна, скритата й ръка се доближи пред устата й. Ясна погледна към Далинар, със стиснати устни.

„Тяхното съобщение не е било за бурята“, помисли си Далинар и дръпна стола си по-близо до двете жени.

— Добре — прошепна той, макар че бяха достатъчно далеч от останалите групи, за да имат малко лично пространство. — Какво има?

— Напредък в превода на Нотното писмо на зората — прошепна Навани. — Екипи в Карбрант и манастирите на Я Кевед са стигнали до изводите поотделно, като са използвали семето, които им осигурихме чрез виденията. Най-сетне получаваме преводи.

— Това е хубаво, нали? — попита Далинар.

Ясна въздъхна.

— Чичо, частта, за която историците най-много тръпнеха в очакване, се нарича Еилската стела. Други източници твърдят, че е стара, вероятно най-старият документ в писаната история, твърди се, че е писан от самите Вестители. От превода, който най-сетне пристигна днес, гравирането изглежда е направено от някой, който е бил свидетел на съвсем първото пристигане на Пустоносните, много, много отдавна. Дори преди първото Опустошение.

— Кръв на предците ми — възкликна Далинар. Преди първото Опустошение? Последното Опустошение се бе случило преди повече от четири хиляди години. Те говореха за събития, изгубени за времето. — И… ние можем да го прочетем?

— „Те дойдоха от друг свят — започна Навани, като четеше от листа си, — използвайки сили, които бяха абсолютно забранени. Опасни сили, на духчета и на Стихии. Бяха унищожили земите си и дойдоха при нас на колене.

Ние ги приютихме, както бе наредено от боговете. Какво друго можехме да сторим? Те бяха окаяни хора, без дом. Нашата милост ни унищожи. Защото тяхното предателство стигна дори до боговете ни: до духчетата, камъка и вятъра.

Пазете се от чуждосветците. Предателите. Тези със сладки езици, но с умове, които копнеят за кръв. Не ги приемайте. Не им помагайте. Правилно са наречени Пустоносни, защото те донесоха пустотата. Празната яма, която засмуква емоции. Нов бог. Техният бог.

Тези Пустоносни не знаят никакви песни. Те не могат да чуят Рошар и там, където ходят, носят само тишина. Изглеждат меки, без черупка, но са твърди. Имат само едно сърце и то изобщо не може да живее.“

Тя свали страницата.

Далинар се намръщи. „Това са глупости“, помисли си. „В превода се твърди, че първите парши, които са дошли да завладяват, не са имали черупки? Но откъде този, който го е писал, е знаел, че трябва да имат? И какво е това за песните…“

Нещо си дойде на мястото.

— Това не е писано от човек — прошепна Далинар.

— Да, чичо — тихо отвърна Ясна. — Пишещият е бил Певец на зората, един от първите обитатели на Рошар. Те не са били духчета, както богословието често е предполагало. Нито пък са били Вестители. Били са парши. И хората, които са приветствали в света си, чуждосветците…

— Сме били ние — прошепна Далинар. Беше му студено, сякаш бе стоял потопен в ледена вода. — Те са нарекли нас Пустоносни.

Ясна въздъхна.

— Подозирах го от известно време. Първото Опустошение е било инвазията на човечеството на Рошар. Дошли сме тук и сме завладели тази земя от паршите — след като по погрешка сме използвали Повеляване на Стихиите, за да унищожим предишния си свят. Това е истината, която е унищожила Сияйните.

Отеца на Бурята избоботи в ума му. Далинар се загледа в листа хартия в ръката на Навани. Такъв малък, привидно незначителен предмет да създаде подобна бездна в него.

„Истина е, нали?“ помисли той към Отеца. „Бурите да го отнесат… ние не сме защитниците на родната си земя.“

— Ние сме натрапниците.

Наблизо Таравангян тихо спореше с писарите си, след което най-сетне се изправи. Прочисти гърлото си и различните групички бавно се успокоиха. Азишите накараха слугите си да придърпат столовете им обратно към групата, а кралица Фен се върна на мястото си, макар да не седна. Стоеше права, със скръстени ръце и изглеждаше разтревожена.

— Получих смущаваща новина — започна Таравангян. — По далекосъобщителя, току-що. Касае Сиятелния господар Колин. Не ми се иска да бъда осъдителен…

— Да — намеси се Фен. — Аз също чух. Ще ми трябва обяснение.

— Съгласен съм — обади се Нура.

Далинар се изправи.

— Осъзнавам, че това е притеснително. Аз… не съм имал време да го приема. Може би е най-добре да го отложим и първо да се тревожим за бурята? Можем да обсъдим това по-късно.

— Може би — отвърна Таравангян. — Да, може би. Но наистина е проблем. Ние винаги сме вярвали, че водим праведна война и сега тези новини за човешкия произход ме объркаха.

— За какво говориш? — попита Фен.

— Новините от веденските преводачи? Древни текстове, които показват, че хората са дошли от други светове?

— Пфу — изсумтя Фен. — Прашни книги и идеи за философи. Това, което аз искам да знам, е каква е тази работа с върховния крал!

— Върховен крал? — обади се Янагон чрез преводача си.

— Имам очерк — обясни Фен, като плесна хартиите в ръката си — от Зета Гласовитата, в който се твърди, че преди крал Елокар да тръгне за Алеткар, той се е заклел на Далинар да го приеме като император.

Везир Нура скочи на крака.

— Какво?

— Император е преувеличение! — викна Далинар, като се опитваше да се преориентира към тази неочаквана атака. — Това е вътрешен алетски въпрос.

Навани се изправи до него.

— Синът ми просто се притесняваше за политическата си връзка с Далинар. Подготвили сме обяснение за всички ви и Върховните ни принцове могат да потвърдят, че не искаме да разширяваме влиянието си до вашите народи.

— Ами това? — попита Нура, като вдигна няколко страници. — Подготвихте ли обяснение и за това?

— Какво е това? — попита Далинар и се приготви.

— Описания на две видения — обясни Нура, — които вие не сте споделили с нас. В които ти предполагаемо си се срещнал и си общувал със същество, известно като Зло.

Зад Далинар, Крадла ахна. Той погледна към нея и към мъжете от Мост Четири, които си шушукаха помежду си.

„Това е лошо“, помисли си Далинар. „Твърде много. Твърде бързо, за да мога да го контролирам.“

Ясна скочи на крака.

— Това очевидно е умишлен опит да се разруши репутацията ни. Някой нарочно е пуснал цялата тази информация по едно и също време.

— Истина ли е? — попита Нура на алетски. — Далинар Колин, срещал ли си се с врага ни?

Навани сграбчи ръката му. Ясна леко поклати глава: „Не отговаряй.“

— Да — отвърна Далинар.

— Той — продължи Нура натъртено — каза ли ти, че ти ще унищожиш Рошар?

— Ами този древен запис? — попита Таравангян. — Твърди се, че Сияйните вече са разрушили един свят. Нима не това ги е накарало да разпуснат ордените? Тревожели са се, че силите им не могат да бъдат контролирани!

— Аз все още се опитвам да осмисля онези дивотии за Върховния крал — обади се Фен. — Как така е просто „вътрешен алетски въпрос“, ако си позволил на друг крал да ти се закълне?

Всички започнаха да говорят едновременно. Навани и Ясна пристъпиха напред, като отговаряха на атаките, но Далинар само потъна в стола си. Всичко се разпадаше. Меч, остър като всеки друг на бойното поле, бе забит в сърцето на коалицията му.

„От това се боеше“, помисли си той. „Свят, който се върти не от силата на армии, а от притесненията на писари и бюрократи.“

И в този свят той беше умело надхитрен.