Брандън Сандърсън
Заклеващия (14)

8
Една могъща лъжа

„Независимо от онзи момент, мога искрено да кажа, че тази книга се зароди в мен още през младостта ми.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан рисуваше.

Драскаше по скицника си с резки, смели движения на пръчицата въглен. На всеки няколко щриха я завърташе в пръстите си, за да рисува с остри ъгли и линиите да бъдат възможно най-наситеночерни.

— Хммм… — обади се Шарка откъм прасците й, където красеше полата й подобно на бродерия. — Шалан?

Тя продължи да изпълва страницата с черни щрихи.

— Шалан? — повтори Шарка. — Разбирам защо ме мразиш, Шалан. Не исках да ти помагам да убиеш майка си, но това се получи. Това направих…

Шалан стисна зъби и продължи да скицира. Седеше пред Уритиру, облегнала гръб на един едър, хладен камък. Пръстите на краката й бяха измръзнали, а духчета на студа растяха от земята наоколо като шипове. Рошавата й коса се вееше около лицето заради вятъра и й се налагаше да затиска листа хартия на скицника с палци, левия от които беше увила в ръкава си.

— Шалан… — обади се пак Шарка.

— Всичко е наред — каза Шалан с приглушен глас, а вятърът замря. — Просто… просто ме остави да рисувам.

— Хммм… — отвърна Шарка. — Могъща лъжа…

Прост пейзаж; трябва да беше в състояние да нарисува един прост, успокоителен пейзаж. Седеше на ръба на една от десетте платформи на Клетвените порти, която се издигаше три метра по-високо от основното плато. По-рано същия ден беше задействала Клетвената порта и беше помогнала на още няколкостотин от хилядите, които чакаха в Нарак, да дойдат. За известно време щеше да прави само това: всяка употреба на устройството й костваше невероятно количество Светлина на Бурята. Дори като се имаха предвид всички скъпоценни камъни, които новодошлите бяха донесли, не й оставаше особено много.

Освен това не й оставаше и много от самата нея. Само един завършен Сияен рицар можеше да управлява контролните устройства в средата на всяка платформа, за да осъществи замяната. Засега такава беше само Шалан.

Всеки път трябваше да привиква Вълшебния си меч. Меча, с който беше убила майка си. Истина, която беше изговорила като Идеал за нейния орден Сияйни рицари.

Истина, която поради това вече не можеше да избутва към дъното на съзнанието си и да забравя.

„Просто рисувай.“

Градът обхващаше почти целия хоризонт. Простираше се невъзможно високо, и й беше много трудно да вмести огромната кула на страницата. Ясна беше издирила това място с надеждата да открие древни книги и записки; дотук не бяха успели да намерят нищо подобно. Вместо това, Шалан се мъчеше да разбере кулата.

Ако успееше да я овладее и превърне в скица, дали най-после щеше да възприеме невероятните й размери? Не можеше да намери ъгъл, от който да я вижда цялата, затова се съсредоточаваше в детайлите. Балконите, формата на полетата, входовете на пещероподобните помещения — досущ пастта на някой огромен звяр, готов да погълне, смели, покори.

В крайна сметка се получи не скица на самата кула, а множество пресечени линии върху поле от по-меки щрихи с въглен. Тя се втренчи в рисунката, а едно вятърно духче мина покрай нея и накара страниците да прошумолят. Шалан въздъхна, пусна пръчицата въглен в торбата си и извади един влажен парцал, с който избърса пръстите на свободната си ръка.

Долу на платото се бяха събрали роти войници, които изпълняваха военни учения. Мисълта, че всички те живееха заедно в кулата, безпокоеше Шалан. Което беше глупаво. Тя беше просто сграда, все пак.

Но такава, каквато не можеше да нарисува.

— Шалан… — започна Шарка.

— Ще се оправим — каза тя, без да сваля поглед от хоризонта напред. — Не си виновен ти, че родителите ми са мъртви. Не си ти причината.

— Можеш да ме мразиш — отговори Шарка. — Ще те разбера.

Шалан затвори очи. Не искаше той да я разбира. Искаше той да я убеди, че греши. Имаше нужда да греши.

— Не те мразя, Шарка — каза Шалан. — Мразя меча.

— Но…

— Ти не си мечът. Мечът съм аз, баща ми, животът, който водехме, и начинът, по който всичко се промени.

— Не… — проговори тихо Шарка. — Не разбирам.

„Бих се изненадала, ако разбираше“, помисли си Шалан. „Защото аз определено не разбирам.“ За щастие се разсея от съгледвача, който тъкмо се изкачваше по рампата към платформата, където се беше настанила. Тъмнооката жена беше облечена в бяло и синьо, с панталони под полата и дълга, тъмна алетска коса.

— Ъ-ъ… Ваше Сиятелство? — обърна се към нея жената, след като се поклони. — Върховният принц изпрати да ви повикам.

— Ще му се не види — каза Шалан на глас, макар че вътрешно изпита облекчение, че й се отваря някаква работа.

Подаде скицника на съгледвачката, за да го подържи, докато си прибере вещите в торбата.

„Тъмни сфери“, помисли си.

Макар че трима от Върховните принцове се бяха присъединили към Далинар за експедицията му до центъра на Пустите равнини, повечето бяха останали тук. Когато се беше появила неочакваната висока буря, Хатам беше получил вести по далекосъобщител от съгледвачите от равнините.

От военния му лагер бяха успели да извадят повечето от сферите си, за да се презаредят, преди бурята да ги удари, поради което се бяха сдобили с много повече Светлина на Бурята, отколкото останалите. Хатам постепенно трупаше състояние, благодарение на търговията с Далинар, който купуваше от него заредени сфери за Клетвените порти.

В сравнение с това, осигуряването на сфери за нейното Светлотъкане не беше кой знае какъв разход — но тя все пак се почувства виновна като видя, че е изразходвала Светлината на Бурята от две от тях, за да се стопли сред мразовития въздух. Трябваше да внимава повече.

Прибра всичко, посегна за скицника си и завари съгледвачката да прелиства страниците, разширила очи.

— Ваше Сиятелство… — каза тя. — Невероятни са.

Няколко от рисунките представляваха скици, нарисувани в перспектива от подножието на кулата, и улавяха бегло усещането за величие, което оставяше Уритиру, но много повече от това събуждаха у зрителя световъртеж. Осъзна с неудоволствие, че е преувеличила сюрреалистичните качества на картината, като е направила перспективата и точките на изчезване нереалистични.

— Опитвам се да нарисувам кулата — каза Шалан, — но не мога да уловя точния ъгъл.

Може би когато се завърнеше Сиятелният господар Мрачни очи, щеше да прелети с нея до някой от другите върхове в планинската верига.

— Никога не съм виждала нещо подобно — каза съгледвачката, като продължи да прелиства страниците. — Как се казва?

— Сюрреализъм — отговори Шалан, взе големия скицник и го стисна под ръка. — Старо течение в изобразителното изкуство. Мисля, че прибегнах до него, когато установих, че не мога да придам на скицата вида, който исках. Вече не го използва почти никой, освен учениците.

— Очите ми накараха мозъка да си помисли, че е забравил да се събуди.

Шалан махна с ръка и съгледвачката я поведе обратно надолу и през платото. Шалан забеляза, че немалко войници на полето са прекъснали занятията си и я наблюдават. Проклятие. Никога повече нямаше да може да бъде просто Шалан, незабележимото момиче от забутано градче. Вече беше „Сияен рицар“, от ордена на Инозвателите. Беше убедила Далинар да се преструва — поне пред хората, — че Шалан принадлежи на орден, който не можеше да създава илюзии. Трябваше да предотврати разпространяването на тази тайна, иначе ефективността й щеше да намалее.

Войниците я зяпаха, сякаш очакваха да й порасне Вълшебна броня, от очите й да забълват пламъци, и накрая да полети и да срине със земята някоя и друга планина. „Сигурно трябва да се опитам да се държа по-властно“, помисли си тя. „По-… рицарски?“

Хвърли поглед на войника, облечен в златисто и червено — цветовете на армията на Хатам. Той моментално сведе поглед и потри молитвата, завързана над лакътя на дясната му ръка. Далинар беше решен да възстанови репутацията на Сияйните, но нямаше как да се промени нагласата на цял един народ само за няколко месеца. Древните Сияйни рицари бяха предали човечеството; макар че много алети изглеждаха готови да дадат на ордените шанс да започнат начисто, други не бяха така великодушни.

И все пак, тя се опита да вдигне брадичка, да изпъне гръб и да върви така, както учителите й й бяха показали. Властта представляваше илюзия на възприятието, както казваше Ясна. Първата стъпка към контрола беше да се видиш като човек, който е в състояние да упражнява контрол.

Съгледвачката я поведе към кулата и нагоре по едно стълбище, към охранявания район на Далинар.

— Ваше Сиятелство? — обърна се към нея жената, докато вървяха. — Мога ли да ви задам един въпрос?

— Тъй като това беше въпрос, явно можеш.

— О, ъ-ъ… Хм.

— Няма проблем. Какво искаш да знаеш?

— Вие сте… Сияйна.

— А това е по-скоро твърдение — което ме кара да се усъмня в досегашната си преценка, че можеш.

— Съжалявам. Просто… любопитна съм, Ваше Сиятелство. Как става това? Превръщането в Сияен рицар? Имате Вълшебен меч, нали?

Ето накъде отивали нещата.

— Уверявам те — отговори Шалан, — че е напълно възможно да запазя присъщата си женственост, независимо от изпълнението на рицарския си дълг.

— О — отвърна съгледвачката, която, колкото и да беше странно, изглеждаше разочарована от отговора. — Разбира се, Ваше Сиятелство.

Уритиру явно беше изваян направо в скалите на планината, като скулптура. Ъглите на стаите не бяха изгладени с мазилка и не се забелязваха тухли или отделни камъни. По по-голямата част от стените си личаха тънки пластове скали — красиви ивици с различен оттенък, като платове, натрупани в магазина на някой търговец.

Коридорите често завиваха под странни ъгли и рядко водеха съвсем направо към следващото си пресечно място. Далинар предполагаше, че това е може би тактика за объркване на евентуални натрапници — вид защита на замъка. Резките завои и липсата на остри ъгли караха коридорите да приличат повече на тунели.

На Шалан не й трябваше водач — геоложките пластове, които набраздяваха стените, бяха ясно разпознаваеми. Останалите явно се затрудняваха да ги различават, и се обсъждаше предложението да начертаят указателни знаци по пода. Не забелязваха ли характерната шарка на широкия, червеникав пласт скали, които се редуваха с по-тесни, жълти такива? Просто трябваше да продължат в посоката, където ивиците се издигаха леко нагоре, и щяха да намерят покоите на Далинар.

Скоро пристигнаха и съгледвачката застана на пост пред вратата за в случай, че отново се нуждаеха от нея. Шалан влезе в помещението, което едва до вчера беше стояло празно, но в момента беше напълно обзаведено като обширна заседателна зала, точно пред личните покои на Далинар и Навани.

Адолин, Ренарин и Навани седяха пред Далинар, който се беше изправил, опрял ръце на хълбоците си, и разглеждаше съсредоточено картата на Рошар, закачена на стената. Макар че беше пълно с килими и луксозни мебели, изящното обзавеждане пасваше на мрачната стая като дамска хава на свиня.

— Не съм сигурен как точно да се обърна към азишите, татко — тъкмо казваше Ренарин, когато Шалан влезе. — Новият им император ги прави непредсказуеми.

— Те са азиши — обади се Адолин и махна на Шалан със здравата си ръка. — Как биха могли да не бъдат непредсказуеми? Нали правителството им издава укази дори за правилния начин да си белят плодовете?

— Това е само стереотип — отвърна Ренарин, който носеше униформата си на Мост Четири, но се беше наметнал с одеяло и държеше в ръце чаша димящ чай, въпреки сравнително топлото помещение. — Да, бюрократичната им система е доста тежка. Промяната в правителството пак ще породи безредици. Всъщност би могло да се окаже, че за новия азишки император е по-лесно да промени политиката им, тъй като тя е достатъчно добре определена, за да подлежи на такива промени.

— Не смятам, че имаме повод да се безпокоим за азишите — каза Навани и потупа по тефтерчето си с писалката, след което си записа нещо. — Те се вслушват в гласа на разума; винаги са били такива. А Тукар и Емул? Не бих се изненадала, ако онази тяхна война ги е погълнала достатъчно, за да не обърнат внимание дори на завърналото се Опустошение.

Далинар изръмжа замислено и потърка брадичка с ръка.

— А и онзи военен диктатор в Тукар. Как се казваше?

— Тезим — отговори Навани. — Твърди, че е аспект на Всемогъщия.

Шалан изсумтя и се настани на мястото до Адолин, като остави торбата и скицника си на пода.

— Аспект на Всемогъщия? Е, поне е скромен.

Далинар се обърна към нея, после хвана ръце зад гърба си. Бурята да го вземе, винаги изглеждаше толкова… едър. По-голям от всяка стая, в която се намираше, с вечно сключени вежди, потънал в най-дълбок размисъл. Далинар Колин умееше да накара избора си на меню за закуска да изглежда като най-съдбоносното решение в цял Рошар.

— Сиятелна Шалан — заговори той. — Кажете ми, как бихте подходили вие към княжествата Макабаки? Сега, след като бурята пристигна — както и предупреждавахме, — имаме възможността да преговаряме с тях от позиция на сила. Азир е най-важен, но в момента е посред криза, тъй като не е сигурно кой ще наследи властта. Емул и Тукар, разбира се, воюват — както отбеляза Навани. Бихме могли да използваме информационните мрежи на Ташикк, естествено, но те са твърде изолационистки. Което означава, че остават Йезиер и Лиафор. Може би тяхната намеса би била достатъчно влиятелен фактор, че да убеди съседите им?

И той се обърна към нея очаквателно.

— Да, да… — отговори Шалан замислено. — Наистина съм чувала за няколко от тези места.

Далинар сви устни, а Шарка изхъмка обезпокоено откъм полите й. Далинар не изглеждаше като човек, свикнал да се шегуват с него.

— Простете, Сиятелни господарю — продължи Шалан, като се облегна на стола. — Но съм озадачена защо питате за моето мнение. Зная за тези княжества, разбира се — но познанията ми са по-скоро академични. Бих могла да назова основните им стоки за износ, ако пожелаете, но що се отнася до външната им политика… Е, аз не бях говорила дори с хора от Алеткар, преди да напусна родината си. А сме съседи!

— Разбирам — отвърна с мек глас Далинар. — Духчето ви би ли могло да ни предложи някакъв съвет? Бихте ли го привикала да разговаря с нас?

— Шарка ли? Той не е особено запознат с нашия вид, което е и причината изобщо да бъде тук — обясни тя и се размърда на стола. — И ако позволите да говоря направо, Сиятелни господарю, струва ми се, че го е страх от вас.

— Е, явно не е глупав — отбеляза Адолин.

Далинар стрелна сина си с поглед.

— Недей така, татко — продължи Адолин. — Знаеш, че ако някой изобщо е в състояние да уплаши природна стихия, то това ще бъдеш ти.

Далинар въздъхна, обърна се и положи длан на картата. Странно, но Ренарин беше онзи, който се изправи от мястото си, като остави настрани одеялото и чашата си, приближи се до баща си и опря длан на рамото му. Младежът изглеждаше още по-слаб и висок, застанал до Далинар, и макар че косата му не беше така светла, както тази на Адолин, сред нея все пак се забелязваха руси кичури. Контрастът между него и Далинар беше така необичаен, сякаш двамата нямаха нищо общо.

— Просто е толкова голям, сине — каза Далинар, още загледан в картата. — Как бих могъл да обединя цял Рошар, когато дори не съм посещавал много от тези княжества? Думите на младата Шалан бяха мъдри, макар че тя може би не го осъзнава. Ние не познаваме тези народи. Как може да се очаква да поема отговорност за тях? Иска ми се да можех да видя всичко…

Шалан се размърда на мястото си. Обзе я чувството, че са забравили за присъствието й. Може би бяха изпратили да я повикат, защото бе имал нужда от помощта на някой от Сияйните си рицари, но динамиката на дом Колин винаги беше включвала основно семейството. В това отношение, тя беше натрапник.

Далинар се обърна и отиде да си сипе чаша вино от затоплената кана, оставена близо до вратата. Когато мина покрай Шалан, тя почувства нещо необичайно. Нещо отвътре подскочи, сякаш част от нея беше притеглена от него.

Когато я подмина пак с чашата в ръка, Шалан се измъкна от мястото си и го последва до картата, окачена на стената. Пое си дъх, докато вървеше, и извлече блещукаща нишка Светлина на Бурята от торбичката си. Тя се просмука в нея и засия през кожата й.

Положи ръка на картата. От нея се излъчваше Светлина на Бурята и огряваше картата, разбушувана като гръмотевични облаци. Шалан не разбираше какво точно прави, но така беше в повечето случаи. За изкуството не беше необходимо да разбираш, а да знаеш.

Светлината на Бурята се разля по картата и забушува между нея и Далинар, което накара Навани да скочи от мястото си и да отстъпи назад. Светлината се завъртя в стаята и се превърна в друга, по-голяма карта, която се носеше горе-долу на нивото на маса в центъра й. Планините израснаха от нея като гънки в проснато парче плат. Обширните равнини сияеха в зелено, обрасли с тучна трева. Голите наветрени страни на хълмовете контрастираха с разкошните сенки на живот, които се появиха от подветрените страни. Отче на Бурята… Топографията на пейзажа стана истинска пред очите й.

Дъхът на Шалан спря. Тя ли беше направила това? Как? За илюзиите й обикновено беше необходима предварителна скица, която да имитират.

Картата се простираше от стена до стена в помещението, а краищата й блещукаха. Адолин се изправи и силуетът му разкъса илюзията, в близост до района на Карбрант. Около него се завъртяха ивички Светлина, но когато помръдна, изображението потрепна и плавно се възстанови след него.

— Как… — започна Далинар и се наведе към мястото на картата, където се намираха, до островите Реши. — Детайлите са смайващи. Почти различавам градовете. Какво направи?

— Не знам дали изобщо съм направила нещо — каза Шалан и пристъпи към вътрешността на илюзията сред поточета Светлина на Бурята.

Въпреки подробното изображение, перспективата все пак беше много далечна и планините бяха не по-високи от един неин нокът.

— Не може да съм създала това, Сиятелни господарю. Нямам необходимите знания.

— Е, не съм го направил аз — обади се Ренарин. — Светлината на Бурята явно дойде от вас, Ваше Сиятелство.

— Да, но баща ви ме теглеше през цялото време.

— Теглеше?

— Отеца на Бурята — каза Далинар. — Заради неговото влияние е. Това е, което той вижда всеки път, когато над Рошар бушува буря. Не съм бил аз, нито ти — били сме ние. Някак си.

— Е — отбеляза Шалан, — нали се оплаквахте, че е трудно да се справите сам.

— Колко Светлина на Бурята беше необходима за това? — попита Навани, която обикаляше покрай ръбовете на новата, ярка карта.

Шалан надзърна в торбичката си.

— Ами… всичката.

— Ще ти осигурим още — въздъхна Навани.

— Съжалявам, че…

— Не — прекъсна я Далинар. — Упражняването на силите на Сияйните ми рицари е сред най-ценните ресурси, които мога да закупя в момента. Дори при положение, че Хатам иска такива цени за сферите, че е като пладнешки обир.

Далинар закрачи през образа, който се развълнува около него. Спря близо до средата, до мястото, където се намираше Уритиру. Огледа картата от единия до другия край, бавно и внимателно.

— Десет големи града — прошепна. — Десет княжества. Десет Клетвени порти, които ги свързват от древни времена насам. Така ще го преборим. Така ще започнем. Няма да започнем от спасяването на света — ще започнем от тази простичка стъпка. Ще защитим градовете с Клетвените порти. Пустоносните са навсякъде, но ние можем да бъдем по-подвижни. Можем да поддържаме столиците, като пренасяме припаси и Превръщатели бързо между княжествата. Можем да превърнем десетте града в бастиони на светлината и силата. Но трябва да побързаме. Той идва. Мъжът с деветте сенки…

— Кой е това? — попита Шалан оживено.

— Шампионът на врага — обясни Далинар, присвил очи. — Чест ми разкри във виденията ми, че най-големият ни шанс да оцелеем е да принудим Одий да се съгласи на двубой между шампионите. Виждал съм техния шампион — създание с черна броня и червени очи. Парш, може би. Имаше девет сенки.

Застаналият наблизо Ренарин се обърна към баща си с разширени очи и увиснала челюст. Останалите явно не го забелязаха.

— Азимир, столицата на Азир — каза Далинар, като пристъпи от Уритиру към центъра на Азир на запад, — разполага седна Клетвена порта. Трябва да я отворим и да си спечелим доверието на азишите. Те ще са от голяма важност за целта ни.

Пристъпи още по-нататък на запад.

— Има Клетвена порта, скрита в Шиновар. Още една в столицата на Бабатарнам, и трета в далечния Рал Елорим, Града на сенките.

— Има и в Рира — приближи се до него Навани. — Ясна смяташе, че се намира в Курт. Шеста беше изгубена в Аимиа, разрушения остров.

Далинар изхъмка и се обърна към източния край на картата.

— С тази в Я Кевед стават седем — каза, като стъпи насред родните земи на Шалан. — С тази в Тайлен, осем. И Пустите равнини, които са в наше владение.

— А последната е в Колинар — добави тихо Адолин. — Дома ни.

Шалан се приближи до него и го докосна по ръката. Връзката им с града по далекосъобщителите беше прекъсната. Никой не знаеше какво се случва в Колинар; най-надеждната следа за положението там беше съобщението, което бяха получили от Каладин.

— Ще започнем полека — каза Далинар, — с няколко от най-важните за съхранението на света градове. Азир. Я Кевед. Тайлена. Ще се свържем и с други народи, но ще се съсредоточим основно върху тези три ключови места. Азир — заради организацията и политическата му тежест. Тайлена — заради морския им флот и усъвършенстваната система за пренос на товари. Я Кевед — заради многобройното население. Ваше Сиятелство Давар, всяка информация за родната ви страна и състоянието й след гражданската война, която можете да ни предоставите, ще ни бъде от полза.

— А Колинар? — попита Адолин.

Отговорът на Далинар бе прекъснат от почукване на вратата. Той даде позволение да влязат на висок глас, и съгледвачката от преди малко надзърна вътре.

— Сиятелен господарю — каза тя, видимо обезпокоена. — Възникна нещо, което трябва да видите.

— Какво има, Лин?

— Ваше Сиятелство, сър. Има… Случило се е още едно убийство.