Брандън Сандърсън
Заклеващия (98)

77
Буреубежище

„Нещо трябва да бъде сторено с останките от войската на Зло. Паршите, както сега се наричат, продължават войната си с устрем, макар и без своите господари от Преизподнята.“

Из чекмедже 30–20, първи изумруд

Каладин се стрелна през улицата.

— Чакай! — викна той. — Тук има още един!

Отпред мъж с тънки мустаци се бореше да затвори дебела дървена врата. Обаче тя се заклещи наполовина отворена, като даде на Каладин точно толкова време, колкото му бе нужно, за да се вмъкне вътре.

Мъжът го изруга, след което успя да дръпне и затвори вратата. Изработена от тежкостъпо дърво, тя издаде едно приглушено тряс. Човекът заключи, после отстъпи назад и остави трима по-млади мъже да сложат дебелото резе на мястото му.

— На косъм, войнико — обади се мустакатият мъж, като забеляза знака на Стенната стража върху рамото на Каладин.

— Съжалявам — отвърна той и му подаде няколко сфери като такса за вход. — Но до бурята остават още няколко минути.

— Човек не може да е прекалено внимателен с тази нова буря — каза мъжът. — Радвай се, че вратата запецна.

Сил седна на пантите, краката й висяха отстрани. Каладин се съмняваше, че е било късмет; да залепят обувките на хората към камъка беше класически трик на духчетата на вятъра. И все пак разбираше колебанието на човека. Вечните Бури не пасваха съвсем на научните прогнози. Предишната бе настъпила часове по-рано, отколкото някой беше предполагал. За щастие, те идваха по-бавно от бурите. Ако знаеш как да наблюдаваш небето, ще имаш време да се подслониш.

Каладин прокара ръка през косата си и се запъти към вътрешността на винарната. Това бе едно от онези модни места, които — макар и технически да бяха буреубежища — се използваха само от богатите хора, дошли да прекарат бурята в забавления. Имаше голяма обща стая и дебели стени от каменни блокове. Никакви прозорци, разбира се. Барман в задната част поддържаше хората напоени с алкохол, а редица сепарета ограждаха периметъра.

Той забеляза Шалан и Адолин, седнали в едно сепаре в края. Тя носеше собственото си лице, но Адолин изглеждаше като Мелеран Кал, висок, плешив мъж с горе-долу същия ръст като него. Каладин стоеше и наблюдаваше как Шалан се засмя на нещо, което Адолин каза, след което го бутна — със скритата си ръка — по рамото. Изглеждаше напълно очарована от него. И браво на нея. Всички заслужаваха нещо, което да им дава светлина напоследък. Но… ами погледите, които му хвърляше от време на време, моменти, в които изглеждаше като че ли не е същият човек. Различна усмивка, почти зло пламъче в очите й…

„Привиждат ти се разни неща“, помисли си. Тръгна напред и привлече вниманието им, като се настани в сепарето с въздишка. Не беше дежурен и бе свободен да посети града. Казал бе на останалите, че ще си намери собствен подслон от бурята и че ще се върне навреме за вечерния следбурен патрул.

— Доста се забави, мостови — рече Адолин.

— Загубих представа за времето — обясни Каладин и потупа по масата. Мразеше да стои в буреубежища. Усещането в тях твърде много наподобяваше на затвор.

Отвън гръм оповести пристигането на Вечната Буря.

— Къде е Елокар? — попита Каладин.

— Остана в магазина на шивача за бурята — отвърна Адолин. Повечето хора в града щяха да си бъдат по домовете, а бегълците вместо това в обществени буреубежища.

Това платено убежище не беше особено посетено, само няколко маси и сепарета бяха заети. За техен късмет, този факт щеше да им осигури уединение, за да разговарят, но не вещаеше добро за собственика. Хората нямаха сфери за пилеене.

— По време на бурята Елокар ще направи последни уточнявания по плановете — обясни Адолин. — Решил е тази вечер да се разкрие пред светлооките, които е избрал. И… и е свършил добра работа, Кал. Поне ще имаме войници благодарение на това. По-малко, отколкото бих искал, но поне нещо.

— И може би още един Сияен рицар? — обади се Шалан, като погледна към Каладин. — Какво откри?

Той бързо ги осведоми за всичко, което бе научил: Стенната стража вероятно имаше Превръщател и определено произвеждаше храна по някакъв начин. Бяха конфискували складове за изумруди в града — факт, който бе открил наскоро.

— Лазур е… трудна за разчитане — завърши той. — Посещава казармите всяка вечер, но никога не говори за себе си. Някои от мъжете твърдят, че са виждали меча й да разсича скали, но на него няма скъпоценен камък. Мисля, че може да е Острие на Чест, като оръжието на Убиеца в Бяло.

— Хм — изсумтя Адолин и се облегна назад. — Знаеш ли, това би обяснило много неща.

— Взводът ми ще вечеря с нея довечера, след вечерния патрул — каза Каладин. — Възнамерявам да видя какво мога да науча.

Една сервитьорка дойде да вземе поръчката им и Адолин им купи вино. Знаеше напитките на светлооките и — без да има нужда да му казват — поръча нещо без капка алкохол за Каладин. Той щеше да е на работа по-късно. Но на Шалан поръча чаша виолетово, за изненада на Каладин.

Когато сервитьорката си тръгна с поръчката, Адолин се пресегна към Каладин.

— Дай да видя меча ти.

— Мечът ми? — учуди се той и погледна към Сил, която се беше свила в задната част на сепарето и си тананикаше нежно. Начин да пренебрегне звуците на Вечната буря, които тътнеха отвъд камъните.

— Не онзи меч — поясни Адолин. — Мечът на кръста ти.

Каладин погледна надолу към мястото, на което мечът му стърчеше до седалката. Почти бе забравил, че го носи, което беше облекчение. Първите няколко дни беше блъскал ножницата във всичко. Разкопча я и я остави на масата за Адолин.

— Хубаво острие — каза принцът. — Чудесно поддържано. В толкова добро състояние ли беше, когато ти го дадоха?

Каладин кимна. Адолин извади меча и го вдигна.

— Малко е малък — обади се Шалан.

— Това е еднорък меч, Шалан. Оръжие за близък бой. По-дълго острие би било непрактично.

— По-дълго… като Вълшебните мечове? — попита Каладин.

— Ами да, те нарушават всякакви правила. — Адолин размаха меча с няколко движения, след което го прибра в ножницата. — Харесва ми онзи твой Върховен маршал.

— Това дори не е нейното оръжие — отвърна Каладин, като си го взе обратно.

— Приключихте ли с меренето на мечовете си, момчета? — попита Шалан. — Защото намерих нещо. — Тя стовари една голяма книга на масата. — Един от контактите ми най-сетне е открил копие от „Митика“-та на Хеси. Това е по-нова книга и не е била приета добре. Приписва на Несътворените отделни личности.

Адолин повдигна корицата, за да надникне вътре.

— Е… има ли нещо за мечове тук?

— О, стига — отвърна тя и бутна ръката му по един игрив — и донякъде отблъскващ — начин.

Да, беше неудобно да ги гледаш. Каладин харесваше и двама им… просто не заедно. Той се насили да се огледа из стаята, заета от светлооки, които се мъчеха да удавят звуците на бурята в пиене. Опита се да не мисли за бегълците, сбутани в претъпкани обществени убежища, стиснали жалките си притежания и надяващи се, че част от онова, което бяха принудени да оставят зад гърба си, ще оцелее след бурята…

— В книгата се твърди — продължи Шалан, — че е имало девет Несътворени. Това съвпада с видението, което се е явило на Далинар, макар други източници да говорят за десет Несътворени. Те са като древни духчета, първични, от дните преди човешките общество и цивилизация.

— В книгата се казва, че девет са вилнели по време на Опустошенията, но също така, че не всички са били унищожени в Ахариетиам. Авторът настоява, че някои са активни днес; смятам го за потвърдено — очевидно — от това, което сме виждали ние.

— И един от тези е в града — каза Адолин.

— Мисля… — поклати глава Шалан. — Мисля, че може да са двама, Адолин. Сджа-анат, Отнемащата тайните, е едната. Пак във виденията на Далинар се споменаваше. Докосването й е покварило още духчета — и ние виждаме последствията от това тук.

— А другият? — попита Адолин.

— Ашертмарн — рече Шалан тихо. Тя извади малък нож от чантата си и отсъстващо започна да дълбае с него по масата. — Сърцето на Веселбата. В книгата има по-малко информация за него, макар че става дума за това как подвежда хората да си угаждат твърде много.

— Двама Несътворени — каза Каладин. — Сигурна ли си?

— Доколкото мога да бъда. Шутът потвърди втория, а и поведението на кралицата, което доведе до бунтовете, изглежда като очевиден знак. Що се отнася до Отнемащата тайните, можем и сами да видим покварените духчета.

— Как ще се борим с двама? — попита Каладин.

— Как ще се борим и с един! — обади се Адолин. — В кулата не толкова се бихме с нещото, колкото го изплашихме. Шалан дори не може да каже как го направи. Какво пише в книгата за боя с тях?

— Нищо — сви рамене Шалан и духна към резбата си на масата. Беше рисунка на покварено духче на славата във формата на куб, което бе привлечено от друг покровител. — В книгата се казва, че ако видиш духче в грешен цвят, трябва веднага да се преместиш в друг град.

— Има нещо като армия на пътя ни — напомни Каладин.

— Да, изумително, но вонята ти още не я е пропъдила. — Шалан започна да прелиства книгата си.

Каладин се намръщи. Коментари като този бяха част от онова, което го объркваше по отношение на Шалан. Тя изглеждаше съвсем приятелски настроена в единия момент, след което му се сопваше в следващия, като се преструваше, че това е просто част от нормален разговор. Но не говореше по този начин с другите, дори и на шега.

„Какво ти става, жено?“ помисли си той. Бяха споделили нещо интимно в пропастта при Пустите равнини. Върховна буря, сгушени заедно, и думи.

Дали не се чувстваше засрамена от това? Това ли бе причината да му се сопва понякога? Ако беше така, как можеше човек да си обясни другите моменти, в които го гледаше и му се хилеше? Когато му намигаше лукаво?

— Хеси докладва за истории за Несътворени, в които те покваряват не само духчета, но и хора — казваше Шалан. — Може би това става в двореца. Ще знаем повече, след като проникнем в култа довечера.

— Не ми харесва, че ще ходиш сама — каза Адолин.

— Няма да съм сама. Ще бъда с екипа си.

— Една перачка и двама дезертьори — обади се Каладин. — Ако може да се съди по Газ, Шалан, не бива да се надяваш твърде много на тези мъже.

Тя вирна брадичка.

— Поне моите войници знаеха кога да се махнат от военните лагери, вместо просто да стоят там и да оставят хората да ги целят със стрели.

— Ние ти вярваме, Шалан — намеси се Адолин и се обърна към Каладин с израз, който говореше: „Престани!“ — И наистина трябва да хвърлим поглед на онази Заклеваща порта.

— Ами ако не мога да я отворя? — попита Шалан. — Тогава какво?

— Трябва да се оттеглим обратно в Пустите равнини — заяви Каладин.

— Елокар няма да остави семейството си.

— Тогава аз, Дрей и Белязания щурмуваме двореца — каза Каладин. — Долитаме през нощта, влизаме през горния балкон, хващаме кралицата и младия принц. Успяваме, преди да връхлети бурята, след което всички отлитаме обратно в Уритиру.

— И оставяме града да падне — подхвърли Адолин и стисна устни.

— Градът може ли да устои? — попита Шалан. — Може би докато успеем да се върнем с истинска армия, маршируваща тук?

— Това ще отнеме месеци — отвърна Адолин. — А Стенната стража се състои от… колко? Четири батальона?

— Пет общо — рече Каладин.

— Пет хиляди мъже? — попита Шалан. — Толкова малко?

— Това е голяма бройка за градски гарнизон — обясни Адолин. — Смисълът на укрепленията е да позволят на малък брой защитници да устоят на много по-голяма армия. Но врагът има неочаквано предимство. Пустоносни, които могат да летят, и град, гъмжащ от съюзниците им.

— Да — съгласи се Каладин. — Стенната стража е ревностна, но няма да успее да издържи на сериозна атака. Има десетки хиляди парши навън… и те скоро ще нападнат. Не ни остава много време. Слетите ще се намесят, за да осигурят части от стената, а армиите им ще ги последват. Ако искаме да удържим града, ще ни трябват Сияйни и Броненосци, за да изравним шансовете.

Каладин и Шалан се спогледаха. Техните Сияйни не бяха група, готова за битки, още не. Бурите да го отнесат. Неговите хора едва бяха тръгнали към небето. Как се очакваше да се бият с тези създания, които летяха толкова леко по ветровете? Как можеше той да защити и този град, и войниците си заедно с него?

Те замлъкнаха, заслушани в гръмотевиците отвън, които тресяха стаята. Каладин довърши питието си, като му се искаше то да беше един от буламачите на Скалата и бръсна настрана един странен кремлинг, който забеляза, че се е прилепил отстрани на пейката. Имаше множество крака и грудкоподобно тяло със странна тъмна шарка на гърба.

Отвратително. Дори в тези трудни за града времена, съдържателят можеше да поддържа това място чисто.

* * *

След като бурята най-сетне премина, Шалан излезе от винарната, хванала ръката на Адолин. Гледаше как Каладин бърза към казармите за вечерния патрул.

Тя вероятно трябваше да е също толкова нетърпелива да тръгне. Все още имаше да открадне някаква храна днес — достатъчно, за да задоволи Култа на Моментите, когато се обърнеше към тях по-късно вечерта. Това се очакваше да е сравнително лесно. Вата бе поел планирането на операциите под напътствията на Ишна и се оказа, че е доста вещ.

И все пак Шалан стоеше и се наслаждаваше на присъствието на Адолин. Искаше да бъде тук, с него, преди отново да е станало време да бъде Воал. Тя… е, тя не се интересуваше особено от него. Твърде недвусмислен, твърде очевиден, твърде очакван. Нямаше проблем с него като съюзник, но той изобщо не я интересуваше романтично.

Шалан държеше ръката му и вървеше с него. Хората вече се движеха през града, почистваха — по-скоро в търсене на нещо полезно, отколкото от граждански дълг. Напомняха й за кремлинги, които се появяват след буря, за да се хранят с растенията. И наистина, наблизо декоративни скални пъпки плюеха ластари на снопове до праговете. Плисък от зелени филизи и разлистващи се листа, изложени на кафявото градско платно.

Една част наблизо беше поразена — и изгорена — от червената светкавица на Вечната буря.

— Някой път трябва да ти покажа Невъзможните водопади — обади се Адолин. — Ако ги гледаш от правилните ъгли, изглеждат сякаш водата се спуска надолу по терасите, след което някак отново се качва на върха…

Докато вървяха, й се наложи да прекрачи една умряла норка, която се подаваше наполовина изпод паднало дърво. Не беше от най-романтичните разходки, но беше хубаво отново да държи ръката му — дори и той да носеше фалшиво лице.

— Ей! — викна Адолин. — Аз не успях да разгледам скицника. Каза, че ще ми покажеш.

— Донесох грешния, забрави ли? Трябваше да дялкам върху масата. — Тя се ухили. — Не си мисли, че не забелязах, когато стана и отиде да платиш щетите, докато не гледах.

Той изсумтя.

— Хората дялкат по масите в баровете. Случва се постоянно.

— Разбира се, естествено. А и беше хубава резба.

— И все пак мислиш, че не трябваше да го правя. — Шалан стисна ръката му. — О, Адолин Колин. Ти наистина си син на баща си. Няма да го правя повече, разбрахме ли се?

Той се беше изчервил.

— На мен… — започна, — ми бяха обещани скици. Не ме интересува дали е грешният скицник. Имам чувството, че не съм виждал нито една твоя рисунка от векове.

— В този няма нищо добро — отвърна тя и зарови из чантата си. — Бях разсеяна напоследък.

Адолин все пак я накара да му го подаде и тя тайно се зарадва. Той започна да разгръща през по-скорошните рисунки и макар да забеляза онези на странни духчета, се задържа най-дълго върху скиците на бегълци, които бе правила за колекцията си. Майка с дъщеря си, седнали в сенките, но лицето й бе обърнато към хоризонта и проблясъците на изгряващо слънце. Мъж с дебели кокалчета, който метеше около сламеника си на улицата. Млада жена, светлоока и подала се през прозорец, косата й се спускаше свободно, носеше само нощница, а ръката й беше вързана в торбичка.

— Шалан — възкликна тон, — невероятни са! Някои от най-добрите ти творби до момента.

— Това са просто бързи скици, Адолин.

— Красиви са — отвърна той и погледна към следващата, където спря. На нея беше нарисуван той в един от новите си костюми.

Шалан се изчерви.

— Забравих, че това е там — каза тя и се опита да си вземе скицника обратно. Той се задържа на рисунката, след което най-сетне отстъпи на ръчкането й и й подаде скицника. Шалан въздъхна облекчено. Не че щеше да бъде засрамена, ако видеше рисунката на Каладин на следващата страница — тя скицираше всякакви хора. Но най-добре да завършат с рисунка на Адолин. Воал се бе промъкнала на следващата.

— Ставаш по-добра, ако това е възможно.

— Може би. Макар да не знам колко мога да се похваля с напредъка. „Сияйни слова“ твърди, че много от Тъкачите на светлина са били творци.

— Значи орденът е набирал хора като теб.

— Или Повеляването на стихиите ги е правело по-добри в рисуването, като им е давало нечестно предимство пред другите творци.

— Аз имам нечестно предимство пред други дуелисти. Разполагам с най-добрата подготовка от детството си. Роден съм силен и здрав, а богатството на баща ми ми предостави някои от най-добрите спаринг-партньори в света. Телосложението ми ми дава предимство пред други мъже. Това означава ли, че не заслужавам похвали, когато спечеля?

— Ти не разполагаш със свръхестествена помощ.

— Въпреки това ти се е налагало да се трудиш усилено. Знам, че е така. — Той я прегърна и придърпа по-близо, докато вървяха. Други двойки алети се държаха на разстояние на обществени места, но Адолин беше отгледан от майка, която обичаше прегръдките. — Знаеш ли от какво се оплаква баща ми? Пита за какво служат Вълшебните мечове.

— Хм… Мисля, че е доста очевидно, служат да режеш хората с тях. Без да ги режеш наистина. Така че…

— Но защо само мечове? Татко пита защо древните Сияйни никога не са създали инструменти за хората. — Адолин стисна рамото й. — Харесва ми, че силите ти те правят по-добър творец, Шалан. Татко е сгрешил. Сияйните не са били само войници! Да, те са създали невероятни оръжия, но също така са създали невероятно изкуство. И може би след като тази война приключи, ще успеем да намерим други приложения за силите им.

Бурите да го отнесат, ентусиазмът му можеше да бъде заразителен. Докато вървяха към магазина на шивача, тя не искаше да се разделя с него, макар че Воал наистина трябваше да се залавя с дневната си работа.

„Аз мога да бъда всяка“, помисли си Шалан и забеляза няколко духчета на радостта да отлитат край нея, като вихрушка от сини листа. „Мога да стана всичко.“ Адолин заслужаваше някоя много по-добра от нея. Можеше ли… да стане тази някоя? Да изработи идеалната булка за него, жена, която изглеждаше и се държеше подобаващо за Адолин Колин?

Нямаше да бъде тя. Истинското й аз беше жалко и наранено същество, нарисувано красиво, но отвътре — ужасна каша. Тя вече му бе сложила лице заради него. Защо да не стигне още малко по-далеч? Сияйна… Сияйна можеше да бъде идеалната му булка, а и тя наистина го харесваше.

При тази мисъл Шалан цялата изстина отвътре.

След като бяха достатъчно близо до магазина на шивача, че тя да не се тревожи дали Адолин е в безопасност да се върне сам, Шалан се насили да се откъсне от прегръдката му. Задържа за момент дланта му със свободната си ръка.

— Трябва да тръгвам.

— Няма да се срещнеш с култа преди залез.

— Първо трябва да открадна малко храна, за да им платя.

Той продължаваше да държи ръката й.

— Какво правиш там, Шалан? В коя се превръщаш?

— Във всички — отвърна тя. След което се надигна и го целуна по бузата. — Благодаря ти, задето си себе си, Адолин.

— Всички други вече бяха заети — измърмори той.

Мен това никога не ме е спирало.

Той я гледаше, докато Шалан не се скри зад един ъгъл с разтуптяно сърце. Адолин Колин в живота й беше като топъл изгрев.

Воал започна да се процежда навън и тя бе принудена да признае, че понякога предпочиташе бурята и дъжда пред слънцето.

Провери на мястото за доставките, в един ъгъл на сграда, която вече бе само останки. Тук Червения беше оставил пратка, която съдържаше облеклото на Воал. Тя я взе и тръгна да търси скришно място, на което да се преоблече.

Краят на света бе настъпил, но това изглеждаше най-вярно след буря. Наоколо се стелеха отломки, хора, които не бяха отишли в убежищата, стенеха откъм паднали бараки или околните улици.

Беше като че ли всяка буря се опитваше да ги измете от Рошар и те успяваха да останат само благодарение на чисто упорство и късмет. Сега, с две бури, бе дори по-лошо. Ако победяха Пустоносните, Вечната буря щеше ли да продължи? Дали не бе започнала да разяжда обществото им по начин, който — независимо дали спечелеха войната, или не — евентуално щеше да завърши с всички тях, запратени в морето?

Тя усети как лицето й се променя, докато върви, източваше Светлина на Бурята от чантата й. Надигна се в нея като ослепителен пламък, преди да избледнее като въглен, докато тя се превръщаше в хората, чиито скици бе видял Адолин.

Горкият човек, който нескопосано се опитваше да запази мястото около сламеника си чисто, сякаш се опитваше да поддържа някакъв контрол в един полудял свят.

Светлооката девойка, която се чудеше какво ли се е случило с радостта на юношеството. Вместо да носи първата си хава на някой бал, семейството й бе принудено да приеме десетки роднини от съседни градове и тя прекарваше дните заключена, защото улиците не бяха безопасни.

Майката с дете, която седи в мрака, загледана към хоризонта и скритото слънце.

Лице след лице. Живот след живот. Съкрушителни, опияняващи, живи. Дишане, плач, смях и съществуване. Толкова много надежди, толкова много животи, толкова много мечти.

Тя разкопча хавата си отстрани, след което я остави да падне. Пусна чантата си, която избумтя заради тежката книга вътре. Пристъпи напред само по риза, с разкрита скрита ръка, усещаше вятъра по кожата си. Все още носеше една илюзия, такава, която не се събличаше, така че никой не можеше да я види.

Никой не можеше да я види. Някой беше ли я виждал някога? Тя спря на ъгъла на улицата, облечена с променящи се лица и дрехи, наслаждавайки се на усещането за свобода, с покрита и въпреки това гола кожа, която потръпваше от целувката на вятъра.

Хората около нея се изпокриха в сградите, изплашени.

„Просто още едно духче“, помисли си Шалан/Воал/Сияйна. „Това съм аз. Въплътена емоция.“

Тя вдигна ръце от двете си страни, едновременно и изложена на показ, и невидима. Вдиша дъха на хората от града.

— Ммм… — обади се Шарка, като се разви от захвърлената й рокля. — Шалан?

— Може би — отвърна тя колебливо.

Най-сетне си позволи изцяло да се плъзне в личността на Воал. Моментално поклати глава и взе дрехите и чантата. Имаше късмет, че никой не ги беше откраднал. Глупаво момиче. Нямаха време да се дуят между поемите.

Воал откри уединено място до едно голямо чворесто дърво, чиито корени се простираха по цялата стена във всяка посока. Тя бързо пренареди долните си дрехи, след което обу панталони и закопча ризата си. Сложи си шапката, огледа се в едно ръчно огледалце и кимна.

„Добре тогава.“ Време беше да се срещне с Вата.

Той чакаше в странноприемницата, където някога бе отседнал Шута. Сияйната таеше надежда, че отново ще го срещне там, за по-обстоен разпит. В неговата стая, далеч от очите на нервния съдържател, Вата извади няколко сфери, за да освети картите, които бе купил. Те подробно обрисуваха имението, което тя мислеше да атакува този следобед.

— Наричат го Мавзолея — обясни й той, когато Воал седна. Показа й скица на художник, която беше купил и която показваше голямата зала. — Всички тези статуи са на Превръщатели, между другото. Обични слуги на имението, превърнати в буреносен камък.

— Това е знак за чест и уважение сред светлооките.

— Това е зловещо — възрази Вата. — Когато умра, изгорете трупа ми добре. Не ме оставяйте да зяпам цяла вечност, докато наследниците ви си пият чая.

Воал кимна отсъстващо и остави скицника на Шалан върху масата.

— Избери си идентичност оттук. На картата се вижда, че килерът е на външната стена. Времето е малко, така че може да искаме да направим това по лесния начин. Накарай Червения да ги разсее, след това използвай Острието на Шалан, за да прорежеш отвор за нас право към храната.

— Знаеш ли, твърди се, че в Мавзолея разполагат с огромно богатство. Наследствените блага на семейство Тенет са… — Той се спря, когато видя изражението й. — Без богатства тогава.

— Взимаме храната, за да платим на култа, след което се изнасяме.

— Хубаво. — Той се спря на рисунката на мъж, който метеше около сламеника си, загледан в него. — Знаеш ли, когато ме реформира от бандитизма, реших, че съм приключил с кражбите.

— Това е различно.

— Как е различно? И тогава крадяхме предимно храна, Сиятелна. Просто исках да остана жив и да забравя.

— И все още ли искаш да забравиш?

Той изсумтя.

— Не, предполагам, че не. Предполагам, че сега спя малко по-добре нощем, нали така?

Вратата се отвори и съдържателят нахлу, понесъл питиета. Вата извика, макар Воал да се обърна с насмешливо изражение.

— Струва ми се — каза тя, — че исках да не ме прекъсват.

— Донесох напитки!

— Което е прекъсване — обясни тя и посочи към вратата. — Ако сме жадни, ще ви повикаме.

Съдържателят измърмори, след което излезе през вратата, понесъл подноса си. „Подозрителен е“, помисли си Воал. „Смята, че сме били намислили нещо с Шута и иска да разбере какво.“

— Време е да изберем ново място за тези срещи, а, Вата? — Тя погледна обратно към масата.

И откри, че някой друг стои срещу нея.

Вата го нямаше, заменен от плешив мъж с дебели кокалчета и добре поддържана работна дреха. Воал погледна към рисунката на масата, след това към изцедената сфера до нея, после отново към Вата.

— Чудесно — кимна тя. — Но си забравил да оправиш главата отзад, онази част, която не е нарисувана.

— Какво? — попита Вата, намръщен.

Тя му подаде ръчното огледало.

— Защо си сложила лицето му на мен?

— Не съм — отвърна Воал и се изправи. — Ти се паникьоса и това се случи.

Вата опипа лицето си, все още загледан в огледалото, объркан.

— Обзалагам се, че първите няколко пъти винаги са инцидентни — отбеляза Воал. Тя прибра огледалото. — Събери тези неща. Ще свършим мисията по план, но утре си свободен от задълженията си по инфилтрацията. Искам вместо това да се упражняваш със своята Светлина на Бурята.

— Да се упражнявам… — Той най-сетне изглежда схвана, сега кафявите му очи се разшириха. — Сиятелна! Аз не съм буреносен Сияен!

— Разбира се, че не си. Вероятно си придружител — мисля, че ги е имало в повечето ордени. Можеш да се превърнеш в нещо повече. Мисля, че Шалан правеше илюзии от време на време в продължение на години, преди да изрече клетвите. Обаче в нейната глава е такава каша. Аз получих меча си, когато бях много млада и…

Тя си пое дълбоко дъх. За щастие, Воал не бе живяла по онова време.

Шарка забръмча предупредително.

— Сиятелна… — започна Вата. — Воал, наистина ли мислиш, че аз…

Бурите да го вземат, изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

Тя го потупа по рамото.

— Нямаме време за губене. Култът ще ме очаква след четири часа с доволно заплащане под формата на храна. Ще се оправиш ли?

— Разбира се, разбира се — каза той. Илюзията най-сетне падна и образът на самия Вата, толкова емоционален, беше дори още по-поразителен. — Мога да го направя. Да отидем да откраднем от богатите и после да дадем всичко на разни луди хора.