Брандън Сандърсън
Заклеващия (96)

76
Животно

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар се съгласи да се преоблече. Изми лицето и ръцете си и остави хирург да погледне раните му.

Червената мъгла все още бе там и оцветяваше зрението му. Той нямаше да спи. Тя нямаше да му позволи.

Около час след като бе пристигнал в лагера, той се завлече обратно в командирската палатка, почистен, но не особено освежен.

Генералите бяха съставили нови бойни планове да превземат стените на града, както ги бе инструктирал Садеас. Далинар ги прегледа и направи някои промени, но им каза да спрат да правят планове да влязат в града и да го разчистят. Той имаше нещо друго наум.

— Сиятелни господарю! — извика една жена вестоносец, когато стигна до палатката. Влезе вътре. — Един пратеник напуска града. Развява знамето на примирието.

— Застреляйте го — нареди Далинар спокойно.

— Сър?

— Стрели, жено — изгледа я той. — Убивайте всеки, който излезе от града, и оставяйте телата им да гният.

— Мм, да, Сиятелни господарю. — Жената излезе.

Далинар погледна към Садеас, все още облечен с Вълшебната си броня, която проблясваше на светлината на сферите. Садеас му кимна одобрително, после посочи настрани. Искаше да поговорят насаме.

Далинар стана от масата. Трябваше да го боли повече. Нали? Бурите да го отнесат… Толкова бе изтръпнал, че едва усещаше каквото и да е, с изключение на онова горене отвътре, което тлееше някъде дълбоко. Излезе извън палатката със Садеас.

— Успях да забавя писарите — прошепна той, — както нареди. Гавилар не знае, че си жив. Предишните му заповеди бяха да чакаме и да изградим обсада.

— Завръщането ми отменя неговите далечни заповеди — каза Далинар. — Хората ще разберат това. Дори Гавилар ще се съгласи.

— Да, но защо не му кажеш за пристигането си?

Последната луна скоро щеше да залезе. Не оставаше много до сутринта.

— Какво мислиш за брат ми, Садеас?

— Той е точно това, от което се нуждаем — отвърна мъжът. — Достатъчно твърд, за да води война; достатъчно мек, за да бъде обичан в мирно време. Той е далновиден и мъдър.

— Мислиш ли, че може да направи това, което трябва да бъде сторено тук?

Садеас се умълча.

— Не — призна най-накрая. — Не, не сега. Чудя се дали и ти можеш. Това ще бъде нещо повече от смърт. Ще бъде пълно унищожение.

— Урок — прошепна Далинар.

— Показно. Планът на Таналан беше хитър, но рискован. Знаел е, че шансовете му да спечели тук са зависели от това да отстрани теб и твоите Броня и Меч от битката. — Той присви очи. — Помислил си, че онези войници са мои. Наистина си повярвал, че съм предал Гавилар.

— Тревожех се.

— Тогава знай това, Далинар — рече Садеас, тихо, гласът му звучеше като мелене на камъни. — Бих си извадил собственото сърце, преди да предам Гавилар. Нямам интерес да бъда крал — това е работа с малко възхвали и дори още по-малко забавление. Искам това кралство да пребъде във вековете.

— Добре — кимна Далинар.

— Честно казано, аз се тревожех, че ти ще го предадеш.

— Почти го направих веднъж. Спрях се.

— Защо?

— Защото — обясни Далинар — в това кралство трябва да има някой, способен да върши онова, което трябва да бъде свършено, и това не може да бъде човекът, който седи на трона. Продължавай да бавиш писарите; ще бъде по-добре, ако брат ми е в състояние смислено да се отрече от онова, което сме на път да направим.

— Все нещо скоро ще изтече — поклати глава Садеас. — Между двете ни армии има твърде много далекосъобщители. Буреносните неща стават толкова евтини, че повечето от офицерите могат да си позволят да си купят чифт, за да наглеждат дома си от разстояние.

Далинар влезе обратно в палатката и Садеас го последва. Заклеващия все още стоеше там, където го беше забил в камъните, макар един оръжейник да му бе сменил скъпоценния камък.

Той извади Острието от камъка.

— Време е да атакуваме.

Амарам се обърна от мястото, на което стоеше с другите генерали.

— Сега ли, Далинар? Посред нощ?

— Огньовете на стената ще бъдат достатъчни.

— За да превземем укрепленията по стената, да — съгласи се Амарам. — Но, Сиятелни господарю, не ми допада да се бием долу по онези вертикални улички нощем.

Далинар погледна към Садеас.

— За твое щастие, няма и да ти се наложи. Разпореди мъжете да приготвят маслото и горящите факли. Потегляме.

Върховен маршал Перетом пое заповедите и започна да организира детайлите. Далинар вдигна Заклеващия на рамото си. Време е да те занесем у дома.

След по-малко от половин час мъже атакуваха стените. Този път не ги водеха никакви Броненосци; Далинар беше прекалено слаб, а Бронята му бе на парчета. Садеас никога не обичаше да се разкрива твърде рано, а Телеб не можеше да нападне сам.

Направиха го по баналния начин; изпращаха хора, които да бъдат смазани от камъни или прободени от стрели, докато носеха стълби. Най-накрая проникнаха и осигуриха част от стената в яростна, кървава битка.

Вълнението беше незадоволена бучка в Далинар, но той бе изцеден, съсипан. Така че продължи да чака, докато най-сетне Телеб и Садеас не се присъединиха към боя и не разгромиха последните защитници, като ги събориха от стените към пропастта на самия град.

— Трябва ми взвод елитни бойци — тихо поръча Далинар на един вестоносец наблизо. — И моя собствена бъчва с масло. Ще се срещна с тях от вътрешната страна на стените.

— Да, Сиятелни господарю — отвърна младото момче и хукна.

Далинар закрачи през полето, като подминаваше мъртви и окървавени мъже. Бяха умрели почти в редици там, където бяха падали вълните от стрели. Също така подмина купчина трупове в бяло, убитите по-рано пратеници. Стоплен от изгряващото слънце, той мина през вече отворените порти на стената и влезе в каменния кръг, който обграждаше Дълбините.

Там го посрещна Садеас с вдигнато забрало на шлема, бузите му бяха дори по-червени от обичайно от напрежение.

— Биха се като Пустоносни. Бих казал, че бяха по-свирепи от миналия път.

— Знаят какво предстои — обясни Далинар, като тръгна към ръба на пропастта. Спря по средата на пътя.

— Този път проверихме за капан — отбеляза Садеас.

Далинар продължи напред. Хората от Дълбините го бяха измамили вече два пъти. Трябваше да се научи от първия път. Спря на ръба на скалата и погледна надолу към град, построен върху платформи, който се вдигаше по разширяващите се страни на каменната пропаст. Нищо чудно, че имаха толкова високо мнение за себе си, та да се съпротивляват. Градът им беше величествен, монумент на човешката изобретателност и решителност.

— Изгорете го — каза Далинар.

Събраха се стрелци със стрели, които да запалят огъня, докато други мъже търкаляха бъчви с масло и катран, за да го разгорят допълнително.

— Там има хиляди хора, сър — обади се Телеб тихо от едната му страна. — Десетки хиляди.

— Това кралство трябва да узнае цената на бунта. Днес ние правим изявление.

— Подчинете се или умрете? — попита Телеб.

— Същата сделка, която предложих и на теб, Телеб. Ти беше достатъчно умен, за да приемеш.

— А нормалните хора там долу, онези, които не са имали възможност да изберат страна?

Садеас изсумтя презрително.

— Ние ще предотвратим повече смърт в бъдещето, като накараме всеки Сиятелен господар в това кралство да разбере какво е наказанието за неподчинение. — Той взе доклада от един съветник, след което пристъпи до Далинар. — Беше прав за разузнавачите, които са ни предали. Подкупихме един от тях, за да предаде другите и ще екзекутираме останалите. Планът очевидно е бил да те отделят от армията, след това, ако могат, да те убият. Дори и ако просто бяха успели да те забавят, от Дълбините са се надявали, че лъжите им ще подмамят армията ти в безразсъдна атака без теб.

— Не са преценили правилно, че ти ще пристигнеш толкова бързо — рече Далинар.

— Нито пък твоята издръжливост.

Войниците започнаха да махат тапите на бъчви с масло и да ги търкалят надолу, заливайки горните нива на града. Последваха ги пламтящи факли — подпалваха пътеки и паянтови постройки. Самите основи на този град бяха запалими.

Войниците на Таналан се опитаха да дадат отпор от Дълбините, но бяха изоставили високите нива, очаквайки Далинар да постъпи както преди, да покорява и да контролира.

Той гледаше, докато огньовете се разпростираха, духчета на огъня се издигаха в тях, изглеждаха по-големи и по-… ядосани от обичайно. След това тръгна назад — като остави един начумерен Телеб — да събере оставащите си елитни бойци. Капитан Кадаш му бе приготвил петдесет човека заедно с две бъчви масло.

— Следвайте ме — нареди Далинар и потегли покрай Дълбините по източната му страна, където разрушението беше достатъчно малко, че да може да се пресече по къс мост.

Отдолу долитаха писъци. След това викове от болка. Викове за милост. Хора се изливаха от сградите, викаха в ужас, тичаха по пътечки и стъпала към басейна долу. Много сгради горяха, хванали още хора в капан.

Далинар поведе отряда си по северния ръб на Дълбините, докато не стигнаха до определено място. Армията му чакаше тук, за да убие всеки войник, който се опиташе да избяга, но враговете бяха съсредоточили нападението си от другата страна, където бяха предимно избити и отблъснати. Огньовете още не бяха стигнали дотук, макар че стрелците на Садеас бяха убили няколко десетки цивилни, които се бяха опитали да побегнат в тази посока.

За момента дървената рампа надолу към града беше чиста. Далинар поведе групата си едно ниво надолу към място, което си спомняше много добре: скритата врата в стената. Сега беше метална, охранявана от двама нервни войници от Дълбините.

Мъжете на Кадаш ги застреляха с къси лъкове. Това подразни Далинар; целият този бой и нищо, с което да нахрани Вълнението. Той прекрачи над единия от труповете и опита вратата, която вече не бе скрита. Все още беше здраво заключена. Таналан бе решил да заложи на сигурност вместо на тайни този път.

За тяхно съжаление, Заклеващия си бе дошъл у дома. Далинар лесно преряза металните панти. Отстъпи назад, докато вратата се стоварваше напред върху пътеката, разтърсвайки дървото.

— Запалете ги — каза той, като посочи към бъчвите. — Търкулнете ги надолу и изгорете всеки, който се крие вътре.

Мъжете побързаха да се подчинят и скоро от каменния тунел започна да се излива черен дим на тласъци. Никой не се опита да избяга, макар на Далинар да му се стори, че чу писъци от болка от вътрешността. Той гледа толкова дълго, колкото можеше, докато скоро димът и жегата не го отблъснаха назад.

Дълбините зад него се превръщаше в яма от мрак и огън. Далинар отстъпи по рампата към камъните горе. Стрелци запалиха последните пътеки и рампи зад него. Щеше да мине дълго време, преди хора отново да решат да се заселят тук. Бурите бяха едно на ръка, но над земята тегнеше по-ужасна сила. И тя носеше Вълшебен меч.

Тези писъци… Далинар подмина редици войници, които чакаха по северния край в безмълвен ужас; много от тях нямаше как да са били с Далинар и Гавилар по време на ранните години на завоеванията им, когато бяха разрешавали плячкосването и ограбването на градове. А за онези, които си спомняха… е, той често бе намирал извинение, за да прекрати подобни неща.

Стисна устни в права линия и избута Вълнението. Нямаше да си позволи да се наслаждава на това. Щеше да задържи тази едничка частица благоприличие.

— Сиятелни господарю! — викна един войник, който му махаше. — Господарю, трябва да видите това!

Точно под скалите тук — едно ниво по-надолу към града — имаше красива бяла сграда. Дворец. По-нататък по пътеката група хора се бореше, за да достигне до сградата. Дървените пътеки горяха и спираха достъпа им. Шокиран, Далинар разпозна младия Таналан от срещата им по-рано.

„Опитва се да стигне до дома си?“ зачуди се Далинар. Имаше тъмни фигури на горните прозорци на сградата; жена и деца. „Не. Опитва се да стигне до семейството си.“

Таналан все пак не се бе крил в тайната стая.

— Хвърлете въже — поръча Далинар. — Доведете Таналан тук горе, но застреляйте охранителите му.

Димът, който се издигаше от Дълбините, ставаше по-гъст, беше оцветен в червено от огньовете. Далинар се изкашля, след което отстъпи назад, докато мъжете му спускаха въже към долната платформа, в една част, която не гореше. Таналан се поколеба, след което го хвана, като позволи на войниците на Далинар да го изтеглят. По охранителите бяха запратени стрели, докато се опитваха да се покатерят по една горяща рампа наблизо.

— Моля те — каза Таналан, дрехите му пепеляви от пушека, докато се качваше на каменния ръб. — Семейството ми. Моля те.

Далинар можеше да ги чуе как пищят долу. Той прошепна заповед и елитните му бойци избутаха назад обичайните войници на Колин от района, като откриха широк полукръг срещу горящата пропаст, където само Далинар и най-близките до него хора можеха да наблюдават пленника.

Таналан се свлече на земята.

— Моля те…

— Аз — тихо заговори Далинар — съм животно.

— Какво…

— Животното — обясни той — реагира, когато го ръчкаш. Биеш го и то подивява. С животно можеш да започнеш буря. Проблемът е, че веднъж подивяло, не можеш просто да го привикаш обратно при себе си с подсвирване.

— Тояго! — изкрещя Таналан. — Моля те! Децата ми.

— Допуснах грешка преди години — продължи Далинар. — Няма да бъда толкова глупав отново.

И все пак… тези писъци.

Войниците на Далинар здраво сграбчиха Таналан, когато Далинар му обърна гръб и тръгна обратно към огнената яма. Садеас току-що бе пристигнал с група от своите войници, но Далинар не му обърна внимание, Заклеващия още беше подпрян на рамото му. От дима му щипеше в носа, а очите му се насълзяваха. Не можеше да види през Дълбините към останала част от армията си, въздухът беше просмукан с горещина и оцветен в червено.

Беше като да гледаш в самата Преизподня.

— Достатъчно — каза той, като се обърна към Садеас. — Пусни останалите хора от града да избягат през устието на каньона долу. Изпратихме посланието си.

— Какво? — попита Садеас, катерейки се. — Далинар…

Шумна поредица пропуквания го прекъсна. Цяла част от града наблизо се срути в пламъците. Дворецът — и обитателите му — полетя надолу с нея, буря от искри и разцепващо се дърво.

— Не! — ревна Таналан. — НЕ!

Далинар бавно издиша, внезапно почувства изтощението си още по-дълбоко.

— Убихме достатъчно. Остави останалите от цивилните да избягат на плажа, където реката се среща с езерото.

— Далинар… — продължи Садеас. — Подготвих батальон там, със стрелци, според заповедите ти.

— Моите заповеди?

— Ти каза да „убием всеки, който се опита да напусне града, и да оставим телата им да изгният“. Разположих войници долу, те са стреляли по сградите, изгорили са пътеките, които водят надолу. Градът гори и от двете посоки — отдолу и отгоре. Вече не можем да го спрем.

Чу се пропукване на дърво, докато още части от града се сриваха. Вълнението се надигна и Далинар го избута обратно.

— Прекалихме.

— Глупости! Урокът ни няма да значи много, ако хората могат просто да си тръгнат. — Садеас погледна към Таналан. — Този е последната нишка. Не искаме отново да се измъкне. — Той посегна за меча си.

— Аз ще го направя — прекъсна го Далинар. Макар перспективата за още смърт да започваше да го отвращава, той се стегна. Това беше човекът, който го бе предал.

Далинар пристъпи по-близо. На Таналан му правеше чест, че се опита да скочи на крака и да се бие. Няколко елитни бойци бутнаха предателя обратно на земята, макар самият капитан Кадаш просто да стоеше от едната страна на града и да гледаше надолу към разрушението. Далинар можеше да почувства тази жега, толкова ужасна. Тя отразяваше чувството, което изпитваше. Вълнението… удивително… не беше удовлетворено. Все още жадуваше. Не изглеждаше… не изглеждаше възможно да бъде заситено.

Таналан се свлече на земята, хълцайки.

— Не трябваше да ме предаваш — прошепна Далинар и вдигна Заклеващия. — Поне този път не се скри в дупката си. Не знам на кого си позволил да се укрие там, но знай, че тези хора са мъртви. Погрижих се за това с огнени бъчви.

Таналан примигна, след което започна да се смее в обезумял, побъркан пристъп.

— Не знаеш ли? Как може да не знаеш? Но ти си убил пратениците ни. Горкият глупак. Нещастен, глупав идиот.

Далинар го сграбчи за брадичката, въпреки че войниците му още го държаха.

— Какво?

— Тя дойде при нас — каза Таналан. — Да моли. Как може да си пропуснал изчезването й? Толкова малко ли обръщаш внимание на собственото си семейство? Дупката, която си изгорил… ние вече не се крием там. Всички знаят това. Сега е затвор.

Ледена вълна премина през Далинар. Той сграбчи Таналан за гърлото и го стискаше, докато Заклеващия се изплъзваше от пръстите му. Душеше мъжа и през цялото време настояваше да си върне думите обратно.

Таналан умря с усмивка на устните. Далинар отстъпи назад, внезапно почувствал се твърде слаб, за да стои прав. Къде беше Вълнението, за да го подкрепи?

— Върнете се — кресна на войниците. — Претърсете онази дупка. Тръгвайте… — той млъкна.

Кадаш беше на колене, изглеждаше замаян, до него на скалите имаше купчинка повърнато. Няколко бойци хукнаха в опит да направят заръчаното от Далинар, но се отдръпнаха от Дълбините — горещината от горящия град беше невероятна.

Далинар изрева, изправи се и тръгна към пламъците. Но огънят се оказа твърде силен. Там, където някога се бе виждал като сила, която бе невъзможно да се спре, сега трябваше да признае точно колко е малък. Незначителен. Безсмислен.

„Веднъж подивяло, не можеш просто да го привикаш обратно при себе си с подсвирване.“

Той падна на колене и остана там, докато войниците му не го изтеглиха — безчувствен — далеч от жегата и не го занесоха в лагера.

Шест часа по-късно Далинар стоеше, хванал ръце зад гърба си — частично, за да скрие колко силно трепереха, — и гледаше към тялото на масата, покрито с бял чаршаф.

Зад него в палатката някои от писарите шепнеха. Звук като от размахани мечове на плаца за тренировки. Жената на Телеб, Калами, водеше дискусията; тя мислеше, че Иви сигурно бе дезертирала. Какво друго можело да обясни защо обгореният труп на съпруга на Върховен принц беше открит във вражеско скривалище?

Пасваше на историята. Проявявайки необичайна решителност, Иви бе упоила стража, който трябваше да я пази. Бе се измъкнала през нощта. Писарите се чудеха от колко ли време е била предателка и дали е помогнала да наемат групата разузнавачи, които бяха предали Далинар.

Той пристъпи напред и опря пръсти на мекия, твърде бял чаршаф. Глупава жена. Писарите не познаваха Иви достатъчно добре. Тя не беше предателка — бе отишла в Дълбините, за да ги моли да се предадат. Бе видяла в погледа на Далинар, че няма да ги пощади. Така че, Всемогъщия да й е на помощ, бе отишла да направи, каквото можеше.

Далинар едва намираше сили да стои прав. Вълнението го беше изоставило и това го остави счупен, наранен.

Той отметна края на чаршафа. Лявата страна от лицето на Иви беше обгорена, отвратителна, но дясната се бе опирала в камъка. Беше странно недокосната.

„Вината е твоя“, каза й той наум. „Как смееш да постъпваш така? Глупава, разочароваща жена.“

Вината не беше негова, не беше негова отговорността.

— Далинар — обади се Калами и пристъпи към него. — Трябва да си почиваш.

— Тя не ни е предала — отсече той твърдо.

— Сигурна съм, че рано или късно ще разберем какво…

— Тя не ни е предала — сопна се Далинар. — Дръж в тайна намирането на тялото й, Калами. Кажи на хората… кажи им, че жена ми е била посечена от убиец снощи. Няколкото елитни бойци, които знаят, ще закълна да пазят тайна. Накарай всички да мислят, че е умряла като герой и че разрушението на града днес бе извършено като възмездие.

Далинар стисна челюсти. По-рано днес войниците от армията му — толкова внимателно обучени през годините да устоят на плячкосването и убиването на цивилни — бяха изгорили град до основи. Щеше да успокои съвестта им да мислят, че първо Върховната господарка е била убита.

Калами му се усмихна, знаеща — дори самомнителна — усмивка. Лъжата му щеше да послужи и като нещо друго. Докато Калами и главните писари мислеха, че знаят тайна, беше по-малко вероятно да се ровят за истинския отговор.

„Вината не беше моя.“

— Почивай си, Далинар — поръча Калами. — Сега те боли, но както бурята преминава, така и всички тленни страдания избледняват.

Далинар остави трупа на грижите на другите. Докато си тръгваше, странно дочу писъците на онези хора в Дълбините. Спря и се зачуди какво ли бе това. Никой друг не изглеждаше да е забелязал.

Да, бяха далечни писъци. В главата му може би? Всички звучаха като детски викове в ушите му. Онези, които бе изоставил на пламъците. Хор на невинните, които молеха за помощ, за милост.

Гласът на Иви се присъедини към тях.