Брандън Сандърсън
Заклеващия (94)

74
Дух на промяната

„Днес аз скочих от кулата за последен път. Почувствах как вятърът танцуваше около мен, докато падах по целия път покрай източната страна, покрай кулата и към ниските хълмове долу. Това ще ми липсва.“

Из чекмедже 10–1, сапфир

Воал наклони глава, за да погледне през прозореца на стария, потрошен магазин на пазара. Хлапето Грънд седеше на обичайното си място и внимателно сваляше свинската кожа от чифт стари обувки. Когато чу Воал, остави инструмента си и със здравата си ръка се пресегна за един нож.

Той видя, че е тя, след което хвана пакета с храна, който жената му подхвърли. Този път беше по-малък, но вътре всъщност имаше малко плодове. Много рядко се намираха из града напоследък. Момчето придърпа пакета близо до себе си и затвори тъмнозелените си очи с… резервиран вид. Какво странно изражение.

„Все още подхожда с подозрение към мен“, помисли си тя. „Чуди се какво ли ще поискам от него някой ден в замяна на всичко това.“

— Къде са Ма и Селанд? — попита Воал. Беше подготвила пакети за двете жени, които живееха тук с Грънд.

— Преместиха се в работилницата на стария калайджия — отвърна Грънд. Посочи с палец нагоре, към провисналия таван. — Решиха, че това място започва да става твърде опасно.

— Сигурен ли си, че ти не искаш да направиш същото?

— Мне — отвърна той. — Най-сетне мога да се движа наоколо, без да подритвам някого.

Тя го остави и пъхна ръце в джобовете на новото си палто, което носеше заедно с шапка, за да я пази от студения въздух. Беше се надявала Колинар да е по-топло място, след толкова време в Пустите равнини или Уритиру. Но и тук беше студено, страдаха от сезон със зимно време. Може би Вечната Буря беше виновна за това.

Следващата, която нагледа, беше Мури, бившата шивачка с трите дъщери. Тя беше от втори нан, висока степен за тъмнооките, и бе въртяла успешен бизнес в град, близо до Револар. Сега обикаляше канавките след буря, за да търси трупове на плъхове и кремлинги.

Мури винаги знаеше разни клюки, които бяха забавни, но като цяло безполезни. Воал си тръгна около час по-късно и излезе от пазара, като остави последната торба в скута на случаен просяк.

Старият просяк подуши пакета, след което извика от възбуда:

— Духът на промяната! — рече и побутна един от другите просяци. — Виж, Духът на промяната! — Той се изкикоти, като започна да рови в торбата, а приятелят му се разбуди и сграбчи парче безквасен хляб.

— Дух на промяната? — попита Воал.

— Това си ти! — възкликна той. — Да, да! Чух за теб. Ограбваш богатите из целия град, така правиш! И никой не може да те спре, защото си дух. Минаваш през стени, можеш го. Бяла шапка, бяло палто. Не винаги се появяваш в един и същ вид, нали?

Просякът започна да се тъпче. Воал се усмихна — репутацията й се разпространяваше. Бе я подсилила, като бе изпратила Ишна и Вата — облечени в илюзии, за да изглеждат като Воал — да раздават храна. Култът със сигурност не можеше да я пренебрегва още дълго. Шарка бръмчеше, докато тя се протягаше, духчета на изтощението — в цялото си покварено разнообразие — се въртяха около нея във въздуха, малки червени вихрушки. Търговецът, от който бе откраднала по-рано, я бе подгонил сам и се бе оказал бърз за възрастта си.

— Защо? — попита Шарка.

— Защо какво? — отвърна с въпрос Воал. — Защо небето е синьо, слънцето е ярко? Защо има бури или падат дъждове?

— Ммм… Защо си толкова щастлива, че си нахранила толкова малко хора?

— Нахранването на тези няколко души е нещо, което можем да направим.

— Също като скачането от някоя сграда — каза той, искрено, сякаш не разбираше сарказма, който използваше. — Но ние не правим това. Ти лъжеш, Шалан.

— Воал.

— Лъжите ти обвиват други лъжи. Ммм… — Звучеше сънлив. Можеха ли духчетата да бъдат сънливи? — Спомни си твоя Идеал, истината, която говореше.

Тя прибра ръце в джобовете си. Вечерта настъпваше, слънцето се плъзгаше към западния хоризонт. Сякаш бягаше от Първоизточника и бурите.

Индивидуалният жест, светлината в очите на хората, на които даваше, това наистина я вълнуваше. Чувството да нахрани тях бе толкова по-истинско от останалата част от плана за проникване в култа и разследването на Клетвената порта.

„Твърде дребно е“, помисли си. Това би казала Ясна. „Мисля твърде на дребно.“

По улицата тя подминаваше хора, които скимтяха и страдаха. Във въздуха имаше твърде много духчета на глада, а духчета на страха на почти всеки ъгъл. Воал трябваше да направи нещо, за да помогне.

„Като да хвърлиш напръстник вода върху голям огън.“

Стоеше на една пресечка, свела глава, докато сенките ставаха по-дълги, пресягаха се към нощта. От транса й я извади монотонно пеене. Колко дълго бе стояла тук?

Потрепваща светлина, оранжева и първична, обрисува улица вляво от нея. Никоя сфера не светеше в този цвят. Тя тръгна натам, като свали шапката си и вдиша Светлина на Бурята. Освободи я като облак, след което пристъпи през него, а подире й се проточиха филизи, които се увиваха около нея и преобразяваха формата й.

Хората се бяха събрали, както правеха винаги, когато Култът на Моментите излизаше на парад. Дух на промяната се разби в тях, облечен в костюм на духче от записките й — записки, които бе загубила в морето. Духче, оформено като светещ връх на стрела, който се виеше през небето край небесни змиорки.

Златни пискюли се спускаха от гърба й, дълги, с форми като върхове на стрели в краищата. Цялата й предница беше покрита с плат, който се стелеше зад нея, ръцете, краката и лицето й бяха покрити. Дух на очакването течеше през окултистите и привличаше дори техните погледи.

„Трябва да направя нещо повече“, мислеше си Воал. „Да измисля по-грандиозни планове.“

Можеха ли лъжите на Шалан да й помогнат да бъде нещо повече от неспокойно момиче от провинциалния Я Кевед? Момиче, което беше, дълбоко в себе си, ужасено, че нямаше представа какво прави.

Окултистите тихо напяваха, повтаряйки думите на водачите отпред.

— Нашето време мина.

— Нашето време мина.

— Духчетата дойдоха.

— Духчетата дойдоха.

— Дайте им греховете ни.

— Дайте им греховете ни.

Да… можеше да я почувства. Свободата, която изпитваха тези хора. Това беше спокойствието, когато си се предал. Те вървяха надолу по улицата, вдигнали факлите и фенерите си към небето, понесли облеклото на духчетата. Защо да се тревожат? Приеми освобождението, приеми прехода, приеми идването на бурята и на духчетата.

Приеми края.

Дух на промяната вдишваше песните им и се насищаше с идеите им. Тя се превръщаше в тях и можеше да го чуе, прошепнато в ума си.

— Предай се.

— Дай ми страстта си. Болката си. Любовта си.

— Откажи се от вината си.

— Приеми края.

— Шалан, аз не съм твой враг.

Последната част изпъкна, като белег върху лицето на красив човек. Несъвместимост.

Тя дойде на себе си. Бурите да го отнесат. Първоначално бе помислила, че тази група може да я отведе до разкриването на платформата за Клетвената порта, но… се бе оставила тъмнината да я увлече. Трепереща, спря на място.

Другите спряха около нея. Илюзията — подобните на духчета пискюли зад нея — продължаваше да се движи, дори когато не вървеше. Нямаше вятър.

Напевът на окултистите прекъсна и покварени духчета на благоговението избухнаха покрай главите на някои. Сажденочерни облачета. Някои паднаха на колене. За тях — обвита в спускащ се плат, с покрито лице, пренебрегваща вятъра и гравитацията — тя сигурно изглеждаше като истински дух.

— Има духчета — заговори Шалан на събралата се тълпа, като използваше Тъкане на Светлина, за да извие и изкриви гласа си — и има духчета. Вие последвахте тъмните от тях. Те ви шепнат да изоставите себе си. Те лъжат.

Окултистите ахнаха.

— Ние не искаме вашата преданост. Кога изобщо духчетата са искали от вас преданост? Спрете да танцувате по улиците и отново бъдете мъже и жени. Свалете тези идиотски костюми и се върнете при семействата си!

Те не се движеха достатъчно бързо, така че тя запрати пискюлите си нагоре, увиващи се един около друг, нарастващи. От нея заструи силна светлина.

— Вървете! — изкрещя.

Хората побягнаха, някои захвърляха костюмите си, докато тичаха. Шалан зачака, трепереща, докато не остана сама. Остави сиянието да изчезне и се покри с було от тъмнина, след което се махна от улицата.

Когато се появи от мрака, отново изглеждаше като Воал. Бурите да го отнесат. Беше… беше се превърнала в една от тях толкова лесно. Нима умът й можеше да бъде покварен така бързо?

Тя се обгърна с ръце, докато се влачеше през улици и пазари. Ясна би била достатъчно силна да продължи с тях, докато не стигнеха платформата. И ако те не бъдеха допуснати — повечето от скитащите по улиците не бяха достатъчно привилегировани, за да се присъединят към пира, — тогава тя щеше да направи нещо друго. Може би щеше да заеме мястото на някой от стражите на пира.

Истината беше, че на нея й харесваше краденето и храненето на хората. Воал искаше да бъде герой на улиците, като в старите приказки. Това беше покварило Шалан, пречейки й да продължи нататък с нещо по-логично.

Но тя никога не се бе проявявала като логичната. Такава беше Ясна, а Шалан не можеше да бъде същата. Може би… може би можеше да стане Сияйна и…

Тя се сви до една стена, увила ръце около себе си. Потяща се, трепереща, тръгна да търси светлина. Намери я надолу по една улица: спокойно, равномерно сияние. Приятелската светлина на сфери и заедно с нея звук, който изглеждаше невъзможен. Смях?

Започна да го преследва, гладна, докато не стигна до група хора, които пееха под лазурния поглед на Номон. Седяха на преобърнати сандъци, събрали се в кръг, докато един мъж водеше веселите песни.

Шалан гледаше, с ръка върху стената на една сграда. Шапката на Воал висеше отпуснато в облечената й с ръкавица скрита ръка. Не трябваше ли този смях да бъде по-отчаян? Как можеха да бъдат толкова щастливи? Как можеха да пеят? В този момент тези хора изглеждаха като странни зверове, не можеше да ги разбере.

Понякога се чувстваше като нещо, облякло човешка кожа. Тя беше онова нещо в Уритиру, Несътворения, което изпращаше кукли, които да се преструват на хора.

„Това е той“, забеляза Шалан отсъстващо. „Шутът води песните.“

Той не бе оставил повече съобщения за нея в странноприемницата. Последния път, когато бе отишла там, съдържателят се бе оплакал, че се е изнесъл и я беше принудил да плати сметката му.

Воал си сложи шапката, после се обърна и тръгна обратно по малката пазарска уличка.

* * *

Превърна се отново в Шалан точно преди да стигне до магазина на шивача. Воал се пусна неохотно, тъй като все още искаше да намери Каладин в Стенната стража. Той нямаше да я познае, така че можеше да го доближи, да се престори, че го опознава. Може би да пофлиртува малко…

Сияйната беше ужасена от тази идея. Клетвите й към Адолин не бяха пълни, но бяха важни. Тя го уважаваше и времето, което бяха прекарали заедно в тренировки с меча, бе минало приятно.

А Шалан… какво пак искаше Шалан? Имаше ли значение? Защо да се тревожи за нея?

Воал най-сетне се пусна. Тя сгъна шапката и палтото й, след което използва илюзия, за да ги маскира като чанта. Напласти една илюзия за Шалан и нейната хава над панталоните и блузата си, след което влезе вътре, където Дрей и Белязания играеха карти и обсъждаха кой вид чаута беше най-добър. Имаше различни видове?

Шалан им кимна, след това — изтощена — тръгна по стъпалата. Няколко духчета на глада обаче й напомниха, че не бе запазила нищо за себе си от днешната кражба. Тя прибра дрехите си, след което слезе в кухнята.

Там откри Елокар, който отпиваше от чаша с вино, в която бе пуснал сфера. Този червено-лилав блясък бе единствената светлина в стаята. На масата пред него имаше лист с глифи: имена на домовете, с които бе установил връзка, чрез отрядите. Бе задраскал някои от имената, но бе оградил други, бе си записал количеството войска, което те можеха да подсигурят. Петдесет войници тук, трийсет там.

Той повдигна светещата чаша към нея, докато Шалан си взимаше малко безквасен хляб и захар.

— Каква е тази фигура на полата ти? Изглежда ми… позната.

Тя погледна надолу. Шарка, който обичайно висеше на палтото й, беше повторен в илюзията от едната страна на хавата й.

— Позната?

Елокар кимна. Не изглеждаше пиян, просто замислен.

— Преди се виждах като герой, също като теб. Представях си как завладявам Пустите равнини в името на баща си. Отмъщение за пролятата кръв. Сега това дори няма значение, нали? Че спечелихме?

— Разбира се, че има — отвърна Шалан. — Разполагаме с Уритиру и победихме голяма армия Пустоносни.

Той изсумтя.

— Понякога си мисля, че ако просто настоявам достатъчно дълго, светът ще се преобрази. Но мечтаенето и очакването са част от Страстите. Ерес. Един добър воринец се тревожи само за собственото си преобразяване.

— Дай ми страстта си…

— Имаш ли новини за Клетвената порта или за Култа на Моментите? — попита Елокар.

— Не. Обаче имам някои идеи за това как да се качим там. Нови идеи.

— Добре. Скоро може да имам войска, макар че броят на мъжете в нея ще бъде по-малък, отколкото се надявах. Зависим от твоето разузнаване обаче. Искам да знам какво става на онази платформа, преди да пратя войници там.

— Дай ми още няколко дни. Ще се кача на платформата, обещавам.

Той отпи глътка вино.

— Малко останаха хората, за които все още мога да бъда герой, Сияйна. Този град. Моят син. Бурите да го вземат. Той беше бебе, когато го видях за последен път. Сега трябва да е на три години. Заключен в двореца…

Шалан остави храната си.

— Чакай тук.

Тя взе скицника и моливите си от един рафт в приемната, след което се върна при Елокар и седна. Постави няколко сфери в скута си за светлина и започна да рисува.

Елокар седеше от другата страна на масата, осветен от чашата вино.

— Какво правиш?

— Нямам хубава твоя скица — отвърна тя. — А искам да имам.

Около нея веднага започнаха да се появяват духчета на сътворението. Изглеждаха нормални, макар те и бездруго да бяха толкова странни, че бе трудно да се каже.

Елокар беше добър човек. В сърцето си поне. Не трябваше ли това да има най-голямо значение? Той дойде да погледне над рамото й, но тя вече не рисуваше от наблюдения.

— Ще ги спасим — прошепна Шалан. — Ти ще ги спасиш. Всичко ще бъде наред.

Елокар гледаше безмълвно, докато тя щрихираше сенките и завършваше рисунката. След като вдигна молива си, Елокар се пресегна покрай нея и отпусна пръстите си на страницата. Показваше Елокар, коленичил на земята, победен, с прокъсани дрехи. Но гледаше нагоре, навън, с вдигната брадичка. Не беше победен. Не, този мъж бе благороден, царствен.

— Така ли изглеждам? — прошепна той.

— Да. — „Поне такъв можеш да бъдеш.“

— Може ли… може ли да я задържа?

Тя лакира страницата, след което му я подаде.

— Благодаря ти. — Бурите да го вземат. Изглеждаше почти просълзен!

Смутена, Шалан събра нещата си и храната си, после бързо излезе от кухнята. Обратно в покоите си срещна Ишна, която се хилеше. Ниската тъмноока жена бе излизала по-рано, облечена с лицето и дрехите на Воал.

Тя вдигна лист хартия.

— Някой мушна това в ръката ми днес, Сиятелна, докато раздавах храна.

Намръщена, Шалан взе бележката.

„Да се срещнем при границите на веселбата след две нощи, в деня на следващата Вечна Буря“, пишеше на нея. „Ела сама. Носи храна. Присъедини се към пира.“