Брандън Сандърсън
Заклеващия (93)

73
Десетници

„Опасявам се, че защитата на кулата отслабва. Ако тук не сме в безопасност от Несътворените, то къде?“

Из чекмедже 3–11, гранат

— Айде стига, Брада — каза Вед. — Не си срещал Тоягата.

— Срещал съм го! — запъна се другият войник. — Похвали униформата ми и ми даде собствения си нож. За проявената храброст.

— Лъжец!

— Внимавай — предупреди Брада. — Кал може да те намушка, ако продължаваш да прекъсваш хубавата история.

— Аз? — учуди се Каладин, докато вървеше с останалите патрулиращи. — Не ме замесвай, Брада.

— Погледни го — рече Брада. — Има гладни очи, Вед. Иска да чуе края на историята.

Каладин се усмихна с останалите. Беше се присъединил към Стенната стража официално, съгласно нареждането на Елокар, и бързо бе включен в отряда на лейтенант Норо. Усещането беше почти… евтино, да станеш част от групата толкова бързо, след усилието, което бе коствало да напредне до Мост Четири.

И все пак Каладин харесваше тези мъже и се наслаждаваше на задявките им, докато патрулираха заедно покрай вътрешността на стената. Шест мъже бяха много за обикновен патрул, но Лазур искаше да стоят на групи. Заедно с Брада, Вед и Норо, отрядът включваше още един едър мъж на име Алауард и един приятелски настроен човек на име Вацеслв — алет, но с очевидни тайленски корени. Двамата не спираха да опитват да накарат Каладин да играе карти с него.

Това беше неудобно напомняне за Сах и паршите.

— Е, няма да повярвате какво стана след това — продължи Брада. — Тоягата ми каза… О, Бурята да го отнесе. Не ме слушаш, нали?

— Не — отвърна Вед. — Твърде съм зает да гледам това. — Той кимна назад към нещо, което бяха подминали.

Брада се изкикоти.

— Ха! Вижте това правещо се на петел пиле. Кого си мисли, че впечатлява?

— Буреносно хабене на кожа — съгласи се Вед.

Кал се ухили и погледна през рамо, оглеждайки се за онова, което Брада и Вед бяха забелязали. Сигурно бе някой глупак, за да предизвика подобна силна…

Беше Адолин.

Принцът се облягаше на ъгъла, облечен с жълт костюм според новата мода и с фалшиво лице. Охраняваше го Дрей, който се издигаше с няколко сантиметра по-високо и щастливо похапваше чаута.

— Някъде — заговори Брада тържествено, — някое кралство е останало без знамена, защото това приятелче ги е купило всичките и си е направило палта от тях.

— Откъде ги измислят тези неща? — попита Вацеслв. — Искам да кажа… Бурите да го отнесат! Да не би просто да си казват: „Знаеш ли какво ми трябва за апокалипсиса? Знаеш ли какво ще бъде наистина полезно? Ново палто. С допълнителни пайети.“

Те подминаха Адолин, който кимна на Каладин, след което извърна поглед. Това значеше, че всичко е наред, и Каладин продължи със стражите. Поклащане на главата би било знак да се освободи и да се върне в магазина на шивача.

Брада не спираше да се хили.

— Когато служех на търговците господари на Стеен — започна той, — веднъж трябваше да преплувам цял резервоар с боя, за да спася дъщерята на принца. Когато приключих, все още не бях толкова цветен, колкото този нагизден кремлинг.

Алауард изсумтя.

— Буреносни благородници. Безполезни за всичко друго, освен да дават калпави заповеди и да ядат двойно повече храна от честния човек.

— Но — обади се Каладин — как може да говорите така? Искам да кажа, той е светлоок. Като нас. — Той потрепна. Дали това звучеше фалшиво? „Определено е хубаво да си светлоок, тъй като аз, разбира се, имам светли очи — като вас, моите очи са по-светли от тъмните очи на тъмнооките.“ Трябваше да призовава Сил по няколко пъти на ден, за да запази цвета на очите си непроменени.

— Като нас? — учуди се Брада. — Кал, в що за дълбока дупка си живял? Да не би средните наистина да са полезни там, откъдето идваш?

— Някои — отвърна Каладин.

Брада и Вед — е, целият отряд, с изключение на Норо — бяха десетници: мъже от десети дан, най-ниското класиране в системата за стратификация на светлооките. Каладин никога не беше обръщал особено внимание на това; за него светлооките винаги си бяха били просто светлооки.

Тези мъже виждаха света по друг начин. Средните бяха всички по-добри от осми дан, но които не бяха точно Върховни господари. Със същия успех можеха да са съвсем различен вид, смятаха мъжете от отряда — особено онези от пети и шести дан, които не служеха в армията.

Как така тези мъже някак естествено се оказваха обградени с други от собствения си ранг? Женеха се за десетници, пиеха с десетници, шегуваха се с десетници. Имаха свой собствен жаргон и собствени традиции. Там беше представен цял един свят, който Каладин никога не бе виждал, макар да се помещаваше в съседство до него.

— Някои средни наистина са полезни — настоя той. — Някои от тях са добри в дуелирането. Може би не е зле да се върнем и да вербуваме онзи. Носеше меч.

Другите го погледнаха, сякаш беше луд.

— Кал, кипе мой — рече Брада. „Кип“ беше жаргонна дума, чието значение Кал все още не бе разбрал напълно. — Ти си добър приятел. Харесва ми как виждаш най-доброто в другите. Дори не си се научил още да ме игнорираш, което повечето хора правят веднага след първото ни хапване заедно. Но трябва да се научиш да виждаш света такъв, какъвто е. Не можеш да имаш доверие на средните, освен ако не са добри офицери като Върховния маршал. Мъже като онзи там, те ще се перчат наоколо, докато ти нареждат какво трябва да направиш — но ако ги оставиш на стената по време на нападение, ще се подмокрят в по-жълто и от онзи костюм.

— Те си имат отряди — съгласи се Вед. — Така е най-добре за тях всъщност. Държи ги настрана от нашите работи.

Каква странна смесица от емоции. От една страна, той искаше да им каже за Амарам и да възнегодува за сторената неправда — многократно — към онези, които обичаше. В същото време… те се подиграваха на Адолин Колин, който имаше шанс за титлата най-добър фехтовач в цял Алеткар. Да, костюмът му беше малко ярък — но ако те прекараха само пет минути в разговор с него, щяха да видят, че не е толкова лош.

Каладин се повлече нататък. Струваше му се грешно да е на патрул без копие и той инстинктивно потърси Сил, която се носеше по ветровете над него. Беше му даден меч, който да носи отдясно, палка, която да носи отляво, и малък кръгъл щит. Първото нещо, на което го бяха научили в Стенната стража, бе как да вади меча, като се пресяга надолу с дясната си ръка — без да снижава щита — и да го освобождава от ножницата.

Нямаше да използват мечове или палки, когато Пустоносните най-сетне нападнеха; горе имаше подходящи копия за това. Тук, долу, въпросът стоеше по различен начин. Големият път — той ограждаше града покрай стената — беше безлюден и чист, защитаван от Стражата. Но повечето от улиците, които се разклоняваха от него, бяха претъпкани с хора. Никой, освен най-бедните и злочестите, не искаше да бъде толкова близо до тези стени.

— Как така — започна Вед, — тези бегълци не могат да си набият в главите, че ние сме единственото нещо, което ги дели от армията отвън?

И наистина, много от хората, които подминаваха по страничните улички, наблюдаваха патрула с открита враждебност. Поне днес никой не бе хвърлил нищо по тях.

— Виждат, че сме нахранени — отвърна Норо. — Подушват храна от казармите ни. Не мислят с главите, а със стомасите си.

— Половината от тях принадлежат към култа така или иначе — отбеляза Брада. — Скоро ще трябва да проникна там. Може да се наложи да се оженя за тяхната Върховна жрица, но нека ви кажа, страхотно се справям в харем. Последния път другите мъже започнаха да ревнуват от мен, задето привличах цялото внимание на жрицата.

— Смяла се е толкова силно на дара ти, че се е разсеяла, а? — попита Вед.

— Всъщност има история за…

— Спри се, Брада — намеси се лейтенантът. — Нека се приготвим за доставката. — Той премести щита в другата си ръка, след което взе палката. — Добийте заплашителен вид, момчета. Само палки.

Мъжете извадиха дървените си тояги. Това, че трябваше да се бранят от собствените си хора, му се струваше нередно — довя му спомени за времето, когато бе в армията на Амарам и бивакуваше покрай градовете. Всички винаги говореха за славата на армията и за битката на Пустите равнини. И въпреки това, след като от градовете се наситеха на зяпане, отношението им с невероятна скорост се превръщаше във враждебност. Армията беше от онези неща, които всички искаха да имат, стига да вършеше някакви важни неща надалеч от тях.

Отрядът на Норо се срещна с още един от техния взвод — с два отряда на стената на смяна, два в почивка и два патрулиращи тук, те бяха около четирийсет човека. Заедно, дванайсетте мъже се сформираха така, че да пазят бавния, дърпан от чул фургон, който напускаше един от по-големите складове на казармите. Беше натоварен с купчина затворени чували.

Наоколо веднага се струпаха бегълци и Каладин размаха тоягата си заплашително. Трябваше да използва щита си, за да избута един мъж, който се беше приближил прекалено. За щастие, това накара другите да отстъпят назад, вместо да се втурнат към фургона.

Придвижиха се навътре само една пряка, преди да спрат на някакъв градски площад. Сил долетя и кацна на рамото му.

— Те… те изглеждат, като че ли те мразят.

— Не мен — отвърна той. — Униформата.

— Какво… какво ще правиш, ако наистина нападнат?

Не знаеше. Не бе дошъл в този град, за да се бие с населението му, но ако откажеше да защитава отряда…

— Буреносният Велалант закъснява — измърмори Вед.

— Ще почакаме още малко — каза Норо. — Всичко ще бъде наред. Добрите хора знаят, че тази храна накрая отива при тях.

„Да, след като чакат часове наред на опашка по разпределителните станции на Велалант.“

От вътрешността на града — скрити от събиращите се тълпи — се приближаваха хора в ярколилаво, с маски, които криеха лицата им. Каладин ги наблюдаваше с неудобство, когато започнаха да шибат с камшици собствените си ръце. Извличаха духчета на болката, които изпълзяваха от земята покрай тях, като ръце с липсваща кожа. Само дето тези бяха твърде големи, с грешния цвят и… и не изглеждаха човешки.

— Молих се на духчетата на нощта и те дойдоха при мен! — изрева един мъж в предната част и вдигна ръцете си високо. — Те ме отървават от болката!

— О, не… — прошепна Сил.

— Прегърнете ги! Духчетата на промяната! Духчетата на нова буря, нова земя. Нови хора!

Каладин хвана Норо за ръката.

— Сър, трябва да се оттеглим. Да закараме това жито обратно в склада.

— Имаме заповеди да… — Норо се спря, когато погледна към все по-враждебната тълпа.

За щастие, група от около петдесет мъже в синьо и червено загради един ъгъл и започна да бута бегълците настрана с груби ръце и излаяни викове. Въздишката на Норо бе почти комично шумна. Гневната тълпа се разпръсна настрани, когато войската на Велалант обгради пратката със зърно.

— Защо правим това посред бял ден? — попита Каладин един от офицерите. — И защо просто не дойдете до склада ни и не го ескортирате оттам? Защо е тази показност?

Един войник го отмести — учтиво, но твърдо — настрана от фургона. Войската обгради товара и започна да марширува нататък, а тълпата се заизлива след тях.

Когато се върнаха при стената, Каладин се чувстваше като човек, който вижда земя, след като е преплувал целия път до Тайлена. Той притисна длан към камъка и почувства студената му, груба, зърнеста структура. Извличаше чувство на сигурност от него, по същия начин, по който извличаше Светлина на Бурята. Лесно щяха да се справят с онази тълпа — те общо взето бяха невъоръжени. Но докато тренировките те подготвяха за механиката на битката, емоциите бяха съвсем различно нещо. Сил се сви на рамото му и се загледа назад към улицата.

— Всичко това е по вина на кралицата — измърмори Брада тихо. — Ако не беше убила онзи ардент…

— Престани вече — прекъсна го Норо рязко. Пое си дълбоко дъх. — Отряд мой, ние сме следващите на стената. Имате половин час да пийнете нещо или да поспите, след което се съберете на поста ни горе.

— И да благодарим на бурите за това! — рече Брада, като се запъти направо към стълбището, очевидно планирайки да стигне до поста горе, след което да си почине. — С удоволствие ще прекарам малко време в гледане към вражеската армия долу, много благодаря.

Каладин се присъедини към Брада в катеренето. Все още не знаеше откъде този човек е получил прякора си. Норо беше единственият в отряда, който имаше брада, макар и неговата да не беше особено впечатляваща. Скалата щеше да я посрами със смях и да я евтаназира с бръснач и малко сапун.

— Защо плащаме на Върховните господари, Брада? — попита Каладин, докато се изкачваха. — Велалант и подобните му са доста безполезни, ако съдя от това, което съм виждал.

— Да. Изгубихме истинските Върховни господари в бунтовете или в двореца. Но Върховният маршал знае какво да прави. Подозирам, че ако не споделяхме с хора като Велалант, щеше да ни се наложи да ги отблъскваме, за да не плячкосат зърното. По този начин поне хората в някакъв момент са нахранени, а ние можем да наглеждаме стената.

Говореха подобни неща доста. Тяхната работа бе да удържат стените на града и ако започнеха твърде много да разпростират усилията си — ако се опитаха твърде силно да контролират града или да свалят култа — щяха да изгубят съсредоточеността си. Градът трябваше да устои. Дори и да гореше отвътре, трябваше да устои. До известна степен, Каладин беше съгласен. Армията не можеше да върши всичко.

И все пак болеше.

— Кога ще ми кажеш как приготвяме цялата тази храна? — прошепна той.

— Аз… — Брада се огледа наоколо по стълбището. Наведе се към него. — Не знам, Кал. Но знаеш ли какво бе първото, което направи Лазур, когато пое командването? Накара ни да нападнем ниския манастир, до източните порти, далеч от двореца. Познавам мъже от други роти, присъствали на това нападение. Мястото е било превзето от бунтовници.

— Имали са Превръщател, нали?

Брада кимна.

— Само един в града, който не беше в двореца, когато… знаеш.

— Но как го използваме, без да привличаме пищящите?

— Е — подхвана Брада и тонът му се промени. — Не мога да ти разкрия всички тайни, но… — И започна да разказва история за времето, когато самият той се научил да използва Превръщател от краля на Хердаз. Може би той не беше най-добрият източник на информация.

— Върховният маршал — прекъсна го Каладин. — Забелязал ли си онази странност на Вълшебния й меч? Няма скъпоценен камък на главата на ефеса или на предпазителя.

Брада го погледна, осветен от процеждащата се през процепите по стените на стълбището светлина. Винаги когато използваше женски род за маршала, това предизвикваше отговор.

— Може би затова Върховният маршал никога не го оставя — отвърна Брада. — Може би е счупен някак си?

— Може би — съгласи се Каладин. Като изключим Мечовете на познатите му Сияйни, той бе виждал само един Вълшебен меч досега без скъпоценен камък. Острието на Убиеца в Бяло. Острие на Чест, което даряваше Сияйни сили на всеки, който го държеше. Ако Лазур държеше оръжие, което й позволяваше да притежава силите на Превръщането, може би това обясняваше защо пищящите още не бяха разбрали.

Двамата най-накрая се изкачиха до върха на стената и излязоха на слънчева светлина. Те спряха там и погледнаха назад към разпрострелия се град — с щръкналите вятърни остриета и ширналите се хълмове. Дворецът, вечно потънал в мрак, доминираше над далечната страна. Стенната стража почти не патрулираше по частта от стената, която минаваше зад него.

— Познаваше ли някой от редиците на дворцовата стража? — попита Каладин. — Дали някои от мъжете там все още не поддържат връзка със семейства тук отвън или нещо такова?

Брада поклати глава.

— Преди известно време се приближих. Чух гласове, Кал. Шепнеха ми да се присъединя към тях. Върховният маршал казва, че трябва да си запушим ушите за тях. Не могат да ни принудят, освен ако не ги слушаме. — Той отпусна ръка върху рамото на Каладин. — Въпросите ти са честни, Кал. Но се тревожиш твърде много. Трябва да се съсредоточим над стената. Най-добре да не говорим много за кралицата или двореца.

— Както не говорим за това, че Лазур е жена.

— Тайната й — Брада се сепна. — Искам да кажа, трябва да пазим тайната на Върховния маршал.

— Справяме се буреносно зле с това, тогава. Дано ни бива повече в опазването на стената.

Брада повдигна рамене, ръката му все още бе върху рамото на Каладин. За първи път, Каладин забеляза нещо.

— Няма защитни глифи.

Брада погледна към ръката му, където Каладин носеше традиционната бяла лента, около която се връзваха глифи. На ръката на Брада нямаше такава.

— Да — рече той и прибра ръката си в джоба на палтото.

— Защо? — попита Каладин.

Брада сви рамене.

— Нека просто да кажем, че знам много за това кои истории са измислици. Никой не бди над нас, Кал.

Той се затътри към мястото на поста: една от кулите, които опасваха стената, Сил се изправи върху рамото на Каладин, след което тръгна — сякаш по невидими стъпала — по въздуха, така че да се изравни с нивото на очите му. Тя погледна след Брада, женствената й рокля се вееше от вятър, който Каладин не можеше да усети.

— Далинар мисли, че Бог не е мъртъв — отбеляза тя. — Само че Всемогъщия — Чест — никога не е бил Бог.

— Ти си част от Чест — това не те ли обижда?

— Всяко дете рано или късно разбира, че баща му всъщност не е Бог. — Тя го погледна. — Мислиш ли, че някой ни наблюдава? Наистина ли смяташ, че там няма нищо?

„Странни въпроси, на които да отговориш, и то на малка частичка от божество.“

Каладин поспря на прага на охранителната кула. Вътре мъжете от отряда му — Отряд Втори, Взвод Седми, което не звучеше толкова добре, колкото Мост Четири — се смееха и трополяха наоколо, докато събираха екипировката си.

— Преди приемах ужасните неща, които ми се случиха — отвърна той, — като доказателство, че няма никакъв бог. След това, в някои от най-мрачните си моменти, приемах живота си за доказателство, че трябва да има нещо там, горе, защото само умишлена жестокост можеше да ги обясни.

Той си пое дълбоко дъх и погледна към облаците. Беше възкачен до небесата и там бе открил великолепие. Беше му дадена силата да пази и отбранява.

— Сега — продължи Каладин. — Сега не знам. С цялото ми уважение, мисля, че вярванията на Далинар звучат твърде удобно. Сега, когато се оказа, че на едно божество не може да се разчита, той настоява, че Всемогъщия сигурно никога не е бил Бог? Че трябва да има нещо друго? Не ми харесва. Така че… може би това просто не е въпрос, на който някога ще можем да отговорим.

Каладин пристъпи в кулата. Тя имаше широки врати от всяка страна, които водеха навътре от стената, докато процепи по външната страна, както и по покрива, осигуряваха места за стрелци. Вдясно от него имаше рафтове с оръжия и щитове и една маса за безпорядък. Над нея голям прозорец гледаше навън към града, откъдето онези вътре можеха да получат конкретни заповеди чрез сигнални флагчета отдолу.

Той тъкмо плъзваше щита си на един рафт, когато се чуха барабаните, които биеха тревога. Сил се стрелна зад него, като завързана на внезапно дръпната връв.

— Нападение над стената! — кресна Каладин, като разчете ритъма на барабаните. — Въоръжавайте се!

Той хукна през стаята и взе едно копие от редицата на стената. Хвърли го на първия мъж, който дойде, след това продължи да раздава, докато стражите се втурваха да се подчинят на сигнала. Лейтенант Норо и Брада раздаваха щитове — големи правоъгълни щитове за разлика от малките кръгли щитове, които носеха долу.

— Стройте се! — извика Каладин, точно преди да го направи и Норо.

„Бурите да го отнесат. Аз не съм техният командир.“ Чувствайки се като идиот, той взе собственото си копие и балансирайки дългия прът, го понесе навън редом до Брада, който носеше само щит. На стената отрядът оформи бодлива формация от копия и припокриващи се щитове. Някои от мъжете в центъра — като Каладин и Норо — държаха само копие, което стискаха с две ръце.

Пот се стичаше по слепоочията на Каладин. Беше обучен съвсем накратко на защитни блокове с копия по времето, когато беше в армията на Амарам. Използваха се срещу тежка кавалерия, която бе ново развитие във военното дело на алетите. Той не можеше да си представи, че ще са особено ефективни върху стена. Бяха чудесни за пробиване на път сред противниковите войски, но на него му беше трудно да държи копието право нагоре. Така не беше добре балансирано, обаче как иначе можеха да се борят със Слетите?

Другият взвод, който споделяше пункта с тях, се сформира на върха на кулата, с лъкове. Надяваше се, че покритието на стрелите, смесено с отбранителната формация от копия, щеше да бъде ефективно. Каладин най-сетне видя Слети да се спускат през въздуха — наближавайки друга част от стената.

Мъже от неговия взвод чакаха, нервни, нагласяха глифите си или наместваха щитове. Слетите се сблъскаха в далечината с други от Стенната стража; Каладин едва долавяше виковете. Ритъмът на барабаните беше знак да задържат, казваше на всички да останат на собствените си места.

Сил се стрелна обратно, движеше се възбудено, втурваше се на едната страна, след това на другата. Няколко мъже от формацията се отклониха навън, сякаш искаха да се отскубнат и да нападнат мястото, на което се биеха другарите им.

Спокойно, помисли си Каладин, но се спря преди да го каже. Той не командваше тук. Капитан Диданор, началникът на взвода, все още не беше пристигнал — което значеше, че Норо е командващият офицер, със старшинство над другите лейтенанти. Каладин стисна зъби, напрегна се, насила се спираше да не дава никакви заповеди, докато — благословено — Норо не се обадеше първи.

— Хайде, не се отделяй, Хид — викна лейтенантът. — Дръжте щитовете си заедно, хора. Ако избързаме сега, ще бъдем лесна жертва.

Мъжете неохотно се върнаха обратно във формацията. След известно време Слетите отлетяха. Нападенията им никога не траеха дълго; удряха здраво, като проверяваха времето за реакция на различни места по стената — и често нахлуваха вътре и претърсваха близките кули. Подготвяха се за истинско нападение и — реши Каладин — също така се опитваха да разберат как се изхранваше Стенната стража.

Барабаните дадоха сигнал отрядите да се разпуснат и мъжете от взвода на Каладин се затътриха летаргично обратно към кулата си. Придружаваше ги чувство на безсилие. Насъбрана агресия. Цялото това безпокойство, впускането в битка, само за да стоят отстрани и да се потят, докато други мъже умираха.

Каладин помогна да съберат оръжията, след което си сипа купа яхния и се присъедини към лейтенант Норо, който стоеше на стената извън кулата. Един вестоносец използваше сигнални знаменца, за да покаже на други хора в града, че отрядът на Норо не беше участвал.

— Приемете извиненията ми, сър — обади се Каладин тихо. — Ще се погрижа да не се случва отново.

— Ъ… кое?

— Изпреварих ви одеве — обясни той. — Дадох заповеди, когато трябваше да го направите вие.

— О! Е, ти си доста бърз с приказките, Кал! Нетърпелив за битка, бих казал.

— Може би, сър.

— Искаш да се докажеш на отбора — продължи Норо, като потри рядката си брада. — Аз харесвам ентусиазирани мъже. Опази си главата и подозирам, че не след дълго ще бъдеш командир на отделение. — Каза го като горд родител.

— Позволете, сър, да се оттегля от пост. Нататък по стената може да има ранени, които да се нуждаят от помощта ми.

— Ранени? Кал, знам, че каза, че си минал някакво медицинско обучение — но военните хирурзи вече ще са там.

Вярно, щяха да имат истински хирурзи.

Норо го тупна по рамото.

— Отиди и си изяж яхнията. По-късно ще има достатъчно екшън. Не бягай твърде бързо към опасността, какво ще кажеш?

— Аз… ще се опитам да запомня това, сър.

И все пак нямаше нищо друго за правене, освен да се върне обратно в кулата, със Сил, светнала на рамото му, и да седне да си изяде яхнията.