Брандън Сандърсън
Заклеващия (92)

72
Каменопад

„Танцуващите по ръба са твърде заети да разместват слугите и фермерите на кулата, за да изпратят представител, който да записва мислите им в тези скъпоценни камъни.

Аз ще го направя вместо тях тогава. Те ще са онези, които ще бъдат най-разселени заради това решение. Сияйните ще бъдат взети по нации, но какво ще се случи с всички тези хора, които вече нямат домове?“

Из чекмедже 4–17, втори топаз

Градът имаше пулс и Воал усети, че може да го чуе, когато затвореше очи.

Тя се наведе в притъмнялата стая, ръцете й докосваха гладката каменна повърхност на пода, която беше разядена от хиляди и хиляди стъпки. Ако камъкът срещнеше човек, камъкът можеше и да победи — но ако камъкът срещнеше човечеството, тогава никоя сила не можеше да го запази.

Пулсът на града беше дълбоко в тези камъни, бавен и стар. Тепърва имаше да осъзнае, че нещо мрачно се бе настанило тук. Дух, древен като самия него. Градска болест. Хората не говореха за нея; избягваха двореца, споменаваха кралицата само за да се оплачат за ардента, който е бил убит. Беше като да стоиш сред буря и да мърмориш, че обувките ти стискат.

Тихо подсвиркване привлече вниманието на Воал. Тя погледна нагоре и огледа малката товарна рампа около себе си, на която стояха само тя, Вата и фургона им.

— Да тръгваме.

Воал отвори леко вратата и влезе в самото имение. Двамата с Вата носеха нови лица. Нейното беше версия на Воал с твърде голям нос и бузи с трапчинки.

Неговото беше лицето на мъж от простолюдието, който Шалан бе видяла на пазара. Подсвиркването на Червения значеше, че е чисто, така че те потеглиха по коридора без колебание.

Това екстравагантно каменно имение беше построено около квадратен атриум с прозорци на тавана, където поддържани шистокор и скални пъпки процъфтяваха, изпълнени с духчета на живота. Атриумът се издигаше на четири етажа, с алеи около всяко ниво. Червения беше на второто и подсвирваше, като се подпираше на перилата.

Истинският шедьовър в имението обаче не беше градината, а водопадите. Защото нито един от тях всъщност не съдържаше вода.

Всъщност съдържали са някога. Но много отдавна някой бе смесил твърде много богатство с твърде много въображение. Бяха наели Превръщатели, за да преобразят огромните фонтани с вода, които се изливали от най-горното ниво, четири етажа по-нагоре. Те ги Превърнали в други материали направо както водата се плискала върху пода.

Пътят на Воал водеше покрай стаи от лявата й страна и под надвисналия балкон от атриума на първия етаж над главата й. От дясната й страна се изливаше бивш водопад, сега направен от кристал. Формата на вода, която се разбиваше завинаги в каменния под, където разцъфваше настрани във вълна, великолепна и блестяща. Собствениците на имението се бяха сменили десетки пъти и хората го наричаха Каменопад, въпреки опитите на последния собственик през последното десетилетие да го прекръсти на невероятно скучното Имот Хадинал.

Воал и Вата бързаха напред, придружавани от насърчителното подсвирване на Червения. Следващият водопад бе подобен по форма, но вместо това бе направен от полирано тъмно, плътно дърво. Изглеждаше странно естествен, почти сякаш едно дърво наистина би могло да израсне в тази форма, изливащо се отгоре и спускащо се надолу във вълниста колона, разпръснато навън в основата.

Скоро подминаха една стая вляво, където Ишна говореше с настоящата господарка на Каменопад. Всеки път, когато Вечната Буря преминеше, тя оставяше разрушения — но по странно отличаващ се начин от една буря. Светкавиците на Вечната Буря се бяха доказали като най-голямата опасност. Странните червени светкавици не просто подпалваха огньове или изпепеляваха земята; те можеха да разбият скала, да причинят взрив от раздробени камъни.

Един подобен удар бе оставил зееща дупка в стената на това древно, прочуто имение. Сега тя беше закърпена с грозна дървена стена, която щеше да бъде покрита с крем, след което най-сетне върху нея щяха да бъдат иззидани тухли. Сиятелната Нананав — жена алет на средна възраст с кок на главата си, на практика висок колкото самата нея — посочи към затворената дупка, след което към пода.

— Ще ги направиш същите като останалите — нареди тя на Ишна, която беше маскирана като търговец на килими. — Няма да търпя да се различават дори с един оттенък. Когато се върнеш с поправените килими, ще ги сложа до онези из другите стаи, за да проверя!

— Да, Сиятелна — рече Ишна. — Но пораженията са много по-лоши, отколкото аз…

— Тези килими са тъкани в Шиновар. Изработени са от сляп мъж, който се е обучавал трийсет години с майстор тъкач, преди да му бъде разрешено да прави собствени килими! Умрял е, след като е завършил моето нареждане, така че няма други като тези.

— Осъзнавам го, след като вече три пъти ми го казахте…

Воал взе Спомен от жената; после двамата с Вата се плъзнаха покрай стаята и продължиха по атриума. Предполагаше се да бъдат част от екипа на Ишна и не можеха да се разхождат свободно. Червения — щом забеляза, че идват — се запъти обратно, за да се присъедини към Ишна. Беше му разрешено да посети нужника, но не можеше да се бави твърде дълго.

Подсвиркването му спря.

Воал отвори една врата и придърпа Вата вътре, с разтуптяно сърце, докато — точно отпред — двама стражи слизаха от стълбището за второто ниво.

— Продължавам да твърдя, че трябва да направим това през нощта — прошепна Вата.

— Нощем охраняват това място като крепост.

Смяната на стражите беше сутрин, така че Воал и останалите бяха дошли точно преди нея. На теория това означаваше, че стражите щяха да бъдат изморени и отегчени след безпроблемната нощ.

Воал и Вата бяха влезли в малка библиотека, осветена от няколко сфери в бокал на масата. Вата ги погледна, но не помръдна — това проникване беше за нещо много повече от няколко чипа. Воал остави раницата си и започна да рови в нея, докато не извади бележник и молив.

После си пое дълбоко дъх и остави Шалан да изплува. Тя бързо скицира Нананав от хвърления по-рано поглед.

— Все още се изумявам как беше и двете едновременно, през цялото време — поклати глава Вата. — Двете изобщо не се държите еднакво.

— Това е идеята, Вата.

— Иска ми се аз да я бях избрал. — Той изсумтя и се почеса по главата. — Харесвам Воал.

— А мен не?

— Ти си ми началник. Не се очаква да те харесвам.

Честно, макар и грубо. Поне човек винаги знаеше какви са му отношенията с него. Той започна да се ослушва пред вратата, след това я открехна и проследи стражите.

— Добре. Качваме се по стълбите, след което се връщаме по пътечката на втория етаж. Взимаме храната, натъпкваме я в кухненския асансьор и тръгваме към изхода. Бурята да го отнесе. Иска ми се да правехме това, когато никой не е буден.

— И къде щеше да е забавата тогава? — Шалан завърши скицата си със замах, след което се изправи и побутна Вата. — Признай си. Забавляваш се.

— Нервен съм като новобранец в първия си ден на война — отвърна той. — Ръцете ми треперят и съм убеден, че всеки шум означава, че някой ни е забелязал. Зле ми е.

— Виждаш ли? — каза Шалан. — Забава. — Тя мина покрай него и погледна през открехнатата врата. Буреносни стражи. Бяха се разположили в атриума наблизо. Без съмнение можеха да чуят гласа на истинската Нананав оттам, така че ако Шалан излезеше, носейки лицето на жената, това със сигурност щеше да предизвика тревога.

Време беше да стане изобретателна. Шарка забръмча, докато обмисляше. Да накара водопадите отново да потекат? Илюзии за странни духчета? Не… не, нищо толкова театрално. Шалан оставяше чувството си за драматичност да се развихря.

Трябваше да бъде просто, както бе правила преди. По начина на Воал. Тя затвори очи и издиша, притисна Светлината в Шарка и използва Тъкане на Светлина само за звук — гласа на Нананав, която вика стражите в стаята, където се караше на Ишна. Защо да измисля нови трикове, когато старите си работеха чудесно? Воал не изпитваше нуждата да импровизира, само за да бъде различна.

Шарка отнесе илюзията надалеч, а звукът подмами стражите надолу по коридора. Шалан поведе Вата извън библиотеката, след това зад ъгъла и нагоре по стъпалата. Тя издиша Светлина на Бурята, която я заля и я превърна изцяло във Воал. След това Воал стана жената, която не беше точно Воал, с трапчинките. И после, като слой върху това, тя се превърна в Нананав.

Арогантна. Приказлива. Уверена, че всички около нея само си търсят причина да не свършат нещата като хората. Докато пристъпваха на следващия етаж, тя придоби спокойна, премерена походка, докато оглеждаше парапета. Кога за последно беше полиран?

— Не намирам това за забавно — обади се Вата, който вървеше до нея. — Но ми харесва.

— Значи е забавно.

— Забавно е да печелиш на карти. Това е нещо друго.

Той се отнасяше към ролята си добросъвестно, но Шалан наистина трябваше да си потърси по-изискани слуги. Вата беше като свиня в човешки дрехи, постоянно грухтеше и душеше наоколо.

Защо да не бъде обслужвана от най-добрите? Тя беше Сияен Рицар. Не би трябвало да търпи едва наподобяващи човешки същества дезертьори, които изглеждаха като нещо, което Шалан би нарисувала след тежък запой, и то може би държейки молива със зъби.

„Ролята те завладява“, прошепна й част от нея. „Внимавай.“ Тя се огледа наоколо за Шарка, но той все още беше долу.

Спряха пред една стая на втория етаж, заключена здраво. Планът беше Шарка да я отвори, но тя нямаше търпението да чака. Освен това един старши слуга вървеше насам.

Той се поклони, когато видя Нананав.

— Това ли ти е поклонът? — попита тя. — Това бързо поклащане? Къде те научиха на това?

— Моите извинения, Сиятелна — каза мъжът и се поклони по-ниско.

— Мога да ти отрежа краката в коленете — рече Нананав. — Тогава може би поне ще изглеждаш искрено разкаял се. — Тя почука по вратата. — Отвори това.

— Защо… — Той се спря, може би осъзнал, че тя не е в настроение за оплаквания. Забърза напред и премахна фабриала за заключване на вратата, след което я отвори и отвътре лъхна въздух, който миришеше на подправки.

— Можеш да отидеш да се покаеш за обидата си към мен — заяви Нананав. — Качи се на покрива и стой там точно един час.

— Сиятелна, ако съм ви обидил…

— Ако? — Тя посочи. — Върви!

Той се поклони още веднъж — едва задоволително — и избяга.

— Може би прекалявате малко, Сиятелна — обади се Вата, като разтри брадичката си. — Тя има репутация на труден човек, не на луд.

— Млъквай — сопна се Нананав и прекрачи в стаята.

Килерът на имението.

Рафтове с изсушени наденици покриваха едната стена. Чували със зърно бяха натрупани в края, а сандъци, пълни с дългокоренови и други грудкови, покриваха пода. Чували с подправки. Канички с масло.

Вата затвори вратата, след което забързано се зае да пъха наденици в един чувал. Нананав не бе толкова припряна. Това беше хубаво място, на което да се държи всичко, приятно и заключено. Да го преместят изглеждаше като… ами, престъпление.

Може би тя можеше да се нанесе в Каменопад, да изиграе ролята. А предишната господарка на дома? Е, тя беше по-нисша версия, очевидно. Просто се оправи с нея, заеми мястото й. Усещането ще бъде за нещо правилно, нали?

С потръпване, Воал остави един слой от илюзията да падне. Бурята да го отнесе… Какво беше това?

— Не искам да ви обиждам, Сиятелна — обади се Вата, като сложи чувала си с наденици в кухненския асансьор, — но можете да стоите там и да наблюдавате. Или можете да помогнете, в името на Бурите, и да приберем два пъти повече храна само с половината его.

— Съжалявам — каза Воал и хвана един чувал зърно. — Главата на тази жена е едно страшно място.

— Е, аз казах, че Нананав е известна с трудността си.

„Да“, помисли си Воал. „Но аз говорех за Шалан.“

Работеха бързо и пълнеха големия асансьор — който бе необходим, за да се прибират големи пратки от стаята за доставки долу. Взеха всички наденици, по-голямата част от дългокореновите и няколко чувала зърно. След като асансьорът се напълни, двамата го свалиха на долния етаж. Изчакаха до вратата и за щастие Червения започна да си подсвирква. Приземният етаж отново беше чист. Не си вярваше с лицето на Нананав, така че остана Воал, докато двамата бързо излязоха. Шарка чакаше отпред и забръмча, катерейки се по панталона й.

По пътя си надолу те подминаха водопад, направен от лилав мрамор. На Шалан много би й харесало да постои и да се подиви на артистичното Превръщане. За щастие, Воал ръководеше тази операция. Шалан… Шалан се изгуби някъде. Тя не разбираше удобната среда. Щеше да се фокусира над детайли или да си завре главата в облаците и да мечтае за голямата картина. Тази удобна среда, това безопасно място на умереност, бе непознато за нея.

Те се спуснаха по стъпалата, след което се присъединиха към Червения в повредената стая и му помогнаха да отнесе един навит килим до товарната рампа. Тя накара Шарка тихо да отвори ключалката на товарния асансьор тук, долу, след което го прати да отвлече вниманието на няколко слуги, понесли дърва към рампата. Те се втурнаха след образа на дива норка с ключ в устата си.

Заедно, Воал, Червения и Вата развиха килима, напълниха го с чували храна от асансьора, след което отново го навиха и го натовариха на чакащия фургон. Стражите на портата не би трябвало да забележат няколко доста изпъкнали килима.

Донесоха втори килим, повториха упражнението и пак тръгнаха обратно. Воал обаче спря на рампата, точно до вратата. Какво беше това на тавана? Тя наклони глава към странната гледка на локви от течност, която капеше надолу.

„Дух на яростта“, осъзна тя. „Събира се там и после изкипява през пода.“ Килерът за храна беше точно над тях.

— Бягайте! — кресна Воал, завъртя се и хукна обратно към фургона. Секунда по-късно някой на горния етаж започна да крещи.

Воал се покатери на седалката на фургона, след което плесна чула с тръстиковата пръчка за управление. Екипът й, заедно с Ишна, нахлу обратно в стаята и скочи във фургона, който започна да се движи. Крачка. По. Мъчително бавна. Крачка.

Воал… Шалан плесна големия краб по черупката, за да го пришпори напред. Но чуловете се движеха с чулова скорост. Фургонът излезе в двора, а пред тях портите вече се затваряха.

— Бурите да го отнесат! — възкликна Вата. Погледна през рамо. — Това част от „забавлението“ ли е?

Зад тях, Нананав изскочи от сградата, косата й се люлееше.

— Спрете ги! Крадци!

— Шалан? — попита Вата. — Воал? Която и да си. Бурите да ги отнесат, те имат арбалети!

Шалан издиша.

Портите се затвориха с трясък пред тях. Въоръжени стражи влязоха в малкия двор, с извадени оръжия.

— Шалан! — изрева Вата.

Тя се изправи на фургона, Светлина на Бурята се извиваше около нея. Чулът спря, а Шалан се обърна с лице срещу стражите. Мъжете се запрепъваха и спряха, с увиснали челюсти.

Отзад, Нананав наруши мълчанието.

— Какво правите, идиоти? Защо…

Тя не довърши, след което закова на място, когато Шалан се извърна да я погледне. Носейки собственото й лице.

Същата коса. Същите черти. Същите дрехи. Изимитирана до самото поведение, с вирнат нос. Шалан/Нананав вдигна ръце настрани и от земята край фургона изригнаха духчета. Езера от кръв, блестящи в грешния цвят и врящи прекалено бурно. Парчета стъкло, които се сипеха надолу. Духчета на очакването, като тънички пипала.

Шалан/Нананав остави образа й да се изкриви, чертите се плъзгаха от лицето й, стичаха се надолу като боя по стена. Нормалната Нананав изкрещя и побягна назад към сградата. Един от стражите освободи стрелата в арбалета си и тя прониза Шалан/Нананав право в главата.

Лошо.

Зрението й притъмня за момент и я обзе кратка паника, когато си спомни как я наръгаха в двореца. Но защо трябваше да й пука, ако истински дух на болката се присъединеше към илюзорните наоколо й? Тя се изправи и погледна обратно към войниците, лицето й се топеше, стрелата на арбалета стърчеше от слепоочието й.

Стражите побягнаха.

— Вата — каза Шалан, — муя отвои они порши. — Устата й не функционираше правилно. Колко странно.

Вата не помръдна, така че тя го погледна ядосано.

— Га! — изрева той, заотстъпва назад и се препъна в един от навитите килими по дъното на фургона. Падна до Червения, който бе обграден от духчета на страха, като сфери от слуз. Дори Ишна изглеждаше, сякаш бе видяла Пустоносен.

Шалан освободи илюзиите, всичките, остана само Воал. Просто нормалната, обичайна Воал.

— Вшичко е наед — рече тя. — Прошто илюжии. Давай, отвои поршите.

Вата се измъкна от фургона и изтича към портите.

— Хм, Воал? — започна Червения. — Тази стрела от арбалет… кръвта цапа дрехите ти.

— И беш това щях да ги ишхвъля — заяви тя и отново седна. Започна да се чувства по-спокойно, когато Шарка отново се присъедини към фургона и се промъкна на седалката до нея. — Новите ми дехи са пошти готови.

С това темпо щеше да й се налага да ги купува с купища.

Те изкараха фургона през портите, после Вата се качи при тях. Нямаше стражи, които да ги преследват, и умът на Воал… се отнесе, докато потегляха.

Тази… тази стрела започваше да става наистина досадна. Не можеше да почувства скритата си ръка. Лошо. Докосна стрелата; изглежда нейната Светлина на Бурята бе излекувала главата й около раната. Стисна зъби и се опита да я извади, но стрелата беше здраво заклещена. Зрението й отново се замъгли.

— Ше ми е нушна мънишко помош, момшета — обади се тя, като посочи към стрелата и притегли още Светлина на Бурята.

Напълно изгуби съзнание, когато Вата я извади. Свести се малко по-късно, отпусната на предната седалка на фургона. Когато опипа главата си с пръсти, не откри дупка отстрани.

— Понякога ме тревожиш — каза Вата, докато насочваше чула с тръстиковата пръчка.

— Правя, каквото е нужно — отвърна Воал, отпусна се назад и качи краката си върху предната част на фургона. Въобразяваше ли си, или хората, които опасваха улиците днес, изглеждаха по-гладни от предишните дни? Духчета на глада бръмчаха около главите на хората, като черни петънца или като дребните мухички, които понякога можеш да намериш върху гниещите растения. Деца плачеха в скутовете на изтощени майки.

Воал извърна поглед, засрамена, замислена за храната, която бе скрила във фургона. Колко добро можеше да стори с всичко това? Колко сълзи можеше да избърше, колко плач на гладни деца можеше да прекрати?

„Спокойно…“

Проникването в Култа на Моментите бе по-голяма добрина от нахранването на няколко гърла сега. Тази храна й бе нужна, за да си купи достъп. Да разследва… Сърцето на Веселбата, както го бе нарекъл Шутът.

Воал не знаеше много за Несътворения. Никога не бе обръщала внимание на ардентите дори за важните неща, а какво оставаше, когато говореха за стари народни поверия и приказки за Пустоносни. Шалан знаеше малко повече и искаше да намери книга по въпроса, разбира се.

Миналата нощ Воал се бе върнала в странноприемницата, където Шалан се бе срещнала с кралския Шут и въпреки че той не беше там, й бе оставил съобщение:

Опитвам се да намеря с кого да те свържа от висшестоящите в култа. Всеки, с когото говоря, само казва: „Направи нещо, за да привлечеш вниманието им.“ И бих, но съм сигурен, че да наруша законите за благоприличие на града би било неразумно, дори и като изключим липсата на нормална стража.

Направи нещо, за да привлечеш вниманието им. Изглежда имаха пръст във всичко в този град. Малко като Призрачната кръв. Тайно наблюдение.

Може би нямаше нужда да чака Шута. И може би имаше шанс да разреши два проблема наведнъж.

— Заведи ни на пазара Рингингтън — каза тя на Вата, назовавайки пазара най-близо до магазина на шивача.

— Няма ли да разтоварим храната, преди да върнем фургона на онзи търговец?

— Разбира се, че ще я разтоварим — съгласи се Воал.

Той я погледна, но когато тя не обясни нищо повече, Вата обърна фургона, както му бе наредила. Воал взе шапката и палтото от задната част на фургона и си ги сложи, след което покри петната от кръв върху блузата си с Тъкане на Светлина.

Тя накара Вата да спре до една конкретна сграда на пазара. Щом спряха, бегълци надзърнаха във фургона, но видяха само килими — и се разпръснаха, когато Вата ги погледна гневно.

— Охранявай фургона — нареди Воал и изрови малък чувал с храна. После скочи на земята и тръгна спокойно към сградата. Покривът беше съсипан от Вечната буря и постройката се бе превърнала в идеално място за натрапници. Тя откри Грънд във всекидневната, както обикновено.

Беше се връщала няколко пъти, откакто беше в града, за да получава информация от Грънд — мръсния малък хлапак, когото бе подкупила с храна през първия си ден на пазара. Той изглеждаше сякаш вечно се мотаеше наоколо, а Воал беше съвсем наясно колко е ценно да имаш местен източник, от който да черпиш информация.

Днес той беше сам в стаята. Другите просяци бяха навън в търсене на храна. Грънд рисуваше с въглен върху малка дъска, като използваше здравата си ръка, а деформираната му бе скрита в джоба. Оживи се веднага като я видя. Беше спрял да бяга; изглежда градските калпазани се притесняваха, когато някой активно ги търсеше.

Това се променяше, когато знаеха, че имаш храна.

Той се опита да изглежда незаинтересован, докато Воал не пусна чувала пред него. Една наденица се подаде навън. Тогава очите му буквално се оцъклиха на лицето му.

— Цял чувал? — попита Грънд.

— Беше добър ден — отвърна Воал и клекна. — Имаш ли новини за мен за онези книги?

— Не — поклати глава той и побутна наденицата, сякаш да провери дали тя няма внезапно да си я вземе обратно. — Нищо не съм чувал.

— Кажи ми, ако чуеш. Междувременно, знаеш ли за някой, който има нужда от малко допълнителна храна? Хора, които са особено мили или заслужили, но които са били пренебрегнати по време на раздаването на дажбите жито?

Той я загледа, докато се опитваше да разбере накъде бие.

— Имам допълнително храна за раздаване — обясни Воал.

— Ти ще им дадеш храна. — Каза го, сякаш бе също толкова логично, колкото да накараш кремлинги да падат от небето.

— Едва ли съм първата. От двореца даваха храна на бедните, нали?

— Това е нещо, което правят кралете. Не обикновените хора. — Той я огледа от горе до долу. — Но ти не си от обикновените хора.

— Не съм.

— Ами… Мури, шивачката, винаги е била мила с мен. Тя има много деца. Трудно й е да ги изхранва. Има колиба над старата пекарна, която изгоря в онази първа Вечна нощ. И хлапетата бегълци, които живеят в парка нагоре, на Лунния път. Те просто са малки, нали знаеш? Няма кой да се грижи за тях. И Джом, обущарят. Той си счупи ръката… Искаш ли да си записваш или нещо такова?

— Ще запомня.

Грънд сви рамене и й даде дълъг списък. Тя му благодари, след което му напомни да продължава да търси онази книга, за която го бе помолила. Ишна бе посетила някои продавачи на книги по заповед на Шалан и един бе споменал заглавието „Митика“, по-нов том, в който ставало дума за Несътворения. Продавачът притежавал бройка преди, но магазинът му бил ограбен по време на бунтовете. Тя се надяваше, че някой от подземния свят знаеше къде е отишла стоката му.

Воал вървеше с пружинираща стъпка, когато се връщаше към фургона. От култа искаха да привлече вниманието им? Е, щеше да го направи. Съмняваше се, че списъкът на Грънд беше безпристрастен, но да спре по средата на пазара и да започне да разтоварва чували с храна й се струваше вероятно да предизвика бунт. Това бе също толкова добър метод да раздаде храната, колкото всеки друг.

Мури, шивачката, наистина се оказа жена с много деца и малко средства, с които да ги изхранва. Децата в парка бяха точно там, където Грънд беше казал. Воал им остави купчина храна, след което си тръгна, докато те се събираха около нея изумени.

До четвъртото им спиране, Вата вече беше разбрал.

— Ще я раздадеш цялата, нали?

— Не цялата — отвърна тя, като се излегна на мястото си, докато се движеха към следващото място.

— Ами заплащането на Култа на Моментите?

— Винаги можем да откраднем още. Първо, моят човек казва, че трябва да привлечем вниманието им. Реших, че една луда жена в бяло, която язди през пазара и изхвърля чували с храна, сигурно ще го постигне.

— Поне частта с лудата си я докарала.

Воал плъзна ръка назад, пъхна я в един навит килим и извади наденица за Вата.

— Хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Той възропта, но все пак я взе и отхапа края й.

До вечерта фургонът беше празен. Воал не бе сигурна дали може да привлече вниманието на култа по този начин, но в името на Бурите, чувството да прави нещо беше хубаво. Шалан можеше да изучава книги, да крои планове и заговори. Воал щеше да се тревожи за хората, които наистина гладуваха.

Но тя все пак не раздаде цялата храна. Позволи на Вата да задържи наденицата си.