Брандън Сандърсън
Заклеващия (91)

71
Признак на човечност

ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Нямаше достатъчно кораби за едновременно нападение по земя и по вода над Раталас, така че Далинар бе принуден да прибегне до по-класическо нападение. Той потегли надолу от запад — като бе изпратил Адолин обратно в Колинар — и нареди Садеас и войската му да дойдат от изток. Щяха да се съберат при Дълбините.

Далинар прекара по-голямата част от пътуването, преминавайки през острите димни завеси от тамяна, който Иви гореше в малка кандилница, прикрепена за каретата й. Молба към Вестителите да благословят брака й.

Той често я чуваше да плаче вътре, макар че когато и да излезеше от каретата си, изглеждаше напълно овладяна. Тя четеше писмата му, пишеше отговорите му и си водеше бележки при срещите му с генерали. Във всяко отношение беше идеалната съпруга алет — и нещастието й смазваше душата му.

Накрая те стигнаха до равнините, обграждащи езерото, и пресякоха речното корито — което беше сухо, освен по време на бури. Скалните пъпки пиеха толкова ненаситно от местния водоизточник, че бяха нараснали до огромни размери. Някои стигнаха до над кръста, а ластарите, които излизаха от тях, бяха дебели колкото китката на Далинар.

Той яздеше до каретата — копитата на коня му биеха в познат ритъм по камъните отдолу — и му миришеше на тамян. Ръката на Иви се подаде от страничния прозорец на каретата и постави още молитвени глифи в кандилницата. Той не видя лицето й, а ръката й се прибра бързо.

Буреносна жена. Една алетка щеше да използва това като маневра да го накара да се почувства виновен и да го пречупи. Но тя не беше алет, въпреки всичките искрени усилия, които полагаше, да ги имитира. Иви беше твърде истинска и сълзите й също. Действително смяташе, че караницата им във веденската крепост вещаеше зло за връзката им.

Това го тревожеше. Повече, отколкото му се искаше да признае.

Млада жена разузнавач изтича до него, за да докладва последните сведения: челният отряд бе осигурил желания му лагер близо до града. Все още не бе имало бой, а и той не бе очаквал да има. Таналан нямаше да изостави стените покрай Дълбините, за да се опита да контролира земя, отвъд един изстрел с лък.

Това бяха добри новини и все пак на Далинар му се искаше да се скара на вестоноската — искаше да се скара на някого. Отче на Бурята, тази битка не можеше да настъпи достатъчно скоро. Той се въздържа и отпрати жената с благодарности.

Защо толкова се разстройваше от сприхавостта на Иви? Никога не бе оставял кавгите му с Гавилар да го тревожат. В името на Бурите, той никога не бе оставял и караниците му с Иви да го тревожат по този начин преди. Беше странно. Можеше да има одобрението на хората, слава, която се простираше на цял континент, но ако тя не му се възхищаваше, Далинар имаше чувството, че някак се е провалил. Можеше ли наистина да влезе в битка, при положение че се чувстваше по този начин?

Не. Не можеше.

Тогава направи нещо по въпроса. Докато минаваха през равнината със скални пъпки, той извика на кочияша на каретата на Иви и го накара да спре. След което подаде юздите на коня си на един адютант и се качи в каретата.

Иви прехапа устни, докато той сядаше на седалката срещу нея. Вътре миришеше приятно — тамянът тук се долавяше по-слабо, докато кремът на пътя се спираше от дърво и плат. Възглавниците бяха от плюш, а тя имаше малко сушени плодове в чиния, дори изстудена вода.

— Какво има? — настоя да узнае Иви.

— Седлото започна да ми убива.

Тя наклони глава.

— Може би да поискаш мехлем…

— Искам да поговорим, Иви — въздъхна Далинар. — Не ми убива наистина.

— О. — Тя вдигна колене до гърдите си. Тук, вътре, бе разкопчала и навила ръкава на скритата си ръка и дългите й, елегантни пръсти се виждаха.

— Не искаше ли точно това? — попита Далинар, като извърна поглед от скритата й ръка. — Молиш се непрекъснато.

— На Вестителите да смекчат сърцето ти.

— Аха. Ами направиха го. Ето ме. Нека поговорим.

— Не, Далинар — отвърна тя и се пресегна нежно да докосне коляното му. — Не се молех за себе си, а за онези твои сънародници, които планираш да убиеш.

— Бунтовниците?

— Хора, които с нищо не се различават от теб, които просто са се родили в друг град. Какво би направил ти, ако някоя армия бе дошла да превземе дома ти?

— Бих се сражавал — отвърна той. — Както ще направят и те. По-добрите ще победят.

— Какво ти дава правото?

— Мечът ми. — Далинар сви рамене. — Ако Всемогъщия иска ние да властваме, ще спечелим. Ако не иска, тогава ще загубим. Предпочитам да мисля, че Той иска да види кои от нас са по-силни.

— И няма място за милост?

— Заради милостта се озовахме тук на първо място. Ако те не искат да се бият, трябва да се подчинят на управлението ни.

— Но… — Иви погледна надолу, към ръцете в скута си. — Съжалявам. Не искам още една кавга.

— Аз искам — каза й Далинар. — Харесва ми, когато отстояваш позицията си. Харесва ми, когато се бориш.

Сълзите й потекоха и тя извърна поглед.

— Иви… — продължи Далинар.

— Мразя какво ти причинява това — заговори тя нежно. — Виждам красота в теб, Далинар Колин. Виждам един велик мъж, който се бори с един ужасен мъж. И понякога в очите ти се появява онзи поглед. Страшна, ужасяваща празнина. Сякаш си се превърнал в създание без сърце, което се храни с души, за да запълни празнината, влачещо духче на болката след себе си. Това ме тревожи, Далинар.

Той се размърда на седалката. Какво изобщо имаше предвид тя? „Поглед“ в очите му? Дали не ставаше като онзи път, когато твърдеше, че хората складират лоши спомени в кожата си и че веднъж месечно трябва да ги изтъркват с пемза? Западняците имаха някои любопитни суеверни вярвания.

— Ти какво би искала да направя, Иви? — попита той нежно.

— Отново ли спечелих? — учуди се тя горчиво. — Още една битка, в която съм те обезкървила?

— Аз просто… Трябва да знам какво искаш. За да мога да разбера.

— Не убивай днес. Удръж чудовището.

— Ами бунтовниците? Техният Върховен господар?

— Вече пощади живота на това момче преди.

— Очевидна грешка.

— Признак на човечност, Далинар. Попита какво искам. Глупаво е, и аз мога да видя, че тук има проблем, че имаш дълг. Но… не искам да те виждам как убиваш. Не го храни.

Той отпусна ръка върху нейната. По някое време каретата забави и Далинар излезе, за да огледа една открита местност, която не беше покрита със скални пъпки. Челният отряд чакаше тук, пет хиляди силни мъже, подредени в идеални редици. Телеб обичаше да изнася добри представления.

От другата страна на полето, точно отвъд обсега на изстрел с лък, една стена разчупваше пейзажа с — привидно — нищо за пазене. Градът бе скрит в пропастта в камъка. От югозапад, бриз от езерото носеше плодородната миризма на треви и крем.

Телеб се изкачи, облечен в Бронята си. Е, тази на Адолин.

Тази на Иви.

— Сиятелни господарю — започна той, — неотдавна голям охраняван керван напусна Дълбините. Не разполагахме с достатъчно хора, за да обсадим града, а вие ни наредихте да не влизаме в бой. Така че изпратих разузнавателен отряд да ги следи, мъже, които познават местността, но им поръчах да оставят кервана да се измъкне.

— Добре си постъпил — каза Далинар, като пое коня си от един коняр. — Макар че бих искал да знам кой осигурява провизии за Дълбините, това е можело да бъде опит да ви въвлекат в битка. Както и да е, събери сега челния отряд и го подреди зад мен. Предай съобщението на останалите мъже. Накарай ги да формират редици, за всеки случай.

— Сър? — шокира се Телеб. — Не искате ли армията да си почине преди нападението?

Далинар се метна на седлото и подкара в тръс край него по посока на Дълбините. Телеб — обичайно толкова невъзмутим — кълнеше и крещеше заповеди, след което забърза към челния отряд, събра хората и ги подкара припряно след Далинар.

Далинар гледаше да не се отдалечава твърде напред. Скоро приближи стените на Раталас, където се бяха събрали бунтовниците, предимно стрелци. Те нямаше да очакват атака толкова скоро, но Далинар, разбира се, нямаше и да лагерува дълго отвън, не и изложен на бурите.

„Не го храни.“

Тя знаеше ли, че той смята глада в себе си, жаждата за кръв, за нещо странно външно? Придружител. Много от офицерите му изпитваха същото. Беше естествено. Отиваш на война и Вълнението е твоята награда.

Оръжейниците на Далинар пристигнаха и той слезе от седлото. Обу ботушите, които му бяха донесли, след което протегна ръце, като им позволи бързо да му сложат нагръдника и други части от бронята.

— Чакайте тук — поръча той на мъжете, след което отново се качи на коня и сложи шлема на лъка на седлото си. Пристъпи бавно с коня на бойното поле, призова своя Вълшебен меч и го подпря на рамото си, хванал юздите в другата ръка.

Бяха минали години от последното му нападение над Дълбините. Той си представи Гавилар да препуска пред него, Садеас да кълне зад тях и да настоява за „благоразумие“. Далинар избираше пътя си напред, докато не измина половината път до портите. Малко по-близо и онези стрелци вероятно щяха да започнат да стрелят; той и бездруго вече бе почти изцяло в обсега им. Спря коня си и зачака.

На стените се водеха разговори; можеше да види вълнението сред войниците. След около трийсет минути седене на място, конят му спокойно ближеше земята и похапваше от наболата трева. Портите най-сетне се открехнаха. Излезе група пехотинци, придружаваща двама мъже на кон. Далинар отхвърли плешивия с лилавия белег по рождение на половината лице; беше твърде стар, за да е момчето, което бе пощадил.

Трябваше да е по-младият мъж, който яздеше бял жребец, а наметалото му се вееше зад него. Да, в него имаше някакво нетърпение, конят му заплашваше да задмине стражите му. И начина, по който кръвнишки гледаше към Далинар… Това беше Сиятелният господар Таналан, син на стария Таналан, когото Далинар бе победил, след като бе паднал в самата Пропаст. Онази свирепа битка по дървени мостове и след това в градина, прикрепена към стената на пропастта.

Групата спря на около петнайсет метра от Далинар.

— За преговори ли си дошъл? — извика мъжът с рождения белег на лицето.

Далинар поведе коня си по-близо, за да не се налага да вика. Стражите на Таналан вдигнаха щитове и копия.

Той ги огледа, след това и укрепленията.

— Добре сте се подготвили тук. Мъже с колове на стените, които да ме избутат, ако дойда сам. Мрежа на върха, която може да се среже, за да ме оплете.

— Какво искаш, тиранино? — сопна се Таналан. Гласът му имаше типичния носов акцент на хората от Дълбините.

Далинар прибра Острието си и слезе от коня, Бронята му изстърга по камък, когато стъпи на земята.

— Повърви с мен за момент, Сиятелни господарю. Обещавам да не те наранявам, освен ако не ме нападнат първи.

— Очаква се да ти повярвам ли?

— Какво направих последния път, когато бяхме заедно? — попита Далинар. — Когато те държах в ръцете си, какво направих?

— Ограби ме.

— И? — настоя Далинар, като се взря във виолетовите очи на по-младия мъж.

Таналан го измери с поглед, потупвайки с пръст по седлото. Накрая слезе от коня си. Мъжът с рождения белег сложи ръка на рамото му, но младият Сиятелен господар се освободи.

— Не знам какво се надяваш да постигнеш тук, Тояго — поклати глава Таналан и се присъедини към Далинар. — Нямаме какво да си кажем един на друг.

— Какво искам да постигна? — повтори Далинар замислено. — Не съм сигурен. Обичайно брат ми е този, който говори. — Той започна да върви в коридора между двете враждебни армии. Таналан се поколеба, след което изтича, за да го настигне. — Бойците ти изглеждат добре — продължи Далинар. — Смели. Събрани срещу по-силна армия и въпреки това непоколебими.

— Имат силна мотивация, Тояго. Ти си убил много от бащите им.

— Би било жалко да унищожа и тях.

— Ако предположим, че можеш.

Далинар спря и се обърна към по-ниския мъж. Стояха на едно твърде тихо поле, където дори скалните пъпки и тревата имаха разума да се отдръпнат.

— Някога губил ли съм битка, Таналан? — попита Далинар меко. — Познаваш репутацията ми. Мислиш ли, че е преувеличена?

По-младият мъж се размърда и погледна през рамо към мястото, на което бе оставил стражите и съветниците си. Когато се обърна отново към Далинар, изглеждаше по-непоколебим.

— По-добре да умрем в опит да те победим, отколкото да се предадем.

— Най-добре да си сигурен в това — каза Далинар. — Защото ако спечеля тук, ще трябва да дам пример. Ще те пречупя, Таналан. Твоят окаян, плачещ град ще бъде показан на всички, които се противопоставят на брат ми. Бъди абсолютно убеден, че искаш да се биеш с мен, защото веднъж започнем ли, ще бъда принуден да оставя само вдовици и трупове, които да населяват Дълбините.

Челюстта на младия благородник увисна.

— Аз…

— Брат ми се опита да те вкара в пътя с думи и с политически маневри — продължи Далинар. — Е, мен ме бива само в едно. Той строи. Аз руша. Но заради сълзите на една добра жена, дойдох — въпреки собствената си по-далновидна преценка — да ти предложа избор. Хайде да намерим някакво споразумение, което ще спаси града ти.

— Споразумение? Ти уби баща ми.

— А някой ден някой ще убие мен — каза Далинар. — И моите синове ще проклинат името му, както ти проклинаш моето. Надявам се те да не пропилеят живота на хиляди в безнадеждна битка заради този гняв. Ти искаш отмъщение. Хубаво. Нека се дуелираме. Аз и ти. Ще ти заема Острие и Броня и ще се изправим един срещу друг при равни условия. Аз печеля и твоите хора се предават.

— А ако аз те победя, армиите ти ще си тръгнат ли?

— Едва ли — отвърна Далинар. — Подозирам, че ще се бият още по-ожесточено. Но няма да разполагат с мен, а ти ще си извоювал обратно Острието на баща ти. Кой знае? Може пък да победиш армията. Поне ще имаш по-добър буреносен шанс.

Таналан се намръщи.

— Ти не си човекът, за който те мислех.

— Такъв съм, какъвто съм бил винаги. Но днес… днес този човек не иска да убива никого.

Внезапен огън се разпали в него при тези думи. Наистина ли полагаше такива усилия, за да избегне конфликта, който бе очаквал с такова нетърпение?

— Един от собствените ти хора работи срещу теб — каза Таналан изведнъж. — Лоялните Върховни принцове? Сред тях има предател.

— Бих се учудил, ако нямаше няколко — отвърна Далинар. — Но да, знаем, че един е работил с вас.

— Жалко — рече Таналан. — Мъжете му бяха тук преди по-малко от час. Да бяхте пристигнали малко по-рано и щяхте да ги хванете. Може би са били принудени да се присъединят към мен и господарят им щеше да бъде въвлечен във войната. — Той поклати глава, след което се обърна и тръгна към съветниците си.

Далинар въздъхна неудовлетворено. Отхвърляне. Е, никога не беше имало особен шанс това да проработи. Той тръгна обратно към коня си и се метна на седлото.

Таналан също се качи на своя кон. Преди да тръгне обратно към града, той отдаде чест на Далинар.

— Наистина съжалявам — каза той. — Но не виждам друг начин. Не мога да те победя в дуел, Тояго. Да се опитам би било глупаво. Но предложението ти е… оценено.

Далинар изсумтя, сложи шлема си, след което обърна коня.

— Освен ако… — продължи Таналан.

— Освен ако?

— Освен ако, разбира се, през цялото време това не е било уловка, заговор между брат ти, теб и мен — довърши Таналан. — Един… фалшив бунт. Предназначен да подмами нелоялните Върховни принцове да се разкрият.

Далинар вдигна забралото си и се върна назад.

— Може би обидата ми е била престорена — не спираше Таналан. — Може би ние сме поддържали връзка още от нападението ти тук, преди всичките онези години. Ти наистина пощади живота ми, все пак.

— Да — кимна Далинар, като изпита внезапен прилив на вълнение. — Това би обяснило защо Гавилар не изпрати моментално армиите ни срещу теб. Имали сме тайно споразумение през цялото време.

— Какво по-добро доказателство от това, че току-що проведохме този странен разговор на бойното поле? — Таналан погледна през рамо към хората си на стената. — Те сигурно го намират за доста странно. Ще разберат, когато чуят истината — че съм ти казвал за конвоя, който е бил тук, доставящ оръжия и запаси за нас от един от тайните ви врагове.

— Наградата ти, разбира се — включи се Далинар, — ще бъде законното ти признаване за Върховен господар в кралството. Може би на мястото на онзи Върховен принц.

— И никакви битки днес — довърши Таналан. — Никакви убийства.

— Никакви. С изключение, може би, на истинските предатели.

Таналан погледна към съветниците си. Мъжът с рожденото петно кимна бавно.

— Тръгнаха на изток, към Ничиите хълмове — каза той и посочи нататък. — Стотина войници и керванджии. Мисля, че планираха да пренощуват по пътя в град, наречен Веделиар.

— Кой беше? — попита Далинар. — Кой Върховен принц?

— Може би е по-добре да научиш сам, тъй като…

— Кой? — настоя Далинар.

— Сиятелният господар Торол Садеас.

„Садеас?“

— Невъзможно!

— Както казах — отбеляза Таналан. — Най-добре ще бъде да се увериш сам. Но ще свидетелствам пред краля, ако предположим, че удържиш на своята част от нашето… споразумение.

— Отвори портите си за мъжете ми — нареди Далинар, като посочи. — Успокой войниците си. Имаш честната ми дума, че сте в безопасност.

С тези думи той се обърна и подкара коня в тръс към войската си, преминавайки през коридора от мъже. Докато го правеше, Телеб изтича напред, за да го пресрещне.

— Сиятелни господарю! — изпика той. — Разузнавачите ми са се върнали от проследяването на кервана. Сър, той…

— Е бил на Върховен принц?

— Несъмнено — отвърна Телеб. — Не могли да определят на кой, но твърдят, че са видели някой с Вълшебна броня сред тях.

Вълшебна броня? В това нямаше логика.

Освен ако не е това начинът, по който планира да се увери, че ще загубим, помисли си Далинар. Това може да не е бил прост керван за запаси — може да е флангово подкрепление под прикритие.

Един-единствен Броненосец, който да нападне армията му в гръб, докато е разсеяна, би могъл да нанесе невероятни поражения. Далинар не вярваше на Таналан, не и напълно. Но… в името на Бурите, ако Садеас наистина тайно бе пратил един от Броненосците си на бойното поле, Далинар не можеше да изпрати просто обикновен отряд от войници, които да се справят с него.

— Ти поемаш командването — каза той на Телеб. — Таналан ще отстъпи; накарай челния отряд да се присъедини към местните на укрепленията, но не ги измествайте. Нека останалите лагеруват пак на полето и дръж офицерите ни вън от Раталас. Това не е капитулация. Ще се престорим, че през цялото време е бил на наша страна, за да може да избегне позора и да запази титлата си. Хоринар, искам за компания сто от най-добрите ни бойци, най-бързите, готови да тръгнат с мен незабавно.

Те се подчиниха, без да задават въпроси. Бегачите се стрелнаха със съобщения и целият район се превърна в кошер от движение, мъже и жени се движеха бързо във всички посоки.

Един човек стоеше спокойно по средата на всичко това, със скръстени с надежда на гърдите ръце.

— Какво стана? — попита Иви, докато той препускаше в тръс към нея.

— Върни се в лагера и съчини съобщение до брат ми, в което да се казва, че може и да сме привлекли Дълбините на наша страна без кръвопролития. — Той спря, после добави: — Кажи му да не вярва на никого. Един от най-близките ни съюзници може да ни е предал. Отивам да разбера.